Петър Стъпов
Гости от Мион (14)

Пленници на Вега

— Ще отида в моята стая — каза Ана. — Искам да запиша впечатленията и преживяванията си.

— Добре, мое дете. Аз ще почакам Браун.

— Повикай ме, като дойде! Всеки случай не пий от сока.

— Добре, Ани.

Скрибин остана сам. Погледна часовника си. Минутите минаваха бавно. Бе тихо, спокойно, еднообразно. Браун не се явяваше. Скрибин отвори вратата и погледна в коридора. Нямаше никой. Той мислеше за Браун. Момъкът беше дошъл развълнуван, каза да не пият от плодовия сок, спомена за някакъв бял прах. И защо пилотът тъй неочаквано влезе и го отведе?

Скрибин се разхождаше неспокойно из кабината. Не трябваше да пуска Браун. С хората на Вега бе необходима предпазливост. От тях всичко можеше да се очаква.

Той пак погледна часовника си. Реши да чака още пет минути и ако Браун не се яви, сам да го потърси. Но ето сините светлини над вратата бързо замигаха.

— Вие ли сте, Браун? — извика зарадван Скрибин. — Влезте!

Не беше Браун, а Таомей. Нещо тъжно и мъчително имаше в погледа му. Изглеждаше нещастен.

— Това направиха вашите човеци! — с гняв изрече Таомей, като дишаше бързо и шумно.

— Кой? — попита Скрибин. — Вега? Какво е направил пак?

Късно… Трябваше да предотврати, да изслуша непременно Браун… Студени тръпки полазиха по гърба на Скрибин.

Мионът притвори големите си очи и ципестите му клепачи закриха прозорчетата, които проникваха като че ли в сърцето му.

— Тези ваши човеци, тези царе на природата, както ми казахте веднъж, унищожиха нашата ракета — каза с тон на сурово обвинение Таомей.

— Как? Ракетата, която излетя преди половин час?

— Да. И убиха моя приятел Зейбо и добрия геолог Тойзи. Убиха ги! Разбирате ли?

— Но кой? Защо? — объркан попита Скрибин.

— Те са мъртви! — повтори мионът. — Мъртви…

Скрибин не смееше да го погледне. Имаше чувство, че сам е виновен и чакаше мионът да заговори, чакаше обяснения и страдаше.

— Елате! — каза Таомей.

Отидоха в една зала, където завариха екипажа на „Вестител“. Четирима миони (Асур беше отишъл при Ана) мълчаха и гледаха с укор Скрибин, като че ли той беше виновен. Нямаше ги Зейбо и Тойзи. Беше празно и мъртво в залата.

Таомей натисна бутон на малък магнетофон, поставен на масата, и каза:

— Тук е записано всичко.

Чу се глас. Говореше Зейбо. Говореше тревожно, бързо, с кратки изречения. В тях имаше възклицания, учудване и неспокойствие. Преводаческата машина превеждаше и Скрибин слушаше смаян един предсмъртен диалог.

— Луната е зад нас — каза Зейбо. — Появиха се ракети… като тази, с която дойдоха земните хора. Две ракети… Не, три! Летят доста бързо. Дават сигнали! Не ги разбирам… Ще им съобщя, че летим към Земята като приятели!

Пауза. Дълга, мъчителна пауза. Само тревожни писукания. И пак тишина.

— Не отговарят! — обади се загриженият глас на Зейбо. — И те не ни разбират!… Ракетите са около нас! Виждам ярки светлини… като светкавици! Какво става? Ужасна горещина и…

Чу се страхотен взрив. Дори въздухът в звездолета потрепери. И после тишина. Таомей закри очите си с ръце и прошепна:

— Това е всичко. Нашата ракета е унищожена от земни хора… От вашите!

Потресен, Скрибин извика:

— Не! Това не са направили нашите! Не! Зная кои са!

Мионите мълчаха и го гледаха втренчено.

— Те са същите, които и нас отвлякоха! Да, не исках да призная! — Скрибин млъкна, беше пребледнял, бореше се със себе си, после продължи глухо: — Не исках да призная, защото се срамувах за разумните същества, които населяват Земята. Сега ще кажа всичко: аз и дъщеря ми сме пленници!

— Какви пленници? На кого? — попита Таомей.

— На една банда. Шефът им е Вега! Срам ме е за всичко това!

— Разкажете — каза Таомей. — Какво се е случило?

 

 

— Това е всичко — завърши Скрибин разказа си за похищението и за желанието на Вега да използуват неговите знания в областта на астронавтиката.

Таомей сложи ръката си върху рамото на Скрибин. Пак беше добър и нежен приятел.

— Благодаря ви — каза той. — Трябваше да ни разкриете това още като се срещнахме.

— Не исках да мислите лошо за земните хора.

Таомей продума от сърце:

— Вие сте благороден човек!

Той заговори с мионите само с поглед. Диалогът беше кратък. Таомей кимна на Скрибин и каза:

— Вие и дъщеря ви сте свободни при нас. Няма да допуснем насилие над вашата воля. Въпреки нещастието, което ни донесоха земните хора, ние сме готови да слезем на Земята. Ще уведомим и Вега за нашето решение.

— Благодаря ви, приятелю Таомей — каза развълнуван Скрибин.

Елий, който отиде да повика Вега, не го намери й кабината му. Тогава се досети, че земните жители бързаха да си заминат. Той се втурна към хангара. Робсън тъкмо беше качил Браун в „Космос“ и заедно с Вега слизаше от платформата, за да се справят със Скрибин и Ана. Елий хвана Вега за ръката. Той изтръпна. Но в погледа на миона нямаше омраза, нямаше и заплаха. Елий посочи с ръка към коридора.

— Вика ви! — поясни Джери.

Вега, обезпокоен, промърмори:

— За какво ли съм им потрябвал?

— Този Браун! Той трябва да ни е предал!

— Не, не успя! — обади се Робсън.

Вега се поколеба, пак изгледа миона и най-после реши:

— Аз отивам, а вие се въоръжете за всеки случай! При най-малкото съмнение от тяхна страна… ясно, нали?

— Да, мистър!

Елий нищо не разбра от този разговор. Спокоен и доверчив, той заведе Вега в залата. Още като видя студените и натъжени лица на мионите и разстроения Скрибин, Вега си помисли: „Свърши се! Разкрити сме!“

Той машинално сложи ръката си в джоба на панталона. Студеният револвер възвърна донякъде самоувереността му. Но странно. Поведението на Скрибин спрямо него не беше се променило. Само че сега той изглеждаше много нещастен.

Вега реши да играе роля. С тон на невинен той попита:

— Какво се е случило?

— Пак нападение! И то трагично! — отвърна сухо Скрибин.

— Какво нападение?

— Мионските пратеници са унищожени от земни ракети!

Погледът на Скрибин пронизваше Вега като с остър меч.

— Ами, ракети! — отрече по навик Вега. — Мионите трябва да са навлезли с голяма скорост в атмосферата! Ракетата им се е запалила, това е просто нещо!

Таомей горещо възрази:

— Не! Това е изключено. Нашата ракета е направена от сплав, устойчива на високи температури. Освен това с автоматични приспособления тя сама регулира скоростта си съобразно гъстотата на атмосферата! Не! Зейбо съвсем ясно съобщи: преследвали са го три земни ракети!

Вега наистина беше изненадан. Но не и наскърбен.

Доволен беше, че мионите пострадаха. Той не даде израз на това си настроение, а каза:

— Жалко, дълбоко съжалявам! Но какви са били тези ракети?

— Ваши! — без колебание отвърна Скрибин.

Вега се намръщи и озлоби.

— А откъде знаете? Може да са били ваши!

— Зная, защото имам пред вид как действувате вие! Не забравяйте, че съм тук не по мое желание!

Таомей не прояви признак на изненада от тези думи и Вега предположи, че Таомей и мионите навярно знаят всичко. Разбира се, Скрибин им е разказал — това можеше да се очаква от него.

— Вашата дързост е прекалена! — продължи Скрибин с хладен и високомерен тон. — След малко звездолетът ще полети към степите на Каспийско море, а като кацнем на Земята, всичко ще се изясни както трябва.

Вега почувствува, че нещо празно се настани в главата му.

— Защо? Нашият маршрут е друг! — протестира той, като се посъвзе. — Нямаме работа край Каспийско море!

— А каква работа имам аз на Луната при вашите приятели?

— Не зная! Изпълнявах заповед! — отвърна объркан Вега.

По този въпрос той не желаеше да разговаря. Най-после хората от Земята бяха несъвършени, слаби, поддаваха се на страстите си. Но мионите претендираха да са по-съвършени.

И Вега извика с негодувание:

— Таомей! Вие скърбяхте, че веднъж употребихте насилие над нас.

Таомей сбърчи челото си, но не отговори.

— Пак ли ще повторите това беззаконие?

Таомей мълчеше.

— Моля — продължи Вега с друг глас, в който трепна страх. — Моля, не се бъркайте в нашите земни работи!

Таомей стоеше изпънат и хладен като статуя. Вместо него се обади Скрибин:

— Вие първи употребихте грубо насилие! Трябва да отговаряте по земните закони. Ще дойдете с пас!

— Никога!

Вега отстъпваше към вратата. Тогава Таомей посочи с пръст към Скрибин и каза:

— Този човек е благороден. Вие сте му отнели свободата, но той е наш гост и ние ще изпълним неговото желание.

— То не е и наше желание! Протестирам! — решително извика Вега.

Погледът на Таомей съвсем ясно говореше, че мионът се колебае. Чувството му за правда и дълг беше на изпитание. Той заговори без думи с мионите. Лицето на математика Лаой се обагри с червеникав цвят като очите му и той решително каза една дума. Явно тя означаваше несъгласие. Но Елий, Мейзо и Леймей кимнаха едва забележимо. Вега чакаше със страх. Револверът пареше ръката му. Всъщност имаше ли смисъл да го употреби?

Таомей се усмихна на Лаой, каза му нещо с кротък тон и като се обърна към Скрибин, добави на руски:

— След един час тръгваме!

Вега постоя неподвижен, сложи ръка на челото си и бързо излезе.

— Ние сме пленници! — каза Вега.

Робсън, Джеймс и Джери Гардън изгледаха тъпо шефа си. В джобовете те бяха пъхнали по един автоматичен револвер. Пред тях, на масата, имаше четири продълговати туби с упойващ газ. Оставаше да натоварят Скрибин и Ана на „Космос“, да отворят люка на звездолета и да отлетят. А изведнъж Вега ги порази с разкритието си, че са пленници на мионите.

— Този хитрец Скрибин! — изръмжа Вега. — Иска да ни отведе право в лапите на звяра!

Тримата вече чувствуваха тези лапи, които ги стискаха за вратовете и ги душаха. Въздух не им достигаше. И глас нямаха…

— Свърши се с нас! — простена пръв Джери.

— Доживотен затвор или разстрел? — попита Джеймс с печален глас по-скоро себе си, защото знаеше, че никой няма да му отговори.

Робсън изплю дъвката, обърса с длан устните си, удари по масата с юмрук и глухо изпъшка:

— Ееех!

Вега студено се усмихна.

— Спокойствие, господа!

Той не изглеждаше уплашен както преди малко. Беше разсъдил. И имаше план за спасение. Той каза:

— Има изход!

— Какъв? — трепнаха и тримата.

— Да завладеем звездолета!

— Как? Ние? Четиримата? — попита изненадан Джери.

— Да. Ще действуваме внезапно. Имаме достатъчно оръжие и съобразителност, струва ми се. Изненадваме мионите и ги обезвредяваме! Те и без това са твърде доверчиви и наивни! Ако се наложи, ще стреляме! Вземаме инженера и момичето на „Космос“ и отлитаме!

— А мионите?

— Тяхна работа… Да вървят, където щат! На Земята никой няма да им повярва, ако раздрънкат, че са били нападнати. Нямат факти, при това звездолетът им е най-мощната машина, която съм виждал!

Робсън сухо се засмя.

— А ако са ни направили снимки?

Вега се намръщи. За това не беше помислил.

— Хм, едва ли са се сетили. Не забелязах… Пък най-после този е единственият ни шанс! Ще рискуваме, господа. Слушайте!

Той набързо изложи своя план. Възражения нямаше. Вега заповяда:

— Скафандрите!

Робсън и Джеймс изтичаха към „Космос“, а Джери по поръка на Вега отиде да разузнае какво правят мионите. Той скоро се върна и каза, че петимата са във всекидневния салон около масата, по която са пръснати географски карти. Там е и Скрибин. Изглежда, разговарят за предстоящото пътуване.

— Асур и Ана видяхте ли?

— Не, мистър.

— Няма значение. С тях леко ще се справим. А ето Робсън и Джеймс.

Двамата носеха четири скафандъра. Всеки нахлу един на главата си, взеха по една туба с упойващ газ, извадиха пистолетите си, провериха ги и безшумно тръгнаха по килима на дългия коридор с купообразен таван. Всекидневната зала с библиотеката се намираше в дъното. Пред вратата се спряха. Вътре говореха. Вега вдигна ръка. Секунда, две… С бърз жест той отвори, втурна се в залата, а след него и останалите. В лявата си ръка всички държаха малки туби. От вентилите им съскаше газ.

Всичко стана бързо. Мионите се обърнаха изненадани, като видяха хора в скафандри. Четири револвера бяха насочени към тях. Отначало не разбраха какво се е случило. Скрибин скочи пръв към нападателите, за да осуети намеренията им, но газът действуваше бързо. Инженерът вдъхна по-дълбоко и се олюля… Газът съвсем го зашемети и Скрибин се строполи на килима. Мионите пристъпиха към Вега и хората му.

— Назад! — извика Вега. Високоговорителят на скафандъра усили гласа му и той прозвуча мощно и застрашително. — Ще стрелям!

Те не бяха виждали такова лъскаво оръжие и се спряха. Упойващият газ вече им действуваше. Краката не ги държаха, търсеха опора да седнат. Таомей извика:

— Какво значи това?

Но не чу дали Вега отговори, защото бавно подгъна колене и падна до Скрибин. Мионите лежаха върху килима с отпуснати глави.

— Въжетата! — заповяда Вега.

Джеймс и Джери сръчно вързаха ръцете и краката на пленниците. Вега намери бутона за вентилацията и го натисна.

— Сега можем да прочистим въздуха — каза той. — Мионите са безопасни.

— Да — каза Джеймс. — Лесно мина.

— А Асур? — попита Джери.

— Тъкмо той ни трябва. За него едва ли ще трябва газ. Той и момичето са в ръцете ни. Внимавайте, момчета, Асур ни е нужен в съзнание!