Дийн Кунц
Вратата към декември (6)

6

Дежурният лекар в отделението за неотложна медицинска помощ се казваше Ричард Пантанджело. Беше млад, с гъста кафява коса и малка добре оформена брада, изпъстрена с множество рижи косъмчета. Посрещна Лора и лейтенант Халдейн на гишето за прием на болни и ги поведе към стаята на момичето.

По коридорите бе пусто — имаше само няколко медицински сестри, които сновяха нагоре-надолу. Болницата бе необичайно притихнала за този ранен час.

Докато вървяха, докторът говореше почти шепнешком:

— Нямаше счупвания, разкъсвания или ожулвания. Само един особен белег на дясната ръка и по вида му бих допуснал, че е от венозна инжекция, поставена неособено умело.

— Замаяна ли беше? — попита Халдейн.

— Не бих го нарекъл замайване — уточни Пантанджело. — При нея не се наблюдава объркване. Прилича повече на човек, изпаднал в транс. Няма следи от удар по главата, макар че или не може, или не иска да проговори, откакто я докараха.

Без да може да прикрие възбудата си, Лора попита тихо:

— А има ли данни за… изнасилване?

— Не открих никакви признаци за извършено блудство.

Те отминаха един ъгъл и спряха пред стая 256. Вратата бе затворена.

— Тук е — кимна лекарят и пъхна длани в джобовете на престилката си.

Лора премисляше начина, по който Пантанджело бе формулирал отговора на въпроса й за изнасилването.

— Не сте открили признаци за блудство, но това не означава, че не е била изнасилена.

— Нямаше следи от сперма във вагиналното отвърстие — поясни Пантанджело. — Нямаше охлузвания и кръвотечение по срамните устни или вагиналните сводове.

— Каквито би трябвало да са налице при толкова малко дете, ако е било обект на гавра — обади се Халдейн.

— Да. И девствената ципа е непокътната — добави Пантанджело.

— Значи не е била изнасилена — заключи Халдейн.

Нерадостно чувство облада Лора, когато съзря тъгата и съжалението в деликатните кафяви очи на лекаря. Той промълви:

— Не е била обект на обикновено полово сношение, това е сигурно. За това не бива да имаме каквито и да е съмнения. Но… е, не съм съвсем сигурен. — Той прочисти гърло.

Лора разбираше, че този разговор е така мъчителен за младия доктор, както и за нея — би искала да му каже да спре, но се чувстваше длъжна да чуе всичко, трябваше да знае, а негово задължение беше да й каже.

Пантанджело довърши мисълта си:

— Не мога да твърдя със сигурност, че не е имало орален секс.

От устните на Лора се отрони нечленоразделен тъжен звук.

Халдейн хвана ръката й и тя леко се опря на него.

— Спокойно, спокойно — пошепна той. — Дори не знаем още дали това е Мелани.

— Мелани е — мрачно настоя тя. — Сигурна съм в това.

Копнееше да види дъщеря си, но се страхуваше да отвори вратата и да влезе в стаята. Бъдещето й се намираше зад този праг, а тя се боеше да прекрачи неизвестността.

Една сестра мина покрай тях, като внимателно отбягна очите им, усетила безмълвния страх.

— Съжалявам — промълви Пантанджело. Извади ръце от джобовете на престилката си и заобръща разсеяно стетоскопа, който висеше около врата му. — Вижте, не знам дали ще ви е от полза, но… според мене тя не е насилвана. Не мога да го докажа. Просто го чувствам. Освен това е голямо изключение дете да е насилвано, без да останат белези, драскотини или каквито и да било следи. Фактът, че по момичето няма нищо, показва, че не е била докосвана. Всъщност аз съм убеден в това. — Той й се усмихна. Поне Лора си мислеше, че е усмивка; иначе приличаше повече на тик. — Готов съм да се обзаложа за това.

Като се мъчеше да се пребори със сълзите си, Лора изстена:

— Но ако не е била насилвана, защо се е скитала гола из улиците?

Досети се сама за отговора, но го изрече Дан Халдейн:

— Трябва да е била в изолационния контейнер, когато убиецът или убийците са влезли в къщата. Била е гола в контейнера.

— Изолационен контейнер ли? — повдигна вежди Пантанджело.

Лора се обърна към Халдейн:

— Може би затова тя не е била убита заедно с останалите. Може би убиецът не е знаел, че е там, в контейнера.

— Може би — съгласи се Халдейн.

С бързо растяща надежда Лора продължи:

— И трябва да е излязла от контейнера, след като убиецът си е тръгнал. Ако е видяла труповете… кръвта… това естествено би я потресло; с това би могло да се обясни замаяното й състояние.

— Това сигурно е странен случай. — Пантанджело любопитно изгледа Халдейн.

— Много странен — кимна детективът.

Изведнъж Лора престана да се бои от затворената врата. Започна леко да я открехва.

— Почакайте. Има още нещо. — Пантанджело я спря с ръка.

Лора неспокойно изчака младият лекар да намери най-малко обезпокоителните думи, с които да предаде последната лоша новина. А тя знаеше, че ще бъде лоша. Виждаше това по лицето му, защото той бе все още твърде неопитен, за да поддържа неутралното изражение на професионална откъснатост.

— Положението, в което се намира… — започна той. — Аз го нарекох „транс“, но това не е точната дума. То е почти кататония^[1]. Много е близко до състоянието, което понякога се наблюдава у аутистичните^[2] деца, когато са в най-лошата си форма.

Устата й бе пресъхнала. Усещаше по небцето си металическия привкус на страха.

— Кажете го, докторе. Не пестете думите. Аз самата съм лекар. Всъщност съм детски психолог. Каквото и да се наложи да чуя, ще успея да се справя.

Той заговори бързо, като че ли се стремеше да се отърве от лошата новина:

— Аутизмът и изобщо психическите разстройства са ваша територия, така че навярно изобщо не би трябвало да подхващам тази тема. Но мисля, че трябва да ви съобщя за нейната откъснатост, за мълчанието, за затварянето й в себе си — не мисля, че всичко това ще отмине бързо и леко. Мисля, че детето е преживяло някаква травма, ужасна травма, и се е вглъбило в себе си, за да избяга от спомена. Връщането му към нормално състояние ще изисква… търпение.

— Може и никога да не се върне — добави Лора.

Пантанджело тръсна глава и прокара пръсти през червено-кафявата си брада:

— Не, не. Не съм казал това.

— Но това си мислехте — настоя Лора.

Накрая тя бутна вратата и влезе в стаята, следвана от лекаря и детектива.

Дъждът барабанеше по единствения прозорец. Надалече в нощта проблеснаха две-три светкавици, а после небето отново замлъкна. В стаята имаше две легла. Това до прозореца бе празно. Осветено бе по-близкото легло, където лежеше завито дете със стандартна болнична нощница и глава върху единичната възглавница. Горната част на леглото беше повдигната и лицето на момичето се виждаше съвсем ясно, когато Лора влезе в стаята.

Беше Мелани. Момичето бе наследило от майка си косата, носа и линията на скулите. Очите му имаха същата отсянка на зеления цвят като на Лора, но бяха разположени по-дълбоко, като на Дилан. През последните шест години се бе превърнала в съвсем различно дете от онова, което си спомняше, но Лора бе напълно сигурна, че това е нейното момиченце. Почувства го в мига, когато прекрачи прага. Тя знаеше, макар да не можеше да обясни откъде точно го знае.

Мелани приличаше на някое от децата, показвани в списанията, когато се организира събиране на средства за борба с глада, а може би и на илюстрация за някоя рядка и омаломощаваща болест. Лицето й бе изпито, а кожата — бледа, с болезнено зърнеста структура. Устните й бяха напукани и се белеха. Около вдлъбнатите си очи имаше тъмни кръгове, като че ли бе бърсала сълзите си с палец, потопен в мастило. Най-лошото нещо у нея бяха самите очи. Те се взираха в пустотата над главата й, мигаха, но не се движеха, отваряха се, но не виждаха нищо — нищо в този свят. Не изразяваха нито страх, нито болка. Единствено самота.

— Мила? — обърна се към нея Лора.

Момичето не помръдна. Очите му не трепнаха.

— Мелани?

Никакъв отговор.

Лора с колебание тръгна към леглото.

Момичето, изглежда, не я забелязваше.

Лора свали преградката на леглото, приближи се към детето, отново произнесе името, но отново нищо. С трепереща ръка тя докосна лицето на Мелани — изглежда, имаше температура. Допирът срути всичките й задръжки. Взрив от чувства избухна в нея, тя грабна момичето, вдигна го от леглото, притисна го към себе си и го прегърна:

— Мелани, малката ми, моята Мелани, вече всичко ще бъде добре, наистина ще бъде, сега си в безопасност, с мене си, слава богу. — Сълзите й бликнаха и тя заплака без притеснение. Усети свобода, каквато не бе изпитвала откакто самата тя бе дете.

Самата Мелани обаче не заплака. Детето като че ли не познаваше сълзите. Не отвърна и на прегръдката на Лора; просто висеше отпуснато в ръцете на майка си като празна черупка, без да осъзнава любовта на жената и да усеща подкрепата и закрилата, предлагани й от нея — отдалечена и отдръпната в собствения си свят.

 

 

След десетина минути Лора, преглъщайки сълзите си, се върна в коридора.

Дан Халдейн сновеше гневно напред-назад. Обувките му скърцаха по лъснатите плочки. „Може би някои полицаи са по-чувствителни. Поне този тук…“ — мислите й бяха прекъснати от доктора:

— Искам да задържа Мелани поне до утре следобед. За наблюдение.

— Разбира се — съгласи се Лора.

— Когато излезе от болницата, ще е наложително психиатрично лечение.

Лора кимна.

— Чудех се дали… е, нали не смятате да я лекувате самата вие?

Лора пъхна овлажнелите си длани в джобовете на палтото си и отвърна:

— Вие мислите, че по-добре е лечението й да се поеме от трети човек, от неангажиран лекар.

— Да.

— Докторе, мога да ви разбера, а и в повечето случаи бих се съгласила с вас, но не и в този.

— Обикновено не е добре терапевтът да лекува собствените си деца, защото знаете, че родителите са по-взискателни към потомците си, отколкото към обикновените пациенти, а и част от проблема може би се крие у тях самите.

— Да. Прав сте. Обикновено е така, но не и в този случай. Аз съм толкова непозната за детето си, колкото и всеки друг терапевт, но мога да й отделя повече време, внимание и грижи за разлика от останалите лекари. За тях тя ще е поредният клиничен случай. А за мене ще бъде единственият ми пациент. Ще изляза в отпуска от „Сейнт Марк“. Ще изпратя частните си пациенти при други колеги за няколко седмици, може би дори за няколко месеца. Не разчитам тя да се възстанови особено бързо. Но ще разполагаме с неограничено време. Мелани ще ме получи цялата, всичко, което мога да й предложа и като лекар, и като майка.

Пантанджело, изглежда, се канеше да отправи още някое предупреждение или съвет, но се въздържа и й пожела единствено успех. После замислено се отдалечи и остави Лора и Халдейн сами в тихия, миришещ на дезинфектант коридор.

Детективът отбеляза:

— Това ще е трудна работа.

— Мога да се справя.

— Сигурен съм.

— Тя ще оздравее.

— Надявам се.

От стаята на сестрите в края на коридора иззвъня тихо телефон.

— Ще изпратя тук униформен полицай — реши Халдейн.

— Ако случайно Мелани е била свидетелка на убийствата, мисля, че не е лошо да се постави охрана. Поне до утре следобед.

— Благодаря.

— Вие няма да останете тук, нали?

— Напротив, ще остана.

— Няма да прекалите, надявам се.

— Само няколко часа.

— Трябва да си починете, доктор Маккафри.

— Мелани има повече нужда от мен. Пък и не бих могла да заспя.

— Но ако я прибирате утре, ще трябва да се подготвите за настаняването й.

— О! — примигна Лора. — Не бях помислила за това. Трябва да й приготвя стаята. Вече не може да спи в детското си креватче.

— По-добре се приберете у дома — внимателно настоя детективът.

— След малко — съгласи се жената. — Но не за да спя, а за да приготвя къщата за Мелани.

— Неприятно ми е да говоря за това — подхвана Халдейн, — но бих искал да взема кръвни проби от вас и от детето.

— Но защо? — озадачи се Лора.

— Ами… — поколеба се той. — С пробите от вас, съпруга ви и момичето ще можем доста сигурно да определим дали ви е дъщеря.

— Това не е нужно.

— Но е най-лесният начин…

— Казах ви, не е нужно — раздразни се Лора. — Това е Мелани. Моето момиченце. Знам го.

— Ясно — с разбиране кимна Халдейн. — Сигурен съм, че е дъщеря ви. Но тъй като не сте я виждали от шест години, през които тя се е променила много, а тя не може да каже нищо за себе си, ще ни трябва някакво доказателство, а не само инстинкта ви, защото в противен случай съдът като малолетна ще я разпредели в специализирано заведение. А вие не бихте искали да стане така, нали?

— Не, разбира се, че не, за бога.

— Доктор Пантанджело ме увери, че вече имат проба от кръвта на момичето. Ще ви отнеме само няколко минути да вземат проба и от вас.

— Добре. Но… къде?

— Има амбулатория до стаята на сестрите.

Лора неспокойно погледна затворената врата на стаята.

— Не е ли по-добре да изчакаме охраната?

— Естествено. — Халдейн се облегна на стената.

Лора остана загледана във вратата.

— Бях права, нали?

— За какво?

— Нали ви казах, че кошмарът няма да свърши, когато открием Мелани; че това може да е само началото.

— Да — кимна той, — права бяхте. Но имаме поне начало.

Тя се досети какво има предвид Дан — биха могли да открият обезобразения труп на Мелани заедно с останалите. Като че ли неизвестността беше за предпочитане.