Лине Кобербьол
Зелено сияние (4)

Карок червея

Стояхме на един гол склон и го гледахме отгоре.

Беше толкова огромен, че ми отне доста време да го огледам. Знам, че звучи странно, но е истина. Очите ми очакваха да видят нещо едро колкото обикновено чудовище, а не твар с телосложение на средно голям планински район.

— Къде е той? — попитах Мара.

Грънчарката премести Тади в скута си, за да освободи ръка.

— Там — посочи тя. — И там. Ето там още една извивка. Мисля, че в момента главата му е някъде на юг.

Най-сетне проумях! О… значи това бил той. Това отдолу не било хълм, а част от тялото му. Люспесто, с цвят на кал, противно…

— О, не — Възкликна немощно Тарани. — Аз не понасям дори малките змийчета!

Тялото на Карок сигурно бе дълго повече от километър и половина, прецених. Огромен, излегнал се, той се бе увил около замъка, където, както каза Мара, държал в плен Владетеля на царството — принц Флориан. Беше почти целият в същия болнаво сив цвят като почвата — тъкмо затова отчасти очите ми толкова дълго се мъчеха да го различат сред пейзажа.

— Откъде знаете, че заради него боледува земята? — попитах грънчарката.

— Той изяжда всичко. Изяжда самата земя. Всеки ден поглъща поредната бразда, поредната половин нива. Захапе ли нещо — край. Той не отпуска хватката си, никога не престава да поглъща — мисля, че не може. А ако се приближите само още мъничко, ще доловите изпаренията от тялото му, смъртоносния му дъх, отровата, която изтича от него като пот от лоша треска. О, да, заради него е всичко. Тази земя бе тучна и плодородна, преди да дойде той.

— Но защо? Защо точно тук? Казваш, че той никога не се отдалечава от замъка?

— Според мен той самият отдавна е забравил. Сега го управлява само безмозъчната лакомия. Но навремето той бе братовчед на принца.

Зяпнах.

— Да не би да ми казваш, че това… това чудовище е роднина на вашия принц?

— Да, някога той бе херцог Карок. Лаком и алчен човек, който искаше да завладее трона чрез магия. Първо се опита да събере войска, но народът на Филия не искаше и да чуе, а властта му не бе достатъчно голяма, че да го принуди. После реши, че самият той трябва да стане армия. Прие облика на огромен червей, за да може да обгради и постави под обсада замъка сам-самичък. Поиска от принц Флориан да се предаде, но той е упорит и решителен човек и не би отстъпил.

— Искаш да кажеш, че на това може да се сложи край само ако принц Флориан се предаде?

Мара поклати глава.

— Твърде късно е. Той май дори се опита да се предаде преди няколко месеца, за да облекчи страданията на земята и народа си. Но Червея вече бе изгубил изцяло човешкия си облик и не разбираше думи като „трон“, „принц“ и „Върховна власт“. Сега той познава само лакомията.

Внезапен вятър лъхна и запрати вонята на Червея в лицата ни. Бе толкова гранива, остра и пронизваща, че се разкашлях. Тади се разхленчи и взе да търка очите и носа си.

— Няма да остана повече тук — заяви Мара. — Доведох ви, защото ме помолихте, но това място е зло и става все по-зло.

Тя се обърна и заслиза надолу по хълма към града, който сега носеше името Глад.

Аз на свой ред погледнах Карок — огромните сиви пръстени на Червея, сгушени сред хълмовете, които скриваха наполовина замъка от погледите ни. Между него и нас не се виждаше нищо живо. Нямаше дървета, нямаше растения, нямаше животни и птици, дори насекоми. Носът, очите и гърлото ми все още горяха от онзи кратък полъх с изпарения.

— За да се приближиш до него, ти трябват противогаз и гумен костюм — смънка Уил.

— А ние нямаме — изтъкна Тарани.

— Имате мен — припомни Хей Лин. — Аз мога да осигуря свеж въздух по-добре от всякакви противогази.

— Но той е огромен! — Тарани потръпна. — Как бихме могли да преборим нещо толкова гигантско?

— Не може да няма слабо място — допусна Уил.

— Така ли? — възрази Ирма. — Я го погледни! Да ти прилича на създание, което има слабо място?

— О, хайде стига — скастрих ги. — Ние сме Пазителките на Кандракар. Предполага се, че можем да нанасяме доста силни удари, нали? А лично на мен много ми се ще да фрасна здравата по носа тази лакома твар!

Заради Тади. Заради Мара. Заради земята, заради Петънцето и неговия род и заради града, който никога не е трябвало да сменя името си.

Уил ме погледна.

— Да, добре — напрегнато се усмихна тя. Вероятно споделяше донякъде мислите ми. — Хайде да му дадем една доза от мощта на УИЧ!

Тя придоби магическия си образ пред очите ни. Пак си беше Уил и никоя друга — само някак си по-висока, по-стройна и по-силна и безкрайно повече магическа. (А и дрехите са страхотни — Тони Сахарино, изяж се от яд!) Уил издигна ръце над главата си — подготвяше се за действие. Само като я погледнеш, и можеше да почувстваш силата й. Миг по-късно всички бяхме преобразени. Вече не бяхме пет доста обикновени на вид момичета, уморени, мръсни и малко объркани. Сега наистина бяхме УИЧ — и усещането бе страхотно.

— Хмммм — измърмори Ирма, докато се наслаждаваше на промяната, — така е по-добре. Не знам за вас, момичета, но аз съм готова да сритам разни червеи!

 

 

Оказа се, че да стигнеш на удобно за ритници разстояние до Карок не беше като да излезеш на неделна разходка. Хей Лин се грижеше да имаме чист въздух за дишане, а не зловонните изпарения, надвиснали като тежка мъгла между голите хълмове. Но виждах, че онова, с което отначало тя се справяше лесно, с приближаването ни до Червея все повече се превръщаше в борба.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна, свила устни.

— Всичко е наред — отвърна. — Но колкото повече се приближаваме… Въздухът не иска да идва насам и можеш ли да го обвиниш?

Сега земята беше хлъзгава от нещо като сива слуз, а краката ми пареха. Застанала неудобно на един крак, аз огледах подметката на ботуша си. Тя бе започнала да се издува на мехурчета, а над нея се виеше лек дим.

— Това е нещо като киселина! — възкликнах. — Разяжда ботушите ми!

— И моите — потвърди Тарани, след като провери. — Трябва да направим нещо.

Ирма вдигна ръце.

— Ще разчистя път — заяви тя и призова Водата. — Дръпнете се малко назад.

Тя отми слузта и остави чиста, мокра и свободна от лиги диря, която да следваме.

— Благодарим ти, Повелителке на Водата! — рече Уил.

— Моля, пак заповядайте — ухили се весело Ирма. — Мога да ви направя и водна пързалка, ако искате. Ще спретнем хей там един басейн, ще внесем малко палми… и за нула време ще вдигнем туризма на крака.

Огледах пустинния, мъртъв пейзаж. Трудно бе да си представиш нещо, което по-малко да напомня ваканционен курорт, но чувството за хумор на Ирма е безжалостно.

Продължихме да се влачим, докато най-сетне пред нас не се изправи глуха сива стена — червей, около три пъти по-висок от мен и покрит с невероятно здрави на вид люспи.

— Още ли ти се иска да го сриташ? — попитах Ирма.

— Май няма да свърши особена работа — намръщи се тя. — Но ако ще го фраскаме по носа, май ще е по-добре да намерим лицето му.

Помъкнахме се покрай виещата се стена, която всъщност бе тялото на Карок. Отблизо то все така изглеждаше твърде голямо, че да е част от живо същество.

— Ирма, тази гадост пак почна да ми разяжда ботушите.

— Хмммм…

Тя затвори очи за миг, за да се съсредоточи. Бликна малък извор — мързелив, муден, изобщо не приличаше на нейните обичайни енергични гейзери. Тя го огледа с леко засрамен вид.

— Извинявайте — смънка. — И на Водата не й се иска много да идва насам.

— Ще свърши работа — утеши я Уил.

И свърши, макар че тук слузта бе дълбока до глезените и лепкава като кал.

Вървяхме, и вървяхме, и вървяхме…

— Колко голямо е това нещо?! — възкликна отвратено Ирма.

— Мара каза, че главата му била някъде на юг — спомних си аз. — Да не би да вървим в погрешната посока?

Тарани присви очи и погледна към слънцето, което едва се виждаше през мъглата от отровни изпарения.

— Не — успокои ни тя. — Юг е нататък — тя посочи тъкмо накъдето вървяхме. — И сигурно вече не е далече, защото ние…

Тя млъкна и спря, замръзнала от ужас. И аз бях неподвижна — за миг не бях способна да се помръдна.

Пред нас зейна дълбока, черна дупка. Странна, подобна на пещера дупка с редове от шипове отгоре и отдолу и ръбест таван, подобен на… подобен на небцето в някаква чудовищна паст.

— О, не! — прошепнах.

— Назад! — изкомандва Уил. — Бягайте!

Идеята ни се стори отлична. Защото пастта вече напредваше съм нас — доста бързо за такова огромно нещо, а горните шипове се снишаваха, готови да ни набодат.

Тичахме по хлъзгавата болна земя — беше въпрос на живот и смърт Хей Лин съвсем се отлепи от земята и просто полетя. Искаше ми се да можех и аз да направя същото, но моите крила, за беда, служат само за украшение. Зад нас се разнесе стържене — челюстите на Карок се затвориха. Последва тътен — готвеше се да преглътне. Единствено благодарение на късмета и бързите ни рефлекси той преглътна само пръст и скали, без подправки като парченца от Пазителки.

Искаше ми се да продължа да бягам, чак докато стигна Глад, ако не и чак до вкъщи в Хедърфилд, но си имам гордост. А и краката ми започваха да се уморяват, а дробовете ми сякаш аха-аха щяха да експлодират. Спрях. И се обърнах.

На около стотина метра нататък една колосална триъгълна глава се беше обърнала към нас. Воднисти очи с цвят на кал, по-големи от еркерните прозорци на замъка горе, ни гледаха лакомо. Недалеч от нея се виждаше и краят на опашката му — клатеше се бавно насам-натам като на дебнеща котка.

— Е, намерихме носа му — отбеляза Ирма задъхано. — Кой иска пръв да го фрасне?

Доброволци нямаше.

— Трябва да го ударим заедно — предложи най-сетне Уил. — С всичко, което притежаваме. Кимнах.

— Това е единственият начин.

Ирма призова Водата. Хей Лин — Въздуха. Огънят затанцува около Тарани, от Уил засия чиста енергия. А аз поставих длан върху почвата и помолих клетата измъчена Земя да се включи в битката.

— Сега! — призова Уил. — Сега!

Заляхме го с всичко това, запокитихме по него и последната частица от силата ни, и последната трошица магия в нас. Върху него се стовариха вятър, пламъци и ударна вълна, камъни и светкавици пърлеха кожата му.

Отначало той леко се дръпна назад — изглеждаше почти изненадан. После очите му грейнаха със странна, алчна светлина. И тогава той зина с уста и погълна всичко.

Стъписани, ние се взирахме в чудовището.

— Изяде го! — изохка Уил. — Той просто го изяде.

Дори и сега, като го гледахме, виждахме как се издува, става още по-голям, захранен от силата, която бяхме излели върху му.

— Надявам се, че ще има проблеми с храносмилането — изръмжа сърдито Ирма. — Да се пукне дано!

И аз на това се надявах, но той май нямаше намерение да ни угоди.

— Как бихме могли да го надвием? — попита Тарани с треперещ глас. — Как изобщо можем да победим подобно нещо?

— Не знам — обади се обезсърчено Уил. — Може би не можем. Може би този път няма да победим.

Ръката ме болеше. Обърнах я с дланта нагоре. Там, където бях докоснала земята в опит да почерпя сили от болната почва, кожата се бе съсухрила и почервеняла, покрита с големи белезникави пришки.

— Това място е толкова болно — прошепнах. — Не съм убедена, че изобщо може да бъде излекувано.

Изведнъж едно малко зелено пламъче затанцува във въздуха над ранената ми ръка и я окъпа в светлина, която някак си поуспокои болката.

— Петънце! — бях изненадана и благодарна. — Петънце, ти не бива да си тук, това място е толкова опасно за теб…

Ала все пак бях благодарна, че е при мен. И макар страхът му да бе толкова силен, че бе почти осезаем, такива бяха и доверието му и топлото сияние на дружбата.

Помощ. Помощ Земята.

Беше едновременно обещание и гореща молба.

— Ще помогна — измърморих. — Ще помогна.

Но не виждах как. Червея бе толкова грамаден, толкова ненаситен, а ако отново го атакувахме, той щеше просто да погълне още повече енергия. Като че лакомията му нямаше край. Няма край…

Изведнъж си спомних думите на Мара: „Захапе ли нещо — край. Той не отпуска хватката си, никога не престава да поглъща — мисля, че не може.“

— Момичета — рекох. — Май ми хрумна една идея…