Нанси Фишер
Код „Червено“ (29)

Глава 28

— Черният Рейндж Роувър се плъзна безшумно до бордюра и фаровете му замигаха нетърпеливо. Висока фигура в пищна кожена връхна дреха излезе от малката елегантна сграда и приближи към колата. Шофьорът свали стъклото.

— Защо не ми се обади по-рано? — попита рязко той.

Облечената в кожено палто фигура заобиколи и грациозно се плъзна на мястото до него.

— Отначало не ми изглеждаше толкова странно. Едва по-късно се замислих и…

— Не ти е изглеждало странно? — Бил включи на скорост и потегли по пустата улицата. — Човекът се появява посред нощ без никакво предупреждение, пита къде е Луси…

— И ме моли да се любим — допълни гневно Рене. — Каза, че искал да разбере къде е Луси, защото се боял, че ще го питаш за нея, когато се срещнете.

— Да се среща с мен? В три часа през нощта?

Рене сви рамене.

— Мислех, че той работи за тебе.

— И аз така мислех — изрече мрачно Бил.

— Ти си прекалено небрежен — Рене разтвори палтото, разкривайки черни кожени панталони и кариран пуловер. — Не е трябвало да му казваш, че използваш лекарите си като мулета.

Колата поднесе и за малко да се удари в паркиран наблизо камион за доставка на хранителни стоки.

— Значи е знаел и за това? — попита Бил.

— Да, и за това, че сте сложили наркотици в багажа на Луси.

— По дяволите! — Бил удари кормилото с юмруци, обзет от безсилие.

— Господин Торториело няма да се зарадва, когато го научи.

— Едва ли ще изпадне във възторг и от твоята постъпка — изсъска Бил. — Ако не беше казала на Холандър… — позвъняването на телефона го прекъсна. — Да?

— Обажда се Карл. Ти беше прав — изчезнала е. Вирионите също. Но аз разполагам с по една епруветка от тези, които ни интересуват.

— Идиот! — избухна Милър. — Трябваше да вземеш мерки за непристъпността на сградата.

— Тъкмо ти поиска всичко да изглежда нормално — възрази Карл. — Планът да я заключим в Ниво Четири беше добър до момента, когато онази крава се разприказва. Дори и тогава не бяхме застрашени. Холандър нямаше разрешително за Ниво Четири.

— Това очевидно не го е спряло — изтъкна Бил с горчивина.

— Е, как бих могъл аз да зная? Той винаги твърдеше, че…

— Млъкни, Карл — Милър замълча за миг, потънал в мисли. — Върни се в лабораторията и стой там. Изпратил съм хора по следите на Холандър и Неш. Ще ги доведат при тебе и ще приключим.

— Х-м-м… не мисля, че това е особено добра идея — възрази нерешително Карл.

— Защо?

— Изглежда че лабораторията… е под наблюдение.

— Какво?

— Какво има? — попита Рене. — Какво се е случило? — Бил махна с ръка и я накара да замълчи.

— Те пристигнаха, когато аз напусках лабораторията — каза Карл. — Бях на ъгъла и чух колата. Обърнах се и видях, че спря срещу входа, ала от нея не излезе никой. Виж, епруветките са с мене. Бихме могли да се срещнем в кабинета…

— А не мислиш ли, че те ще поставят под наблюдение и кабинета? Отиди в сградата на фирмата „Крал Банан“ — нареди Милър. — Чакай ме на товарния док. Скрий се някъде, не искам да те забележат — той изключи връзката, преди Карл да отговори, и набра някакъв телефонен номер. — Обажда се Милър.

— Няма да ви хареса. В книгата на дежурния охранител е записано, че някакъв тип Луи Пастьор е влязъл в сградата преди около час. Портиерът му е отворил кабинетите на ОММП.

— Луи Пастьор? — изрече недоверчиво Бил.

— Елегантно, нали? Портиерът казва, че е отключил големия кабинет в ъгъла. — „Моят кабинет“ — помисли си Бил. — След като Пастьор си тръгнал, пазачът се върнал да провери дали вратите са отново заключени както трябва. Вашето бюро било повредено, а мониторът на компютъра ви — включен.

Бил изстина.

— Може ли дежурният да опише този господин Пастьор? — Милър слушаше напрегнато, успокоявайки се, че много хора в града имат кестенява коса и кафяви очи. Ала той отлично знаеше кой е неизвестният посетител. Винаги му се бе струвало малко странно, че човек с репутацията на Ричард Холандър ще предпочете да работи в лабораторията на ОММП, ала Карл бе настоял за него; Карл бе поласкан. Както и самият той.

Холандър бе споменал за наркотиците пред Рене. Холандър изведнъж се оказа способен да влезе в Ниво Четири, без да се страхува. А сега същият този Холандър или човекът, който се криеше под това име, със сигурност знаеше всичко останало.

— Пред сградата има две коли без номера — продължаваше мъжът. — Затова излязох през мазето. Искате ли да остана наблизо?

— Не — Милър затръшна слушалката. Трябваше да пипне този Холандър. Луси беше по-малкият проблем — тя щеше да умре след броени часове. Но Холандър…

— Аз няма да отида в сградата на „Крал Банан“ — обяви високо Рене. — Искам да ме заведеш у дома. Всичко това няма нищо общо с мен.

— По дяволите, как да няма! Ако не беше казала на Холандър къде е приятелката му…

— Приятелката му ли! — възкликна Рене. — Та той каза, че трябвало да следи Луси, защото задачата му била такава. Аз съм жената, която желае. Беше толкова страстен, толкова…

— Той те лъже, по дяволите! Влюбен е в Луси. Не разбираш ли? Всъщност той не е… — Милър замълча — нямаше нужда да й разказва всичко.

— Значи ме е лъгал? Сигурен ли си? — Лицето на Рене се изкриви от гняв. — Кучи син! — изсъска тя. — Кучи син! Ще го пипнем!

— Тъкмо това имах предвид.

— А когато го пипнем… — тя отвори дамската кожена чанта, която лежеше в скута й, и извади малък пистолет.

— Божичко — възкликна Бил. — Не така. Аз ще се справя с него по друг начин.

— Твоят начин не е достатъчно добър. Хората ми вече имат опит.

— По дяволите, Рене…

Телефонът отново звънна и Бил сграбчи слушалката. След секунди я затръшна рязко. — Кола с калифорнийски регистрационен номер току-що е влязла в гаража под блока, където живее Луси — изрече отсечено той и натисна с все сила педала на газта. — За бога, скрий тази играчка!

— Ти не си човекът, който ще ми заповядва — отбеляза решително Рене, но въпреки това прибра пистолета в чантата си.

— Така е по-добре. Трябва да работим в екип.

Графинята го изгледа накриво.

— Ще видим.

 

 

— Имам чувството, че нарушаваме правилата — изтъкна сухо Луси, внасяйки контейнера със смъртоносни патогени в жилищната сграда.

— Почакай съседите ти да видят и екипа на ЦКПИЗ, който ще дойде да го прибере. — Майк се приближи към телефона. — Иди да вземеш душ. Пак ще опитам да се свържа с Том.

— Нали ще направиш и кана силно кафе? Вече не зная дори кой ден е.

Луси се върна след десет минути, облечена в сини джинси и памучен пуловер, и започна да бърше косата си с хавлиена кърпа. Майк седеше на канапето във всекидневната и разглеждаше внимателно грозните дървени фигури на Жан-Пиер.

— Свърза ли се с Том? — попита Луси и си наля кафе.

— Не, но оставих съобщение за него на дежурния офицер — Росети размаха една от статуите срещу нея. — Не знаех, че ти харесват такива неща. Това нова придобивка ли е?

— Всъщност не — Луси седна до него. — Жан ги е сложил в куфара си вечерта, преди да го арестуват. Бяха тук, когато ти дойде на вечеря.

Майк поклати глава.

— Не съм ги видял, иначе имам силна памет — той проследи пукнатината в дървото. — Какво е това?

— Митническите агенти ги бяха разрязали на две, търсейки наркотици, ала не бяха намерили нищо. Аз ги сглобих заради доброто старо време. Грозни са, нали?

— Ужасни. Но предполагам, че са ценни. Дидие си е знаел работата.

— И аз така смятах. Но ги носих на различни експерти и те ми казаха, че не струват пукната пара.

Майк я изгледа изпитателно.

— Нямат никаква стойност? Тогава защо Жан ще ги взима със себе си?

— Все още е загадка. На летище „Маяруна“ Жан ми каза, че в куфара му има подарък за мен. Но тези фигури…

— А добави ли още нещо?

Луси се замисли.

— Беше напрегнат и нервен. Сметнах, че е заради лошото време. Тогава валеше пороен дъжд, истински потоп. Каза, че в куфара му имало подарък за мен, после ме предупреди да внимавам. Хей, какво правиш?

— Опитвам се да разцепя този красавец отново на две — Майк удари втори път статуята в ръба на масата и дървото се напука. — Имаш ли длето? Или чук?

— Ще взема кутията с инструменти. Но не разбирам защо…

— Просто имам предчувствие — Росети остави статуята до нейния грозен партньор. — Жан-Пиер е бил експерт в областта на древните ценни предмети. И въпреки това е донесъл тези ужасни плашила. Митническите агенти са сметнали, че са празни; в противен случай не биха ти ги върнали.

— Но те наистина са празни.

— Виж, митническата служба е получила сигнал, че Жан-Пиер внася незаконно произведения на изкуството; тъкмо затова са проверили багажа му. Но попаднали на наркотици…

— И ти мислиш, че те са пропуснали нещо?

— Жан-Пиер наистина се е занимавал с незаконен внос на ценни произведения на изкуството, но никога не е бил наркотрафикант. Иди и ми донеси инструментите.

Майк бързо разполови статуята на мъжа и разгледа внимателно тънкото напречно сечение на дървото.

— Задръж го неподвижно — нареди той и й подаде половината с дъното. Сложи внимателно длетото върху ръба и почука леко върху него. След секунда изсумтя от задоволство — длетото бавно потъна в дървото, разделяйки го на два тънки слоя. Росети обели част от вътрешния пласт и продължи още по-решително да отделя люспите. Когато стигна близо до дъното на статуята, вътрешният слой на дървото се разцепи и откри малка кухина. В нея лежеше нещо, завито в памук. Росети го взе и отстрани памука. Сложно гравирано цилиндърче от аметист, дълго инч и половина, с диаметър по-малък от един инч, заблестя в дланта му.

Луси се задъха.

— Какво е това?

— Не съм сигурен, но се обзалагам, че струва цяло състояние — Майк внимателно го огледа. — Прилича на украшение от Средния Изток. Компютърът ти свързан ли е с Интернет?

— Да — Луси включи компютъра си, свърза се с мрежата и отстъпи мястото си на Майк, който започна бързо да преглежда най-различни индекси, свързани с изкуството.

— Това е украсен със сложни резби цилиндричен печат — обяви триумфално той. — От Месопотамия, днес територия на Ирак. Датира някъде между 2500–3000 години преди новата ера.

— Божичко!

— Повечето такива печати били изработвани от полускъпоценни камъни или скъпоценни метали — Росети натисна няколко клавиша. — Според вестник „Ню Йорк Таймс“ санкциите срещу правителството на Ирак принуждават богатите иракчани да продават предмети от личните си колекции, за да останат платежоспособни. Съществуват специални пазари за такива ценни предмети предимно в Ню Йорк, Лондон и Токио.

— Жан е намеквал на Станислас, че ще донесе нещо специално.

— Да, този печат е повече от специален — Майк излезе от мрежата и изключи компютъра. — Хайде да отворим и другата статуя.

Двамата отделиха вътрешния пласт на женската фигура. В нея имаше два цилиндъра — единият от злато и сребро с изключително фина изработка, а другият от топаз, украсен с изящно изваяни резби.

— Ето защо се е срещнал с Хорхе Мелендес — Луси се намръщи. — А как са попаднали тези цилиндрични печати от Месопотамия в ръцете на Мелендес?

— Незаконната търговия с предмети на изкуството е международен бизнес. Кой би могъл да каже през колко ръце са минали?

— Много са красиви! Но все още не разбирам едно — ако статуите е трябвало да послужат единствено като скривалище за тези цилиндри, защо Жан ми каза, че в куфара му има подарък за мен?

— Защото наистина е имало — статуите се били подаръкът за теб. — Луси го погледна въпросително. — Незаконната търговия с предмети на изкуството винаги е криела опасност за Жан. Освен това Дидие сигурно е знаел, че Станислас е в течение и е подозирал, че търговецът ще се опита да му отмъсти. Както той наистина постъпи по-късно.

— Искаш да кажеш, че Станислас е сигнализирал митническите власти?

— Да. Ти сама спомена, че търговецът е подозирал Жан в директни продажби. Станислас е решил да му даде добър урок. Въобще обаче не е очаквал, че Дидие пренася наркотици.

— Жан също не го е знаел.

— Да. Независимо от това какво е разтревожило Дидие — Станислас, Мак Налти или митническите власти — той се е надявал, че ако изпадне в затруднено положение, ти ще отидеш и ще прибереш вещите му. Цилиндричните печати бяха скрити толкова добре, че шансът да бъдат открити практически е равен на нула. Ти не разбираш особено много от изкуство — щеше да приемеш, че статуите са подаръкът на Жан за тебе, затова и щеше да ги задържиш. По-късно той щеше да намери някакво извинение да си ги вземе и така щеше да си прибере ценните предмети от тях — Майк замълча за миг. — Не е мислел, че ще го убият. — Луси потрепери. — Извинявай — той взе ръката й и я притисна нежно между дланите си.

— Нещо в Перу изведнъж бе започнало да тревожи Жан. Чудя се какво ли е било — изрече замислено Луси.

— Не разбирам?

— Точно преди да се качи на самолета, за да отлети, Жан ме предупреди да бъда внимателна. Това нямаше нищо общо със статуите. Бе го разтревожило нещо друго. Може би Джак Мак Налти. Или… — тя си припомни разговора с Дидие, докато пътуваха към летището — старият индианец, който бе избягал от медицинския център, името, с което местните хора наричаха заболяването Перувиа, завърналите се духове. — Жан е бил в Южна Америка и преди…

Двамата се сепнаха от острия звън на телефона.

— Не вдигай! — Заповяда Майк. Луси се изненада, но се подчини.

Включи се телефонният й секретар. След секунда от микрофона се разнесе гласът на Рене:

— Рик, любов моя, чуваш ли ме? Зная, че ме чуваш. Не ми отговаряш? Всъщност аз трябва да ти бъда сърдита. Обеща ми да се върнеш тази нощ, за да се любим както някога. Чаках, чаках, ала ти не дойде. Защо, любов моя?

— Какво си правил с нея? — Луси рязко вдигна ръка. — Ти и Рене?

— Не е онова, което си мислиш — отговори Майк и се изчерви.

— Какво мисля аз… — започна яростно Луси, ала Майк поклати глава.

— По-късно! Моля те.

— Рик? — продължи да мърка гласът на графинята. — Ти си в ужасна опасност. Веднага трябва да се махнеш оттам, в противен случай ще умреш — последваха няколко секунди мълчание. — Все още не ми отговаряш? Зная, че ме чуваш, затова слушай. Луси Неш е смъртно болна. Ще се заразиш, ако останеш при нея. Рик?

Майк направи знак на Луси да мълчи, след това взе телефона и натисна копчето „разговор“, така че да може да чува какво си приказват.

— Рене, аз съм. Какво имаш предвид? Каква е тази болест на Луси?

— Нещастният случай, за който ти казах. Те са я инжектирали. Тя умира.

Луси яростно поклати глава и Майк кимна — вече му беше разказала за разменените епруветки.

— Къде мога да отида? Андерс знае, че спасих Луси. Той ще ме преследва. Милър също. Тук сме на по-сигурно място.

— Не си. Нима мислиш, че хората на Милър не могат да се справят с един портиер? И ще останат безпомощни пред една заключена врата? Ела при мен. Той няма да посмее да ме нападне.

— Да изоставя Луси?

Няколко секунди мълчание.

— Тогава доведи и Луси — предложи Рене. — Но побързай. Пред входа съм с кола.

— Защо искаш да ми помогнеш? — попита Майк. — Знаеш, че те лъгах.

Рене въздъхна.

— Да, зная. Но Бил Милър излъга и двама ни. Той просто ни е използвал. Той е лош.

— И ти изведнъж премина на страната на добрите?

— Познаваш ме — единственият ми мотив е личният интерес. Договореностите ни с Милър бяха само за наркотиците. Не беше включено убийството на Луси. Нито твоето.

— Значи твърдиш, че всичко това е ръководено от мафията?

— Не бъди глупав. Но нещо здравата се е объркало и моят шеф иска от мен да огранича пораженията. Предлагам ти защита срещу мълчание — не бива да приказваш нищо за връзката ни с наркотрафика. Какво ще кажеш?

Домофонът звънна и Луси отиде да отговори.

— Екип от газовата компания идва да отстрани теча в тръбопровода — обясни дежурният портиер.

— Какво? Не ги пускай!

— Вече тръгнаха към апартамента ви — гласът му прозвуча объркано. — Носеха оборудване. Казаха, че случаят не търпял отлагане.

— Но при мен няма теч в тръбопровода!

Майк я погледна. Изразът му беше напрегнат.

— Така ли… Ами не зная какво да ви кажа — замънка портиерът. — По-добре поговорете лично с тях.

— Добре, Рене — отговори Майк, вече взел решението. — Излизаме. Чакай ни! — Затвори телефона и се обърна към Луси. — Вземи си яке.

— Имаш ли доверие в нея?

— Не, разбира се. Ала нямаме избор. Ще оставя съобщение на Том.

Луси кимна.

— Връщам се веднага — тя изчезна в спалнята си, а Майк събра цилиндричните печати. Тъкмо ги слагаше в джоба на панталоните си, когато тя се върна с дълго дебело яке и дамска чанта под мишница.

— Тя ще очаква да излезем през фоайето — каза Майк. — Има ли сградата заден вход?

Луси кимна.

Коридорът пред апартамента все още беше празен, когато двамата затичаха по аварийното стълбище, но все пак доловиха свистенето на приближаващия се асансьор, докато затваряха стоманената врата след себе си.

 

 

Рене изключи клетъчния телефон и го върна на Милър.

— Добре мина.

— Ти беше съвършена — възхити й се той.

— Справям се отлично с работа си — заяви гордо графинята и докосна дамската си чанта. — После ще приключим с него по моя начин.

 

 

Майк вървеше пръв. Открехна внимателно външната врата и огледа малкия тъмен заден двор.

— Върви в сянката на сградата — прошепна той и потъна в студената нощ. Луси го последва, изтощена и трепереща, въпреки кафето. Двамата спряха до тухлената стена и огледаха улицата, на която бяха излезли.

— Трябва да чакаме много за такси по това време на нощта — изрече тихо Луси и се намръщи.

— Или ще чакаме такси, или ще вървим пеш — отбеляза Майк. — Ако тръгнем пеш, със сигурност ще ни видят. Вероятно имат хора навсякъде.

Останаха скрити в сянката още няколко минути.

— Виж! — възкликна внезапно Луси, забелязвайки едно жълто такси.

Майк изтича, но таксито вече беше профучало, а той се страхуваше да извика. Тъкмо понечи да се обърне, когато изникна още едно такси. Росети го спря и направи знак на Луси.

Таксито спря плавно и двамата бързо се настаниха на задната седалка.

— Към полицейския участък на Деветнадесети район — нареди Луси. — Шестдесет и седма улица, Изток — шофьорът не отговори и бързо натисна газта.

От първата седалка на колата се надигна фигура, която бе чакала скрита там.

— Предполагам, че вие сте доктор Неш. — Зловещото дуло на пистолета, което мъжът насочи срещу тях, проблесна слабо на уличните лампи. — А вие сигурно сте Ричард Холандър. Много се радвам, че се присъединихте към нас. — Механизмът за централно заключване на всички врати в колата изщрака. Луси подскочи. — Не правете внезапни движения, моля. Това се отнася и за вас, Холандър. Вдигнете високо ръце, за да мога да ги виждам.

— Тя е инжектирана със смъртоносен вирус — извика Майк. — Ако не я оставите да излезе от колата, всички ще умрем.

— Доктор Милър предположи, че ще приложите този трик — отговори спокойно мъжът и задържайки пистолета насочен към тях, протегна ръка към задната седалка. — Ще взема дамската ви чанта, доктор Неш.

Шофьорът заговори съвсем тихо в портативния телефон.

— Иска да знае дали тя ги носи със себе си.

Без да сваля очи от двамата пътници, мъжът с оръжието зарови със свободната си ръка в голямата чанта на Луси.

— Да, носи ги — беше потвърждението.

Черният Рейндж Роувър зави и пое на запад.