Илия Михайлов
Непроверени

Влакът се носеше с лежерна скорост по релсите като меланхоличен пътник, който знае, че трябва да отиде някъде, но не бърза особено много. През широките панорамни стъкла една след друга се сменяха красиви и тъжни гледки. Изгорели стърнища и буренясали ниви се редуваха с изоставени сгради и трафопостове. Електрическите стълбове — тези бдителни стражи — се мяркаха от време на време, за да напомнят за себе си и да внесат нужното спокойствие.

Окъпана в жълто, червено, кафяво и зелено, планината стоеше уморена далеч на заден план като пъстър фототапет от времето на социализма.

Може би подтикнат от някакъв закъснял импулс по лятото, есенният вятър гонеше мръснобелите облаци в небето, подканвайки слънцето да се престраши и да покаже носа си през тях.

Тази сутрешна железопътна идилия по някакъв начин се беше настанила и сред пътниците, създавайки усещане за особена форма на душевен уют, доколкото беше възможно.

Трите дами седяха удобно на една четворна седалка и се наслаждаваха с огромно удоволствие на пътуването и споделената си компания. Не спираха да говорят на висок глас и това всъщност ги издаде, че са учителки. Обсъдиха броя на заболелите от коронавирус през последното денонощие, критикувайки противоепидемичните мерки на образователното министерство. Споменаха онлайн обучението и неговите последици. После — продължаващите протести срещу правителството. След което дойде ред на вечната женска тема за стайните цветя, домашното меню за деня и пазаруването.

Разговорът им, който вече приличаше на спагети с доматен сос заради своята богата текстура и тематично многообразие, се прекъсваше единствено от гласа на младата кондукторка. След всяка гара тя успяваше някак да надвика трите жени и да зададе своя риторичен въпрос:

— Непроверени?

Отговор така и не получаваше от никого и смутено приглаждаше зад ушите си черната си дълга коса, опипвайки ластика на текстилната си маска. После очите и придобиваха изражение „Е, може би следващия път“ и тя сядаше на служебното място зад кабината на машиниста.

— Моят тази вечер пак е втора смяна — съобщи на всеослушание едната от трите учителки. — Пак ще го чакам до среднощ. Омръзна ми вече.

Тя изглеждаше на около половин век, но със сигурност се чувстваше на малко повече.

Жената, която беше от лявата и страна, не каза нищо, загледана през прозореца.

— Радвай се! — подхвърли замислено третата спътничка от компанията. Умореното и лице и бръчките по челото издаваха узрялото желание за пенсиониране и поносима доза неудовлетвореност от живота.

— Че защо? — попита учудено недоволната съпруга на работника на смени и бръкна в дамската си чанта, за да провери телефона си.

— Как защо? — отвърна колежката и с въпрос. — Защото има кого да чакаш.

Влакът постепенно намали скорост и бавно спря някъде в полето на някаква спирка в нищото. Виждаше се малко селско гробище с полусрутена ограда, а до него метално скеле на някогашни оранжерии.

Жените изведнъж млъкнаха, загледани в тази сюрреалистична гледка — като картина на някой модерен Салвадор Дали.

Кондукторката също се присъедини към мълчанието на трите пътнички, загледана през прозореца. После се отърси от мислите си за миг и се приготви отново да зададе дежурния си въпрос:

— Непроверени?