Уилям Голдман
Златният храм (5)

V. Армията

Никога не съм обичал армията и никога не съм я мразил. Пък и можеш ли? Тя е нещо, което просто трябва да приемеш като закона за земното притегляне, тъй като е съществувала преди теб и ще съществува и след смъртта ти. Нелепо е да мислиш „Този проклет закон за земното притегляне, ще му дам да се разбере“. Как ще го направиш? Отговор: не можеш. Би било приятно през горещ летен ден да се понесеш във въздуха стотина метра и да се поразхладиш.

Но тъй като е невъзможно, има ли смисъл да се ядосваш за това? Законът за земното притегляне има своите добри и лоши страни.

Също и армията. Всеки говори за лошите й страни, но тя има и добри. Не ти задава куп излишни въпроси като например от какво бягаш и защо. Всичко, на което държи, е да можеш да дишаш и да се подписваш, а и дори да не можеш, ще те научи — което е толкова справедливо, мисля, колкото има вероятност да намериш справедливост поне на тоя свят. Не, армията няма само лоши страни, просто така ти се струва.

И става така, че като поседиш там известно време, забравяш за нея, както забравяш всичко друго, което те управлява отдалеч. Като вървиш по улиците, не мислиш: „Вървя по улиците, защото проклетият закон за земното притегляне ме задържа“. Ако мислиш така, ще полудееш в най-скоро време. Същото е и с армията.

Това, което помниш дълго след като си я напуснал, не са безкрайните походи, а кой е марширувал до теб; не казармите, а кой е живял в тях. Така аз помня Юлисиз С. Кели, когото много отдавна вече не съм виждал, но съмнявам се, че ще дойде ден да се почеша по главата и да кажа: „Юлисиз С. Кели? Кой е той?“, тъй като вероятно той ще бъде с мен до изчезването на света, кой пък може със сигурност да каже кога ще стане това?

Срещнахме се на третия ден след постъпването ми в армията. Бях дневален за пръв път в лагера „Скот“, голяма база на Юг, където получих основното си обучение. Но преди да започне обучението, запознах се най-напред с реда и всекидневието в лагера. Това не ме дразнеше, както не ме дразнеше и да бъда дневален, защото си така зает, така ти е ангажирано вниманието, че нямаш голяма възможност да мислиш за известни неща. Като например погребението на Зок, на което не присъствах, защото бях в болницата, когато мисис Кроуи, почти полудяла, се хвърляла върху ковчега пред всички и трябвало насила да я удържат, плачела и крещяла, без да може да се владее.^[1]

На третия ден отговарях за сметта и след закуска, когато тръгнах към кофите, видях, че там вече има едно друго момче. Приближих се към него отзад.

— Добр’утро — казах аз.

— Я не дрънкай! — отговори той, без да се обръща, — щото има много да се върши.

После започна да работи. Наблюдавах го. Беше едър и ако майка му го описваше, щеше да каже, че не е изгубил още бебешката си дебелина, докато всъщност той беше шишкав, с бебешки ръце и меки къси пръсти. Но не видът му ме накара да се загледам в него, а начинът, по който ми отговори. Сякаш е бил вече тридесет години в армията, и току-що е постъпил за нови шест. Истината бе, открих това по-късно, че е бил всичко пет дни, само с два дена повече от мен.

И докато го наблюдавах как работи, видях, че не върши нищо. Отдалеч изглеждаше, че ще умре от умора, ако продължава с това темпо още шестдесет секунди. Но всичко, което вършеше, бе да вдига капака на една кофа за смет, да го слага обратно, после на друга, да го разменя с капака на трета и тъй нататък. Правеше се на зает.

— Така както действаш — казах аз, — ще сложиш всичко в ред на куковден.

— Стига приказки!

— Приятно ми е да се запозная с теб — добавих и го обърнах към мен. — Рей Тревит.

— Юлисиз С. Кели — отговори той.

Ръкувахме се и в този момент разбрах, че беше уплашен до смърт.

— Успокой се — казах аз. — Имаме цял ден на разположение.

— Стига сме приказвали — отговори той. — Хайде на работа.

Така и направихме.

Закуската в онази сутрин се състоеше преди всичко от консервирани яйца — никакъв деликатес — и имаше много изхвърлени. Цяла кофа, да бъда точен, която сякаш тежеше половин тон. След закуска дойде камион да прибере сметта и на нас бе възложено да качим кофата с изхвърлените яйца отзад на камиона.

Двамата се наведохме и започнахме да я вдигаме. Първите два-три сантиметра от земята минаха чудесно, но после той изпъшка, огъна се, пусна кофата и тя падна с трясък, като плисна яйца навсякъде.

Естествено, взех да се смея при вида на жълтия пласт, разлят наоколо. Но Кели не се засмя. Беше премного уплашен. Просто застана неподвижно, очите му шареха като пчели насам-натам, да разберат дали е видял някой.

— Вземи парцал — казах му аз. — Освен ако си гладен. — Той не мръдна. — Иди да вземеш парцал — повторих аз.

— Твоя е вината. Ти го направи! — прошепна той.

— Я повтори! — казах аз.

— Ти я изпусна — продължи той. — Ти! Не съм аз!

— Мога да се закълна, че беше точно обратното — със смях отговорих аз.

— Върви сега да вземеш един парцал и да го изчистиш — прошепна той. — И не ме карай да повтарям!

Поклоних се ниско, но не мръднах.

— Върви за парцал — каза той, но вече трепереше.

Загледах го.

— Добре — отвърнах най-после аз. — Може би ще трябва да отида.

След около петнадесет минути, когато привършвахме с яйцата, към нас затрещя някакъв джип. Хвърлих един поглед и ръгнах Кели в ребрата.

— Внимавай — пошушнах аз. — Това е началникът на гарнизона.

Кели само кимна.

Един полковник изскочи от джипа и тръгна към нас. Наблюдавах го. Беше може би четиридесетгодишен, но изглеждаше на тридесет, нисък, стегнат. Носеше елегантно бастунче, с което леко удряше крака си, докато вървеше, изправен като кол, право към нас. Застанахме мирно, поздравихме го, а той ни изгледа.

— Как върви, момчета? — запита той, сечеше думите остро и ясно, орлите блестяха на раменете му.

— Чудесно, сър! — отговорих аз.

Погледна остатъците от яйцата.

— Какво става тук?

— Злополука, сър — отговорих аз.

— Злополука ли?

Погледнах го, после с крайчеца на окото си погледнах и Кели. Сега той наистина трепереше и хапеше горната си устна.

— Вината е моя, сър — казах аз, — изпуснах кофата за смет.

Той бързо се усмихна, тупна леко и двама ни по рамото с бастунчето, скочи обратно в джипа, измърмори нещо на шофьора и изфуча.

— Да запалим димната лампа — казах аз, издърпах цигара и заудрях мухите, които пируваха около мен. Кели продължаваше да трепери. — Всичко е наред — рекох му аз. — Успокой се! Отиде си.

— Това е баща ми — измърмори Кели. — Той е герой от войната. В деня на десанта го наградиха със сребърната звезда.

 

 

По онова време в лагера „Скот“ бяха събрани на обучение двадесет и пет хиляди души. Но на тази тема няма да се спирам, защото, ако не си минал през такова обучение, няма по-скучна тема от тази, а ако си — няма да искаш да слушаш пак за нея. Всичко, което ще кажа, е, че малцина бяха по-добри от мен. Работех всяка секунда, доброволно се нагърбвах с разни задачи, винаги зает, винаги пръв при утринната проверка, винаги с най-добре излъскани ботуши в ротата, с най-спретната униформа и тъй нататък, и тъй нататък. Поради това, плюс фактът, че доброволно съм влязъл в казармата, докато всички бяха извикани принудително, очакваше се да ме направят командир на взвода. Всички мислеха така и старши сержант Мълдун, първият сержант на ротата, дори ме извика в дежурната сутринта, преди да почне обучението, да говорим за това.

Но командир на взвод никога не станах. Кели стана. Защото следобеда полковникът се появи отнякъде, изправен и излъскан, и на другата сутрин, когато взводът имаше проверка, Юлисиз С. Кели беше поставен да отговаря за взвода.

И от този момент нашият взвод беше винаги последен. Преди всичко, защото Кели беше най-лошият взводен командир, който можеше да съществува. Всичко вършеше погрешно. Когато трябваше да вика „надясно“, викаше „наляво“, когато се даваха инструкции, не ги разбираше, когато поставяха въпроси, не можеше да отговори.

Но вместо да признае грешките си, той даваше оправдания. Когато ставаха грешки, вината не беше негова.

А моя.

Бях негова жертва и той ми крещеше през цялото време, от утринна проверка до вечерна, от изгрев до залез. Това много не ме дразнеше, тъй като разбирах защо го прави, и го оставях да продължава.

И дните минаваха, твърде подобни един на друг, до една сряда, късно следобед през третата седмица на обучението. Когато разпуснаха строя, за да се поизмием, старши сержантът извика името ми.

— Какво има, сержант Мълдун? — попитах аз, като отидох при него.

— Чакат те в приемната — отговори той.

— Кой?

— Не знам, Тревит. — Той сви рамене. — Един пита за теб.

Забързах към приемната и влязох. Някой наистина ме чакаше. Бащата на Зок. Застанал сам, петстотин мили далеч от дома си. В стаята беше още светло, но трябваше да направя няколко крачки към него, да го приближа, за да се уверя, че е той. Толкова много се беше променил. Изглеждаше по-стар, но не бе това, съвсем не беше това.

— Здравейте, мистър Кроуи — казах аз.

— Здравей, Рей — отговори ми той.

После и двамата замълчахме. За пръв път го виждах след нощта на моста. Всичко пет седмици и половина. Тридесет и девет дни.

— Как сте, мистър Кроуи? — запитах най-после аз.

Той нежно ме прегърна през рамо.

— Много добре, Рей — отговори. — Много добре.

— Личи по вида ви.

Той кимна.

— Как е магазинът за дрехи, мистър Кроуи? Още ли лъжете ония колежански хлапета?

— Магазинът? — попита той и се помъчи да се усмихне. — Продадох го. Мислех, че може да си чул за това. Още работя в него, разбира се, но той започна да става много голяма отговорност за мен.

— Сигурно — промълвих аз.

— Прекалена отговорност — продължи той. — Много работа. Когато човек стане на моите години, иска му се да има време за почивка. Така че сега другият се главоболи, а пък аз се забавлявам.

Тръгнахме бавно към вратата, ръката му все още около раменете ми.

— Слушай — каза той. — Говорих със сержанта ти. Съгласен е да отидем в града. Можем да хапнем нещо хубаво. Как ти се струва?

— Защо дойдохте, мистър Кроуи?

— Минавах оттук с колата — отговори той. — Помислих, че няма да е зле да спра и да те заведа на хубава вечеря.

— Защо дойдохте? — повторих аз. — За какво дойдохте да ме видите?

— И аз не знам — прошепна той едва чуто.

— Не съм гладен. Не искам вечеря.

Той кимна.

— И аз не съм гладен.

— Тогава защо да не отидем да се разходим? Ще повървим и ще поговорим. Съгласен ли сте?

Пак кимна.

— Мисля, че и за това дойдох — каза той. — Да поговорим.

Напуснахме стаята и тръгнахме надолу по шумната алея край зданието на ротата, прахът се издигаше на облаци в краката ни. След това завихме и без да кажем дума, се запътихме към полето и към възвишенията отвъд. След малко той пак ме прегърна през рамо и задържа ръката си там, докато си пробивахме път, ритахме прах на всяка крачка. Слънцето залязваше пред нас, докато вървяхме на запад все още мълчаливо. След доста време, когато слънцето беше почти залязло и дневната топлина намаля, той се спря. Спрях и аз. Обърна се към мен.

— Защо стана това, Рей? — попита той.

— Не знам, мистър Кроуи. Но вината беше моя. Това поне знам.

Седна на края на прашния път, аз до него, обхванали колене с ръцете си.

— Не ме интересува вината, Рей. Искам просто да знам защо стана. Мислих, мислих, мислих и не мога да разбера. Защо стана? Може би вината е моя. Може погрешно да съм го възпитал.

— Не — казах аз. — Това не е вярно.

— Жена ми мисли, че това е причината.

— Как е тя, мистър Кроуи?

— Много добре — отговори той. — Много добре.

— Как е тя? — попитах пак.

Той се загледа в ръба на залязващото слънце.

— Ти чу ли за погребението? И какво стана там?

— Да. Чух.

— Мъчно го понесе — промълви той. — Много мъчно.

— Сега добре ли е, мистър Кроуи? По-добре ли е?

— Ще се оправи — отговори той.

— Какво искате да кажете, мистър Кроуи? Ще…?

— Изпратиха я — прошепна той. — Лекарите. Ще се върне скоро. Още държа къщата. В Атина. А после, когато тя се върне, мисля да се отправим към Калифорния. Мисис Кроуи и аз. Казват, че в Калифорния е чудесно. Топло. Много слънце. Ще й хареса. Мисля да отворя нов магазин там. В Калифорния има нови възможности. Там идват нови хора постоянно. А новите хора се нуждаят от нови дрехи.

— Разбира се, нуждаят се, мистър Кроуи.

— И ще мога да продавам дрехи. Мога да продавам наравно с най-добрите търговци.

— Знам — казах аз.

И после изведнъж той се разплака, риданията идваха дълбоко от гърлото му, опитваше се да ги задуши, да ги върне обратно, но това беше още по-лошо. Те излизаха като писъци.

— Недейте — казах аз. — Хайде, мистър Кроуи, това никак няма да помогне.

— Тридесет и девет дни откак е умрял, Рей. Точно тридесет и девет дни.

— Така ли?

Той кимна, главата му, притисната на коленете, сълзите му капеха в праха.

— Трябва да се връщам обратно, мистър Кроуи — промълвих аз и почнах да го дърпам да се изправи. Беше се отпуснал като Зок след катастрофата, но аз го дръпнах и го държах толкова здраво, колкото можех.

— Хайде, мистър Кроуи — казах пак. — Трябва да се връщам.

Тръгнахме по пътя, вървяхме бавно. Сега аз го бях прегърнал през рамо.

— Зок ви обичаше, мистър Кроуи. Кълна се, че ви обичаше. Наистина! Вината не беше ваша.

— Той теб познаваше най-добре — отговори мистър Кроуи. — Помислих, че може да знаеш защо стана тъй. Той те познаваше по-добре, отколкото мене. Най-добре от всички.

— Невъзможно е да мислите, че е така, мистър Кроуи. Знаете, че не е така. Той ви обичаше. Вие бяхте негов баща, Вас обичаше най-много на света. Каза ми го точно преди да умре. Че ви обича. А аз? Аз бях само негов приятел. Вие? Вие сте баща му. Обичаше ви повече от всичко на света. Не беше ваша вината, мистър Кроуи. Не е ваша. Той ви обичаше повече от всичко на света. Обичаше ви повече от всичко на света — и повтарях това непрекъснато — като песен, крепях го по пътя, докато спря да плаче. Най-после стигнахме колата му. Сега изглеждаше още по-зле, с лице, зацапано от сълзи и прах. Но поне се усмихваше или се мъчеше да се усмихне.

— Довиждане, мистър Кроуи — казах аз. — На добър час в Калифорния.

Здрависахме се.

— Довиждане, Рей — отвърна той. — Може би ще се видим в Атина.

— Чудесно — казах аз.

— Как те наричаше Захари? — попита той. — Еврипид?

— Веднага се сетихте.

Влезе в колата.

— Радвам се, че дойдох да те видя, Еврипид. И съжалявам за станалото там — той посочи полето.

— Забравете го, мистър Кроуи. И аз се радвам, че дойдохте.

— Може би ще те нагостя друг път.

Завъртя ключа, запали мотора.

— И пак повтарям, мистър Кроуи, много се радвам, че ви видях.

Най-после си тръгна.

Не можах много да спя през нощта. Просто лежах и пожелавах никога да не беше идвал. Мислех за него — разсипан; жена му — луда; Зок — мъртъв.

И за всичко бях виновен аз.

Мислех за това през нощта, на другата сутрин и следобеда, и вероятно е било вече здрач, когато за пръв път намислих да се самоубия. Това винаги звучи героично или глупаво, никога правилно, никога уместно. Самоубийството не се различава от убийството, само е по-лично. Тогава един цитат от Шекспир започна да ми се върти в ума. Добър цитат, Зок го харесваше. Където Отело казва, че ще убие Дездемона, жена си, преди тя да погуби някой друг. Да погубиш е по-лошо, отколкото да убиеш. И мистър Кроуи беше погубен.

С минаването на дните продължавах да мисля за всички хора, които съм познавал в живота си, и да се питам какво добро съм сторил на някого от тях. Колкото повече мислех, толкова повече удрях на камък. Така че сега бях Дездемона, но нямаше никакъв Отело наоколо, който да свърши работата вместо мен. А когато си момче, пък почнеш да се мислиш за Дездемона, ти никак не си добре.

Тъй бях и аз, много зле, в неделята на четвъртата седмица от влизането ми в казармата. За пръв път дадоха на ротата гарнизонна отпуска и всички тръгнаха, — повечето от тях за Хейстингсвил — типично военно градче, на няколко мили далеч от лагера, пълно с военни магазини, с черкви и кръчми.

Не отидох, предпочетох да остана сам в помещението и да се потя от жегата, около 38°. Този следобед бях съвсем сам, лежах гол, със затворени очи. Но продължавах да се взирам, виждах грозното лице на Зок, чувах гласа му, опитвах се да разбера какво искаше да каже с думите: „златният храм“.

Защото това ми каза той точно преди да умре — когато колата летеше без контрол по шосето и мостът започна да се очертава отпред, огромен като смъртта, нарастващ с всеки миг. Зная, че много глупости се разправят какво казвали хората, преди да умрат. Като например: „Намерих отговора, знае ли някой въпроса?“. Или че надутият лорд Честърфийлд промърморил: „Дайте стол на господина“. Защото хората не искат да признаят, че могат да умрат с пъшкане или тихо в леглото си. И не можеш да ги виниш за това. Всеки би искал да свърши живота си с някоя забележителна мисъл.

Но това, което Зок каза, каза го. Аз бях там. Чух го. Точно преди да се блъснем в моста, точно преди да умре, с кървавите кости, излезли през бялата му риза, той се обърна към мен, уплашен, предполагам, и прошепна: „Златният храм, Еврипид, Златният храм.“

Чух някой да се качва по стълбите, но мисля, че и тръбата за второто пришествие не би ме накарала да се размърдам, затова лежах неподвижно. Стъпките идваха все по-близо и спряха до леглото ми.

— Тревит — пошушна някой.

Отворих едно око и видях Кели, застанал по долни гащета, отпуснатият му корем увиснал над тях. Затворих окото си и изпробвах няколко хъркания, не много оригинално, но за малко го заблудих. Той повтори името ми и после още веднъж. Накрая ме раздруса.

— Тревит, спиш ли? — попита той.

— Кой иска да знае?

— Аз. Кели.

— Никога не съм чувал за теб — казах аз. — А и все едно. Тревит го няма, избяга. Аз само го прикривам.

— Хайде — възбудено каза той. — Стига си се правил на ударен.

Разтърси ме пак. По-силно.

— Знаеш ли, смешно е — казах аз, като го гледах, — но бих могъл да се закълна, че се мъчех да заспя. — Той замълча. — Разбирам, че твоят старик е спечелил Сребърната звезда в деня на десанта — продължих аз. — Така ли е? Това е история, която бих искал да чуя. Басирам се, че за такава история заслужава да се събуди човек.

Той трепереше, затова млъкнах. Зачаках да каже нещо. И го каза.

— Ще се самоубия — прошепна той.

— Самоубий се, Кели — отвърнах аз. — Не би могъл да избереш по-хубав ден. — Затворих пак очи.

— Не те занасям, Тревит. Ще се самоубия.

Седнах.

— Добре, за какво ми го казваш? Положително няма да те спра.

Той преглътна.

— Исках компания.

— Неделята е Божи ден. Остави ме на мира.

— Искам да говоря с някого, докато го направя. Не искам да умра самичък.

Загледах го.

— Добре, Юлисиз — казах най-после. — На твое разположение съм. Самоубивай се. Но тук — и посочих съседното легло. — Защото аз не мърдам.

— Значи разбрано — промърмори той. — Отивам да си взема нещата.

— Как ще го направиш? — викнах след него.

— Ще си разрежа китките с щика — отговори той.

— Браво, Юлисиз, хитро измислено! Това е чудесен начин.

Легнах пак и зачаках. След малко затропа по стълбите, влезе и седна на леглото до моето. Протегна щика си.

— Виж, като бръснач — рече той. — Цяла сутрин съм го острил.

— Чудесно — отвърнах аз. — Добра работа ще свършиш.

— Ето! Пипни!

— Вярвам ти — казах аз, но той продължаваше да го протяга към мен, затова направих каквото искаше. Щикът беше остър.

— Какво ще, кажеш, а, Тревит? Нали е същински бръснач?

— Кели — казах аз, като затворих очи. — Току-що платих за главното събитие. Събуди ме, когато приготовленията са свършени.

— По-добре гледай — каза той — щото почвам.

Взе щика и много бавно, много внимателно го наведе, докато острието легна върху сините вени на китката му. Понатисна малко и кожата на китката се огъна. После ме погледна.

— Бас държа, че се чудиш защо го правя, нали?

— Не, Кели — отговорих аз. — Не мога да кажа, че се чудя.

— Заради баща ми — започна той. — Затова че цял живот са ме тъпкали дотук с дивотии за армията. Трябва да стана офицер. Защото той ще ме накара. Трябва да правя кариера. Кариера в армията, като баща си. А ако питаш мен, можеш да вземеш армията, да я сгънеш на три и…

— … да я изринеш — довърших аз. — Добре. Разбрах. Хайде сега, направи го.

— Той дори ме кръсти на името на един войник, дявол да го вземе. Юлисиз С. Грант^[2].

— Смятай се за щастливец — казах аз. — Можеше да избере Пилсудски.

— Какво работи баща ти, Тревит?

— Учител е по гръцки.

— Ето — рече Кели, насочвайки щика към мен. — Виждаш ли? — Не виждах, но кимнах. — Имам за баща едно никакво копеле! Какво да правя? Предпочитам да умра, отколкото да прекарам живота си в армията, и затова какво да се прави, освен това? — той посочи щика. — Кажи ми, Тревит! Какъв смисъл има да продължавам?

Замислих се.

— Не знам — казах най-после.

— Е, добре — рече той. — Това е то! — и започна пак да натиска щика към китката си.

Наблюдавах лицето му. Затвори очи. Аз чаках. После ги отвори.

— Искам да кажа, какъв смисъл има да се живее? Ти ми кажи, Тревит! Ти си умен човек. Хайде, кажи ми.

— Дявол да те вземе, Кели! — избухнах аз. — Ще се самоубиваш ли или не?

— Добре — промърмори той. — Сега вече е наистина. Сбогом, Тревит.

Пое дълбоко дъх и затвори очи. В помещението беше горещо и задушно. Леглото ми бе мокро от пот, а когато Кели притисна щика, пот потече между пръстите му. Той го притисна към китката си, по-дълбоко и по-дълбоко. Тогава изкрещя:

— Ау-у-у! — Пусна щика и започна да проклина. — Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Боли!

Почнах да се смея, ритах във въздуха с крака.

— А ти какво очакваше, Юлисиз?

Той се изправи, китката му беше малко окървавена.

— Ще умра от кръвоизлияние — каза той. — Тревит, кажи какво да правя?

— Да видиш свещеника — отвърнах аз. — Последният обред струва само четвърт долар.

Той ближеше порязаното и правеше физиономии.

— Мръсник! — каза той и ритна щика на пода.

След това тръгна надолу по стълбите и чух вода да тече в умивалника. Опънах се на леглото и се помъчих да мисля за Зок, но видът на Кели, когато крещеше „Ау-у-у!“, ми се натрапваше и не можех да сдържам смеха си.

Той се върна, вървеше вдървено, решително.

— Ей, Кели — казах аз. — Какво ново?

Не отговори.

— Знаеш ли друга игра, която можем да играем?

— Същата — отговори той, по-сериозен от всякога. — Ще глътна една спирала от пружината на леглото.

— Не знам — рекох аз и се почесах по главата. — Но кълна се, ти май каза, че ще гълташ спирала от пружина.

Той измъкна една спирала зад гърба си.

— Казах и не се шегувам!

— Дявол да го вземе, Юлисиз! Ти избираш най-хубавите начини! Помислял ли си някога да се опечеш на шиш?

Погледна ме. После започна да шепне:

— Ще ти кажа нещо, Тревит. Нещо, което не съм казвал абсолютно на никого. — Млъкна и се огледа. — Ще умра девствен.

Поклатих глава.

— Е, не можеш да обвиняваш стареца за това, Юлисиз. Вината е само твоя. Защото по света има билиони жени, Юлисиз. — Започнах да чертая цифри във въздуха. — Едно, девет нули — билиони. И от всички тях законът за средните стойности казва, че трябва да има една, която да ти свърши работа.

— Да — промълви той, впил поглед в спиралата. — Само че аз не я намерих.

— Първо трябва да почнеш да търсиш, Юлисиз.

— Сега вече е много късно — и веднага натика спиралата в устата си.

Няма да описвам с големи подробности какво става по-нататък, тъй като беше малко неестетично, макар и много смешно в момента. Лицето на Кели придоби различни цветове, най-вече зелени, очите му се насълзиха и след това спиралата тупна на пода, бързо последвана от обеда и закуската на Юлисиз.

След като това свърши, ние се загледахме. Той се разплака, обърна се и изскочи от помещението. Чувах го да реве в клозетите. Беше пуснал всички чешми, за да заглуши рева си.

Отидох на площадката на стълбите.

— Ей, Кели — изкрещях аз. — Най-добре е да се върнеш и да изчистиш това. Защото аз положително няма да го направя.

После пак се проснах на леглото и зачаках. След малко той се появи. Носеше парцал и кофа вода.

— Да изчистиш добре — казах аз. — Всичко.

Не отговори. Загледах се в тавана и слушах шума на парцала по пода.

— Знаеш ли — казах след няколко минути, — ако искаш жена, ще ти помогна, както мога. — Пак не отговори. — Дявол да го вземе, Юлисиз, ако искаш да спиш с жена, ще се погрижа да ти я намеря. За да не казваш повече, че никой не ти е предлагал.

Чувах как му работи мозъкът.

— Как ще го направиш, Тревит?

— Магьосник съм — това бе всичко, което казах.

— Как ще го направиш, Тревит? Как? И наистина ли ще го направиш? Не. Само ме занасяш. Няма да го направиш. Знам, че няма.

— Добре — отговорих аз. — Да речем, че няма да го направя.

Той сграбчи ръката ми.

— Как? Хайде, кажи ми! Как?

— Облечи се. Ще отидем в Хейстингсвил и ще намерим някоя.

— Коя?

— Отде да знам? Някоя. Облечи се.

— Добре, Тревит — рече той и ме потупа. — Добре! Чудесно! — и заподскача като грах на тиган. — Знаменито! — Втурна се към стълбите. После се спря. — Искаш да кажеш някоя уличница?

— Имах нещо подобно наум — отговорих аз.

— Не знам… — започна той. — Ами ако хвана нещо?

— Виж, Кели — казах, — моля ти се решавай! Няма да се обидя от решението ти. Не се тревожи! Но моля ти се, или едното, или другото. Решавай!

— Но ако хвана нещо? — пак попита той.

— Ако хванеш — прошепнах аз, — няма да кажем на никого. Няма да отидем на лекар. И ти дотолкова ще се разболееш, че ще умреш. И тогава край на всичките ти грижи. Виждаш ли?

— Разбира се, Тревит, ясно ми е — кимна той.

И така отидохме.

До Хейстингсвил с автобуса ни отне петнадесет минути и Кели не продума през целия път. Само трепереше, което е заразително, защото, когато стигнахме, самият аз бях с малко опънати нерви. Щом слязохме от автобуса, Кели започна да задава въпроси по-бързо от по-рано.

— Къде е тя, Тревит? Къде е?

— Не знам, Юлисиз. Ще трябва да потърсим.

— Може да не е тук, Тревит. Ами тогава?

— Кели — отвърнах аз, — ако има звезди на небето, ще има и проститутка в Хейстингсвил.

И с тия думи започнах да търся от един бар в друг. Кели ме чакаше навън. Всеки път, когато излизах, ме бомбардираше с въпроси и докато следобедът минаваше, те ставаха все повече и повече. Тогава най-после в десетия бар може би я намерих. Седеше сама и пиеше бира. Седнах до нея. Името й за нещастие беше Ирма. Не беше красавица, беше едра и дебела. Но доста се смя, докато разговаряхме за това-онова, преди всичко за пари. Когато си свърши бирата, излязохме вън.

Но тогава Кели тръгна да си върви.

— Ей — викнах аз. Той спря, гърбом към нас. Отидохме до него. — Юлисиз — казах, — запознай се с Ирма. Ирма, това е Юлисиз и той е девствен. Бъди внимателна!

Ирма се засмя.

Юлисиз ме дръпна.

— Тя не е много хубава.

— Прав си — отвърнах аз.

— Кажи му, че и той не е Адонис — каза Ирма.

— Казва, че и ти не си Адонис.

— Чух — измърмори Юлисиз. — Чух…

— Хайде да вървим — каза Ирма.

— Ами ако хвана нещо — прошепна ми той.

— Чиста съм — заяви Ирма. — Кажи му, че съм чиста.

— Юлисиз — обърнах се към него аз, — ако искаш да шепнеш, шепни.

— Не мога — отговори той.

— Хайде да вървим — повтори Ирма.

Тръгнахме. Ирма прегърна Юлисиз през рамо.

— Престани да трепериш — рече тя.

— Не треперя — отвърна Юлисиз, отдръпна се от нея и постави мен по средата. Отидохме към квартирата на Ирма.

Тя спря.

— Тук е — каза тя и влезе.

— Ще те чакам на улицата — обърнах се аз към Юлисиз.

— Не — рече той.

— Да — настоях аз и почнах да го побутвам.

Ирма показа главата си от вратата.

— Хайде — викна тя, — нямам време да чакам цял ден!

— Какво ще правя, Тревит? — прошепна Юлисиз. — Какво да правя?

— Пресметни — отговорих аз и го побутнах по-енергично.

— Не мога да го направя, Тревит — замоли се той. — Нека да се върнем.

— Грабни го, Ирма! Цял е твой.

Тя го грабна.

Зачаках на тротоара. След около десетина минути Юлисиз излезе.

— Ей, Юлисиз, какво ново? — попитах го аз.

— Нищо особено — отговори той, като се мъчеше да говори небрежно.

Издържа около десет секунди, след това започна да подскача, да ме прегръща, да се смее като луд.

— Тревит! — кресна той. — Ей, Тревит, чувствам се знаменито!

Отстраних го и почнах да се смея.

— И аз се чувствам добре — рекох аз.

От този момент нататък бяхме приятели. Не се опитвам да твърдя, че сексът е еликсирът на живота или нещо подобно, нито пък го отричам. Той не е разковничето, ни най-малко, защото, ако беше, хора като Ирма щяха да управляват тая страна и тогава къде щяхме да сме? Обаче при Кели сексът направи чудеса.

Преди всичко, мисля, защото за пръв път в живота му някой е бил внимателен към него. Той нямаше много приятели нито в армията, нито вън от нея. Но аз му бях направил услуга и сега не можех да се отърва от него. На закуска се хранеше до мен. На обед също. И на вечеря. Всичкото си свободно време прекарваше с мен. Където и да отида, идваше и той, на около една крачка от мен. Всичко това не ме дразнеше, защото всъщност Кели не беше лош; просто едно пораснало галено кученце, а и за такива има място в тоя свят, като и за всичко друго.

Разказа ми за себе си, целия си живот, докато баща му го накарал да влезе в казармата. За това как искал да стане фермер, как умеел да отглежда растения и мечтаел само за едно — да прекара живота си в собствена ферма, да отглежда жито, царевица и да прави всичко, което човек прави, когато живее във ферма. Как майка му умряла и баща му го отгледал, като го препращал от едно военно училище в друго, защото в никое не се отличил. За времето, когато го изключили от Уест Пойнт^[3], и как баща му не му говорил седмици наред след това, макар че живеели тогава сами под един покрив. Бих могъл да напиша биография на Кели след една седмица, толкова много научих за него през това време.

Той и в обучението се промени. Пак правеше същите грешки, пак съсипваше взвода както по-рано. Но сега не се ядосваше, не викаше и не ревеше; само се засмиваше, изчервяваше се и ме поглеждаше. След Ирма Кели действително бе в добро настроение — просто още един щастлив никаквец, който се намърдва в армията.

После, след повече от седмица, една нощ лежах задрямал, когато внезапно той се изправи пред мен.

— Тревит — пошушна той. — Трябва да ти говоря!

— Но нали ми говориш, Юлисиз? — прошепнах аз.

— Трябва да говоря с теб! — повтори той. — Насаме.

Нещо, което трудно става в казармените помещения, затова излязохме вън. Беше гореща, безоблачна нощ, пълна със звезди, и ние тръгнахме да обикаляме района на казармата. Той пак беше уплашен, също както в деня, когато изсипахме яйцата. Но аз не казах нищо, просто вървях тихо до него, чаках го да каже какво го тревожи. Най-после започна да говори.

— Утре — каза той — следобед майор Шефилд ще дойде тук. Той е приятел на баща ми. Майор Шефилд. Ще говори за офицерската школа.

— И какво от това? — запитах аз.

— Ще трябва да подпишем декларации — продължи шепнешком Кели, макар че бяхме сами. — Молби за офицерската школа. Току-що научих това. В дежурната. — Наведе се, взе шепа прах и я разтърка между дланите си. — Какво да правя, Тревит? — попита след малко. — Какво ще правя?

— Знаеш ли какво, Юлисиз? — казах аз и го тупнах по гърба. — Ще ти кажа. Утре ще отидем и ще изслушаме майора. А после, когато свърши, ще напуснем събранието. Няма да подписваме нищичко. Нито ти, нито аз. Но това е утре. А сега да отидем да поспим. — И тръгнах към помещението.

Той не мръдна. Стоеше на същото място и разтриваше прах между дланите си. Върнах се при него.

— Хайде, Юлисиз! Горе главата! Няма за какво да се тревожиш. Съвсем няма за какво. Искаш да бъдеш фермер. Стани фермер! Това е всичко!

Поклати глава.

— Никога няма да имам ферма — прошепна той. — Никога няма да стигна дотам.

— Не виждам защо — възразих аз и пак го тупнах по гърба. — Дявол да го вземе, Юлисиз, не виждам защо да не станеш фермер.

Взех една пръчка, отидох към стъпалата на склада и седнах. Започнах да чертая в праха.

— Фермерската къща — казах аз — ще бъде тук. — Начертах голям квадрат. — После сигурно ще искаш трактор. Искаш, нали? — Той не отговори. — Е, аз ще ти подаря — продължих аз и начертах по-малък квадрат до къщата.

— После ще ти бъде необходима кола, Юлисиз, щото си такъв дебелак, че никога няма да отидеш пеш в града. — Сложих колата до трактора. — Зад къщата е царевичната нива. — Начертах вълнообразни линии. Докато правех това, той се приближи и седна до мен, подпря брада на ръцете си и загледа. — А тук, вдясно от къщата, има ечемичена нива. — Начертах линия за ечемика. — А тук, наляво, е гоненицата. — Поизправих се и загледах начертаното. — Имаш положително хубава ферма, Юлисиз, трябва да ти се признае.

Той не каза нищо, само се наведе и се загледа внимателно.

— Господи, Юлисиз! — казах тогава аз. — Забравих проклетия силоз!

— Силозът трябва да е тук — взе пръчката и начерта кръг.

— Ама ти го сложи точно върху къщата, дявол да го вземе! — и аз грабнах пръчката и изтрих кръга.

— Тогава тук — той направи друг кръг с пръст.

— А, не в царевичната нива! — възмутих се аз и го изтрих.

Кели пак се наведе, готов да го постави на друго място, но аз го хванах за ръката.

— Юлисиз — рекох, — съжалявам, но няма да можеш да имаш силоз.

— Трябва да имам — отвърна той.

— За какво?

— За фураж.

— Не се шегувай — казах аз и започнах да се смея.

— Фураж — повтори по-високо той — да храня животните.

Загледах се във фермата. После поклатих глава.

— Няма място за животни, Юлисиз. Жалко!

— Но аз имам нужда от животни — рече още по-високо той, грабна пръчката от ръцете ми и заличи нарисуваното от мен. — А и ти всичко си подредил погрешно. Къщата ще бъде тук, а силозът тук — с това той се отплесна.

Стояхме цяла нощ, говорихме за фермата, задавах му въпроси, подвеждах го с тях, за да го карам да продължава. Той говори и говори. От време навреме вземаше шепа прах, триеше я между дланите си, сякаш беше богат чернозем, готов да даде плод. Около три часа сутринта започна да клюма, очите му се затваряха. Но аз го карах да продължава, от време навреме го сръгвах, пущах шеги и най-вече слушах да ми говори за фермата си.

После, когато почти заспиваше на крак, аз започнах да говоря. Как следобеда, когато наближи време да попълним молбите, никой от нас няма да го направи. И нищо, което баща му или някой друг каже, няма да ни накара да постъпим другояче. Толкова беше уморен, че започна да ми вярва, седнал на стълбите, той кимаше, отчасти в знак на съгласие, отчасти защото беше твърде уморен, за да спори.

Когато тръбата за ставане изсвири, заведох го обратно в помещението, наплисках лицето му с вода и го изведох на проверка. Цялата сутрин той наистина се влачеше, но около обед започна да идва на себе си. И заедно с това се върна и страхът му. Беше точно там, където бе през нощта, само че сега нямах време да го увещавам.

Седнах до него на обед, закачах го, сипах сол в кафето му, ръгах го, но нищо не помогна. Просто седеше — без да се докосне до яденето, впил поглед напред. Останах с него и следобеда, правех каквото можех — не много, защото минутите течаха и той беше толкова уплашен, помислих, че ще се разпадне на части пред очите ми. Знаех, че трябва да направя нещо. Но какво — не можех да измисля.

Следобед, в началото на учението, сержант Мълдун извика няколко имена: на Кели, моето и още доста други. Когато ротата тръгна, ние останахме. Сержантът каза на Кели да ни заведе под строй в залата, в края на ротната алея.

Когато отидохме там, майорът ни чакаше.

Разтапяше се от усмивки. Ухилен до уши, той кимваше на всеки един от нас, а към Кели се обърна по име.

— Настанете се удобно, момчета. Настанете се удобно — непрестанно повтаряше той.

Стоеше на катедрата, облегнат на пулта, усмивката все гипсирана на лицето му. Седнах на първия ред, Кели до мен и зачаках.

Залата утихна и майорът започна да говори.

— Войници, дошъл съм да ви говоря за нещо важно, нещо, което може съвършено да промени живота ви.

— Нашето уволнение ли, майор? — високо запитах аз.

Той спря и ме погледна за миг. След това безгласно се засмя. Нещо, което винаги съм мразел. Искам да кажа, ако не можеш да се засмееш от сърце, защо си правиш труда?

— Не, боецо — каза той. — Не съм дошъл да говоря за уволнението ви. Дошъл съм да ви говоря за живота, който можете да имате, ако изберете армията за професия.

Аз изпъшках.

Този път не се засмя, само се усмихна, и забърза към главната част на речта си. Разправи ни за всичките облаги, за честта, за отговорността, за чувството на удовлетвореност, че служиш на родината, за служба, изпълнена както трябва. И докато говореше, аз започнах да се прозявам, да се протягам, изпънах крака напред, барабанях с пръсти по страничните облегалки на стола със затворени очи. Скоро той ме забеляза.

— Отегчавам ли ви, боецо? — остро запита той, вече без да се усмихва.

— Не съвсем, майор — отговорих аз като станах. — И всичкото ми уважение, но не желая да ставам офицер в армията на Съединените щати. Предполагам, че това е добър начин на живот и всичко друго, майор. И както казахте, той е задръстен от чест, отговорност и добре изпълнен дълг. Колкото до мен, не искам всичката тая отговорност. А всичката чест вероятно ще ми замае главата, защото някои хора не са направени да бъдат офицери, майор, и предполагам, че и аз съм от тях. Така че вие не толкова ме отегчавате, колкото ми губите времето.

— Тогава по-добре излезте, боецо — каза той.

— Да, сър — кимнах аз. — Предполагам, че ще е по-добре. Но неприятно ми е да изляза сам.

Погледнах Кели. Той извърна поглед, после ме погледна, после погледна майора.

И стана.

Минахме през цялата аудитория. Тишината беше толкова плътна, че можеше да се седне на нея.

Щом излязохме вън, аз се обърнах и ударих Кели по рамото.

— Здравей, фермер! — казах аз.

Върнахме се в помещението, смяхме се, шегувахме се, закачахме се и чакахме да се върнат останалите. Майорът трябва да е говорил близо час и когато свърши, цялата група под строй излязохме и се присъединихме към ротата на учение.

Беше почти шест часът, когато се върнахме в района на казармата.

И той беше там.

Видях го в минутата, когато влязохме в двора. Стоеше до джипа си, изправен, скръстил ръце. Чакаше, огрян от следобедното слънце, приличаше на бог.

Когато разпуснаха строя, Кели не мръдна. Зачаках до него, другите се втурнаха край нас към помещението като мравки от пламнал мравуняк.

Той бързо приближи, бастунчето барабанеше по панталона му, орлите на раменете му блясваха всеки път, когато отразяваха слънцето. На две крачки от нас полковникът спря. Не каза дума, нито една, просто застана там, впи поглед в Кели, заудря с бастуна по дланта си.

И внезапно всякакъв друг шум изчезна, остана само плющенето на бастуна върху твърдата длан. Почнах да броя ударите. Едно, две, три, четири. Стояхме там. Пет, шест. Чакахме. Седем. Все още мълчахме. Осем, девет. Очите му, почти прозрачно сини, изгаряха лицето на Кели. Десет, единадесет, дванадесет. И Кели, впил поглед в тези прозрачно сини очи, ги приковаваше със своите. Тринадесет, четиринадесет. Сега ударите зачестиха, плющяха върху дланта му в следобедната жега. И все още никой от тях не продумваше.

Тогава Кели не издържа.

— Добре — пошушна той толкова тихо, че едва го чух. — Добре! Приемам!

Полковникът веднага се завъртя и бързо се отдалечи с изправени рамене. И мисля, че ако имах автомат в ръцете си, щях да го застрелям. Толкова много го мразех. Работиш, мъчиш се да свършиш нещо, мъчиш се толкова, колкото имаш сили, и внезапно идва някой, щраква с пръсти и всичко се срутва като къщичка от карти. Но автомат нямах и всичко, което направих, бе да го гледам как скача в джипа, сяда изправено и скръства ръце на гърдите. Моторът изрева и джипът отскочи напред и набра скорост. Полковникът дори не ни погледна, когато профуча край нас.

Кели го следи с очи, докато джипът изчезна. После се обърна към мен усмихнат.

— Какво пък, по дяволите! — измърмори той. — Какво, по дяволите! Няма да бъде чак толкова лошо.

И не беше.

Поне за около седмица. Защото през тази седмица Кели непрестанно ми разправяше за постъпването си в офицерската школа и как ще смае всички там. Естествено, не му вярвах. Защото Кели не беше от тези, които смайват с нещо, особено в една офицерска школа. Но го оставях да говори, съгласявах се с него, помагах му, колкото можех, да се чувства добре. Шегувахме се, смяхме се и в края на седмицата отидохме да видим старата Ирма, аз пак като пазач. Той беше сега много по-спокоен, отиде в стаята й сам, без чужда помощ. Когато излезе, не беше възбуден като първия път. Сега бе спокоен, сякаш беше вършил това години наред, всеки ден. И след като се посмяхме няколко минути, не говорихме повече за станалото. Така че всичко вървеше чудесно.

До следобеда на гранатното стрелбище.

Беше адски горещо, повече от 38°. Сутринта цялата рота негодувахме, пъшкахме и се потяхме, докато марширувахме и провеждахме учение с халосни гранати, подготвяхме се за хвърлянето на истинските следобеда.

По обед се обърнах към Кели.

— Хайде да се наредим за храна — предложих аз. — Ела!

Той поклати глава.

— Трябва да отида до клозета — рече той. — Ти се нареди, Тревит. Ще дойда след малко — и тръгна.

— Добре, Юлисиз, ще ти пазя ред.

Но не се наредих. Останах там, където бях, гледах го как отиде да говори с лейтенанта — отговорник на стрелбището. Видях и какво направи, след като се раздели с лейтенанта. Тръгнах подире му.

Вървеше много бързо, не се обърна нито веднъж. Следвах го на известно разстояние. Прекоси стрелбището, излезе на шосето, пресече го и се запъти към буренясалото поле.

Когато се озова там, аз му викнах. Не се спря. Почнах да тичам, разсичах бурените с пълна скорост, намалявах разстоянието.

— Ей, Кели — казах аз, когато го стигнах. Не ми отговори. — Нямаш ли чувство за ориентировка, Юлисиз? Клозетите са ей там, до стрелбището.

— Ти по-добре се махай — рече той.

Засмях се.

— Защо? Само защото задигна истинска граната ли?

Тогава той се обърна с лице към мен.

Засмях се по-силно.

— Видях те, Юлисиз. Ама си крадец — един път! Сега хайде да си вървим!

Той се засуети.

После изтегли иглата и натисна с палец лостчето.

— Сега ще се махнеш ли, Тревит?

Поклатих глава.

— Не без теб!

Стояхме там, гледахме се, затънали до кръста в бурените, той с палец на лостчето, пръстът му бе побелял от натискането, притиснал с две ръце корема си.

— Махай се! — изкрещя той. Не мръднах. — Махай се по дяволите, Тревит! Махай се по дяволите!

Застанали на пет крачки един от друг под жаркото слънце, и двамата бяхме потънали в пот. Вторачих се в гранатата и в палеца му, който приличаше на продълговат бисквит до останалата част на червената му ръка, и започнах да говоря.

— На погрешен път си, Юлисиз! На съвсем погрешен път! Не е този начинът. Нищо няма да спечелиш така! Честна дума! Юлисиз, не виждаш ли, на погрешен път си! Зная, зная, Юлисиз! Защото не си единственият, който някога е помислял за това. И аз съм го мислил. Да, аз! Честна дума, Юлисиз! И аз щях да го правя. Но не е този начинът. И знаеш ли защо не го направих? Заради теб, Юлисиз, заради теб. Не разбираш ли? Там… в града… Този е начинът! Аз намерих теб и ти ще намериш някого и всичко ще бъде наред. Тогава всичко ще бъде наред. Затова не прави така! С мен! Защото аз съм този, с когото постъпваш зле. Моля ти се, Юлисиз! Не постъпвай така с мен!

Той премига от потта, впил поглед в гранатата. После ме погледна.

— Така ще наглася оня мръсник! — промърмори той.

Пусна лостчето и бомбата беше готова.

Хвърлих се върху му, помъчих се да я взема, но той се обърна гърбом и я натисна по-дълбоко в корема си, докато забивах нокти в него.

Секунда по-късно тя избухна и, оглушен от тътена, аз полетях назад, завъртях се във въздуха и после паднах, превит на две. Загубих съзнание. Когато се свестих, чух писъци, хора тичаха, заобиколиха ни; някои плачеха, други повръщаха.

Но аз не можех да отворя очи. Само лежах безпомощен, кракът ми пулсираше. Лежах и мислех само едно, повтарях го наум: „Те всички умират в ръцете ми! Всички умират в ръцете ми!“. Повтарях, повтарях и повтарях.

След това изпищях от болка и изгубих съзнание.