Естер Перел
Еротична интелигентност (12) (Тайната на желанието в дълготрайните връзки)

Глава 10

„Въпрос: Каква е тайната на трайните връзки?

Отговор: Изневярата. Не самото действие, а заплахата от него. Според Пруст предизвикването на ревност е единственото нещо, способно да спаси една връзка, разрушена от навика.“

Ален де Ботон, „Как Пруст може да промени живота ти“

„Оковите на брака са толкова тежки, че са нужни двама, за да ги носят, а понякога и трима.“

Александър Дюма

Сянката на третия. Преосмисляне на верността.

Талмудът, големият сборник на равинската традиция разказва следната притча: всяка нощ Раби Бар Аши се просвал на земята с молитви към милостивия Бог да бъде спасен от нечестивите си желания. Жена му случайно го чула и си рекла: „Изминаха толкова години, откакто той се отдръпна от мен. Какво го кара да говори така?“ Така един ден, докато изучавал книгите в градината, тя се облякла като Харута^[1] и отишла при него.

„Коя си ти?“ — попитал той.

„Аз съм Харута.“ — отговорила тя.

„Искам те!“ — заповядал той.

„Донеси ми нара от най-високия клон!“ — поискала тя в замяна.

Той й донесъл нара и я направил своя.

Когато се прибрал у дома, жена му стояла до огнището и пазела огъня. Той се устремил към огъня и се опитал да се хвърли в него. „Защо правиш това?“ — попитала го тя.

„Защото това и това се случи!“ — признал той.

„Но това бях аз“ — отговорила тя.

„Да, но въпреки това аз пожелах забраненото.“

 

 

Монолитна моногамия

В момента, в който двама човека станат двойка, те започват да създават граници — да определят какво се намира вътре и какво извън тях. Избираме един човек сред всички останали и след това очертаваме границите около щастливия си съюз. Тогава се пораждат въпросите. Какво съм свободен да правя сам и какво трябва да споделя. Трябва ли да си лягаме по едно и също време? Ще празнуваш ли заедно със семейството ми всяка година Деня на благодарността? Понякога успяваме да направим еднозначни уговорки, но по-често се случва да действаме по метода проба-грешка.

Определяш докъде можеш да стигнеш, без да докоснеш твърде чувствителни места.

„Защо не ме покани да дойда с теб? Помислих, че ще пътуваме заедно.“

Един поглед, един коментар, момент на засегнато мълчание — това са знаците, които се налага да интерпретираме. Интуитивно напипваме колко често да се срещаме, колко често да говорим и колко споделяне се очаква от нас. Отсяваме собствените си приятелства и решаваме доколко е позволено да бъдат важни за нас сега, когато се имаме един друг. Отсяваме и бившите любовници — знаем ли, говорим ли за тях, виждаме ли ги? Официално или не, всички ние очертаваме границите на личното и споделеното си пространство.

Най-основната сред всички граници, тази, която царува над всичко, е верността, тъй като тя повече от всичко друго потвърждава нашия съюз. Традиционно моногамията означава един сексуален партньор за цял живот — както при лебедите и вълците. В наши дни значението й е леко изменено — един сексуален партньор за даден период (оказва се, че дори лебедите и вълците само изглеждат моногамни). Жената, която се омъжва, развежда, за известно време е самостоятелна, има няколко любовника, омъжва се отново, развежда се, след това се жени за трети път, въпреки всичко отговаря на условието за моногамност, тъй като във всяка от връзките си има само по един партньор. Докато мъжът, който е обвързан с една и съща жена в продължение на петнадесет години, след което през петнадесетата година си позволява приключение за една нощ, веднага е запратен в групата на изневеряващите. Ако си изневерил, значи си изневерил.

Както пее Боб Дилън, „Времената — те се менят“ През последните петдесет години обществото ни се отвори към цяло едно изобилие от нови съпружески и семейни конфигурации. Вече можем да имаме хетеро, хомо или транссексуални бракове. Можем да имаме съжителство на семейни начала. Можем да бъдем самотни родители, доведени родители, приемни родители или бездетни. И последователната смяна на брачните партньори, и смесените семейства са нещо обичайно. Можем да съжителстваме без някога да сключим брак, или можем да бъдем съпрузи, които само от време на време живеят под общ покрив. Фино настроени към деликатността на брачния живот, ние вече ползваме предбрачни споразумения и правим разводи по общо съгласие. Всички тези уговорки са променили границите както вътре в самата двойка, така и между двойката и външния свят.

Въпреки това, колкото и гъвкаво да е отношението ни към брака, ние оставаме непоколебими в своето настояване за моногамия. С няколко изключения — кинозвезди, застаряващи хипита, любители на сексклубове — границите, които очертаваме около сексуалната ексклузивност остават твърди.

Любовната ни връзка с моногамията безспорно има своята цена.

Бразилският семеен терапевт Мишел Шайнкман казва: „Американското общество показва висока толерантност към разводите — в които между другото можем да бъдем свидетели на пълния провал на лоялността във връзката и на болезнените последици за всички членове на семейството — но е общество, което няма никаква толерантност към изневярата.“ По-скоро бихме разрушили една връзка, отколкото да поставим под съмнение нейната структура.

Нашата вяра в моногамията е толкова силно утвърдена, че повечето двойки, особено хетеросексуалните, рядко отварят темата. Те приемат, че няма смисъл да обсъждат нещо, което се разбира от само себе си. Дори тези, които проявяват интерес да изследват сексуалността във всичките й измерения, в повечето случаи не са склонни да преговарят относно установените граници на изключителността на партньора. Моногамията е основно изискване. Според този начин на мислене не е възможно да бъдеш в повечето случаи моногамен или 98 процента моногамен, или периодично немоногамен. Обсъждането на верността предполага, че тя е изложена на предоговаряне, тоест не представлява абсолютно условие. Възможността за изневяра е толкова тежка и мрачна, че отбягваме темата с добре отработено отхвърляне. Страхуваме се, че и най-малката слабост би могла да се окаже фатална и да отприщи потока на Содом и Гомор.

Въпреки че изневярата е причината за развод при 50% от първите бракове и 65% от вторите; въпреки потресаващата честота на извънбрачните връзки; въпреки че моногамията е потъващ кораб, който едва ли някой би могъл да спаси, ние продължаваме да се придържаме към отломките на корабокрушението с абсолютна вяра в нейната структурна стабилност.

 

 

Да срещнеш „голямата любов“

В исторически план моногамията е външно наложена система за контрол над женската репродукция. „Кое дете е мое? Кой ще наследи кравите ми, след като умра?“ верността като основна опора на патриархалното общество е била главният гарант за потеклото и имуществото — и не е имала нищо общо с любовта. Днес, особено в западния свят всичко е въпрос на чувства. След като бракът от договорено споразумение се превръща в сърдечен въпрос, верността става израз на любовта и отдадеността. Докато в миналото верността е представлявала обществен императив към жените, днес тя е въпрос на личен избор и за двата пола.

Вътрешното убеждение замества обществените договорености.

Днес грижата да си намерим партньор е единствено наша. Освободени от задължението да сключваме брак по сметка, ние заявяваме своите нови идеали за нещата, които искаме, а искаме всичко. Нашите желания все още включват нещата, които се е очаквало да осигури традиционното семейство: сигурност, деца, имоти, обществено уважение. Но днес ние също така искаме нашият човек да ни обича, да ни желае, да се интересува от нас. Трябва да бъдем едновременно довереници, най-добри приятели и страстни любовници. Модерният брак ни обещава, че там някъде има един човек, с когото всичко това е възможно и единственото, което трябва да направим, е да го открием. Толкова здраво сме се вкопчили в идеята, че бракът трябва да посрещне всичките ни нужди, че разочарованите избират развода или любовните афери не защото поставят под въпрос самата институция, а защото мислят, че са избрали погрешния човек, с когото да достигнат нирвана. Те са убедени, че следващия път ще направят по-добър избор. Фокусът винаги е върху обекта на нашата любов, а не върху способността ни да обичаме. Именно от тази точка психологът Ерих Фром прави заключението, че хората вярват, че е лесно да се обича, но е трудно да се намери правилният човек за това. Веднъж открили „голямата любов“, ние няма да имаме нужда от никой друг. Изключителността, която търсим в моногамията, се корени още в най-ранния ни интимен опит с хората, които са се грижили за нас като малки. Психоаналитикът — феминист Нанси Чодороу пише следното: „Тази преобладаваща тенденция, според която аз трябва да бъда обичан по всяко време, навсякъде, по всякакъв начин, с цялото ми тяло и цялото ми същество, без никакви критики, без и най-малкото усилие от моя страна, е крайната цел на всички еротични стремежи.“ Във възрастните си любовни отношения ние търсим да преживеем наново първичното чувство за единение, което сме изпитвали с майките си. Бебетата не познават отделеността. Те живеят в приказен свят, в който има един човек, чиято единствена работа е да се грижи за тях. В екстатичното сливане между майката и детето не съществуват празнини. За новороденото майката е всичко, всичко наведнъж, неразделно и неограничено: кожа, гърди, глас и усмивка — всичко съществува единствено заради него. Като бебета с розови дупета ние сме били цялостни и напълно задоволени и някъде дълбоко в себе си все още си спомняме този рай. Онези от нас, които не познават това идилично състояние — чиито майки не са се отзовавали, не са били последователни, отсъствали са или са обръщали внимание единствено на себе си — са често дори още по-силно решени да намерят перфектния партньор.

Оставаме с въпроса дали единството, което се стремим да възстановим не е само една илюзия? За детето майката представлява цялата вселена, но майката винаги е познавала и други хора. До нея дори стои един ревнив любовник — бащата. Както се оказва, мама никога не ни е била напълно вярна — дори не и в приказките.

И така, призракът на измяната дебне наблизо още от самото начало. Ние израстваме с него. Изолиращите условия на модерния живот само увеличават тътена на несигурността, която се крие зад нашата романтична склонност към обсебване. Страхът от загуба и страхът от това да не бъдем изоставени ни карат да се вкопчваме още по-силно във верността. Нашата култура на безгранична свобода и обезценяване постоянно напомня колко заменими сме всъщност, а това прави нуждата ни да се чувстваме в сигурност по-голяма от всякога.

Колкото по-малки се чувстваме в света, толкова повече искаме да блестим в очите на партньора ни. Искаме да знаем, че сме от значение и че поне за един човек сме незаменими. Копнеем да се чувстваме цялостни и да се издигнем над затвора на самотата ни.

Може би това е причината, поради която така безкомпромисно настояваме за сексуална изключителност. Сексуалната любов на възрастните мигновено пресъздава тази най-проста форма на ранно сливане — сливането на телата, зърното на гърдата, което изпълва цялата ни уста и ни кара да се чувстваме напълно заситени — поради което мисълта за любимия ни с друг партньор е напълно съкрушителна. Сексът за нас е най-висшата възможна измяна.

Моногамията, както следва, е свещената крава на романтичния идеал, тъй като тя е доказателството за нашата специалност: избрали са мен, а останалите са отхвърлени. С това, че обръщаш гръб на другите възможни партньори, ти потвърждаваш моята уникалност. Когато ръцете и разумът ти се разхождат по непозволени територии, моята важност намалява. И обратно, ако вече не се чувствам специален, моите собствени ръце и мисли започват да търсят нови пътища. Разочарованите са склонни да скитат. Те си задават въпроса: „Дали някой друг ще възстанови моята значимост?“

 

 

Съпружеският джакпот

Дъг срещнал първата си съпруга в колежа. Те били добри приятели, но сексуалният им живот никога не е бил особено интересен. Накрая и бракът им се провалил. Той продължил нататък с няколко страстни връзки, които били сексуално освежаващи, но емоционално изтощителни. След това срещнал Зои, енергична и жизнерадостна графична дизайнерка с, както той го нарича, „Висок невротичен коефициент“. Дъг разказва: „Тя беше неповторима. Беше практична, здраво стъпила на земята и необуздана в леглото. Мислех, че съм спечелил джакпота относно избора на съпруга.“

След няколко години брачен живот ентусиазмът й към него започнал да спада. Тя все още е силно енергична, но голяма част от енергията й е насочена в друга посока. Децата изискват вниманието й. Работата изсмуква креативността й. Огромното й семейство — родителите, петте сестри и всичките им деца — е центърът на социалния й живот Дъг се чувства незабележим. Без секса, който да го отличи сред другите участници в ангажирания живот на жена му, той започнал да се чувства все по-ненужен, като някаква добавка.

В следващите години растящата раздразнителност на Дъг е прекъсвана от временни и краткотрайни периоди, в които искрата между тях се пробужда отново. Той отвлича Зои за романтични уикенди, внимателно подбира седмичните DVD-та, купува й обици, защото знае, че тя харесва висящите дрънкулки. През повечето време Зои е плячка, която той преследва. Но колкото повече го прави, толкова повече осъзнава колко са едностранни усилията му и това го потиска. Въпреки всичките си усилия, той никога не успява да разпали буйния огън, от който се нуждае. Колкото повече се опитва да запълни празнината между тях, толкова по-празен се чувства.

Последиците вече са ясни — той започва да се оглежда в различни посоки и този път погледът му се спира не върху Зои, а върху Наоми.

Тази удивителна червенокоса негова колежка не се притеснява да изрази увлечението си по Дъг. Намира извинения, за да го посещава в офиса му, и веднъж влязла вътре, успява да намери причини да се задържи за по-дълго.

Изразява очарованието си от това колко добре се е справил с шефа им; харесва костюма му; а, а това нови очила ли са? Сандвичът на обяд преминава в питие след работа, което преминава в петгодишна връзка.

Сексът е пламенен, но не само той е в основата на връзката им. Това, което ги свързва така силно е изобилното внимание един към друг и тръпката, която преживяват, извършвайки нещо непозволено. С Наоми, която никога не страда от липса на мъжко внимание, Дъг се чувства неотразим. Той й липсва изключително много през уикендите, тя го ревнува от паралелния му живот. И макар нейната склонност да го обсебва да е изтощителна и дори дразнеща за него, тя също така потвърждава именно колко важен и ценен е той.

Когато Дъг идва при мен, той едва успява да се справи с противоречията в живота си. Неговият брак, който би трябвало да бъде моногамен, не е такъв. Неговата любовна афера, която на практика е немоногамна, току-що беше приключила, защото той не можеше да изпълни изискването на Наоми за вярност. „Всичко това е лудост“, казва той. „Наоми искаше да спра да правя секс със Зои, но аз й казах, че не мога да направя това. В отговор тя започна да се среща с друг и сега вече обсъждат сватба. Тя отказва да прави секс с мен и е напълно потайна относно връзката си с Юън. Ще полудея от ревност, направо съм обсебен. Само като си я представя в обятията на друг мъж, губя самообладание.“

„Надявам се, че не си изгубил чувството си за ирония,“ казвам аз. „Търсиш вярност на същото място, където се случва изневярата.“

„Да, но тук става въпрос за нейната невярност, не за моята.“, отвръща той.

„А, да, забравих, че тук имаме двоен стандарт. Очакваш Наоми и Зои да ти останат верни, докато ти не си верен на нито едната от двете.“

„Нещо такова, да. Не е много честна уговорка, знам. Повярвай ми, не се гордея с това положение.“

„Тогава защо не напусна Зои?“, питам аз. „След като получаваш толкова много неща от връзката си с Наоми, защо не последва «горящия храст», огъня, който никога не угасва?“

„Аз обичам Зои!“, казва Дъг, шокиран от паралела, който току-що направих. „Никога не съм искал да прекъсна брака си. Животът ни със Зои е добър, а и не искам да живея отделно от децата си. Струва ми се абсурдно — Наоми и аз женени? Това би било катастрофално.“

„Тоест, това не е афера, целяща да ти помогне да прекратиш брака. Може би по-скоро е изпълнявала ролята на нещо като стабилизатор, където третият човек във връзката помага на другите двама да останат заедно?“

„Не знам. Може би. Истината е, че въобще не съм се замислял. Просто действах инстинктивно и сега се чувствам ужасно.“

 

 

Истинското послание на изневярата

В известен смисъл ми се струва, че Дъг очаква да потвърдя, че той наистина е направил ужасна грешка. Изменил е на брачната клетва, което, черно на бяло, си е чисто пресичане на морала. Но подобни обобщаващи присъди прекалено лесно отвличат вниманието ни от съществените причини, които стоят зад подобно поведение. Предпочитам да заема морално неутрална позиция, от която имам свободата да изследвам истинската причина на любовната история, вместо да разнищваме неетичността й. В момента, в който Дъг разбере мотивите, които са го отвели в прегръдките на Наоми, той ще може да направи собствените си изводи както относно досегашните си действия, така и относно това, което би искал да прави от тук нататък.

Хората се отклоняват от правия път поради ред причини — несподелена или опорочена любов, отмъщение, неосъществени копнежи, или пък заради най-обикновена похот. Понякога изневярата е израз на търсене на интензивност или на бунт срещу ограниченията на съпружеския живот. Престъпването на правилата е силен афродизиак. Понякога тайните ни дават усещане за автономия, друг път представляват реакция срещу липсата на лично пространство. Какво би могло да бъде по-възбуждащо от един таен телефонен разговор в банята? Най-накрая изтормозената майка може отново да се почувства като истинска жена; любовникът й не знае нищо за счупеното Лего или за водопроводчика, който за втори път забравя да се появи в уговореното време.

Незаконната любовна връзка може да бъде съкрушителна, но също така може да бъде и освобождаваща, да бъде източник на сила и да има лечебно въздействие. Често тя е всичко това наведнъж. Когато интимността си е отишла, когато вече дори не разговаряме, когато не сме били докосвани от години, ние сме по-чувствителни към добротата на чуждите хора. Когато децата са малки и постоянно изискват грижите ни, извънбрачното внимание има силата да ни освежи. Когато пораснат и си заминат, родителите, които остават в изпразненото гнездо, може да потърсят удовлетворение също навън. Ако здравето ни е напуснало или ако наскоро сме имали досег със смъртта, най-вероятно преживяваме изблици на недоволство и отчаяно започваме да търсим нещо по-добро. Понякога извънбрачните връзки означават, че не сме се предали, друг път са сигнал за това, че сме го направили. Изневярата може да бъде сигнал за тревога в брака, даваща знак, че е нужно неотложно да му се обърне внимание. Или може да бъде и камбанен звън, който следва последното издихание на връзката.

Аз лично поставям под въпрос широко разпространеното вярване, според което изневярата винаги е симптом на дълбоки проблеми във връзката.

Една афера може да бъде започната поради хиляди причини, не всяка от които е пряко свързана с трудностите в брака. Между другото, немалка част от прелюбодейците са до голяма степен щастливи във връзката си. Така беше и с Дъг. Но той искаше нещо повече. Не можеше да каже какво точно, знаеше само, че е свързано с по-редовен секс.

Заедно с Дъг изследваме анатомията на неговата страст и така започвам да разбирам потребностите, които успява да задоволи чрез бурната си връзка с Наоми. За него сексът е едновременно емоционална храна и убежище.

Израз на съвършената любов. Чрез секса той се освобождава от егото си и това му дава усещането за единство със света. Страстта му дава така жадуваното освобождаване от непоносимата самота на съществуването му.

„Чувството е все едно съм умрял; това преживяване измита всичко от съзнанието ми. Този абсолютен фокус, пълната концентрация по някакъв начин ме освобождава от самия мен. Спирам да мисля, усещането преминава по гръбнака ми, след това през мозъка ми и излиза навън. Но аз изобщо не следя какво се случва.“ Правенето на любов обхваща цялото му същество. С Наоми Дъг успява да поддържа този високооктанов, издигащ го над цялата реалност секс. Причината за това отчасти е, че от еротична гледна точка двамата са направени от едно тесто. Но по-важното е, че самата структура на тяхната връзка, и на всички останали извънбрачни връзки, е създадена така, че да служи на страстта.

Извънбрачните връзки са рисковани, опасни и краткотрайни — съдържат всички елементи, които разпалват страстите. В самодостатъчната вселена на извънбрачната любов ние сме отделени от останалата част на света, а съпровождащата я потайност само подсилва връзката. Защитена от лъчите на ярката дневна светлина, магията на другия остава непокътната. Няма защо да се тревожите, че приятелите ви няма да го харесат, тъй като никой не знае за него. Аферите се развиват извън стандартните граници на живота ни и притежават лукса да са неведоми за часа при зъболекаря, данъците и сметките.

От друга страна съществуват и препятствията, които трябва да се преодоляват. За да се срещнат, любовниците трябва да положат усилия, които често пъти никак не са малки. Има прескачане през обръчи, подправяне на програми, подсигуряване на терен, измисляне на извинения.

И целият този неуморим стремеж многократно потвърждава важността на двамата един пред друг. Погледнато от тази гледна точка, прегрешението на Дъг беше опит отново да преживее нещата, които някога имаше заедно със съпругата си и без които не можеше да живее: чувство за значимост, освобождаване от чувството за самота; и усещане за лична сила.

 

 

Вече може да се прибереш вкъщи

По времето, когато любовната връзка на Дъг приключва, бракът му вече едва се държи. Дъг и Зои са сърдечни и почтителни един към друг, дори от време на време и любящи, но емоционално са на дъното. Привикнали са да живеят в неяснота относно неговите повтарящи се отсъствия. Дъг говори със Зои рядко и само накратко. Страхува се неволно да не направи грешка на езика и да не се издаде; неговата потайност заема все по-голямо пространство в брака им, оставяйки му само няколко теми, които могат да обсъждат заедно: децата, президента и времето.

Докато разнищваме кое е дало първоначалния тласък на връзката на Дъг с Наоми, започвам да разбирам причината, поради която той избира да не се бори за нея, а вместо това да остане с жена си. Зои е като твърдата почва под краката му. От друга страна способността й да вижда нещата в перспектива й дава известна свобода; не й е трудно да спи през нощта или да става сутрин. Зои не търси страст, тя рядко позволява на емоциите да я завладеят. С Наоми Дъг може и да е намерил липсващото парче от пъзела, но Зои притежава всички останала негови части.

С Дъг обсъдихме как неговата идеална представа за брака отразява реалността от собствения му специфичен съюз. Той иска едновременно сърдечност и страст. Иска кухненската маса да е олтар на похотливото сливане през нощта, а на сутринта да бъде слънчево кътче, където да закусват палачинки заедно с децата. Но Дъг вероятно никога няма да преживее същата интензивност, каквато е изпитал с Наоми. Извънбрачните връзки имат свой собствен вид страст. Потайност, терзания, вина, грях, опасност и ревност — този леснозапалим коктейл „Молотов“ може да предизвика еротична експлозия, прекалено опасна за дом с деца.

Когато Дъг постепенно започва да си изяснява какво е разумно да очаква от брака си, в него започват да възникват редица нови въпроси. Сега, когато е избрал да запази брака си, какви възможности има? Може ли да уважи желанията си, без да трябва да ги следва? Ще продължи ли да преговаря моногамията едностранно и без знанието на Зои — което е типична черта на любовните афери — или ще избере да проведе с жена си по-отворена дискусия относно сексуалните граници в брака им? Необходимо ли е да разкрие любовната си връзка, за да се свърже отново с жена си? Какво да направи с чувството си за вина?

Отговорите се променят с всеки изминал ден. Миналата седмица той смяташе, че няма да може да я погледне в очите, ако не изчисти съвестта си пред нея. Днес вече е на мнение, че най-доброто, което би могъл да направи, е да запази цялата тази каша за себе си. „Трябва ли да разбия сърцето й, само за да успокоя съвестта си? Понякога си мисля, че тя е знаела през цялото време и единствената причина, поради която не ме е напуснала, е защото си държах устата затворена. Така поне може да запази достойнството си.“

Повечето американски семейни терапевти смятат, че извънбрачните връзки трябва да бъдат признати, за да може интимността да се възобнови. Тази идея върви ръка за ръка със западния модел за интимна любов, според който тя трябва да се гради върху прозрачност — да нямаме тайни един от друг, да не се лъжем, да споделяме всичко. На практика някои хора осъждат измамата дори повече от самата постъпка: „Проблемът не е в това, че си ми изневерил, а в това, че си ме лъгал!“ в американския начин на мислене уважението е тясно свързано с честността и честността е съществена по отношение на личната отговорност. Криенето, преструването и останалите форми на измама се равняват на неуважение. Лъжеш само онези, които се намират под теб — децата, избирателите, служителите.

В други култури уважението по-скоро се изразява с благородни лъжи, които целят да запазят достойнството на партньора. В тези култури една неистина, изречена с цел да предпази другия е за предпочитане пред това да се кажат истини, които могат да накарат другия да се почувства унизен.

Следователно укриването не само подпомага поддържането на хармонията в брака, но също така е и признак на уважение. Лично аз съм повлияна от начина на мислене на американската култура, но се съобразявам с решението на Дъг да запази тишина относно аферата си, и в същото време го насърчавам да търси други начини, за да се свърже отново емоционално с жена си. Дълго време бракът му е бил на „пауза“ и сега е време да натисне бутона „старт“.

Дъг започва отново да инвестира във връзката си със Зои. Разполагайки с повече свободно време, той започва да пренасочва своите изобилни ресурси от време и енергия към жена си. Тя се преструва на изненадана от ненадейното завръщане на нейния Одисей, но Дъг знае, че причината за духовитото й поведение в стил „Откога не сме се виждали!“ е защото й е олекнало. Насърчавам Дъг да започне да поема по-голям дял от домакинската работа, да прекарва повече време с децата, да бъде по-активен в семейния социален живот и да се надява, че разтоварвайки Зои от част от домашните задължения, може да я отвори към еротиката.

В усилията си да бъде внимателен и заинтересован, Дъг дори пита Зои дали й се случва да изпитва привличане към други мъже. Отговорът й е уклончив: „Може би да. Може би не. Има ли значение?“ Това леко го озадачава. „Когато някой е обгърнат в тайни, както си бил ти,“ отбелязвам аз, „не е трудно да си представим, че ти си мистериозният, бунтарят, а тя е Пенелопа, седнала пред тъкачния стан в очакване да се завърнеш вкъщи.

Но може би и тя самата има своите малки тайни, фантазии за мъже, които могат да й дадат неща, които ти не би могъл“.

Бракът е несъвършен. Обикновено в началото мечтаем за единство, но скоро откриваме различията помежду ни. При мисълта за всички неща, които няма да може да притежаваме или да изживеем, в нас се пробужда страх. Караме се. Оттегляме се. Обвиняваме партньора си за това, че не успява да ни направи цялостни. Поглеждаме в друга посока. За съжаление прекалено много от нас остават в това положение, чак докато главите им оплешивеят или посребреят. Други оплакват загубата на мечтата си, след това се примиряват с избора, който са направили. Любовта се уповава на приемането. Когато Дъг опознае себе си и опознае и Зои такава, каквато е, тогава ще може най-сетне да превърне различията между тях в богатство.

 

 

Сянката на третия

На границата на всяка двойка живее сянката на третия. Той е първата любов от гимназията, чиито ръце все още не можем да забравим, привлекателната касиерка, красивият учител на четвъртокласниците в основното училище, с когото флиртуваме, когато взимаме сина си от училище. Третият е и усмихнатият непознат в метрото. Също така стриптийзьорката, порнозвездата и работещият в сексиндустрията, независимо дали го докосваме или не. За него фантазира жената, когато прави любов с мъжа си. Все по-често може да бъде намерен в интернет пространството. Реален или въображаем, въплътен или не, третият е опорната точка, върху която двойката поддържа своя баланс. Третият е проявата на желанието ни за това, което стои зад оградата. Той е забраненият плод.

Третият е извънбрачната връзка, но третият е и съпругата вкъщи. Наоми е скритата сянка в брака на Дъг, но в същото време Зои е тази, която представлява центърът на аферата. Ревността на любовницата зависи от присъствието на съпругата. Без нея всичката власт, страст и лудост на възбудените любовници просто би увиснала. Може би това е причината, поради която само малка част от любовните афери продължават да съществуват и след разпадането на брака, който ги е вдъхновил.

Истинското изпитание за любовта в извънбрачната връзка започва едва когато препятствието е премахнато.

Всички връзки съществуват в сянката на третия, тъй като той е онзи, който споява двойката. В своята книга „Моногамията“, Адам Филипс пише: „Двойката зависи от това доколко двамата успяват да се противостоят на нахлуването на третия, но едновременно с това, за да просъществува, на нея са й нужни врагове. Затова моногамният човек не може да живее без тях. Когато сме двама, ние сме заедно. За да се превърнем в двойка, трябва да бъдем трима.“

Какво се очаква да стори в такъв случай една двойка? Много от пациентите ми отказват да признаят присъствието на третия. Те са привлечени от обаянието на идеята за единство, която настойчиво твърди, че не се нуждаят от други хора.

Перфектната любов е самодостатъчна. Но тази сплав е толкова крехка, че дори мисълта за присъствието на друг човек е достатъчна, за да я разбие.

Тази идея е пикантно илюстрирана във филма на Стенли Кубрик „Широко затворени очи“. Бил и Алис току-що са се прибрали от пищно коледно парти, където е започнал разговор на тема секс. Бил винаги е смятал, че Алис, подобно на самия него, никога не би изневерила. „Ти си моята жена, майката на децата ми, и аз ти имам пълно доверие. Ти никога не би ми изневерила. Сигурен съм в теб.“ Алис, обидена от предположението му и окуражена от цигарата с марихуана, която току-що са изпушили, решава да му разкрие някои истини за себе си. В мъчителни подробности започва да описва колко мощно може да бъде присъствието на другия, дори и той да не е нищо повече от фикция. Разказва му за своите трескави фантазии, свързани с военноморския офицер, когото желае от разстояние. Те никога не са се срещали; въпреки това я покорява моментално с такава сила, че ако той пожелае, тя е готова да зареже всичко. Освен всичко това, тя признава, че това се е случило в ден, когато с Бил тъкмо били правили любов и когато съпругът й е бил по-мил от всякога.

Бил е съкрушен след признанието на жена си и прекарва остатъка от филма в опити да отмъсти за измяната и да възстанови реда в своя рухнал свят. Онова, което ми направи силно впечатление е, че за Бил фантазиите са също толкова силно прегрешение, колкото и една действителна изневяра.

Бил е като много от партньорите, които срещам. Неговата сигурност почива не само върху действията на Алис, но и върху нейните мисли, фантазиите й са доказателство за нейната свобода и отделеност и това го плаши. Образът на третия сочи към другите възможности, към изборите, които не сме направили и поради това той е свързан с нашата свобода. Лаура Кипнис казва следното: „Какво може да е по-тревожно от свободата на партньора ни, която може да означава свободата да не те обича, да спре да те обича, или да обича някой друг, или да се превърне в човек, различен от онзи, който някога е дал обет да те обича завинаги, а сега… може би вече не?“ Ако тя може да мисли за други, вероятно също така би могла и да обича други, а това е непоносимо.

 

 

Бастионът на любовта

Заплахата от третия е присъща за любовта и дори най-контролиращият брак може да не успее да намали безпокойството ни. Въпреки това много от нас се опитват да упражняват контрол. „Имаше среща с този мъж. За какво си говорихте?“, „Прекарваш много време пред компютъра. Толкова много работа ли имаш?“, „Къде беше?“, „Кой беше там?“, „Липсвах ли ти?“

Много от нашите въпроси се колебаят в границата между интимността и натрапването. Искаме да сме осведомени, но не искаме това да бъде прекалено очевидно. Казваме, че питаме, защото сме загрижени, но често го правим просто защото ни е страх.

И така започваме да поставяме правила, като се надяваме, че партньорът ни ще ги спазва. Държим каишката изкъсо и вярваме, че по този начин ще се предпазим от евентуални изневери. Желанието не може да бъде подчинено; действията се поддават на разума и поради това по-лесно се контролират. Не ти е позволено да имаш близки приятели от противоположния пол. Не можеш да ходиш на кино с този и онзи, освен ако няма и други хора с вас.

Няма филми, които да не може да гледаме заедно. Никакви стриптийз клубове, като изключим ергенските партита. Никакви танцьори от мъжки пол. Тази дреха е прекалено оскъдна. Не може невинно да се отдадеш на спомените за бившите си гаджета и, разбира се, не може да се виждаш насаме с тях, когато минават през града. Когато безпокойствието ни е прекалено голямо, за да го понесем, преминаваме към по-примитивни средства за контрол: започваме да шпионираме. Проверяваме извлеченията от кредитната карта, бутона „назад“ на интернет браузъра, резервоара на колата, мобилния телефон, прослушваме всичко възможно за информация. Но тези стратегии никога не са достатъчни. Разпитването, разпореждането, дори съдебните доказателства не успяват да успокоят нашия първичен страх от свободата на партньора ни. Нашият любим може би жадува за някой друг. Проблемът започва, когато моногамията повече не е свободен израз на нашата лоялност, а форма на принудително съгласие. Прекаленото следене може да предизвика това, което Стивън Мичъл нарича „да действаш необуздано напук“. Когато третият се отрича, някои хора решават да действат тайно. Любовни афери, онлайн срещи, стриптийз клубове и секс по време на командировки са все обичайни прегрешения, които осигуряват психологическа дистанция от една потискаща връзка. Когато третият е изпратен в изгнание и присъствието му се допуска само извън границите на брака, именно там е мястото, където го търсим.

 

 

Непобедимото „ние“

Принципно не е трудно да приемем, че всеки човек се нуждае от лично пространство, но въпреки това на практика тази тема е малко по-сложна.

Психоложката Джанет Райбщайн отбелязва, че нашият партньорски, романтичен модел за брака, който набляга на сплотеността и искреността е „много по-добър в това да обясни критерия за интимност, отколкото този за автономия.“ Набляга се върху създаването на близост, а не на поддържането на индивидуалността. Пациентите ми, които строго се придържат към този дух на интимността, се оказват в положение, в което чувстват, че техните индивидуални стремежи, както и тези на техния партньор, повече не са легитимни. Непобедимото ние заменя хилавото аз.

Нив се изнервяше от ранния час за лягане на приятелката му. „Тя е танцьорка и си ляга в девет часа вечерта. Аз не мога да заспя толкова рано, затова само лежа до нея.“

Когато го питам дали понякога излиза с приятелите си, след като тя си е легне, той остава учуден. „Мога ли да го направя?“ Мисълта да го направи — или дори да попита — никога не му е идвала наум. Лайла и Марио са били постоянни партньори в танца още когато рейв музиката беше на мода. Но когато тя започва да излиза с Анджела, която е с два леви крака и не може да понася силната музика, започва да изпитва неудобство във връзка със седмичните си срещи с Марио. Не иска да нарани Анджела.

Въоръжени с идеология за любовта, според която постоянно трябва да бъдем и да действаме заедно, ние не знаем как да отстояваме своята автономност. Това е особено вярно при различията в желанията ни. Дори двойките, които си дават достатъчно голямо пространство в друго отношение — отделни ваканции, излизания в града през нощта, близки приятели от противоположния пол — не могат да се помирят с идеята, че биха могли да имат еротичен живот, който е независим един от друг. Не говоря за извънбрачен секс. Говоря за едно сексуално Аз, което е дискретно, създава свои собствени образи, откликва на други и се радва, когато неочаквано усети тръпка. Това са всички онези непредвидими желания, които се опитвам да повдигна в работата си с двойки.

 

 

Моногамен брак в общество на промискуитет^[2]

Обикновено ролята на терапевта е да поставя под въпрос обществено-културното статукво. Често окуражаваме пациентите си да преразгледат възгледите си относно това, което се счита за нормално, приемливо или очаквано. Въпреки това сексуалните ограничения са една от малкото области, в които терапевтите очевидно отразяват нормите на доминиращата култура. Основната норма е моногамията, а сексуалната вярност отразява зрялост, ангажираност и реалистичност. Неспазването на моногамията, дори и по взаимно съгласие, е подозрително. То отразява липса на ангажираност или страх от интимност и подкопава връзката.

Както един от колегите ми твърдо заяви: „Отвореният брак не може да функционира. Мисълта, че подобно нещо е възможно, е напълно наивна. Опитахме се да го постигнем през седемдесетте и резултатът беше катастрофален.“ „Това може и да е вярно, но и затвореният брак едва ли е гаранция срещу провала“, предупредих го аз. „А идеята за моногамия, която голяма част от женените хора не спазват, може да се окаже не по-малко наивна. Ако не друго, то определено можем да твърдим, че тя самата провокира да правим прегрешения, които се оказват изключително болезнени. Колегата ми, който въпреки това е отличен семеен терапевт, относно темата за верността е поддръжник на подхода: Всичко или нищо.“

Според тази гледна точка, емоционалната ангажираност изисква сексуална изключителност и не търпи никакви други нюанси.

Ние обаче живеем в свят, който не ни помага да се успокоим или да поискаме да си останем кротко по местата. В нашата потребителска култура винаги искаме следващото най-добро нещо: най-свежото, най-новото, най-младото. Ако не успеем да го имаме, то тогава поне искаме повече: повече интензитет, повече стимулиране, по-голямо разнообразие.

Търсим незабавно удовлетворение и сме все по-малко толерантни към какъвто и да е вид чувство за неудовлетвореност. Никой не ни окуражава да бъдем доволни от това, което имаме и да мислим: „Това е добро. Това е достатъчно.“ Сексът е част от тази икономика — някои хора дори биха казали, че сексът е буталото, което я движи. Тази дреха, тази кола, тези обувки, тази спиртна напитка, тази нова татуировка, стегнатото дупе — всички те носят в себе си обещанието за повече секс в живота ни. Убедени сме, че сексуалното удовлетворение и личното щастие вървят ръка за ръка.

Светските удоволствия са навсякъде, около нас тече истинско пиршество и ние чувстваме, че единствената ни основна цел е да се присъединим към празника. Нищо чудно, че хората често изпитват безпокойство в брака си. Фантазията за безкрайното разнообразие е осуетена от ангажимента към брачния живот. Всичко това не означава, че оправдавам или подкрепям официалното приемане на извънбрачните връзки.

Изкушението съществува откакто Ева отхапва от ябълката, но също така оттогава съществуват и забраните срещу него. Католическата църква е експерт не само във въздържанието от изкушението, но също така и в раздаването на наказания за тези, които не могат да му устоят. Онова, което е различно днес, са не самите желания, а фактът, че сега се чувстваме задължени да ги следваме — поне докато не се оженим. Когато изведнъж от нас се очаква да се откажем от всичко, което досега сме били окуражавани да преследваме. Моногамията остава сама също като малко дете, което поставя пръст в дигата и се опитва да задържи потока от разюздана безнравственост.

 

 

Поканване на сянката

Някои двойки избират да не игнорират съблазънта от забраненото. Вместо това отнемат силата му, като го поканват във връзката си. „Никога не бих искала да ми изневери, но знанието, че това на практика е възможно, поддържа сексуалния ми интерес към него силен.“ „С това, че се опитвам да се самозалъжа, че не съществуват други красиви мъже на този свят няма да направя връзката си по-стабилна и определено няма да я направя и по-искрена.“ „Приятелката ми е много красива. Мъжете непрекъснато се навъртат около нея. Лекотата, с която ги отсвирва, ме кара да се чувствам страхотно; тя всеки път избира мен.“ Тези двойки споделят фантазиите си, четат заедно еротична литература, връщат се заедно към миналите си спомени. Те признават, че да, доставчикът е сексапилен, също така и компютърният техник, касиерът в магазина, неврологът и жената на съседа.

Селена и Макс си позволяват да флиртуват, но и двамата знаят къде да теглят чертата, когато стане въпрос за действителни възможности. „И двамата сме жадни за много внимание. Самочувствието ми скача до небето, когато някой се опита да ме свали, особено сега, когато имам дете. А когато някой флиртува с Макс? Забрави! Чувствам се така, все едно се прибирам с царя на купона.“ Макс и Селена обичат да упражняват ефект над другите, но и двамата са изключително сериозни относно спазването на правилата на играта.

Когато Елза се връща от конференция, Жерар винаги се интересува от това с какви хора се е срещнала. „Имаше ли някой интересен? Разказа ли му за страхотния си съпруг? И флиртува ли с него, докато бълнуваше за мен?“

Уенди винаги е знаела, че Джордж има слабост към блондинките. Затова миналия четвъртък решила да се направи руса за един ден. Надянала една платиненоруса перука, облякла едно манто и се появила без предварително предупреждение на строежа, за да го отмъкне за обяд. Той казал: „Страхотно. Момчетата ще си помислят, че имам любовница.“ Уенди веднага използвала момента да се пошегува: „Накарай ги да ти завиждат!“

Тези двойки по свой собствен начин са избрали да приемат възможността за Третия: приемането на това, че партньорът ни си има своя собствена сексуалност, изпълнена с фантазии и желания, които не са задължително свързани с нас. Когато взаимно потвърдим свободата на другия във връзката, ние сме по-малко склонни да я търсим някъде другаде. В известен смисъл приемането на третия помага донякъде да се овладее неговата изменчивост, да не говорим за привлекателността му. В този момент вече не говорим за сянка, а за присъствие, нещо, за което говорим открито, шегуваме се и играем с него. Когато можем да кажем истината открито, ние сме по-малко склонни да пазим тайни.

Вместо да вреди на сексуалността на връзката, признаването на третия придава повече пикантност в отношенията, и не на последно място, присъствието на третия ни напомня, че никой не притежава партньора си.

Никой не бива да приема за даденост другия.

Несигурността е почвата, в която пониква семето на желанието. Още повече, когато създадем психологическа дистанция, ние също можем да погледнем на партньора си с възхитените очи на непознатия, забелязвайки за пореден път навика, който ни е пречел да го виждаме по този начин. И накрая, отказвайки на други, потвърждаваме избора, който сме направили.

Това е човекът, когото искаме. Признаваме блуждаещите си желания, но все пак ги отказваме, флиртуваме с тях, държейки ги през цялото време на безопасно разстояние. Може би това е нов начин, по който да погледнем на зрелостта: не като на безстрастна любов, а като на любов, която познава другите страсти, които не е избрала.

 

 

Да поканим третия

Има много начини да поканим третия във връзката си, без това да води до извънбрачен секс, и също така има и няколко начина, които все пак водят до него. При повечето хора самото споменаване на отворената връзка включва червена сигнална лампа. Малко теми, свързани с ангажираната любов пораждат подобни първични отговори. Какво ще стане, ако тя се влюби в него? Ами ако той никога повече не се върне? Мисълта, че можеш да обичаш един човек и да правиш безнаказано секс с друг ни кара да потръпнем. Страх ни е, че престъпването на една граница може да доведе до потенциалното нарушаване на всички граници. Във въображението ни изникват образи на хаос: оргии, безразборен секс и поквара. Единствената барикада срещу този упадък е връзката. Тя ни предпазва от собствените ни импулси. Тя е нашата най-добра защита срещу необузданите ни животински пориви.

Адам Филипс отбелязва, че „моногамията е вид морална връзка, нещо като ключалка, през която можем да шпионираме главните въпроси, които ни вълнуват. Когато започнем да дискутираме взаимно договорената полигамия, възникват множество болезнени въпроси. Емоционалната обвързаност задължително ли трябва да води след себе си сексуална изключителност? Можем ли едновременно да обичаме повече от един човек? Възможно ли е изобщо сексът да бъде просто секс?“ Мъжете по-склонни ли са от жените да изневеряват? Тези въпроси вероятно са сред най-често повтарящите се, но разбира се, има и много други. Ревността израз на любов ли е или на несигурност? Защо сме готови да споделяме с други хора приятелите си, но изискваме изключителност от нашия любим? Не претендирам да имам отговор на всички тези въпроси. Но вярвам, че ако смекчим романтичната си носталгия и обмислим тези въпроси сериозно, можем само да спечелим.

Дори най-здраво установените ни убеждения относно сексуалността са податливи на преразглеждане. Преди време отхвърляхме предбрачния секс и хомосексуалността; днес те вече са повече или по-малко приети в повечето кръгове. През последните години малка група от мъже и жени се изправят срещу моногамията като участници в следващата голяма битка за своето лично право на сексуална еманципация.

Джоан и Хиро описват два типа секс: секс по любов и секс за забавление.

Вторият тип секс е запазен за екскурзията, която правят до Лас Вегас за ежегодното събиране на суинг клуба, в който членуват. Разказват ми, че това е направило чудеса за техния сексуален живот и интимност. Независимо от това как изглежда отстрани, Джоан и Хиро твърдо отстояват брачните идеали, на които привидно се противопоставят. Те не поставят под въпрос институцията на брака. На практика всъщност се стараят да я съхранят. Ценят сплотеността, честността и споделянето. Верността също стои високо в тяхната класация. Джоан и Хиро ефективно неутрализират опасността от изневяра, като я канализират във връзката си. И както антроположката Катерин Франк иронично отбелязва: „Това, което се случва във Вегас, си остава във Вегас.“ Посещаването на суинг клуб е форма на прелюбодеяние по взаимно съгласие. Освен всичко друго, то дава еднаква свобода на партньорите.

Ерик и Джаксън също са почитатели на секса за забавление, и през десетте години, откакто са заедно, винаги са правили разлика между емоционална вярност и сексуална изключителност по отношение на връзката си. „Още от самото начало и на двама ни беше ясно, че ще правим секс и с други мъже. Ние сме отворени за подобно нещо. За нас истинското обвързване е емоционалното. Сексът извън връзката не е причина да късаме. Предполагам, че по-скоро можем да бъдем наречени емоционално моногамни и сексуално полигамни.“

Арлийн, която е с шестнадесет години по-възрастна от Джена, обяснява: „Знам, че сексът е от значение, но той просто вече не е толкова важен за мен. И колкото повече остарявам, толкова по-малко ме интересува. Джена от своя страна се чувства в разцвета си и не е готова за ранно пенсиониране.“ Те са се разбрали, че когато Джена отива да свали някого, може да се позабавлява, като обаче не забравя приоритетите си. Когато питам Арлийн дали не се чувства застрашена от тази уговорка, тя отговаря: „Разбира се, че се чувствам така. Но в този момент мисля, че опитите ми да накарам Джена напълно да се откаже от секса биха довели до по-голяма заплаха, отколкото няколко гаджета. Не мога да си представя да й кажа: Тялото ти ми принадлежи, независимо дали искам да се възползвам от него или не.“ Осъзнала, че соковете на Ерос вече не текат между тях, Арлийн преосмисля идеята за верността. Моногамията помага да задържим забраненото извън връзката, но рядко ни дава провизии, с които да се подкрепим като двойка. Рано или късно, когато желанието отслабне, моногамията прекалено лесно се плъзва надолу към пълното въздържание. Когато това се случи, верността се превръща по-скоро в слабост, отколкото в добродетел.

През двадесет и петте години, през които Маргерит и Иън са заедно, е имало периоди на пълна вярност и болезнени изневери. „Когато разбрах за аферата на Маргерит, се почувствах разбит“ разказва Иън. „Отне ми месеци, за да призная пред себе си, че също така ревнувам. Не от любовника й, а от нея. Дотогава винаги бях отказвал на други жени. Когато тя призна всичко, направихме преоценка на нещата. Решихме да останем заедно, но да направим връзката си отворена.“ Маргерит добавя: „Опитваме се да създадем вариант, който работи за нас. Но това не е решение, което може да бъде рецепта за другите.“ Когато я питам дали отвореният брак не е болезнен за нея, тя отговаря: „Понякога е. Понякога не е. Но моногамията — която между другото никога не бяхме преговаряли — също беше болезнена.“

Скептиците се присмиват на този вид уговорки и поставят под въпрос ангажираността в тези връзки. „Никога не съм виждал отворен брак, който да просъществува.“ „Изпробвай го, пък след това се върни при мен.“

„Егоистично е.“ „Самоугаждащо.“ „Когато си играеш с огъня, някой все ще се опари.“

И все пак опитът ми показва, че двойките, които уговарят сексуалните граници във връзката си, както в горепосочения пример, не са по-малко сериозни към връзката си от тези, които държат вратите затворени. На практика именно желанието им да направят връзката си по-стабилна ги мотивира да търсят нови модели за дългосрочната любов. Вместо да изключат третия от територията на брачния живот, те му предоставят туристическа виза.

За тези двойки верността се обуславя не от сексуалната изключителност, а от степента на отдаденост един към друг. Границите не са физически, а емоционални. Превъзходството на двойката остава първостепенно. Тези двойки изтъкват емоционалната моногамия като задължително условие и оттам нататък, в сексуален план, те правят всякакъв вид отстъпки. Далеч съм от това да бъда хедонистично открита, но тези връзки се характеризират с открити договорки, които с времето могат да се предоговорят, ако възникне необходимост от това. Маргерит и Иън подчертават, че тяхната уговорка е едновременно ясна и гъвкава. „Ние имаме своите правила — никакви дълготрайни връзки, никакви любовници в града, в който живеем, никакви афери с общи приятели — и докато се придържаме към тези правила, нещата видимо вървят добре. Ако след време почувстваме нужда да договорим правилата наново, ще го направим.“

Интересно е да се отбележи, че въпреки че тези двойки влагат нов смисъл в понятието за верността, те все пак са чувствителни към измяната.

Доверието е решаващо във всяка връзка и това по никакъв начин не е по-различно при онези, които са поканили третия в интимното си пространство. Изневярата произлиза от нарушаването на споразумението, от изиграването на доверието. Въпреки че самите правила може да изглеждат съвършено различни, те също могат да бъдат нарушени и нарушаването им води до също толкова болезнени последствия. В този смисъл сексуално отворените двойки по нищо не се различават от моногамните.

Сблъсквайки се с усложненията около любовните афери, разводите и повторните бракове, някои от пациентите ми решават да тръгнат по различен път. Немоногамните хора оценяват свободата на сексуалното изразяване и се опитват да съгласуват дълготрайната любов с изненадите на желанието, надявайки се да се противопоставят на апатията, която с времето се промъква във връзката им. Но само ще повторя думите на Маргерит — това не е рецепта за всеки.

Присъствието на третия е безспорна част от живота; но как се отнасяме към този факт зависи от нас. Можем да подходим със страх, избягване и морално възмущение; или можем да му придадем твърдо любопитство и усещане за интрига. В своята гореща връзка, Дъг ухажва тайно. Чувството за съкрушеност на Бил е породено от отчаяния му опит да го игнорира.

Селена и Макс го приканват във фантазиите си, но също така там теглят чертата. Джоан и Хиро допускат третия директно в спалнята си.

Бракът се е превърнал във въпрос на любов; любовта е въпрос на избор; а изборът предполага отхвърляне на останалите. Но това не означава, че те са мъртви. Нито означава, че трябва да притъпим сетивата си, за да се предпазим от техния чар.

Приемането на третия е свързано с приемането на еротичната самостоятелност на партньора ни. Това означава, че сексуалността на партньора ни не ни принадлежи. Тя не е само за нас и заради нас и ние не трябва да приемаме, че тя с право попада под нашата пълна власт. Защото не е така. Може би това е вярно в практиката, но със сигурност не и в начина ни на мислене. Колкото повече задушаваме свободата на партньора си, толкова по-трудно е желанието да диша свободно в рамките на една сериозна връзка.

Тази логика може да се приеме като пътеводител за емоционално по-пълноценна връзка. Имам предвид следното: „Знам, че поглеждаш и други, но няма как да знам какво точно виждаш. Знам, че и други те поглеждат, но не знам в действителност какво виждат в теб. Изведнъж ти вече не си ми така познат. Вече не си онази позната същност, която не може да възбуди любопитството ми. На практика ти си мистерия за мен. И съм малко объркан. Кой си ти? Искам те.“

Приемането на третия отваря еротично пространство, в което любовта не трябва да се тревожи, че ще увехне. В това пространство ние можем да бъдем очаровани от различността на партньора ни и скоро след това — силно възбудени.

Бих искала да предложа един по-различен мироглед, чрез който да приемем моногамията не като даденост, а като избор. По този начин тя се превръща в договорено решение. Още повече ако планираме да прекараме петдесет години с един и същи човек до себе си — и искаме да имаме щастлив юбилей — може да се окаже мъдро решение от време на време да преразглеждаме наново точките на нашата договореност. Има големи различия по отношение на степента, в която дадена двойка приема съществуването на третия. Но дори само да признаем, че го има, това би ни помогнало да запазим желанието към нашия единствен избраник в дългосрочен план — и може би дори да създадем ново „изкуство на обичането“ за двойките в двадесет и първи век.