Александра Ивойлова
Гората

Мои дървета, моя зелена гора,

смълчани предесенни клони,

зелени все още, но тихи, с

играещи слънчеви багри, със

сенки преплетени, с ухание

на първите мъртви листа —

предчувствие за вятър и дъжд, за

ранна слана…

Защо аз съм човек, а вие

дървета?

Кои сте — въздух зелен, който

с любов ме обгръща?

Била ли съм някога в тази

гора?

Дърво била ли съм — дом за птици,

знак по пътя на вятъра, приоблачна

светла картина.

Нима ни делят разстояния?

Нима сме различни — дървета и хора,

слова и мълчание?

Минавам сега

през своята участ човешка — и

тръгвам към вас — да прозра

тишината, да узная езика без думи.

В края на пътя дърво ще съм — и

тихо в листата ми високо над

стъпките земни ще трепти и

просветва небе.