Алън Брадли
Преследвана от сенки (15)

Четиринайсет

За моя изненада инспекторът предложи да дам показанията си в лабораторията.

— Където няма да ни безпокоят — обясни той.

Това нямаше да е първото му посещение в моя sanctum sanctorum: влезе тук и при онзи случай с Хорас Боунпени и заяви, че лабораторията ми е „необикновена“.

Този път обаче само след един бърз поглед към Йорик — учебния скелет, подарък на чичо Тар от природоизпитателя Франк Бъкланд — инспекторът се настани на една от високите табуретки, постави крака на пречката й и извади бележника си.

— В колко часа откри тялото на госпожица Уивърн? — мина той направо към въпросите без любезни уводни думи.

— Не съм сигурна. В полунощ или петнайсет минути след това.

Инспекторът седеше с химикалка над страницата.

— Важно е — каза той. — Жизненоважно, всъщност.

— Колко време трае балконската сцена от „Ромео и Жулиета“? — попитах аз.

Инспекторът изглежда малко се подразни.

— В градината на Капулети ли? Не съм сигурен. Не повече от десет минути, като че ли?

— По-дълга беше. Закъсняха с началото, а после…

— Да?

— Ами, случилото се с Гил Крофърд.

Предполагах, че все някой вече му е споменал, но като видях как стиска химикалката, очевидно едва сега разбираше.

— Разкажи ми със свои думи — подкани ме инспекторът и аз го направих: разказах как прожекторът не освети Филис Уивърн при появата й… как тя слезе от импровизирания балкон… как се качи по скелето в тъмното… как зашлеви Гил Крофърд през лицето.

Всичко се изля от устата ми и се изненадах колко гняв бях стаила в себе си. Когато свърших, вече бях готова да се разплача.

— Много неприятна случка — рече инспекторът. — Как се почувства… тогава?

Отговорът ми ме шокира.

— Идеше ми да я убия.

Седяхме смълчани, стори ми се, цяла вечност, но тишината вероятно продължи не повече от десет секунди.

— Ще запишете ли това в бележника си? — попитах аз най-накрая.

— Не — отвърна той с различен, по-мек тон. — Въпросът бе по-скоро личен.

Възможността беше твърде добра, за да я пропусна. Най-сетне имах шанса да се освободя от болката, която не даваше мира на съвестта ми от онзи ужасен ден през октомври.

— Съжалявам! — изтърсих. — Не исках да… жена ви… Антигона.

Инспекторът затвори бележника.

— Флавия…

— Постъпих ужасно. Изобщо не се замислих, преди да го кажа. Антигона… госпожа Хюит искам да кажа, сигурно е останала страшно разочарована.

Собственият ми глас ехтеше в ушите ми.

„Защо с инспектор Хюит нямате деца? С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“

Нямах намерение да прозвучи сериозно, а по-скоро закачливо.

Чувствах се въодушевена от компанията, красотата й и може би от захарта в прекалено многото парчета торта, които бях изяла. Здраво се бях натъпкала.

Седях и се взирах весело в нея като лондонско конте, току-що разказало виц за мъртъвци и тръпнещо в очакване присъстващите да схванат шегата.

„С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“

За малко да повторя тези думи.

„Изгубихме три бебета“, бе отвърнала Антигона Хюит с безкрайна тъга в гласа и бе хванала съпруга си за ръката.

„Време е да се прибирам“, бях обявила изведнъж аз, сякаш забравила всички останали думи в английския език.

Инспекторът ме докара до Бъкшоу в пълно мълчание, по мой избор, и аз изскочих от колата без дори да му благодаря.

— Не, по-скоро се натъжи — каза инспекторът и ме върна към настоящето. — Просто не успяваме, както някои други семейства, да се примирим.

— Тя сигурно ме мрази.

— Не. Мразят само омразните хора.

Разбрах какво има предвид, макар да не можех да го обясня.

— Като убиеца на Филис Уивърн например — предположих аз.

— Точно така — отвърна инспекторът след кратко мълчание. — А сега, докъде бяхме стигнали?

— До Гил Крофърд — припомних му. — След което тя продължи с пиесата, сякаш нищо не се е случило.

— Часът трябва да е бил към деветнайсет и двайсет и пет, нали?

— Да.

Инспекторът се почеса по ухото.

— Не е ли малко странно да се събере цяло село в подобно лошо време само за десетминутно представление?

— Филис Уивърн беше само звездата. Мисля, че викарият е планирал по-дълго представление. Виждате ли, целта беше да се наберат средства за Фонда за ремонт на покрива. Сигурно е възнамерявал да помоли сестрите Падок да изпълнят няколко песни, а накрая и той самият да изрецитира нещо, като например „Албърт и лъвът“. Възможно е да е помолил Филис Уивърн да играе първа, тъй като би било проява на неуважение да я кара да чака аматьори. Но това е само предположение. Ще трябва да питате него самия, когато се върне.

— Ще го направя. Напълно възможно е да си права.

Инспекторът побутна маншета на ръкава си с показалец и погледна часовника си.

— Само още няколко въпроса — каза той, — след което бих искал да ми помогнеш с един експеримент.

О, радост неземна! Признаваха ме за равна… или нещо от сорта. Самият Дядо Коледа не би могъл да измисли по-хубав подарък. (Спомних си с приятно потръпване, че със стария господин ни предстоеше работа само след няколко часа. Вероятно щях да имам възможност да му благодаря лично.)

— Мисля, че ще успея, инспекторе — отвърнах аз, — макар да съм доста заета.

„Флавия, престани!“, — наредих си наум. — „Спри незабавно, преди да ти отхапя езика отвътре и да го изплюя на килима!“

— Добре тогава — рече инспекторът. — Защо отиде в Синята спалня?

— Исках да говоря с госпожица Уивърн.

— За какво?

— За всичко.

— Защо точно по това време? Не е ли малко късно?

— Чух музиката в края на филма и разбрах, че е будна.

Още докато изричах думите, изстинах. Защо не се сетих по-рано? Филис Уивърн може вече да е била мъртва.

— Но може би — добавих аз, — може би…

Инспекторът не сваляше очи от мен и ме насърчи с поглед да продължа.

— Една ролка с шестнайсетмилиметров филм е дълга четирийсет и пет минути — казах аз. — Пълнометражните филми са на две ролки.

Напълно убедена бях в този факт. Достатъчно бози съм изтърпяла на прожекциите в енорийската зала, за да се поинтересувам колко дълго ще продължат мъките ми. Освен това веднъж попитах и господин Мичел.

— Филмът свърши тъкмо когато стигнах до Синята спалня. Чух репликата „Никога няма да забравя замъка Хоукхоувър“ точно преди да тръгна надолу по стълбите от моето крило. Когато намерих трупа на Филис Уивърн, краят на лентата вече плющеше на въртящата се ролка. Но…

— Да? — Инспекторът бе наострил слух като гризач.

— Ами ако е била мъртва още преди филмът да започне? Ами ако именно убиецът е пуснал прожекционния апарат?

В съзнанието ми късчетата от мозайката се подреждаха бързо. По-ранният час на смъртта би обяснил защо по кожата й вече имаше обезцветяване, когато я намерих. Но това нямаше да го кажа на инспектора. За някои неща все пак трябваше да се досети и сам.

— Чудесно предположение — рече той. — Чу ли нещо друго, освен плющенето на лентата?

— Да. Докато прекосявах вестибюла, чух някъде да се затваря врата. И някой пусна водата в тоалетната.

— Преди или след затварянето на вратата?

— След това. Вратата се затвори, докато слизах по стълбите. Водата беше пусната, когато се намирах по средата на вестибюла.

— Толкова бързо?

— Да.

— Странно — отбеляза инспектор Хюит.

Чак по-късно осъзнах какво е имал предвид.

— От всички хора във вестибюла, кого си спомняш, че видя със сигурност?

— Викарият. Извика насън.

— Какво е извикал?

Защо имах усещането, че издавам доверена ми тайна? Защо се чувствах като долна клюкарка?

— Каза: „Хана, моля те, недей!“ много тихо.

— И нищо друго?

— Не.

Инспекторът си записа нещо в бележника.

— Продължавай — подкани ме той. — Кой друг спеше във вестибюла?

— Синтия Ричардсън, съпругата на викария…

Започнах да ги изброявам на пръсти:

— Госпожа Малит… и съпругът й Алф… доктор Дарби… Нед Кропър… Мери Стоукър… Бъни Стърлинг… Макс, искам да кажа Максимилиан Брок, съседът ни. Макс се беше обградил с малка стена от книги.

— Някой друг?

— Тези забелязах. А, да, и Дитер, разбира се. Той спеше на площадката и се наложи да мина на пръсти покрай него.

— Докато се качваше нагоре към Синята спалня, видя ли някой друг, чу ли нещо?

— Не. Нищо.

— Благодаря — рече инспекторът и затвори бележника си. — Много ми помогна.

Дали ми беше простил, или просто се държеше любезно?

— А сега — продължи той, — както вече ти казах, нуждая се от съдействието ти за един малък експеримент, но ще имам време чак по-късно.

Кимнах разбиращо.

— Имате ли екземпляр от „Ромео и Жулиета“ в библиотеката? Бих се изненадал, ако нямате.

— Да, имаме събрани съчинения на Шекспир. Дафи ги вади, когато иска да си придаде задълбочен вид. Ще свършат ли работа?

Всичко, което казах, беше самата истина, само че нямах представа къде да намеря книгата. Не ми се щеше да преглеждам хиляди томове на Бъдни вечер. Имах да ловя по-едър дивеч, както се казва.

— Да. Бъди послушно момиче и се опитай да я намериш.

Ако някой друг, а не инспектор Хюит, се бе обърнал към мен така, щях да му изтръгна гръкляна, но вместо това стоях като добро кученце в очакване господарят да му подхвърли пантоф.

— Веднага се заемам! — почти извиках, докато инспекторът излизаше.

 

 

Фели бе приела обожателите си в салона и с болка трябва да призная, че изглеждаше приказно. По светкавичните погледи, които си хвърляше в огледалото, виждах, че и тя е на същото мнение. Лицето й сияеше, сякаш в черепа й е монтирана крушка, и кокетно пърхаше с мигли на Карл, Дитер и Нед, които я бяха наобиколили с обожание, сякаш тя е Дева Мария, а те — тримата влъхви — Каспар, Мелхиор и Балтазар.

Всъщност сравнението никак не беше лошо, тъй като двама от тях Нед и Карл — пристигнаха с дарове. Подаръкът на Карл, разбира се, беше хвърлен в пламъците от татко, но това, изглежда, не бе засегнало приносителя му, който се усмихваше, подпрян на камината с ръце в джобовете и мляскаше доволно с дъвка, отмерено като механична играчка.

Праисторическите шоколадови бонбони на Нед не се виждаха никакви, защото най-вероятно бяха поставени редом до предшествениците си в чекмеджето за бельо на Фели.

Сержант Грейвс, който очевидно тъкмо беше приключил с показанията на другите щастливи роби на Фели, седеше в ъгъла и преписваше записките си, но по начина, по който поглеждаше крадешком от бележника си, виждах, че оглежда съперниците си в любовта.

Стори ми се, че единствено Дитер е достатъчно разумен, за да пропусне тамяна и смирната.

Поне така си мислех, докато не бръкна в джоба си и не извади малка кутийка от кост.

Подаде я безмълвно на Фели.

„Божичко!“, помислих си. — „Ще й предложи брак!“

Фели, разбира се, проточи отварянето на подаръка възможно най-дълго. Разгледа кутийката от всичките й шест страни, сякаш всяка от тях криеше надпис със златно мастило, оставен от ангели.

— Дитер! — каза задъхано тя. — Прекрасна е!

„Това е просто кутия, тъпа гъска такава! Хайде, отваряй я!“

Фели отвори капачето мъчително бавно.

— О! Пръстен! — промълви тя.

Нед и Карл се спогледаха със зяпнали усти.

— Приятелски пръстен — добави Фели, макар да не разбрах дали с разочарование.

Фели взе пръстена с палец и показалец и го вдигна на светлината. Беше широка златна халка и върху нея имаше гравирани фигурки — мисля, че им казват филигрирани пръстени, — но единственото, което различих, преди сестра ми да се обърне, беше коронка върху сърце.

— Какво означава? — попита Фели, вдигнала очи към Дитер.

— Означава онова, което ти искаш да означава.

Смутена, Фели се изчерви и пъхна кутийката в джоба си.

— Нямаше нужда — успя да промълви, преди да се обърне и да се запъти към пианото под прозореца.

Приглади поли и седна пред клавишите.

Познах мелодията още преди първите три ноти да се отронят от инструмента. „На Елизе“ от Бетовен — или Лари Б., както обичах да му викам, за да вбеся Фели.

Знаех, че майката на Дитер в далечен Берлин се казва Елизе. Понякога той говореше за нея със специален тон, с глас на нетърпелива наслада, сякаш тя стоеше в съседната стая и чакаше да го изненада.

Веднага разбрах, че изпълнението е тайно послание за Дитер: послание, което никой не би доловил, освен мен и може би Дафи.

В момента не беше уместно да надам боен вик, нито да направя поредица цигански колела през салона, затова се задоволих да стисна ръка на Дитер.

— Весела Weihnachten^[1] — казах аз.

— Весела Weihnachten — отвърна той с усмивка, широка колкото Ламанша.

Докато Фели свиреше, забелязах, че Карл дъвче в такт с музиката, а Нед потропва енергично с крак по пода.

Това беше една от най-щастливите битови сценки, виждани в Бъкшоу, и аз я попивах жадно с очи, уши и дори нос.

Дървата пукаха и димяха в камината, докато „На Елизе“ ни заплени с неизбежната си магия.

„Весела Коледа, Флавия“, помислих си и запечатах този спомен за утеха в бъдеще. „Заслужаваш я.“

 

 

Дафи беше сама, просната напряко на един фотьойл.

— Как върви животът в „Студеният дом“? — попитах аз.

Тя вдигна очи от книгата си и ме изгледа, сякаш съм тромав крадец, току-що стоварил се през прозореца.

— Дитер подари на Фели пръстен — заявих аз.

— И какво от това?

— Стига, Дафи, знаеш какво искам да кажа.

— Така ще има повече пача за нас. А сега, ако обичаш…

— Жалко за Филис Уивърн, нали?

— Флавия…

— Шекспир започва да ми харесва все повече — пуснах въдицата. — Знаеш ли коя е любимата ми част от „Ромео и Жулиета“? Когато Ромео казва, че очите на Жулиета могат да си разменят местата с двете най-ярки звезди на небосвода.

— С двете най-светли — поправи ме Дафи.

— С двете най-светли — съгласих се аз. — Както и да е, представих си го точно както Шекспир го е описал — как двете звезди блещукат на лицето на Жулиета, а очите на Жулиета греят в небето…

Хванах с показалец и кутре долните си клепачи и ги обърнах, докато не се видя кървясалата им вътрешна страна, като в същото време притиснах върха на носа си с пръстите на другата ръка.

— Бау! Овчарите по полето сигурно са се, знаеш какво, от страх.

— На полето не е имало овчари.

— Тогава защо Ромео казва: „Да можех, станал нейната овчица, да я помилвам тъй!“

— „Нейна ръкавица“.

— Не е вярно, „овчица“ е. Чух го със собствените си уши. Той каза „овчица“.

Дафи скочи от стола и отиде до една от етажерките. Извади дебел том и го запрелиства, а страниците летяха под пръстите й, сякаш духани от вятъра.

— Ето — каза тя след няколко секунди. — Какво пише тук?

Извих глава настрани и гледах в страницата колкото дълго посмях.

— „Станал нейна ръкавица“ — измърморих неохотно аз. — Въпреки това съм убедена, че Дезмънд Дънкан каза „овчица“.

Дафи затвори рязко книгата, изсумтя, нагъна се отново на фотьойла и след няколко секунди вече се беше потопила в миналото като в топла вана.

С бързината на библиотечна мишка взех тома на скъпия стар Бил Шекспир от масата, пъхнах го под мишница и се изнизах небрежно от стаята.

Мисията беше успешна.