Лине Кобербьол
Воден огън (3)

2
УИЧ

— Как мина мачът? — попита Уил, докато паркираше колелото си пред „Сребърния дракон“. Беше събота сутринта — ярките слънчеви лъчи хвърляха отблясъци в локвите, останали от снощния дъжд.

— Супер — смънках.

Не ми се говореше за това. Нито ми се мислеше. Все още случилото се ме караше да изпитвам вина. Не бях разговаряла с Питър тази сутрин — след онзи сън се чувствах замаяна и натежала и когато най-сетне се надигнах от леглото, той вече бе отишъл да кара сърф. Представях си го сега — пори вълните с дъската си от стъклопласт, влюбен във вятъра и в скоростта, която той му даваше. Казваше, че когато кара сърф, никога не усеща студ. Предполагам, че е твърде преизпълнен от чувство на щастие.

Защо не му бях повярвала, когато ми каза, че колата се е повредила? Той никога не ме лъжеше — не и за важните неща. Само да бях му повярвала, нямаше да побеснея така. А ако не бях побесняла така, нямаше да кажа онова.

— Супер ли? — Уил повдигна вежди. — Само това ли ще ми кажеш? Никакъв подробен отчет за подвизите на великия, как се казваше… Себ Крийм?

— Кейн.

— Да де, същият. Ти обикновено говориш за него с часове. Какво, да не би да не е играл?

— Игра.

Блестящо при това. Бях прегледала сутринта спортния вестник.

— Е, и?

— И нищо. Това там Корнелия ли е?

Да, беше Корнелия, която се появи тъкмо навреме, за да ме спаси от разпита на Уил. Имах нужда от спасение. Когато Уил си науми нещо, тя го захапва, както куче кокала.

— Вижте какво намерих. — Корнелия размаха една дебела книга. — „Вълшебни мистерии“ от Самюъл Гудуайз. Има цели дванайсет страници за ясновидството.

Това беше проектът ни за уикенда. За магьосници ние бяхме твърде млади и макар да бяхме преживели много, продължавахме да се опитваме да придобием повече знания за способностите си. Те не са точно като онези магии, за които четете в книгите, но открихме, че все пак можем да подберем някои идеи, докато се ровим в библиотеката. Бяхме се опитали да намерим нещо за ясновидството в енциклопедията, но там пишеше, че ставало посредством кристална топка, което ни звучеше като евтин панаирджийски номер. Но според Самюъл Гудуайз то било: „Използване на Проникновението, за да изнамерим потуленото от времето, от разстоянията, от хорските хитрини.“ Казано по този начин, ни се стори, че би било полезно да се научим на него.

Ето защо двайсет минути по-късно бях застрашена да се сдобия с постоянно кривогледство от взиране в пламъчето на свещта. Всичките пет — Уил, Ирма, аз, Корнелия и Хей Лин — се бяхме събрали в стаята на Хей Лин в апартамента над „Сребърния дракон“, ресторантът, който техните държат. Ирма се беше надвесила над черна тава, пълна с вода. Корнелия се бе втренчила със съмнение в купчина пръст за саксии, а Хей Лин бе подала глава през прозореца и се опитваше да се вслушва във вятъра. Уил просто ни наблюдаваше с разтворената книга в скута си. Доста често ни е трудно да определим какво точно да прави, защото нейната стихия съдържа по малко от всичко: Въздух, Земя, Вода и Огън.

— Нищо не се получава — заяви Корнелия, като боцкаше с пръст своята глинеста купчина. — Мога да кажа само, че ще е страхотно за засаждане на божури.

— Аз пък виждам само себе си — обади се Ирма. — Огледалце, огледалце от стената, коя е най-готината на земята? Само дето не е окачено на стената, разбира се.

— Тука пише, че ясновидството изисква големи умения, търпение и силна концентрацията — обясни Уил — и че суетните тринайсетгодишни момиченца, които проверяват дали не им е излязла някоя пъпка, надали ще успеят.

— Това си го измисли! — ревна Ирма и дръпна ръка от носа си.

— Само последното.

От тавата на Ирма се надигна тънка завихрена струя вода, втурна се във въздуха и със забележителна точност се метна право върху носа на Уил.

Уил се наведе.

— Да не измокриш книгата! — викна тя. — Госпожа Пеър ще побеснее!

Госпожа Пеър беше библиотекарката.

— Вярно — въздъхна Ирма и остави водата да спадне. — Но от цели десет минути аз търпеливо чакам и пак не става. Според мен книгата ти е фалшива.

— Може би трябва да сме по-… конкретни — заявих аз, размишлявайки. — Нещо като… да зададем въпрос и наистина да се съсредоточим над него.

— На висок глас ли? — Хей Лин се плъзна по перваза вътре в стаята. Беше слънчев и свеж есенен ден и лицето й изглеждаше поруменяло и леко обветрено.

— Може би. Не знам.

— Що за въпрос? — попита Уил.

— Ами аз ще задам въпрос на Огъня. По-добре да е нещо, което Огънят знае.

— Ммммм — проточи замечтано Ирма. — Аз ще попитам Водата как изглежда Мат, когато ходи да плува с момчетата… На бас, че и Уил ще иска да надникне.

— Ирма! По-сериозно! — Уил се изчерви като рак.

Тя си пада по Мат. Опитва се да го скрие, но някак си личи по това как се изчервява, мига на парцали и се блъска във вратите всеки път, когато той мине покрай нея в коридора.

Аз знаех какво наистина искам да питам, но не бях сигурна дали Огънят може да отговори на въпроса ми. Въпреки това затворих очи и се замислих за снощи. Когато наговорих онези ужасни неща на Питър — кой, или какво, ме беше чуло? Ако изобщо ме беше чуло.

Отначало не стана нищо и тъкмо смятах вече да се откажа, когато почувствах… мъждукане. Усукване. Огънят беше част от него и все пак това не беше Огън — не истински. Беше нещо друго, нещо нередно, различно, изопачено. А после сякаш отново се върнах в съня си — усуквах се, въртях се, нещо ме теглеше навътре. Само че този път имаше и глас: „Ела. Ела при мен.“

Не исках. Никак не го исках този зъл вихър и нямах нищо общо с този студен, гладен глас. Борех се да се освободя от него, да намеря обратния път. С трясък, който прокънтя в главата ми, но може би иначе бе безшумен, невидимият вихър ме пусна и гласът утихна. Грейна слънце, аз бях в стаята на Хей Лин и усещах свежия хладен полъх от прозореца.

— Някой научи ли нещо? — Уил ни изгледа поред.

Ирма се ухили.

— Ами аз разбрах, че Корнелия никога не си прибира хавлиите от пода, когато се къпе.

Корнелия ахна.

— Шпионирала си ме!

Усмивката на Ирма стана още по-широка.

— Това беше само точна догадка, да ти кажа. Но намерих пръстена, който мама изгуби миналата седмица. Макар че как ще го измъкнем оттам е съвсем друга история. Заседнал е в канала в банята.

— Някой друг?

Корнелия поклати глава. Все още изглеждаше сърдита. Хей Лин прехапа колебливо устна.

— Не съм много сигурна — рече тя. — Не беше много ясно.

— Опитайте пак тогава — предложи Уил.

Изправих се рязко.

— Не и аз — заявих. — Вие си опитвайте, щом искате, но на мен за днес ми стига.

— Тарани. — Уил се втренчи в мен. — Добре ли си… Изглеждаш… Ами, не изглеждаш добре.

Не се и чувствах добре. Чувствах се нервна. И уплашена. И бях измръзнала до кости. И все пак не можех да кажа точно защо.

— Нищо ми няма — смънках.

— Стига работа — отсече Ирма и ме прегърна през раменете. — Това момиче има нужда от чай и малко веселба. Някой да знае хубав виц?

* * *

Литрите горещ чай и смешките на Ирма развързаха мразовития възел в стомаха ми. По-късно родителите на Хей Лин ни поднесоха вечеря на една маса в ресторанта и свинското със сладко-кисел сос ме отпусна още повече. Но тъкмо когато поднасях последното късче месо към устата си с пръчиците и се чудех дали би било грубо да си поискам допълнително, видях баща ми да влиза в „Сребърния дракон“. И изразът на лицето му отново ме накара да се почувствам зле. Пак ми стана студено.

— Тарани… — подхвана той и млъкна.

Чаках безмълвно. Не смеех да попитам.

— Питър… Не се върна с другите. Сигурно скоро ще ни се обади от… от някое друго място по крайбрежието, но… майка ти мисли, че трябва да се прибереш у дома.