Стив Пери
Мъже в черно (14)

13.

Д-р Лоуръл Уивър регистрираше многобройните рани по трупа на жертва на бой с ножове, когато в залата влезе униформено ченге. Заедно с него беше санитарят й, който буташе пред себе си носилка на колела.

Тя вдигна поглед, после насочи вниманието си обратно към настоящия си клиент.

Трупът върху масата, принадлежащ на културист, ако се съдеше по размера на мускулите му, имаше татуировки „Усойниците“ и „Кучетата на Хувър“ на гърдите си. Освен това имаше и няколко други, безсмислени за нея символи, татуирани по гърдите, гърба, задника и глезените. Едната му ръка украсяваха имената поне на осем жени и седем от тях бяха зачеркнати с татуирани черти. Може би този тип най-после бе решил да стане едноженец?

Някой беше забил тънък нож точно по средата на всички букви „О“ от татуировките на гърдите му.

Страхотно.

— А ето и още един клиент — каза ченгето. — Струва ми се, че бърза.

Лоуръл го прониза с поглед. Ченгетата си мислеха, че са толкова забавни, абсолютно всички.

— Тежка вечер — ухили се полицаят.

— Разкажете ми за случая. — Лоуръл се обърна. — Поредната катастрофа?

— Не, този е умрял в руски ресторант. В коридора навън има още двама от същото място.

— Страхотно. Сега ми трябва само железопътна катастрофа или италианска сватба.

Тя махна към носилката.

— Оставете го до стената… Ало? Каква е тази котка?

Котката седеше в края на носилката и гледаше към санитаря и ченгето така, както може да гледа само една котка.

— Очевидно е била на жертвата — отвърна полицаят. — Беше в ресторанта. Трябва да ми се разпишете ето тук.

Той подаде на Лоуръл съответния документ.

— Напомнете ми да не се храня там, където е умрял този тип. — Тя надраска името си на формуляра. — Е, какво ще правим с котката?

— Аз няма да правя нищо с нея. Проблемът вече си е ваш.

— Хей…

— Вие сама се подписахте за нея. Дайте й малко черен дроб, бъбреци или нещо друго. Навярно имате в повече. Чао, госпожо.

Ченгето и санитарят излязоха. След миг санитарят се върна с две носилки, като буташе едната и теглеше другата.

— Нови подаръци, а, Том?

— Да, госпожо.

Лоуръл се приближи до труповете и ги разгледа. Котката изви гръб и потри хълбок в нея. Тя я погали.

— Имала си лош ден, а, миличка? — каза Лоуръл. — И аз. Я по-бодро. Неговият ден е бил много по-лош.

Тя махна към трупа.

После взе котката, остави я върху хирургичен поднос и избута количката под светлината.

— Добре, хайде да хвърлим един бърз поглед на бившия ти собственик.

Трупът имаше синкав оттенък, пяна в ъгълчетата на устата, изцъклени очи и подути пръсти.

— Отрова? Как му беше името на онзи ресторант, котенце?

Тя отметна чаршафа и се смръщи към голото тяло.

На левия крак, близо до слабините, се виждаше голяма подутина. Тъмнолилаво петно заобикаляше нещо, което на пръв поглед приличаше на голяма дупка от подкожна инжекция. Като ужилване от гигантска оса. Или като ухапване от змия само с един зъб. Хмм. Интересно.

Вторият труп, принадлежащ на по-едър и по-млад мъж, имаше същото убождане, само че малко по-високо. Леле, леле.

Първият труп можеше да почака, нямаше съмнение каква е причината за смъртта. Тези тук бяха много по-интересни.

— Моля те, прехвърли този на масата, Том. — Тя кимна към едрия мъж.

— Мислех си, че не би трябвало да прекъсвате вече започната аутопсия — отвърна санитарят.

— Не чух първия на опашката да се оплаква.

Санитарят се засмя. Той премести трупа от носилката върху окървавената маса, после излезе.

Лоуръл си сложи чиста престилка, нахлузи два чифта ръкавици един върху друг, смени си маската и включи касетофона.

— Жертвата е добре развит, охранен бял мъж… — тя погледна към документа, оставен от ченгето, — … който очевидно е на посочената възраст — петдесет и две години. — Лоуръл продължи да измерва и описва височината, косата, очите и външните особености на мъжа, включително подутата прободна рана на крака му.

След това не й трябваше много време, за да открие, че онова, което лежеше на масата, не е такова, каквото изглеждаше.

Не приличаше на нито едно човешко същество, което някога бе виждала.

 

 

Лоуръл продължи работата си, като все повече се изумяваше. Опита се да говори спокойно, но й беше трудно.

— … температура на устата по време на аутопсията — около трийсет градуса. Патологът се опита да потвърди тези данни ректално само за да открие, че жертвата е, хм, тоест, хм… без ректум. Не се забелязва анално отверстие. Което може да се обясни само като… хм…

— Странно? — разнесе се иззад нея мъжки глас. Лоуръл се стресна. Тя се обърна и видя, че на вратата са застанали двама мъже в грозни черни костюми. Единият бял, петдесет и няколко годишен, другият по-млад и чернокож.

— Извинете, какво правите тук?

По-възрастният пристъпи напред и й показа служебна карта.

— Аз съм д-р Лио Менвил от Министерство на здравеопазването. Това е моят колега, д-р Уайт.

Лоуръл погледна към картата. Под снимката бе написано името му и обозначението „специален инспектор“. Изглеждаше достатъчно официално и щом Лари и Том ги бяха пуснали да влязат тук, трябва да имаха право на това.

Тя кимна. Вдигна поглед към часовника на стената над масата. Господи, беше три часа сутринта.

— Сигурно не ви стига време за много личен живот, момчета — каза Лоуръл. — Как разбрахте толкова бързо за тези двамата?

— Това ни е работата — отвърна Менвил. — Защо не ни разкажете за случая, докторе?

Лоуръл поклати глава.

— Иска ми се да можех. Тримата очевидно са били убити в руски ресторант. Един от тях, келнерът, изглежда съвсем нормално, освен строшения гръбначен стълб. Другите двама, хм, не зная какво да ви кажа. Убедете се сами.

Менвил се приближи да погледне първия труп, този на едрия мъж.

— Никога досега не съм виждала такава скелетна структура.

— От какво е загинал?

— Трябва да изчакам резултатите от токсикологията, но от пръв поглед бих казала, че е бил отровен. С инжекция ето тук. — Тя посочи към раната.

— За другия същото ли се отнася?

— Така изглежда. Тъкмо се готвех да почна с него, вече направих първия разрез.

— Защо не продължите? Д-р Уайт ще ви асистира. Аз ще поогледам другия.

Лоуръл кимна. Беше късно, тя бе уморена, но всичко това беше толкова удивително. Тя с удоволствие прие помощта, защото просто не знаеше какво да прави с тези двамата.

Бе започнала да се занимава с тази работа, тъй като не й харесваше мисълта, че пациентите й могат да умират пред очите й. Нямаше с какво толкова да нарани човек, който и без това вече е мъртъв. И макар че откакто постъпи тук беше виждала много удивителни неща, нищо не можеше да се сравнява с това. Нищо.

— Престилките и ръкавиците са хей там — каза тя на младия чернокож лекар. Той бе доста симпатичен. С хубави очи. Някак си й се струваше… познат.

Когато „д-р Уайт“ се върна, облечен в престилка и с ръкавици, Лоуръл го отведе при трупа на по-възрастния мъж.

— Едва съм отворила коремната кухина, но вече имам цял куп аномалии. Ето, вижте това.

Уайт като че ли не изпитваше голямо желание да рови в корема. Тя се усмихна, предимно на себе си. Ако се занимаваше с епидемиология, навярно не си беше играл с труп от студентските си години. Обикновен статистик. Тя го разбираше. Хората си мислеха, че щом си лекар, знаеш за медицината абсолютно всичко, а това изобщо не бе така. В края на краищата тъкмо затова имаше толкова много специалисти: човек не би искал дерматолог да му прави мозъчна операция, нали? Лоуръл не можеше да си спомни колко пъти бяха идвали при нея на различни събирания, за да искат безплатни медицински съвети. Когато им отговаряше, че е патоанатом, те обикновено млъкваха, но не винаги. Лекарят си е лекар, нали така?

Да. Естествено.

— Направо скачайте вътре, докторе, абсолютно съм сигурна, че той не би имал нищо против.

Младият чернокож лекар пъхна ръка в коремната кухина.

— Какво трябва да търся?

Определено беше гнуслив, този тип. Но пък готин.

— Да забелязвате нещо странно в стомаха, черния дроб, белите дробове?

— Не. Всичко е наред.

Божичко, преди колко ли време бе завършил? Беше млад, не можеше да е по-възрастен от нея.

— Ами че те всички липсват, докторе.

— Зная това. Искам да кажа, че от тях не са останали никакви парчета, следователно всички те са непокътнати, където и да са.

— Не сме ли се срещали и преди? — каза тя. — Очите ви ми се струват познати.

— Странно, тъкмо се канех да ви питам същото.

Изглеждаше й познат, но нямаше никакъв спомен за него. Не би могла да го забрави, Лоуръл бе сигурна.

Тя се наведе към него.

— Искате ли да знаете какво си мисля? Смятам, че това изобщо не е тяло.

— Нима?

— Не, предполагам, че е някаква… не зная, някаква… транспортна система. Някаква… органична кола или нещо подобно. Въпросът е какво се предполага, че трябва да транспортира. И къде е то, каквото и да е?

Той преглътна.

— Доста време не сте го правили, нали?

— Хм, да. Доста. В службата не се срещат много трупове, нали разбирате?

По-възрастният лекар прочисти гърлото си.

— Джей? Може ли за момент?

Младият мъж измъкна облечените си в ръкавици ръце от трупа толкова бързо, сякаш бяха на пружини.

— Веднага идвам.

Лоуръл се усмихна и продължи да разглежда странното нещо. От това щеше да се получи страхотна статия за някое медицинско издание.

 

 

— Какво мислиш? — попита Кей.

Джей нямаше нужда да се замисля, за да отговори на въпроса.

— Много интересно. Направо е страхотна.

— Имам предвид тялото.

— Страхотно тяло, доколкото мога да кажа…

— Мъртвото тяло — прекъсна го Кей. Той въздъхна.

— А, това ли. Нямам представа.

— По-верни думи навярно никога не са били произнасяни. Добре. Позанимавай я още няколко минути. Опитай се да не изглеждаш прекалено тъп.

— Аз ли, бе? Майтапиш ли се?

— Не, няма майтап. И не ме наричай Шърли.

— О, човече. Бу. Бу.

— Д-р Уайт?

— Човече — рече Джей, — не мога да повярвам, че го казваш. Този виц е стар като света.

— Д-р Уайт?

— Ако почакаш достатъчно дълго — отвърна Кей, — широките вратовръзки пак ще се върнат на мода.

— Мамка му…

— Д-р Уайт!

Джей се обърна и погледна към жената.

— Това си ти. Действай, войнико.

— А, да. Забравих. — Той побърза да се върне при Лоуръл. — Извинете ме — каза Джей. — Шефът ми дърпаше ушите.

— Погледнете това.

Джей погледна. В основата на ухото имаше нещо, което приличаше на шев. Той протегна ръка и го докосна. И получи внезапно просветление. Джей завъртя ухото като копче на автомобилно радио.

Ухото се измъкна от главата, сякаш беше резе.

— Мамка му! — каза Лоуръл.

— Ясно — рече Джей.

Той отново завъртя ухото. Съвсем ненадейно цялото лице на мъртвия Розенбърг като че ли се… придвижи напред. Плъзгането му се придружаваше от механично бръмчене, после лицето се отдели от черепа и се завъртя като на панти.

И по средата на кухия череп имаше… имаше…

Вътре седеше малко зелено човече!

Устните на Джей изрекоха дума, която иначе не използваше в женска компания.

Зеленият тип седеше на тапициран стол в малка контролна стая, пълна с видеоекрани, мънички компютри и всякакви други неща. Зеленото човече не беше добре, това се виждаше от пръв поглед. То се задъхваше, хриптеше и правеше знаци на Джей и Лоуръл да се наведат към него.

Те се наведоха.

— Трябва… трябва да… предотвратим… — зеленото човече замълча, като че ли търсеше подходящата дума. — Състезанието? Не, не, думата за… смъртоносна конкуренция?

— Битка? — предположи Джей.

— Война? — прибави Лоуръл.

Малкото зелено човече кимна.

— Д-д-да. Да предотвратим война! Вие… вие трябва… галактиката…

Създанието се задъха.

— Какво за галактиката? — попита Джей.

— Галактиката. На… Орион, на п-п-п…?

— На какво на Орион? Път? Пост? Пояс?

— Да! П-п-пояс, о!

Зеленото човече се отпусна на стола си.

Джей погледна към Лоуръл.

— Мисля, че е мъртъв — каза тя.

— Да предотвратим война, галактиката на Орионовия пояс? Какво означава това? — попита Джей.

— По дяволите, на кой му пука? — отвърна лекарката. — Вижте това! Извънземен! Тук, точно тук, на собственото ми работно място! Малко зелено човече!

— Мъртво малко зелено човече — отбеляза Джей. — Кей! Искам да кажа, хм, доктор, хм, хм, как там беше! Елате тук!

Лоуръл се изправи и погледна към него.

— Доктор Как там беше ли? Не помните името на шефа си? Вие не сте от здравеопазването. Кои сте, по дяволите? Какво, по дяволите, става тук? — тя махна към малкото зелено създание.

Кей се приближи и погледна към трупа. Към двата трупа, помисли си Джей. Или труп в кола с изтощен акумулатор. Всичко бе толкова странно. Наистина.

— Розенбърг — каза Кей. — Жалко. Един от малцината, които наистина харесвах. Предполагаше се, че е балтиански висш принц в изгнание, но се обзалагам, че това е било само прикритие. Сигурен съм, че играеше ролята на посланик на свободна практика.

— Извънземна форма на живот, а вие сте от някоя тайна държавна служба! — рече Лоуръл.

Двамата не й обърнаха внимание.

— Каза нещо като „да предотвратим война, галактиката е на пояса на Орион“ — съобщи Джей.

— Извънземни — отново се обади Лоуръл. — Тук, на Земята. Аха. Това би обяснило толкова много за Ню Йорк! Такситата!

— Виж това — посочи Кей.

Джей погледна надолу. И по-скоро усети, отколкото видя блясъка зад гърба си.

— В Орионовия пояс имало галактика? — попита Кей. — В това няма никакъв смисъл. Орион е в нашата галактика.

— Така каза човекът… балтианецът де. Питай нея. — Той се обърна.

Лицето на Лоуръл беше застинало. Хопа.

— Какво си й направил? — попита Джей.

— Хм, здрасти, които и да сте — каза лекарката. — Ако искате да останете тук, ще трябва да ми покажете документите си, нали така?

— Естествено, скъпа, ето. Джей, погледни нататък.

Джей се подчини.

Проблясък.

— По дяволите, Кей…

Кей, който си бе сложил черните очила — кога ли беше успял? — каза на Лоуръл:

— Денят беше типичен — прекалено много кофеин, недостатъчно почивка. Нищо необичайно в който и да е от труповете, включително трите от руския ресторант. Всички са убити с огнестрелно оръжие. Пратете ги в гробището за неидентифицирани, като отбележите съответните подробности. Забравете за нас и за всичко, което сме казали или ще кажем. Забравете изобщо за последните пет минути.

— Това нещо ме нервира — рече Джей. — Навярно ти причинява рак на мозъка или нещо такова.

— Предишния път не й стана нищо.

— Предишния път ли? Колко пъти си използвал тази святкаща джаджа пред нещастната жена?

— Няколко. Малко.

— Не се ли притесняваш, че можеш да й причиниш дългосрочни мозъчни увреждания?

— Ами, малко. Но какво да направя?

— Ти, безчувствен кучи сине. Как си станал такъв?

— Просто ме взеха на работа. Хайде, време е да вървим.

Лоуръл стоеше неподвижна, все още замаяна.

— Ами тя?

— Ще се оправи. Хайде.

Джей изпита внезапно подозрение.

— Да не би и на мен да си ми святкал с онази гадост?

— Как изобщо може да ти хрумне такова нещо? Ти вече си един от нас.

Джей поклати глава.

 

 

Двамата излязоха от моргата и Кей поведе Джей към колата.

— Какво ще кажеш известно време аз да се грижа за онова святкащо нещо, дето изтрива паметта?

— Няма да стане, приятел.

— Не ми ли вярваш?

— С една дума — не.

— Нараняваш ме, Кей, наистина. Вече съм един от нас, спомняш ли си?

— Ъ-хъ. Е, аз съм повече от нас, отколкото ти. Може би като поостарееш малко — ухили се Кей. Наистина харесваше това хлапе. Щеше да се справя чудесно, когато събереше малко повече опит.

Пред тях спря товарният микробус на МвЧ и от него слязоха четирима агенти.

— Вътре има две мъртви извънземни, които трябва да изчезнат, и една патоложка, която може би ще се нуждае от лека обработка. Бъдете внимателни с жената. Джей има особено отношение към нея.

Джей му хвърли яростен поглед.

Четиримата агенти от МвЧ се ухилиха като един.

— Хайде, Джей. Имаме да обикаляме разни места и да ловим извънземни.

— Ти си студен, Кей. Студен човек.

— Като съд, пълен с течен азот на Южния полюс, приятел — отвърна Кей. — Ако искаш да си топъл и обичлив, върни се да гониш сводници и наркомани в полицията. В тази работа не можеш да си позволиш да проявяваш емоции. Това просто ти пречи.