Касандра Клеър
Лейди Полунощ (17)

16.
До нея

— Значи, в общи линии, вие го разгадахте — каза Ливи, излегнала се върху килима в стаята на Джулиън. Те всички бяха в стаята му: Кристина се бе настанила благовъзпитано на един стол, Тай седеше, опрял гръб в стената, със слушалки на ушите, а Джулиън се бе разположил по турски на леглото си. Беше си свалил сакото и бе навил ръкави. Копчетата за ръкавели, които Ема му беше подарила, проблясваха върху нощното шкафче. Марк лежеше по корем в долната част на леглото, лице в лице с Чърч, който бе решил да ги навести, най-вероятно — заради времето. — Искам да кажа, вече знаем кой ги е извършил. Убийствата.

— Не съвсем — възрази Ема, която седеше на пода, облегнала гръб на нощното шкафче. — Искам да кажа, ето какво знаем наистина. Тази група, тези Последователи или както и да се наричат, е отговорна за убийството на Станли Уелс. Последователите са предимно хора, които са имали някакъв досег до свръхестественото. Притежават Зрението, имат елфическа кръв… Стърлинг е нещо като върколак. Всеки месец провеждат лотария, в която някой бива избран, и се превръща в жертвоприношение.

— Уелс е бил принесен в жертва — добави Джулиън. — Така че е логично да приемем, че същото важи и за останалите единайсет убийства.

— Освен това обяснява елфическите трупове — каза Кристина. — Тъй като много от тях са със смесена кръв, логично е да бъдат избрани за тези жертвоприношения.

Джулиън погледна към Марк.

— Мислиш ли, че Дворовете знаят дали телата са били чистокръвни, или не?

— Трудно е да се каже — отвърна Марк, все така загледан в котарака. — Те често пъти не могат да различат кой какъв е само по външния вид, а някои от Последователите бяха чистокръвни елфи.

— Човек би си помислил, че чистокръвните елфи си имат по-важни неща за правене — обади се Тай. Беше свалил слушалките от ушите си и Ема долавяше тиха класическа музика. — Защо им е да се присъединяват към нещо такова?

— То е място за изгубени души — каза Марк. — А от Студения мир насам много от елфите са изгубени. Не е толкова странно.

— Видях ги да се рекламират на Пазара на сенките — каза Ема. — Белинда също беше там. Като че ли нарочно търсят хора, надарени със Зрението, хора, които изглеждат уплашени или самотни. Да имаш група, към която да принадлежиш, да ти бъдат обещавани богатство и късмет, да черпиш сила от жертвоприношенията… Не е трудно да се разбере защо идеята ги привлича.

— Действително изглеждат много уверени в себе си — подхвърли Кристина. — Чудя се колко точно знаят за нефилимите?

— Стърлинг като че ли се боеше от нас — отвърна Ема. — Доста странно. Беше избран, което означава, че ще бъде принесен в жертва. Човек би си помислил, че ще се зарадва на всяка помощ, която му предложат, дори да идва от ловци на сенки.

— Само че е забранено да получаваш помощ, нали? — попита Ливи. — Ако го заловят да приема помощ, може да го измъчват. Да му сторят нещо по-ужасно от това, просто да го убият.

Кристина потрепери.

— А може би е истински вярващ. Може би смята, че е грях да приеме помощ.

— Хора са избирали смъртта и за по-малко — подхвърли Марк.

— Колко бяха според вас? Последователите?

— Около триста — отвърна Джулиън.

— Е, ако все още не можем да съобщим на елфите какво сме открили, разполагаме с две възможности — каза Ема. — Първо, да издирим всеки един от тези триста загубеняци и да им дръпнем един хубав бой, докато не ни кажат кой е извършил самите убийства.

— Не ми се струва особено практично — заяви Тай. — А и ще отнеме доста време.

— Бихме могли и да се насочим направо към лидера им — продължи Ема. — Ако някой знае кой е той, то това е Белинда.

Джулиън прокара пръсти през косата си.

— Това не е истинското й име…

— Казвам ти, Джони Рук я познава — заяви Ема. — Всъщност той вероятно знае още много, като се има предвид, че бизнесът му е именно информация за света на сенките. Ще го попитаме.

— Да, вече се разбрахте за това в колата. — Марк се намръщи. — Този котарак ме гледа укоризнено.

— Не, лицето му си е такова — успокои го Джулс.

— Ти ме гледаш по същия начин. — Марк хвърли поглед към него. — Укорително.

— Все пак е напредък — настоя Ливи упорито и хвърли кос поглед на Марк. Очите й бяха разтревожени и Ема се сепна — истинска рядкост бе за Ливи да покаже тревогата си. — Би трябвало да се свържем с пратениците на елфите и да им кажем, че Последователите са отговорни…

— Не можем — заяви Даяна, появявайки се на прага. — Елфите бяха изключително ясни. „Онзи, чиито ръце са окъпани с кръв“. Може и да си мислите, че искат да им докладвате за напредъка си, но аз не смятам така. Те искат резултати и нищо друго.

— От колко време ни подслушваш? — попита Джулиън, ала в гласа му нямаше враждебност. Погледна си часовника. — Ужасно късно е, за да бъдеш тук.

Даяна въздъхна. Изглеждаше капнала от умора. Косата й беше разрошена, а дрехите й, суитшърт и дънки — нетипично ежедневни за нея. Върху едната й буза имаше дълга драскотина.

— Минах през Средоточието на връщане от Охай — обясни тя. — Влязох за малко и бързо излязох. Наложи се да убия само един мантид. — Тя отново въздъхна. — Като че ли никой не се е връщал в пещерата от нощта, в която я открихте. Боя се, че некромантът си е намерил друго място.

— Е, ако не използва Средоточие, следващия път, когато прибегне до черна магия, ще се появи върху картата на Магнус — каза Тай.

— Научи ли нещо полезно в Охай? — попита Ема. — Кой магьосник е там? Не е някой, когото познаваме, нали?

— Не. — Даяна се облегна на касата на вратата; очевидно нямаше намерение да каже нищо повече. — Чух за Последователите; предполагам, не би трябвало да се учудвам, че сте ги проследили. Ще ми се да ми бяхте казали, но…

— Ти вече беше заминала — обясни Джулс и се подпря на ръцете си, при което ризата се опъна върху гърдите му. Това, че знаеше точно как изглежда тялото му под памучната материя, изобщо не помагаше на Ема да се съсредоточи. Тя извърна поглед, мразейки неконтролираните си мисли. — Но мога да ти кажа накратко какво се случи.

Той заразказва, а Ема се обърна и излезе от стаята. Зад себе си чуваше гласа на Джулиън, описващ събитията от тази нощ. Знаеше, че ще разкаже всичко съвършено точно и че няма защо да се притеснява. Ала точно в този момент имаше двама души, с които спешно се налагаше да поговори и трябваше да го стори сама.

 

 

— Мамо — прошепна Ема. — Татко. Имам нужда от помощта ви.

Беше свалила роклята и ботушите си и ги беше сложила в ъгъла, заедно с оръжията си. Времето се беше влошило — яростни пориви на вятъра бушуваха около Института, така че медните улуци дрънчаха, а по стъклата на прозорците се стичаха сребърни вадички. Над океана в далечината припламваха мълнии и осветяваха водите му, превръщайки ги в стъкло. Облечена с пижама, Ема се беше настанила по турски с лице срещу отворения си дрешник.

На някой непознат дрешникът навярно би се сторил неразбория от снимки и надраскани бележки, но за Ема той беше любовно писмо. Любовно писмо до родителите й, чиято снимка стоеше в центъра на всичко това. Снимка, на която двамата се усмихваха един на друг; баща й бе уловен, докато се смееше, русата му коса грееше на слънцето.

— Чувствам се изгубена — каза тя. — Започнах всичко това, защото вярвах, че има връзка между тези убийства и онова, което се случи с вас. Но ако тя действително съществува, мисля, че я губя. Нищо не е свързано с нападението на Института. Струва ми се, че се лутам в мъгла и нищо не мога да видя ясно.

Имаше чувството, че в гърлото й е заседнало нещо, нещо кораво и болезнено. Част от нея не искаше нищо друго, освен да се втурне под дъжда и да го остави да я залее. Да изтича до брега, където океанът и небето щяха да се слеят в едно, и да остави крясъците й да бъдат удавени от гръмотевиците.

— Има и друго — прошепна тя. — Струва ми се, че всичко обърквам. Като… като ловец на сенки. Откакто Джулс пострада и аз го излекувах, всеки път щом го погледна, чувствам… неща, които не би трябвало. Мисля за него по начин, по който не би трябвало да мисля за своя парабатай. Сигурна съм, че той не изпитва същото, ала само за няколко минути тази вечер, докато танцувахме, аз бях… щастлива. — Тя затвори очи. — Любовта би трябвало да те прави щастлив, нали? Не би трябвало да боли?

На вратата се почука.

„Джулс“, помисли си Ема и скочи на крака, докато вратата се отваряше. Беше Марк.

Все още носеше официалните си дрехи, които изглеждаха още по-тъмни на фона на русата му коса. Всеки друг би се почувствал неловко, помисли си Ема, докато той влизаше в стаята, хвърляйки поглед първо към дрешника, а после към нея. Всеки друг би попитал дали не я прекъсва или не пречи, като се имаше предвид, че тя бе по пижама. Марк обаче се държеше така, сякаш имаха уговорена среща.

— Денят, в който ме отведоха — каза той. — Това бе същият ден, в който родителите ти загинаха.

Ема кимна и хвърли поглед към дрешника. Така отворен, той я караше да се чувства странно уязвима.

— Казах ти, че съжалявам за онова, което се случи с тях — продължи Марк, — ала то не е достатъчно. Не знаех, че разследването ще бъде заради мен, опит на семейството ми да ме задържи тук. Че присъствието ми ще ти отнеме смисъла на онова, което правиш.

Ема се отпусна на леглото.

— Марк… Това не е вярно.

— Напротив. — Очите му грееха на необикновената светлина. Прозорецът й беше отворен и лъчите, които струяха в стаята, бяха докоснати от сиянието на пращящите от мълнии облаци. — Те не би трябвало да работят върху това, само за да ме задържат, при положение че може и да не остана.

— Ти не би се върнал в царството на елфите. Не би го направил.

— Обещано бе единствено, че ще мога да избера сам. Не съм… не мога… — Ръцете му се свиха в юмруци до тялото, по лицето му се четеше безсилно раздразнение. — Мислех, че ти ще разбереш. Ти не си Блекторн.

— Аз съм парабатаят на Джулиън. А Джулиън има нужда да си тук.

— Джулиън е силен — отвърна Марк.

— Джулиън наистина е силен — съгласи се тя. — Но ти си му брат. И ако си тръгнеш… не знам дали ще мога да събера парчетата.

Очите на Марк се стрелнаха към дрешника.

— Всички преживяваме загуби — прошепна той.

— Така е. Ала моите родители не ме изоставиха по своя воля. Не знам какво би станало с мен, ако го бяха направили.

Изтрещя гръмотевица и отекна в стаята. Ръката на Марк се вдигна към врата му.

— Когато чуя гръм или видя мълния, си мисля, че би трябвало да препускам през тях. Кръвта ми плаче за небето.

— Откъде имаш този медальон? — попита Ема. — Това е елфическа стрела, нали?

— В Дивия лов бях много умел с тях — отвърна той. — Можех да стрелям по врага, докато яздя, и улучвах девет от всеки десет пъти. Той ме нарече „елфически стрелец“, защото… — Марк не довърши и се обърна към Ема, която все така седеше на леглото. — Двамата с теб си приличаме. Бурята те зове така, както зове и мен, нали? Видях го в очите ти по-рано — искаше да бъдеш навън, в нея. Да тичаш по брега навярно, докато наоколо падат мълнии.

Ема си пое накъсано дъх.

— Марк, аз не…

— Какво става? — Джулиън се беше преоблякъл и стоеше на прага. Изражението му, докато местеше поглед между Марк и Ема… Тя не бе в състояние да го опише. Никога не го бе виждала да изглежда по този начин.

— Ако сте заети — продължи той, а гласът му бе като острие на нож, — бих могъл да дойда друг път.

Марк изглеждаше озадачен, а Ема го зяпна.

— С Марк просто си говорехме — каза тя. — Това е всичко.

— Вече приключихме. — Марк се изправи на крака, едната му ръка почиваше върху елфическата стрела.

Джулиън ги погледна спокойно.

— Утре следобед Даяна ще заведе Кристина у Малкълм. Кристина трябвало да обсъди с върховния магьосник разликите между това, как правим нещата тук и в Мексико. Даяна най-вероятно иска да провери как напредва Малкълм с превода и си търси повод.

— Добре, в такъв случай ние можем да отидем при Рук — каза Ема. — Ако искаш, мога да ида и сама, той е свикнал с мен. Не че последната среща протече особено приятелски. — Тя се намръщи.

— Не, ще дойда с теб — заяви Джулиън. — Рук трябва да разбере, че наистина е сериозно.

— Ами аз? — попита Марк. — Ще участвам ли в тази експедиция?

— Не — отвърна Джулиън. — Джони Рук не бива да научи, че си се върнал. Клейвът не знае, а Рук не е човек, който пази тайни. Той ги продава.

Марк погледна брат си през падналата пред лицето му коса, необикновените му разноцветни очи искряха.

— В такъв случай, значи, ще си отспя.

Той хвърли един последен поглед към дрешника на Ема (в изражението му имаше нещо, някаква тревога) и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

— Джулс — каза Ема. — Какво ти става? Какво беше това „ако сте заети“? Да не мислиш, че с Марк се натискахме на пода, преди ти да се появиш?

— И така да е било, то не ми влиза в работата — отвърна Джулиън. — Не исках да се бъркам в личния ти живот.

— Държа се като задник. — Ема слезе от леглото и отиде до тоалетката, за да си свали обиците. Докато го правеше, погледна Джулиън в огледалото. — И аз знам защо.

Видя как изражението му се промени, как се напрегна; изненада, изместена от непроницаемост.

— Защо?

— Защото се безпокоиш. Не обичаш да нарушаваш правилата и не мислиш, че е добра идея да се срещаме с Рук.

Джулиън пристъпи неспокойно в стаята и приседна на леглото й.

— Такова ли е мнението ти за мен? Ема, ако се налага да отидем при Рук, аз ще бъда до теб. Насреща съм, безрезервно.

Ема се взря в отражението си. Дълга коса, която не можеше да скрие Знаците върху раменете й; мускулести ръце; силни, здрави китки. Тя беше същинска карта от белези: старите бледи белези, останали от изхабени руни, криволичещите следи от порязвания и петната, където я бе изгорила киселинна демонска кръв.

Изведнъж се почувства стара, не просто защото бе на седемнайсет, а не на дванайсет години, а наистина стара. Стара в сърцето си и ужасно закъсняла. Несъмнено, ако щеше да открие убийците на родителите си, би трябвало да го е направила досега.

— Съжалявам — каза тя.

Джулиън се облегна на таблата на леглото. Носеше стара тениска и долнище на пижама.

— За какво?

За онова, което изпитвам. Ема натика думите обратно. Ако тя изпитваше странни чувства към Джулс, не би било честно да му каже за тях. Тя бе тази, която грешеше.

А и нещо го измъчваше. Виждаше го в начина, по който бяха стиснати устните му, в мрака зад светлите му очи.

— За това, че се усъмних в теб — отвърна тя.

— Аз също. — Той се отпусна тежко върху възглавниците й, при което тениската му се вдигна нагоре и Ема видя корема му, плочките на мускулите му, златните лунички на хълбока му…

— Не мисля, че някога ще разбера какво се е случило с родителите ми.

При тези думи Джулс се надигна, което си беше облекчение.

— Ема — започна, а после млъкна. Не каза „Не говори така!“ или „Какво имаш предвид?“ нито някое от нещата, които хората казваха, просто за да кажат нещо. — Ще разбереш. Ти си най-несломимият човек, когото познавам.

— Чувствам се по-далеч от отговора, откогато и да било.

Въпреки че най-сетне имаме следа, въпреки че сме тръгнали по нея. Не виждам как е възможно тяхната смърт да има нещо общо с театър „Полунощ“ или Лотарията. Не виждам…

— Страхуваш се — каза Джулс.

Ема се облегна на тоалетката.

— От какво?

— Страхуваш се, че ще открием за тях нещо, което не искаш да знаеш. В твоите мисли родителите ти са съвършени. Сега, когато се доближаваме до някои от отговорите, ти се тревожиш да не откриеш, че са били…

— Несъвършени? — Ема трябваше да положи усилие, за да не допусне в гласа й да се прокрадне напрежение. — Лоши хора?

— Човешки същества — отвърна Джулс. — Всички ние, рано или късно, откриваме, че онези, които се грижат за нас, са просто човешки същества. Че допускат грешки. — Той отметна косата от очите си. — Самият аз с ужас очаквам деня, в който децата ще го разберат за мен.

— Джулиън — заяви Ема, — неприятно ми е да ти го кажа, но според мен те вече го знаят.

Той се усмихна и стана от леглото.

— Обиди. Това, предполагам, означава, че си добре. — Той тръгна към вратата.

— Не можем да кажем на Даяна, че ще ходим при Рук. Според нея той е мошеник.

— И не греши. — Гривната на Джулиън проблесна на приглушената светлина в стаята. — Ема, искаш ли да…

Той се поколеба, ала Ема чу неизречените му думи: … да остана с теб? Остани с мен — щеше й се да отвърне. — Остани с мен и ме накарай да забравя кошмарите си. Остани и спи до мен. Остани и прогони лошите сънища, спомените за кръв. Вместо това се усмихна с усилие.

— Трябва да поспя, Джулс.

Не можа да види изражението му, защото той се обърна, за да си върви.

— Лека нощ, Ема.

 

 

На другия ден Ема се събуди късно; по някое време през нощта бурята бе прогонила облаците от небето и следобедното слънце грееше ярко. Главата я болеше, ала тя скочи от леглото, взе душ и си облече дънки и бойно яке, след което едва не се сблъска с Кристина пред вратата на стаята си.

— Спа толкова дълго, че се притесних — укори я тя. — Добре ли си?

— Ще бъда, след като закуся. Може би нещо с шоколад.

— Твърде късно е за закуска. Минава обяд. Джулиън ме изпрати да те повикам — каза, че в колата имало сандвичи и нещо за пиене, но трябвало да тръгвате.

— Мислиш ли, че са шоколадови сандвичи? — попита Ема, докато двете с Кристина отиваха към стълбището.

— Какво е шоколадов сандвич?

— Е, нали се сещаш: хляб, парче шоколад, масло.

— Това е отвратително. — Кристина поклати глава и перлите на ушите й проблеснаха.

— Не толкова отвратително, колкото кафето. Ами ти, при Малкълм ли ще ходиш?

Кристина се усмихна широко.

— Ще задам един милион въпроси на вашия лилавоок магьосник, така че Даяна да няма възможност да мисли за теб и Джулиън и дали случайно не сте отишли при господин Рук.

— Не съм сигурна, че е господин — отвърна Ема, потискайки една прозявка. — Никога не съм чувала да го наричат другояче, освен „ей, Рук“, а понякога и „онова копеле“.

— Това е ужасно грубо. — В тъмните очи на Кристина имаше палави пламъчета. — Според мен Марк се притеснява да остане сам с малките. Ще бъде забавно. — Тя подръпна една от влажните плитки на Ема. — Джулиън те чака долу.

— Успех с отвличането на вниманието на Малкълм — извика Ема, докато Кристина поемаше по коридора към кухнята, където вероятно я чакаше Даяна.

Кристина й намигна.

— Успех с получаването на информация, cuata.

Ема поклати глава и се отправи към паркинга. Завари Джулиън до тойотата да разглежда съдържанието на багажника. Марк стоеше до него.

— Мислех, че Кристина ще бъде тук — тъкмо казваше Марк. — Не знаех, че ще ходи у Малкълм. Не смятам, че би трябвало да оставам сам с децата.

— Те не са деца — отвърна Джулиън и кимна за поздрав на Ема. — Тай и Ливи са на петнайсет години. И друг път са се грижили за останалите.

— Тиберий е сърдит, задето не му разреши да дойде с вас при Рук. Каза, че ще се заключи в стаята си.

— Страхотно. — Гласът на Джулиън беше пресипнал; изглеждаше така, сякаш не беше спал, и Ема се зачуди какво ли го бе държало буден. Проучвания? — Значи, ще знаеш къде е през цялото време. Виж, единственият, който има нужда да го наглеждат, е Тави.

Марк изглеждаше така, сякаш щеше да се поболее от ужас.

— Знам.

— Той е дете, не бомба — обади се Ема, препасвайки колан за оръжия, в който бяха втъкнати няколко серафимски ками и едно стили. Не беше в бойно облекло, само с дънки и яке, което да скрие меча, препасан на гърба й. Не че очакваше неприятности, просто не обичаше да излиза без Кортана, който в момента почиваше в багажника. — Всичко ще е наред. Дру и Ливи ще ти помагат.

— Може би тази ваша мисия е прекалено опасна — каза Марк, докато Джулиън затваряше багажника. — Един елф би ви казал, че „рук“ означава „черна врана“, птица, която е зла поличба.

— Знам — отвърна Джулиън и пъхна една последна тънка кама в калъфа около китката си. — Освен това означава „мошеник“ или „измамник“. Миналата година беше думата ми за деня от Даяна.

— Джони Рук е мошеник, така си е — съгласи се Ема. — Той мами мунданите. Ние ще се справим.

— Децата могат да се подпалят. — Марк изобщо не звучеше така, сякаш се шегува.

— Тай и Ливи са на петнайсет години — каза Ема. — Почти на същата възраст, на която беше ти, когато се присъедини към Дивия лов. — А с теб…

— Какво? — Марк обърна разноцветните си очи към нея. — С мен всичко беше наред?

Ема усети, че се изчервява.

— Един следобед в собствената им къща не е съвсем същото, като да бъдеш отвлечен от човекоядни елфически злодеи.

— Ние не ядяхме хора — възмути се Марк. — Поне доколкото знам.

Джулиън отключи колата и се настани зад волана. Докато Ема се качваше на мястото до него, той се показа през прозореца и погледна съчувствено към брат си.

— Марк, трябва да вървим. Ако нещо се обърка, нека Ливи да ни изпрати съобщение, но в момента Рук е най-голямата ни надежда. Окей?

Марк изпъна гръб, сякаш се приготвяше за битка.

— Окей.

— А ако те все пак успеят да се подпалят…

— Да? — попита Марк.

— Гледай да намериш начин да ги угасиш.

 

 

Джони Рук живееше в неголяма къща с прашни прозорци, сгушена между две големи имения във Виктор Хайтс. Изглеждаше запусната, което според Ема беше нарочно. Приличаше на къща, която децата от квартала винаги пропускаха, когато обикаляха за сладкиши на Хелоуин.

Иначе улицата беше хубава. Недалеч от там деца играеха на дама, а един възрастен мъж четеше вестник в беседка, заобиколена от градински джуджета. Когато Джулиън си представяше живота на мунданите, той доста приличаше на това. Понякога си мислеше, че не би било толкова зле.

Ема тъкмо препасваше Кортана. Двамата вече бяха покрити с магически прах, така че нямаше защо да се притесняват да не би децата, които играеха на улицата, да ги видят, докато тя затягаше ножницата, смръщила вежди. Косата й грееше на калифорнийското слънце, по-ослепителна от златото върху дръжката на Кортана. Светлите белези по ръцете й също проблясваха, подобни на дантелена плетеница.

Не, мунданският живот не бе за него.

Ема вдигна глава и му се усмихна. Позната, спокойна усмивка. Сякаш предишната нощ, с танците и музиката, които все още му приличаха на трескав сън, изобщо не се бе случила.

— Готов ли си? — попита тя.

Плочките на пътеката, водеща до входната врата, бяха напукани от корените на дърветата, разпрострели се под тях с неумолима сила. Настойчивостта на растящите неща, помисли си Джулиън и му се прииска да имаше платно и бои. Тъкмо посягаше към телефона си, за да направи снимка, когато той издаде приглушен звук — беше получил съобщение.

Марк.

НЕ МОГА ДА НАМЕРЯ ТАЙ.

Джулиън се намръщи и написа отговор с една ръка, докато се качваше на бегом по стъпалата след Ема.

ПОГЛЕДНА ЛИ В СТАЯТА МУ?

На входната врата имаше богато украсено чукче във формата на Зелен човек с необуздана коса и диви очи. Ема го повдигна и потропа с него в същия миг, в който телефонът на Джулиън се обади отново.

ЗА НЯКАКЪВ ДРЪВНИК ЛИ МЕ МИСЛИШ? ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ ПОГЛЕДНАХ.

— Джулс? — обади се Ема. — Всичко наред ли е?

— Дръвник? — промърмори Джулиън, докато пръстите му се носеха по клавишите.

КАКВО КАЗВА ЛИВИ?

— Наистина ли току-що измърмори „дръвник“? — попита Ема. От другата страна на вратата се разнесе звук от стъпки. — Джулиън, опитай да не се държиш странно, става ли?

Вратата се отвори. Мъжът, застанал на прага, беше висок и източен, облечен в дънки и кожено яке. Косата му беше толкова ниско подстригана, че беше трудно да се каже какъв е цветът й, тъмни очила скриваха очите му.

В мига, в който видя Ема, той се облегна тежко на вратата.

— Карстерс. — Звукът беше нещо средно между молитва и стон. Телефонът на Джулиън отново се обади.

ЛИВИ КАЗВА, ЧЕ НЕ ЗНАЕ.

Високият мъж повдигна вежди.

— Май сме заети? — подхвърли той саркастично и отново се обърна към Ема. — Предишното Ти гадже беше по-любезно.

Ема пламна.

— Не сме гаджета. Това е Джулс.

— Разбира се. Би трябвало да разпозная очите на Блекторн. — В гласа на Рук се появиха кадифени нотки. — Досущ приличаш на баща си, Джулиън.

Усмивчицата му никак не се хареса на Джулиън. Разбира се, нищо в отношенията на Ема с този човек не му харесваше. Мунданите, които се занимаваха с магия, дори онези, които притежаваха Зрението, бяха нещо като сива зона за Клейва — не съществуваше изричен закон, но пък и не се очакваше ловците на сенки да си имат вземане-даване с тях. Нуждаеха ли се от магия, те си наемаха някой почтен, одобрен от Клейва магьосник.

Не че Ема я беше особено грижа за одобрението на Клейва.

ЛИВИ ЛЪЖЕ. ТЯ ВИНАГИ ЗНАЕ КЪДЕ Е ТАЙ. НАКАРАЙ Я ДА ТИ КАЖЕ.

Джулс напъха телефона в джоба си. Не беше необичайно — за Тай да изчезне — в някой ъгъл на библиотеката или пък из хълмовете, където се опитваше да подмами гущери да изпълзят изпод камъните си. Освен това беше ядосан, което означаваше, че е още по-вероятно да се скрие.

Мъжът отвори вратата по-широко.

— Влизайте — покани ги примирено. — Знаеш правилата. Никакво вадене на оръжия, Карстерс. И никакво остроумничене.

— Какво точно разбираш под „остроумничене“? — Ема прекрачи прага и Джулиън я последва.

Начаса го блъсна вълна от магия, гъста като пушек в горяща сграда. Тя висеше във въздуха на малката дневна, почти видима на мътната светлина, която се процеждаше през пожълтелите пердета. Върху високи дървени етажерки бяха наредени книги със заклинания и гримоари, копия на „Malleus Maleficarum“, „Pseudomonarchia Daemonum“, „Малкият ключ на Соломон“ и кървавочервено томче с думите „Dragon Rouge“ върху гръбчето. Жълтеникава черга със същия цвят като пердетата беше метната накриво върху пода.

Рук я подритна с неприятна усмивка и отдолу се показа заклинателен кръг, очертан върху дъските. Беше от онези кръгове, които създаваха нещо като защитна стена и в които магьосниците заставаха, когато призоваваха демони. Всъщност бяха два кръга един в друг, образуващи нещо като рамка, в която бяха надраскани знаците на седемдесетте Принцове на Ада. Под намръщения поглед на Джулиън, Рук пристъпи вътре и скръсти ръце на гърдите си.

— Защитен кръг — заяви той ненужно. — Не можете да влезете в него.

— А ти не можеш да излезеш — отбеляза Джулиън. — Не и току-така.

Рук сви рамене.

— И защо ми е да го правя?

— Защото си играеш с могъща магия.

— Не ме съди — каза Рук. — Тези от нас, които не владеят агията на Небето, сме принудени да използваме каквото ни попадне подръка.

— Знаците на Ада? — попита Джулиън. — Несъмнено има и нещо по средата между Небето и Ада.

Рук се ухили.

— Да — целият свят. Объркано място е той, ловецо на сенки, и не на всички ни е дадено да опазим ръцете си чисти.

— Има разлика между омърсен и окървавен — каза Джулиън и Ема го стрелна с възпиращ поглед, който казваше: Тук сме, защото се нуждаем от нещо. Понякога можеше да прочете мислите й и без да се налага тя да пише върху кожата му.

Завесите прошумоляха, въпреки че нямаше вятър.

— Виж, не сме дошли, за да ти създаваме неприятности — заяви Ема. — Нуждаем се от малко информация и веднага ще си тръгнем.

— Информацията не е безплатна — каза Рук.

— Този път имам нещо хубаво за теб. По-хубаво от пари в брой. — Избягвайки очите на Джулиън, Ема извади от джоба на якето си бледа пръчка от сребристобял камък. Изчерви се леко под погледа на Джулиън, докато той си даваше сметка какво вижда в ръцете й: неназована серафимска кама.

— За какво му е на него адамас? — попита той.

— Адамас, обработен от Железните сестри, се продава много скъпо на Пазара на сенките. — Рук не откъсваше очи от обещаното му възнаграждение. — Ала въпреки това зависи какво искате да знаете.

— Театър „Полунощ“ и Последователите — отвърна Ема. — Искаме да знаем за тях.

Рук присви очи.

— Какво искате да знаете?

Ема разказа накратко събитията от предишната нощ, без да споменава Марк и как всъщност бяха научили за Лотарията. Когато тя приключи, Рук подсвирна.

— Каспър Стърлинг. Открай време смятам, че този тип е истински задник. И все дрънка как бил по-добър и от върколаците, и от хората. Не бих могъл да кажа, че съжалявам, задето му е дошло времето.

— Джони — сурово каза Ема. — Те ще го убият.

По лицето на Рук пробяга странно изражение, но бързо се изпари.

— И какво точно искаш да направя аз? Те са цяла организация, Карстерс.

— Искаме да знаем кой ги ръководи — обясни Джулиън. — Белинда го нарече Пазителя. Той е този, когото трябва да открием.

— Не знам — каза Рук. — Не съм сигурен, че дори за парче адамас си струва да си навлека гнева на Последователите.

Ала очите му бяха приковани с копнеж в сребристобелия къс. Ема побърза да се възползва.

— Те никога няма да научат, че си бил замесен — увери го. — Само че аз те видях да флиртуваш с Белинда на Пазара на сенките. Тя със сигурност знае.

Рук поклати глава.

— Не знае.

— Хм. Е, добре, кой от тях знае тогава?

— Никой. Самоличността на водача се пази в пълна тайна. Не знам дори дали е мъж, или жена. Би могло да е и двете.

— Ако разбера, че криеш нещо от мен, Джони — предупреди го Ема студено, — ще има последствия. Даяна знае, че съм тук. Не можеш да ми създадеш проблеми с Клейва. Аз обаче мога да ти навлека неприятности. Сериозни неприятности.

— Откажи се, Ема — подхвърли Джулиън отегчено. — Той не знае нищо. Да си вземем адамаса и да си вървим.

— Дават им два дни. — Гласът на Рук беше изтънял, ядосан. — Когато изтеглят номера им. Дават им два дни преди убийството. — Той ги изгледа сърдито, сякаш по някакъв начин вината беше тяхна. — Симпатикова магия. Енергията от смъртта на едно свръхестествено създание подхранва магията, от която те всички стават по-силни. Водачът им присъства на убийството. Това поне знам. Ако сте там, когато настъпи смъртта, ще го видите. Или нея. Или каквото и да е то.

— Пазителят присъства на убийството? — повтори Ема. — За да прибере енергията?

— Значи, ако следим Стърлинг, докато някой не се появи, за да го убие, ще видим Пазителя? — обади се и Джулиън.

— Аха. Би трябвало да подейства. Искам да кажа, трябва да не сте с всичкия си, за да искате да присъствате на някакво голямо некромантско парти, но то си е ваша работа.

— Така е — съгласи се Джулиън и в същия миг телефонът му отново се обади.

ЛИВИ НЕ ИСКА ДА МИ КАЖЕ НИЩО. ЗАКЛЮЧИ СЕ В СТАЯТА СИ. ПОМОЩ.

Джулиън усети как в стомаха му покълва тревога. Каза си да не става глупав. Знаеше, че прекалено много се притеснява за братята и сестрите си. Тай вероятно беше тръгнал след някое животно, сигурно галеше катеричка или гушкаше бездомна котка. Или пък се беше затворил с някоя книга и не искаше да общува с никого. Написа отговор с палеца си.

ИЗЛЕЗ НАВЪН И ГО ПОТЪРСИ В ЗАДНАТА ГРАДИНА.

— Още есемеси? — подхвърли Рук насмешливо. — Май водиш страшно активен социален живот.

— Не се притеснявай — отвърна Джулиън. — Батерията ми почти свърши.

Телефонът отново избръмча. ИЗЛИЗАМ НАВЪН, прочете Джулиън върху екрана, преди той да угасне. Напъха го в джоба си и в същия миг от долния етаж долетя оглушителен трясък, последван от прекъснат по средата вик.

— Какво, по дяволите? — изруга Рук.

Ужасът в гласа му беше истински. Ема също трябва да го беше чула, защото вече бързаше към стъпалата, водещи надолу. Рук изкрещя след тях, ала Джулиън знаеше, че ще му отнеме известно време, докато се освободи от защитния си кръг. Без да го поглежда повече, той се втурна след Ема.

Кит Рук се беше спотаил в сянката на стълбището. От горния етаж долитаха гласове, както и приглушена слънчева светлина. Баща му винаги го изпращаше в мазето, когато имаха посетители. Особено посетители, заради които грабваше тебешира, за да нарисува защитен кръг на пода.

Кит виждаше единствено сенки, движещи се на горния етаж, но за сметка на това чу два гласа. Младежки гласове, колкото и да бе странно. Момче и момиче.

Не му беше трудно да се досети какви бяха и знаеше, че не са долноземци. Баща му не бе казал нищо, когато те почукаха на вратата, ала Кит бе видял изражението му. Изражение, което можеше да бъде предизвикано само от едно — ловци на сенки.

Нефилими. Кит усети как в гърдите му бавно се надига парещ гняв. Допреди малко седеше на дивана и гледаше телевизия, а сега се бе свил в подземието като крадец в собствената си къща, защото ловците на сенки смятаха, че имат правото да се разпореждат с магията. Да казват на всички какво да правят. Да…

От сенките изскочи някаква фигура и се нахвърли върху него. Удари го в гърдите и той политна назад. Блъсна се в стената зад себе си и докато се бореше за въздух, наоколо лумна светлина — бледа светлина, уловена в шепата на човешка ръка.

Нещо остро докосна основата на врата му. Той си пое дъх и вдигна очи.

Взираше се в момче на неговите години. Мастиленочерна коса и очи с цвета на острието на нож; очи, които се извърнаха рязко от неговите, когато момчето се намръщи. То имаше високо, слабо тяло, облечено в черни дрехи и бледа кожа, покрита с руните на нефилимите.

Кит никога не се бе намирал толкова близо до ловец на сенки. В едната си ръка момчето държеше светлина (не беше фенерче или нещо електронно; Кит можеше да разпознае магия, когато я видеше), а с другата стискаше дръжката на кама, чийто връх беше опрян в гърлото му.

Кит си беше представял какво ще направи, ако някога го сграбчи нефилим. Как ще го настъпи по краката, ще строши костите му, ще прекърши китките му, ще го заплюе в лицето. Не направи никое от тези неща, дори не си помисли за тях. Докато гледаше момчето, опряло нож в гърлото му, момче, чиито черни ресници погалиха скулите му, когато то извърна очи от него, Кит почувства как през тялото му пробягва нещо като разпознаване.

„Колко красиво“, помисли си и примига. Въпреки че другото момче не го гледаше право в очите, очевидно долови движението му.

— Кой си ти? — попита то със суров шепот. — Какво правиш тук? Твърде малък си, за да бъдеш Джони Рук.

Гласът му беше прекрасен. Ясен и нисък, с лека дрезгавина, която го караше да звучи по-голям, отколкото бе. Гласът на богато момче.

— Не — отвърна Кит. Чувстваше се замаян и объркан, сякаш в очите му беше припламнала ярката светкавица на фотоапарат. — Не съм.

Другото момче все още не го гледаше в очите. Сякаш Кит не си заслужаваше да го погледнеш. Замайването му започна да отслабва, отстъпвайки място на гняв.

— Е, хайде, де — каза той подигравателно. — Отгатни.

Лицето на другото момче потъмня, а после отново се проясни. — Ти си синът му. Синът на Джони Рук.

И тогава устните му потръпнаха, извиха се едва забележимо от презрение и в гърдите на Кит кипна гняв. Той се дръпна рязко настрани от камата и ритна. Другото момче се завъртя, ала Кит го улучи с кос удар. Разнесе се вик на болка, светлината се търкулна от ръката на момчето и угасна, а после Кит се блъсна в стената; пръсти се свиха в юмрук, сграбчили ризата му, камата отново се допря до гърлото му, момчето прошепна в ухото му: „Мълчи, мълчи, мълчи“ и в стаята лумна светлина.

Непознатото момче се вкамени. Кит вдигна очи и видя другите двама ловци на сенки, застанали на стъпалата на мазето: момче с искрящи синьо-зелени очи и русокосото момиче, което бе дошло на Пазара на сенките предишната седмица. И двамата бяха зяпнали — не него, а момчето, стиснало ризата му.

То потръпна, но остана на мястото си; тревога отстъпи място на предизвикателство върху лицето му.

„Аха — просветна му на Кит. — Не би трябвало да си тук, нали?“

— Тиберий Блекторн — каза момчето със синьо-зелените очи. — Какво, за бога, правиш?

Ема стоеше като вкаменена и се взираше слисано в Тай. Беше, сякаш Институтът изведнъж се е появил насред мазето на Джони Рук — гледката на Тай бе позната и въпреки това — съвсем не на място.

Тай бе по-раздърпан и развълнуван, отколкото го беше виждала от години, ала въпреки това хватката му около камата бе сигурна. Даяна би останала доволна. За сметка на това едва ли би останала доволна, че острието й е насочено към гърлото на мунданско момче, което изглеждаше на около петнайсет години… и й се струваше странно познато. Беше го виждала и преди, осъзна Ема, на Пазара на сенките. Имаше рошава руса коса, ризата му беше чиста, но окъсана, дънките му бяха избелели от носене. И изглеждаше готов да цапардоса Тай в лицето, което бе необичайно за мундан в неговото положение. Те обикновено доста повече се плашеха, когато някой опреше нож в гърлото им.

— Тай — повтори Джулиън. Изглеждаше бесен… бяс, примесен с паника. — Тай, пусни сина на Джони Рук.

Очите на русото момче се разшириха.

— Откъде… откъде знаете кой съм?

Джулиън сви рамене.

— Кой друг би могъл да бъдеш? — Той наклони глава на една страна. — Може би ти знаеш нещо за Лотарията в театър „Полунощ“?

— Джулс — каза Ема. — Той е просто дете.

— Не съм дете! — възмути се момчето. — И се казвам Кит.

— Опитваме се да помогнем — обясни Джулиън. Русокосото момче, Кит, се намръщи и Джулиън смекчи гласа си: — Опитваме се да спасим живот.

— Баща ми твърди, че ловците на сенки все така разправят.

— Вярваш ли на всичко, което той ти казва?

— Е, този път се оказа прав, нали? — изтъкна Кит. Погледът му се плъзна към Ема и тя си спомни как бе забелязала, че притежава Зрението. Само че го беше сметнала за помощник на Рук, не за негов син. Изобщо не си приличаха. — Ти наистина го каза.

— Имах предвид… — започна Джулиън.

— Не знам нищо за никаква лотария — сопна се Кит и погледна към Тиберий. По-странното обаче бе, че и Тай го гледаше. Ема си спомни какво бе казал Тай веднъж, преди много години. „Защо хората казват «погледни ме», когато имат предвид «погледни ме в очите»? Би могъл да гледаш която и да било част от тялото на един човек и пак ще го гледаш.“ Ала сега той гледаше с любопитство в очите на Кит, сякаш те му напомняха за нещо.

— Кит! — Гласът бе истински рев. Ема чу препускащи стъпки по стълбището, а после се появи Джони Рук. Един от ръкавите му беше опърлен. Ема никога не го бе виждала толкова освирепял. — Оставете сина ми на мира!

Тай стисна още по-здраво ножа и като изпъна рамене, се обърна към Джони Рук без следа от страх.

— Разкажи ни за Лотарията.

Дори в сумрака Ема видя как Кит потръпна. На нея самата Тай не й се струваше никак страшен, но пък тя го бе държала на ръце, когато той бе едва на три години. Ала по лицето на Джони Рук ясно се четеше страх — що се отнасяше до него, нефилимите бяха вкарали ловец на сенки в мазето му, за да убият сина му.

— Ще ви дам адреса на Каспър Стърлинг — каза той, докато Кит се взираше объркано в него. Явно бе, че рядко бе виждал баща си толкова разтърсен. — Знам го, окей? Той има цял куп самоличности и не е лесно да бъде открит, но аз знам къде живее. Това стига ли ви? Пуснете сина ми!

Тай свали ножа и отстъпи назад, без обаче да го прибере, нито да свали очи от Кит, който разтърка унило гърлото си.

— Татко, аз…

— Млъкни, Кит — изплющя гласът на Джони Рук. — И преди съм те предупреждавал. Не казвай нищичко пред нефилимите.

— Ние сме на една и съща страна. — Джулиън използва възможно най-спокойния си глас, ала Джони Рук се завъртя рязко към него. Лицето му беше алено, гърлото му се движеше трескаво.

— Да не си посмял да ми обясняваш на коя страна съм, ти не знаеш нищо, нищо…

— Достатъчно! — изкрещя Ема. — В името на Ангела, от какво толкова се страхуваш?

Джони рязко стисна устни.

— Не се страхувам — процеди през стиснати зъби. — Махайте се от тук. Махайте се и никога повече не се връщайте. Ще ви изпратя адреса, но след това никога вече не ми се обаждайте, никога повече не ме търсете за услуги. Приключихме, нефилими.

— Много добре. — Ема даде знак на Тай да дойде при тях с Джулиън. — Ще си вървим. Тай…

Тай пъхна ножа, който държеше, в колана си и изтича нагоре по стълбите. Джулиън се обърна и го последва. Момчето в подножието на стълбището не гледаше към тях; очите му бяха приковани в баща му.

Не беше много по-малък от Ема, навярно само една-две години, но тя изведнъж почувства необяснимо желание да закриля сина на Джони Рук. Ако действително притежаваше Зрението, целият Долен свят бе открит пред него — ужасяващ и необясним. По свой собствен начин той беше като Тиберий, живеещ в свят, различен от този на всички останали.

— Много добре, Джони — повтори Ема високо. — Но ако размислиш, имаш номера ми в телефона си. Под името „Карстерс“.

Джони Рук я изгледа свирепо.

— Обади ми се — каза тя и този път гледаше право в Кит. — Ако имаш нужда от каквото и да било.

— МАХАЙ СЕ! — Джони Рук изглеждаше така, сякаш ще експлодира или ще получи инфаркт, затова с един последен поглед през рамо Ема си тръгна.

Откри Тай навън, до колата. Бяха се появили облаци, пробягващи бързо по небето. Тай се беше облегнал на багажника, а вятърът рошеше черната му коса.

— Къде е Джулс? — попита Ема, когато се приближи.

— Ей там — посочи той. — Влязох в къщата с помощта на руна за отваряне. Строших ключалката на вратата за мазето. Той я оправя.

Ема погледна към дома на Джони Рук и видя високата, слаба фигура на Джулс на фона на хоросановата стена. Тя отвори багажника и разкопча колана с оръжията си.

— Как дойде до тук?

— Скрих се на задната седалка. Под това одеяло — посочи Тай и Ема зърна чифт слушалки да се подават изпод разнищения ръб на одеялото. — Мислиш ли, че Джулиън ми е ядосан? — Без ножа в ръка, той изглеждаше много малък, ясните му сиви очи бяха приковани в облаците над тях.

— Тай — въздъхна Ема. — Той ще те унищожи.

Джулиън се запъти към тях.

— Това е неологизъм — отбеляза Тай и Ема примига.

— Какво е?

— Дума, която си измисли. Шекспир непрекъснато си е измислял думи.

Ема му се усмихна, странно трогната.

— Е, „унищожавам“ не е точно Шекспир.

Тай се стегна, когато Джулиън се насочи право към него с решителна крачка; беше стиснал челюст, синьо-зелените му очи бяха тъмни като океански дълбини.

Когато стигна до Тай, той го сграбчи и го прегърна с всички сили. Зарови лице в черната коса на по-малкия си брат, който се беше вкаменил, изумен от липсата на гняв.

— Джулс? — повика го той. — Добре ли си?

Тръпка пробяга по раменете на Джулиън и той още по-здраво прегърна брат си, сякаш искаше да го смачка в себе си, да го задържи там, където той винаги щеше да бъде в безопасност. Допря буза до къдриците на Тай, стисна очи и каза задавено:

— Помислих, че ти се е случило нещо. Помислих си, че Джони Рук може…

Той не довърши. Тай обви предпазливо ръце около него и го потупа лекичко по гърба с тънките си ръце. За първи път през живота си Ема виждаше Тай да утешава по-големия си брат… рядко бе виждала Джулиън да остави някой друг да се погрижи за него.

 

 

Мълчаха през дългото пътуване обратно към Института, докато облаците се разпръскваха, подгонени навътре в сушата от океанския въздух. Слънцето се бе спуснало ниско над водата, докато те се носеха по магистралата. Мълчаха и докато слизаха от колата, а после Джулиън най-сетне проговори:

— Не биваше да го правиш — каза той, обръщайки се към Тиберий. Беше престанал да трепери (за щастие, при положение че именно той шофираше), а гласът му беше овладян и мек. — Прекалено опасно бе да идваш с нас.

Тай напъха ръце в джобовете си.

— Знам какво си мислиш. Но аз също съм част от това разследване.

— Марк ми писа, за да ми каже, че си изчезнал — продължи Джулиън и Ема се сепна; би трябвало да се досети за какво бяха всички онези съобщения. — Замалко да си тръгна от къщата на Рук. А не мисля, че той би ни пуснал да влезем отново.

— Съжалявам, че си се притеснил — отвърна Тай. — Ето защо те прегърнах пред къщата на Рук, защото съжалявах, че си се притеснил. Но аз не съм Тави. Не съм дете. Не е нужно винаги да бъда там, където ти или Марк можете да ме откриете.

— Но и не биваше да идваш в къщата на Рук — повиши глас Джулиън. — Не беше безопасно.

— Нямах намерение да влизам вътре. Исках просто да огледам мястото. Да го наблюдавам. — Устата на Тай стана сурова. — А после вие влязохте и аз видях как някой се движи на долния етаж. Помислих си, че може да се качи при вас и да ви нападне неочаквано. Знаех, че нямате представа, че долу има някой.

— Джулс — обади се Ема. — Ти би постъпил по същия начин.

Джулиън я изгледа подразнено.

— Тай е само на петнайсет години.

— Не ми обяснявай, че е опасно, защото съм на петнайсет — заяви Тай. — Ти си правил не по-малко опасни неща, когато си бил на петнайсет години. А и Рук нямаше да ви даде адреса на Стърлинг, ако не бях опрял нож в гърлото на сина му.

— Това е вярно — призна Ема. — Прекалено бързо влезе в онзи защитен кръг.

— Не би могъл да знаеш, че синът му се крие там — каза Джулиън. — Не би могъл да предскажеш какво ще се случи, Тай. Беше си просто късмет.

— Предсказанията са магия — отвърна Тай. — Не беше това, но не беше и късмет. Чувал съм Ема да говори за Рук, Даяна също. Стори ми се човек, който крие разни неща. На когото не може да се има доверие. И се оказах прав. — Той се вгледа в Джулс, не в очите му, но погледът му беше категоричен. — Винаги искаш да ме защитиш. Ала никога не ми казваш, когато съм прав. Ако ме оставяше сам да вземам решения, може би нямаше да се притесняваш толкова за мен.

Джулиън беше занемял.

— Да знаем, че Рук има син, може да ни се окаже от полза — продължи Тай уверено. — Не може да си сигурен, че няма да ни е полезно. Освен това благодарение на мен разполагате с адреса на Стърлинг. Помогнах ви, дори и ти да не ме искаше там.

Ема рядко бе виждала Джулиън толкова уязвим, колкото изглеждаше сега в мътната светлина, долитаща от Института.

— Съжалявам — каза той, почти официално. — Не исках да прозвучи така, сякаш не ни помогна.

— Познавам законите — заяви Тай. — Знам, че на петнайсет години все още не си достатъчно пораснал. Знам, че се нуждаем от чичо Артър и от теб. — Той се намръщи. — Искам да кажа, аз изобщо не мога да готвя, Ливи — също. Нямам представа как да сложа Тави да си легне. Не казвам, че трябва да ме оставиш да отговарям за всичко или да правя каквото си поискам. Ясно ми е, че съществуват правила. Но някои неща… не може ли Марк да ги прави?

— Само че Марк… — започна Джулиън и Ема разбра от какво се бои. Марк може и да не остане. Може да не поиска да остане. — Марк отново трябва да ви опознае и да свикне с живота тук. Не съм сигурен дали би трябвало да искаме от него да прави прекалено много.

— Той няма да има нищо против — каза Тай. — Той ме харесва. Харесва всички ни.

— Той те обича — отвърна Джулиън. — Аз също те обичам. Ала, Тай, Марк може и да не… Ако не открием убиеца, на Марк може и да не му позволят да остане тук.

— Ето защо искам да помогна да разрешим загадката — заяви Тай. — Та Марк да може да остане. Той би могъл да се грижи за нас, а ти би могъл да си починеш. — Той се загърна в якето си и потрепери; вятърът, повяващ откъм океана, беше ужасно студен. — Ще отида да намеря Ливи. И Марк. Той сигурно се тревожи.

Джулиън зяпна след Тай, докато той се прибираше в Института. Изражението върху лицето му… Ема имаше чувството, че гледа някоя от картините му, ала тя бе смачкана и разпокъсана, а цветовете и линиите й — разбъркани.

— Те всички смятат така, нали? — промълви той. — Всички са убедени, че Марк ще остане?

Ема се поколеба. Само преди няколко дена би му казала да не говори глупости. Че Марк ще остане при семейството си, каквото и да става. Ала тя бе видяла нощното небе в очите на Марк, когато говореше за Дивия лов, чула бе студената свобода в гласа му. Понякога й се струваше, че в Марк има двама души: човек и елф. Марк човекът щеше да остане. Марк елфът бе непредсказуем.

— Нима би могло да бъде другояче? — попита тя в отговор. — Ако един от родителите ми се върнеше при мен… а после си помислех, че отново ще си тръгне, доброволно…

Лицето на Джулиън имаше пепелив цвят.

— Живеем в свят на демони и чудовища, а онова, което ме плаши най-много, е да не би Марк да реши, че мястото му е в Дивия лов, и да си тръгне. Дори ако разрешим загадката и удовлетворим елфите, той може да си отиде. И ще разбие сърцата им. Те никога няма да се съвземат.

Ема се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Не можеш да предпазиш децата от всичко. Те трябва да живеят в истинския свят и да се изправят срещу онова, което се случва в него. А това понякога означава и загуба. Ужасно би било, ако Марк реши да си тръгне, ала те са силни. Ще го преживеят.

Думите й бяха последвани от дълго мълчание. Най-сетне Джулиън го наруши:

— Понякога почти ми се иска Марк изобщо да не се беше връщал — пророни той с глух, напрегнат глас. — Какво говори това за мен?

Ч-Е С-И Ч-О-В-Е-К, написа Ема на гърба му и за миг той се облегна на нея, сякаш за да почерпи утеха, както правеха парабатаите. Звуците на пустинята около тях утихнаха — това също бе нещо, което парабатаите можеха да правят, да си създадат тихо пространство, в което не съществуваше нищо друго, освен тях двамата и мощната магия, която ги свързваше.

Силен трясък раздра тишината. Джулиън се сепна и се отдръпна от Ема. Последва още един трясък, очевидно долетял от вътрешността на Института. Джулиън се обърна рязко и само след миг вече тичаше по задните стъпала на къщата.

Ема се втурна след него. Шумът продължаваше — тя го чуваше съвсем ясно дори на стълбите, дрънчене на чинии, смеещи се гласове. Двамата забързаха нагоре един до друг. Ема стигна първа, отвори вратата на кухнята…

И ахна.