Ангел Атанасов
Люляк

Увяхна люлякът ти в стаята ми тъжна,

увяхна и навън край клонестия орех.

И аз успявам някак още да се лъжа, че

тъй и моят спомен ще увехне скоро,

 

че в тленния му прах ще избуи сънят ми и

впил в нощта ми бъдна корените здрави, ще

стане мой покорен, доживотен спътник и

няма да посмее пак да ме забрави…

 

И тъй върви животът, свит наполовина…

Разбъркани са сякаш дните в календара.

Сред юли трябваше снегът да е преминал,

годината отдавна вече да е стара,

 

а аз не знам това добре ли, или зле е…

Отдавна млъкна и прашасалата ваза.

Остана твоят люляк в стаята да тлее и аз останах —

седнал нощем да го пазя.