Дийн Кунц
Сграбчи нощта (10)

9

Мрачните птици бяха създали атмосфера на страх. Преодолях чувството за безпокойство и тръгнах към киното, където ме чакаше Боби.

Раната на лицето ми може би никога нямаше да се превърне в раково образувание. Въобразявах си какви ли не страхотии само да отвлека вниманието си от ужаса, който отказвах да приема — колкото по-дълго ги нямаше Джими Уинг и Орсън, толкова по-голяма беше вероятността да са мъртви.

В северния край на жилищния квартал в Мъртвия град се намира парк с игрища за голф и тенискортове. В средата има поляни за пикник, засенчени от дъбове, оцелели след затварянето на базата, площадка с гимнастически уреди, павилион с естрада и огромен басейн.

Големият павилион, където някога в летните нощи са свирели оркестри, е единствената сграда с орнаменти в Уайвърн. Построен е във викториански стил, с колони с красиво изваяни фигури и изящен покрив, покрит с плочи във формата на мидени черупки. Там, под лъскавите гирлянди и разноцветните коледни светлини, млади мъже са танцували със съпругите си, а после са били изпратени да срещнат смъртта си през Втората световна война и в Корея, във Виетнам и в други, по-малки военни конфликти. Прашните лампи още висят на колоните и често имам чувството, че ако присвия очи в лунна нощ като тази, ще видя духовете на мъчениците за демокрация, които танцуват със съпругите си.

Докато крачех сред високите треви покрай басейна, обграден с провиснала желязна верига, която на няколко места бе прерязана, ускорих ход, не само защото исках по-бързо да стигна до киното. Тук не се беше случило нищо, което да ме накара да се страхувам, но инстинктът ми нашепваше да не се мотая край това блато с бетонни стени. Басейнът е дълъг шейсет и широк двайсет и пет метра и в средата има спасителна платформа. В момента беше две трети пълен с дъждовна вода, която щеше да бъде тъмна и през деня, защото се бе сгъстила от гниещи дъбови листа и боклуци. В тази зловонна тиня дори луната губеше сребристата си чистота и се превръщаше в изкривено, жълто отражение — досущ лице на таласъм в кошмар.

Макар че се движех на разстояние, долавях вонята.

Но по-неприятно от смрадта беше излъчването на басейна, което не можеше да се възприеме с обичайните пет сетива, а изискваше неописуемо шесто. Свръхактивното ми въображение съвсем не прекаляваше. Това свойство на басейна е реално и неоспоримо — едва доловима, но студена, пълзяща енергия, от която съзнанието ти се вцепенява, зла сила, плъзгаща се по повърхността на душата ти, осезаема като кълбо червеи в шепата ти.

Стори ми се, че чух плисък на вода, последван от клокочене, сякаш някой плуваше. Предположих, че тези звуци се дължат на въображението ми, но независимо от това хукнах да бягам.

Отвъд парка се намира главното шосе, минаващо покрай северната страна на жилищната зона, където са предприятията и институциите, обслужвали някога персонала в Уайвърн. Шосето и киното са в срещуположните краища на дълга улица. Между тях има бръснарница, химическо чистене, цветарски магазин, хлебопродавница, банка, мъжки клуб, офицерски клуб, библиотека, игрални зали, детска градина, начално училище, спортен център и други магазини — всички празни и с олющени стени.

Тези едноетажни и двуетажни сгради са обикновени, но привличат вниманието тъкмо заради непретенциозността си. Бели дъски, боядисани бетонни блокчета, гипсова мазилка. Практичният характер на военните постройки, съчетан с пестеливостта на епохата след Депресията — ръководен принцип за всеки проект след 1939 година, когато е поръчан строежът на базата — би могъл да доведе до индустриален вид на сградите. Но военните архитекти и строителните бригади бяха положили усилия да им придадат известно изящество, разчитайки само на основни неща като хармонични линии и ъгли, ритмично разположение на прозорците и разнообразни, но допълващи се очертания на покривите.

Киното е скромно като другите постройки. Не знам кой филм са давали там за последен път, нито актьорите, участвали в него. На таблото са останали само три черни пластмасови букви, образуващи една дума: „КОЙ“.

Въпреки отсъствието на пунктуация, чета това загадъчно послание като отчаян въпрос, отнасящ се за генетичния ужас, пръкнал се в тайните лаборатории на територията на базата. Кой съм аз? Кой си ти? В кой се превръщаме? Кой ни стори това? Кой може да ни спаси?

Кой? Кой?

Черният джип на Боби беше пред киното. Гюрукът беше свален.

Докато се приближавах, луната се скри зад облаците. Беше толкова близо до хоризонта, че сякаш нямаше повече да се появи, но от една пресечка разстояние видях, че Боби седи зад волана.

Двамата сме еднакви на ръст и тегло. Макар че моята коса е руса, а неговата тъмнокестенява, а очите ми са сини, а неговите толкова черни, че имат синкав оттенък, можем да минем за братя. Приятели сме от единайсетгодишни и вероятно затова си приличаме в много отношения. Стоим, седим и се движим по един и същ начин. Мисля, че това е защото сме прекарали много време, карайки сърф в океана. Саша твърди, че притежаваме котешка грациозност, което според мен е голям комплимент.

Приближих се до джипа, хванах се за преградата и скочих вътре, без да отварям ниската врата. На пода пред седалката имаше малка хладилна чанта.

Боби носеше сиво-кафяв панталон, бял памучен пуловер с дълги ръкави и хавайска риза — винаги се облича по този начин.

Пиеше „Хайнекен“.

Макар че никога не го бях виждал пиян, казах:

— Надявам се, че не си къркан.

Без да отмества поглед от улицата, той рече:

— Фиркан не е като да си тъп или грозен.

Нощта беше приятно хладна, затова попитах:

— Ще ми отпуснеш ли една бира?

— Вземи си.

Извадих бутилка от хладилната чанта и превъртях капачката. Не съзнавах колко съм жаден. Бирата изми противния вкус от устата ми.

Боби погледна за миг в огледалото за обратно виждане, после отново насочи вниманието си към улицата пред нас.

Между двете предни седалки бе сложена пушка-помпа.

— Бира и оръжия — отбелязах, поклащайки глава.

— Очевидно не сме пуритани.

— По реката ли дойде, както ти казах?

— Да.

— Как мина през оградата?

— Разширих дупката.

— Мислех, че ще дойдеш пеша.

— Хладилната чанта е твърде тежка за носене.

— Е, предполагам, че джипът ще ни е нужен — съгласих се, имайки предвид размера на територията, която трябваше да претърсим.

— Миришеш максимално гадно, братко — рече Боби.

— Постарах се.

На огледалото за обратно виждане беше окачен яркожълт освежител за въздух с формата на банан. Боби го взе и го окачи на лявото ми ухо.

Понякога е твърде забавен, за да му устоя. Не можах да не го възнаградя с усмивка.

— Банан е, а мирише на бор — отбелязах.

— Типично американско изобретение.

— С нищо не може да се сравни.

— Ние изпратихме хора на Луната.

— Изобретили сме и овесените ядки с шоколадов аромат.

— Не забравяй найлоновото пликче за повръщане.

— Най-остроумната шмекерия.

Тържествено се чукнахме с бутилките в патриотична наздравица и отпихме големи глътки бира.

Макар че бях обезумял от желание да намеря Орсън и Джими, привидно се съобразявах с мудното темпо, типично за Боби. Той е толкова отпуснат, че ако посети някого в болница, сестрите може да го помислят за пациент, изпаднал в кома, да съблекат хавайската му одежда и да му надянат усмирителна риза, преди да успее да обясни, че са сгрешили. С изключение на миговете, когато се носи по грамадните вълни, Боби цени спокойствието. Реагира по-добре на повърхностен разговор отколкото на всяко настояване. По време на седемнайсетгодишното ни приятелство съм се научил да уважавам спокойствието му, макар и да не ми е присъщо по природа. Спокойствието е изключително важно за благоразумните действия. Тъй като Боби действа едва след внимателно обмисляне, не ми е известен случай, когато да е бил изненадан от нещо или от някого. Може и да изглежда отпуснат, дори понякога сънлив, но като магьосник умее да забави хода на времето, докато измисли начин как най-добре да се справи с възникналата криза.

— Страхотна риза — отбелязах.

Носеше една от любимите си ризи — с азиатски пейзаж в кафяво. В колекцията си има неколкостотин и знае историята на всяка една от тях.

Преди да отговори, добавих:

— Производство на „Кахала“ от 1950 година. Копринена, с копчета от черупка на кокосов орех. Същата, каквато Джон Уейн е носил във филма „Големият Джим Маклейн“.

Боби не каза нищо, но знаех, че ме е чул.

Отново отпи от бирата си и най-сетне рече:

— Наистина ли си започнал да проявяваш интерес към хавайските ризи или ми се подиграваш?

— Подигравам ти се.

— Приятно развлечение.

Отново се вторачи в огледалото за обратно виждане, а аз попитах:

— Какво е онова нещо на коленете ти?

— Радвам се, че го забеляза — отговори той, сетне показа сериозно оръжие — револвер „Смит и Уесън“.

— Няма да ловим дивеч.

— А какво?

— Някой е отвлякъл момчето на Лили Уинг.

— Кой?

— Някой откачен.

— Неприятно.

— Измъкнал е Джими през прозореца на спалнята му.

— Лили ли ти се обади?

— Озовах се на неподходящото място в неподходящия момент. Минах с велосипеда веднага след като откаченият бе извършил злодеянието си.

— Как се озова тук?

— Следвах Орсън.

Разказах му за похитителя, с когото се бях срещнал под склада.

Боби се намръщи.

— Жълти очи ли казваш?

— Мисля, че жълто-кафяви.

— Яркожълти?

— Не. По-скоро с цвета на кехлибар.

Наскоро бяхме срещнали двама мъже, в които бяха настъпили драстични генетични промени. Общо взето, изглеждаха нормални, но се различаваха от хората по краткотрайните, но винаги забележими проблясъци на животинска светлина в очите. Тези индивиди са тласкани от странни, отвратителни потребности и са способни на изключително насилие. Ако Джими беше в ръцете на някого от тях, тогава списъкът от безчинствата, на които можеше да бъде обречен, беше по-дълъг от този на зверствата на средностатистическия психопат.

— Познаваш ли откачения? — попитах аз.

— Казваш, че е трийсетинагодишен, с черна коса, жълти очи и як като бик?

— И с равни, малки зъби.

— Не си падам по такива.

— Беше непознат — добавих.

— В града живеят дванайсет хиляди души.

— Не е от онези, които карат сърф. Може да е местен, но да не го познаваме.

За пръв път през тази нощ се появи ветрец, който донесе едва доловимо, но освежаващо ухание на океан. Дъбовете в парка на отсрещната страна на улицата заприличаха на конспиратори, заговорничещи шепнешком.

— Но защо откаченият е довел Джими точно тук, а не някъде другаде? — попита Боби.

— Може би заради уединението. За да извърши пъкленото си дело. Освен това загадъчността на това място вероятно подхранва безумието му.

— Освен ако случаят не е пряко свързан с Уайвърн.

— Да. Лили се безпокои заради онзи тип по новините.

— Какъв тип?

— Отвлича деца и ги заключва някъде. Когато събере няколко от един град, ги изгаря наведнъж.

— Затова напоследък не слушам новини.

— Никога не са те интересували.

— Знам. Но по-рано имах други причини. — Пак се вторачи в мрака, сетне попита: — И къде мислиш, че са в момента?

— Бог знае.

— Може би само Всевишният може да се справи с положението.

Не бе поглеждал наскоро в огледалото за обратно виждане, затова се обърнах да проверя какво се случва зад нас.

— На идване видях маймуна — небрежно подхвърли той.

Махнах освежителя за въздух от ухото си и го окачих на мястото му, сетне попитах:

— Само една ли? Не знаех, че се разхождат сами.

— И аз. Завих зад един ъгъл и я видях да тича по улицата. Осветих с фаровете малкия изрод. Не беше обикновена брънка от еволюционната верига. Нито от липсващите, нито от познатите.

— Различна?

— Висока около метър и двайсет.

По гърба ми полазиха ледени тръпки.

Всички резуси, които бяхме видели досега, бяха високи около шейсет сантиметра. И с този ръст вършеха достатъчно бели. С височина метър и двайсет, щяха да представляват още по-голяма заплаха.

— Голяма глава — добави Боби.

— Какво?

— Метър и двайсет, голяма глава.

— Колко голяма?

— Не се опитах да й взема мярка за шапка.

— Горе-долу.

— Може би колкото твоята или моята.

— На тяло с ръст метър и двайсет?

— Тежка. И уродлива.

— Страшно.

— И то много.

Наведе се над волана, присви очи и се вторачи в мрака отвъд предното стъкло.

На около пресечка по-нататък нещо се движеше. С размерите на маймуна. Приближаваше се бързо, спирайки от време на време.

Хвана пушката и попитах:

— Друго?

— Това е всичко, което видях, братко.

— Досега не съм се сблъсквал с такова чудо.

— Може би скоро ще има шайка от тези същества.

— Бурен е — въздъхнах, като разпознавах онова, което се приближаваше към нас, понесено от ветреца.

Никой от двама ни не се отпусна.

Когато луната бе забулена от облаци, не беше трудно да си представим, че паркът отсреща гъмжи от фантасмагорични създания, спотайващи се сред големите дъбове.

Описах преживяването си с резусите, които едва не ме заловиха в едноетажната къща, и Боби попита:

— Трийсет ли? Господи, бързо се размножават.

Разказах му как използваха фенерчето и куката за капака.

— Скоро ще карат коли и ще свалят нашите мацки.

Изпи бирата и ми подаде празната бутилка. Сложих я в хладилната чанта.

Отнякъде се чу тихо, ритмично скърцане. Вероятно някоя от табелките на магазините се полюшваше от вятъра.

— Значи Джими е някъде в Уайвърн — рече Боби. — А Орсън?

— Последния път, когато го чух да лае, беше тук, в Мъртвия град.

— На шосето или край къщите?

— Не знам.

— Тук има много къщи — каза той и погледна към жилищния квартал в отсрещната страна на парка.

— Три хиляди.

— Да речем по четири минути на къща… Ще ни трябват девет-десет дни, при това ако търсим денонощно. А ти не можеш да работиш денем.

— Орсън вероятно не е в някоя от сградите.

— Но нали трябва да започнем отнякъде? Откъде?

Не знаех отговора. Пък и нямах доверие на гласа си.

— Мислиш ли, че Орсън е с Джими? И ако намерим единия, ще открием и другия.

Свих рамене.

— Може би трябва да кажем на Рамирес какво сме научили — предложи Боби.

Мануел Рамирес беше настоящият шеф на полицията в Мунлайт Бей. По-рано беше добър човек, но като всички ченгета в града и той бе принуден да сътрудничи на по-висшестоящи власти.

— Вероятно в този случай интересите на Мануел съвпадат с нашите — добави Боби. — Разполага с хора, които да търсят момчето и Орсън.

— Той е не само корумпиран от федералните власти, но и се променя.

Промяна. Физическите, психичните и емоционални видоизменения, които стават със заразените, но само когато са преминали по-незабележимия стадий и са стигнали до криза.

Боби се изненада.

— Той ли ти каза, че се променя?

— Твърди, че не е така. Но с него става нещо. Нямам му доверие.

— По дяволите, аз не вярвам дори на себе си — каза Боби и с това изрази най-лошите ни опасения — може би не само се бяхме заразили с ретровируса, но и се преобразявахме, без да осъзнаваме извършващите се промени.

Изпих остатъка от бирата си и оставих празната бутилка в хладилната чанта.

— Трябва да намерим Орсън — казах.

— Ще го открием.

— Това е изключително важно, братко.

— Ще го намерим.

Орсън не е обикновено куче. Майка ми го донесе вкъщи от лабораторията в Уайвърн, когато беше пале. Доскоро не знаех откъде е дошъл, нито колко е специален, защото мама не ми каза, пък и Орсън добре пазеше тайните си. Експериментите за повишаване на интелигентността бяха извършвани не само с маймуни и с осъдени на смърт войници от военните затвори, но и с кучета, котки и други животни. Не съм подлагал Орсън на тест за интелигентност пък и той не може да говори. Но проумява всичко и умее да прави така, че да го разбират. Орсън е по-умен от маймуните.

Подозирам, че притежава човешки интелект.

Мислех, че маймуните ни мразят, защото сме им дали възможност да мечтаят, но не и средства да осъществяват мечтите си, оставяйки ги объркани и извън естествения ред на нещата. Но ако това обяснява тяхната враждебност и жажда за насилие, защо Орсън, който също е извън естествения ред на нещата, е толкова любящ и добър?

Затворен е в тяло, което служи на интелекта му по-зле, отколкото им служат телата на маймуните. Кучето няма ръце като тях и зрението му е сравнително слабо.

Освен това резусите живеят в стадо, докато Орсън е обречен на ужасна самота. Макар че може би са създадени повече кучета като Орсън, още не съм срещал подобни. Саша, Боби и аз го обичаме, но едва ли му носим утеха, защото не можем истински да споделим мислите и преживяванията му. Тъй като е уникален, Орсън живее в абсолютна самота, която не го напуска дори когато е сред приятели.

Може би първичната му кучешка природа обяснява защо не изпитва омразата и яростта на маймуните. Според мен кучетата съществуват на този свят, за да напомнят на човечеството, че любовта, лоялността, всеотдайността, смелостта, търпението и доброто настроение са качества, които са същината на достойния за уважение характер и определението за пълноценен живот.

В добрия Орсън виждам надеждата в работата на майка ми, истинския потенциал на науката да хвърли светлина в често мрачния свят, да повдигне духа ни и да ни напомни, че вселената е място на чудеса и неограничени възможности.

Всъщност тя се надяваше да извърши велики неща. Беше се включила в проекта за биологично оръжие само защото това е бил единственият начин да получи финансите, необходими й за реализирането на идеята й за манипулиращи гените ретровируси, с надеждата да лекува множество заболявания и наследствени увреждания — и съвсем не на последно място пигментната ксеродермия.

Разбира се, майка ми не е искала да унищожи света — поне не и без основателна причина. Опитвала се е да ми помогне. И заради мен сега цялата природа се крепи на ръба на пропастта. Майчината любов се е превърнала в извор на първичен ужас.

Е… искате ли да говорите за собствените си противоречиви чувства към майките си?

С Орсън сме нейни синове. Аз съм плод на утробата й, а Орсън — на ума й. Ние сме братя. Не само в преносен смисъл. Свързани сме не само по кръв, но и с чувствата на майка ми и в този смисъл имаме еднакви сърца.

Ако нещо се случи с него, част от мен ще умре безвъзвратно. При това по-чистата и по-добра част.

— Трябва да го намерим — повторих.

— Имай вяра, братко.

Той протегна ръка към ключа на стартера, но преди да включи двигателя, се чу звук по-силен от тихото шумолене на милионите листа, раздвижвани от вятъра. Звукът се засилваше с всяка изминала секунда.

Боби сграбчи револвера.

Не извадих глока, защото знаех какво чувам. Пляскане на крила.

Подобно на откъснати от вятър плочи от покрива на небето, безгласното ято се появи от мрака, сниши се, пърхайки с криле, завъртя се на следващата пресечка, сетне полетя над асфалта, приближавайки се към нас. Към стотината птици, които бях видял, се бяха присъединили още толкова, а може би и повече.

Боби се отказа от револвера и грабна пушката.

— Остави я — извиках.

Погледна ме учудено. Обикновено той ме съветва да запазя хладнокръвие.

Седемнайсетгодишното ни приятелство гарантираше, че ме приема на сериозно, но въпреки това зареди пушката.

Разстлано по цялата ширина на улицата, ятото прелетя на не повече от два метра над нас. Имах чувството, че козодоите се носят с изумителна точност, подредени в неестествено прецизни формации. Един поглед от въздуха върху цялото ято би разкрил интересни форми, но в същото време би предизвикал безпокойство, защото щяха да изглеждат смислени и същевременно неразгадаеми.

Боби се наведе, но аз се вторачих в тъмния пърхащ облак от криле и пернати гърди, опитвайки се да видя дали сред козодоите има и други видове. Слабата светлина и неясното движещо се петно ме затрудниха да направя дори повърхностна преценка.

Нито една от птиците не връхлетя върху нас, нито изпищя. Преминаването на огромното ято имаше извънземен характер, имах чувството, че халюцинирам. Но сипещите се върху джипа и по асфалта пера потвърдиха реалността на преживяването.

Боби отвори вратата и слезе от джипа. Още държеше пушката, когато се обърна да гледа извисяващото се ято, макар да не възнамеряваше да използва оръжието.

И аз слязох и се вторачих в птиците, които се вдигнаха нагоре, устремявайки се към далечното море от звезди, и изчезнаха в мрака между блещукащите им светлинки.

— Внушително.

— Да.

— Но…

— Да.

— Но и зловещо.

Знаех какво има предвид приятелят ми. Този път птиците излъчваха нещо повече от тъгата, която бях усетил преди. Макар че хореографията на ятото беше зашеметяваща, сякаш изразяваше и внушаваше странно благоговение, изпълнението им загатваше за някаква опасност — също както огряното от слънцето синьо море изглежда свещено, докато грамадни бели вълни трескаво се пенят на повърхността. Това е зловещо.

Козодоите се бяха скрили от погледа ни, с Боби се взирахме в съзвездието, към което се бяха устремили, сякаш бяхме герои от ранните филми на Спилбърг и чакахме да се появи космически кораб и да ни окъпе в ослепителна бяла светлина.

— Видях ги и преди — казах аз.

— Призрачно.

— Да.

— Безумно.

— Максимално.

— Кога?

— Докато идвах насам. От другата страна на парка. Но ятото беше по-малко.

— Какво правят?

— Не знам. Но пак идват.

— Не ги чувам.

— И аз. Нито ги виждам. Но идват.

Боби се поколеба, после бавно кимна и каза: „Да“, когато и той ги усети.

Звезди сред звездите. По-голяма светлина, която би могла да е Венера. Една, две, три ярки точки, дребни като метеори, се врязаха в атмосферата и изгоряха. От изток на запад се движеше малка, примигваща червена светлина, вероятно самолет, движещ се на границата покрай нашето море от въздух и безвъздушното море между световете.

Бях готов да се допитам до инстинкта си, когато ятото се върна от същата посока, в която бе изчезнало. Беше невероятно. Птиците се спуснаха към улицата и прелетяха над нас в спирала, пронизвайки нощта с пляскане на криле.

Това представление, тази невероятна каскада беше толкова вълнуваща, че неизбежно породи учудване — а в учудването се корени радостта. Почувствах как сърцето ми трепна от изумителната гледка, но възторгът ми бе сдържан заради настойчивото усещане за нещо нередно в поведението на птиците, различно от очарователната неизвестност.

Боби сигурно изпита същото, защото не можа да сдържи смеха на удоволствие, с който посрещна спираловидно виещото се ято. Усмивката му обаче помръкна и смехът секна, когато се обърна да гледа отлитащите козодои. Лицето му се изкриви от странна гримаса.

Две пресечки по-нататък птиците се извисиха в небето като фуния на затихващо торнадо.

Въздушната им акробатика изискваше напрежение и усилия, защото пляскането на крилата беше толкова ожесточено, че дори когато утихна, още усещах шума в ушите, сърцето и костите си.

Козодоите се скриха от погледа ни, оставяйки ни само с шепота на бриза.

— Още не е свършило — каза Боби.

— Не е.

Птиците се върнаха много по-бързо отпреди. Не се появиха от точката, в която бяха изчезнали, а долетяха от парка. Първо ги чухме, после ги видяхме и звукът, който извести приближаването им, не беше пляскане на крила, а ужасяващи крясъци.

Бяха нарушили обета за мълчание и кряскайки, чуруликайки, пищейки и врякайки, се спуснаха от звездите. Ушите ми заглъхнаха от дисхармоничното им крякане, а нотката на тъга беше толкова пронизителна, че душата ми сякаш изтръпна от смразяващия звук.

Боби не вдигна пушката.

Аз също не посегнах към пистолета.

И двамата знаехме, че птиците не атакуват. В писъците им не отекваше гняв, а окаяност и дълбока, мрачна самота, надхвърляща границите на отчаянието.

Появиха се, връхлитайки стремително със смразяващи кръвта стенания. Този път не изпълниха въздушната си акробатика. Дори не се бяха наредили, а летяха безразборно. Сега за тях значение имаше единствено скоростта, защото само това служеше на целта им. Спуснаха се с прибрани крила, използвайки гравитацията за увеличаване на скоростта.

Стремейки се към нещо, което нито Боби, нито аз предугадихме, пищейки пронизително, козодоите прелетяха над парка и улицата и се насочиха към фасадата на двуетажната сграда на три врати от киното, пред което стояхме. Блъснаха се в постройката толкова силно, че ударите на телата им прозвучаха като откоси на автоматично оръжие, и съчетани с пронизителните им крясъци, заглушиха звъна на строшени стъкла.

Ужасен и покрусен, отместих очи от кръвопролитието и се облегнах на джипа.

Съдейки по скоростта, с която връхлетя ятото камикадзе, смъртоносният трясък не продължи повече от няколко секунди, но преди ужасният звук да утихне, сякаш изминаха минути. Настъпилата тишина натежа от предчувствието за катастрофа, като затишие след избухване на бомба.

Затворих очи, но почти веднага ги отворих, защото отново и отново виждах самоубийствения полет на ятото.

Природата беше на ръба на катастрофата. Поне това бях разбрал през последния месец, откакто научих какво се бе случило в тайните лаборатории на Уайвърн. Сега ръбът, на който се крепеше бъдещето, изглеждаше по-тесен, отколкото предполагах, височината по-голяма и скалите отдолу по-назъбени, отколкото в най-мрачните ми представи.

В съзнанието ми се появи образът на мама. Толкова умна. Добра.

Лицето й се замъгли. За миг всичко около мен се замъгли.

Поех въздух, който прониза гърдите ми, и избърсах очи с ръкава на якето.

Като потомък на мама трябва да бъда свидетел и не мога да избягам от тази отговорност. Светлината на слънцето ми е отказана, но не бива да се крия от светлината на истината, която също изгаря, но не унищожава, а закалява.

Обърнах се да погледна смълчаното ято.

Тротоарът бе осеян със стотици малки птици. Потрепваха само няколко, в които животът бързо гаснеше. Повечето се бяха блъснали в сградата толкова силно, че крехките им черепи се бяха разбили и вратовете прекършили.

Приличаха на обикновени козодои и се запитах каква ли вътрешна промяна се бе извършила в тях. Макар и невидима за невъоръженото око, разликата явно бе толкова значима, че птиците не виждаха смисъл да живеят.

А може би полетът камикадзе не беше съзнателно действие, а резултат от объркване на инстинкта им за ориентация, масово ослепяване или умопомрачение.

Не. Припомних си сложната им въздушна акробатика и стигнах до заключението, че промяната е по-дълбока, по-загадъчна и по-обезпокоителна от физиологично нарушаване на функциите.

Двигателят на джипа забръмча.

Боби бе седнал зад волана.

— Хайде, братко — каза ми.

Макар и непряко свързано с изчезването на Орсън и с отвличането на Джими Уинг, самоубийството на ятото добави усещане за неотложност към и без това нетърпящата отлагане необходимост да намерим кучето и момчето.

За пръв път в живота си Боби усещаше, че потокът на времето сякаш минава като водовъртеж през него, отнасяйки със себе си нещо съществено, досущ вода в отводен канал.

— Да тръгваме — добави.

Сериозното му изражение противоречеше на спокойния му тон и на безгрижно изречените думи.

Качих се в джипа и затворих вратата.

Пушката отново беше между двете предни седалки.

Боби включи фаровете и потегли.

Приближихме се до купчината птици и видяхме, че вече нито едно крило не потрепва и само вятърът развява перата.

Не коментирахме онова, на което бяхме станали свидетели. Нямахме думи.

Докато минавахме покрай труповете, Боби се взираше напред, без да погледне още веднъж мъртвото ято.

Но аз не издържах и се обърнах.

В съзнанието ми зазвуча музика на пиано — мрачна и зловеща.

Най-сетне отместих очи към пътя пред нас, осветяван от фаровете — независимо от скоростта, винаги оставахме в мрака, безнадеждно преследвайки светлината.