Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (11)

11. Обещанието

Октомври

Джейк навлезе в гората. Обзе го напрежение. Дясната му ръка трепереше. Усещаше дръжката на маузера в дланта си. Тежестта на пистолета действаше на всяко мускулче на ръката му. Той погледна нагоре и видя как ивици светлосиньо небе се прокрадваха през листата на дърветата. Наситеният цвят го заслепи. Той свали поглед към земята, но и тя явно не му понасяше. Тъмни листа заобикаляха глезените му и му пречеха да си проправя път. Въздухът засядаше в дробовете му и Джейк изгаряше от болка.

— Джейк — каза някакъв глас някъде напред.

Джейк моментално залегна. Бореше се с неестествената тежест на маузера, докато се опитваше да го задържи в положение за стрелба.

— Ще те пипна, момче. — Гласът звучеше злобно и заядливо.

Джейк се прицели право напред, към храстите. Струваше му се, че гласът идва откъм тях. Опита се да обере спусъка, но той бе заял заради ръжда.

— Хайде, Джейк, какво чакаш, плашливо копеле такова? Дори не можа да ти стане за оная курва снощи.

Гърлото на Джейк се сви от ужас:

— Сардж?

— А ти да не си очаквал в тоя пущинак да има и някой друг? Май загуби, момче, а? Виждам те ясно като посред бял ден. И съм те хванал точно на мерника. Май не се справяш много добре, а?

— Така е — каза Джейк.

— И защо така?

— Застреляй ме, Сардж — примоли се Джейк. — Не виждаш ли, че съм парализиран? — Той се опита да покаже ръката си на Сардж, като остави маузера да се люлее с нея като махало. Изпусна го на земята. — Застреляй ме. Не искам да живея повече.

— Жалък си. — Сардж се появи откъм храстите и Джейк спря дъха си заради кървавия му вид. Куршуми бяха пронизали камуфлажните му дрехи и по тях личаха кървави петна. — Ти ме уби, не помниш ли? Аз бях единственият, когото някога си смятал за приятел.

Джейк преглътна:

— Не си ми бил приятел.

— Не съм ти бил приятел? — Сардж вдигна очите си към причернялото небе. — Взех те, когато никой друг не искаше да те вземе. Позволих ти да споделиш най-важното нещо в живота ми — стрелбата. Обучих те. Сдържах гнева си, когато се дънеше и те хвалех, когато се справяше добре. Бях първият човек в твоя жалък, незначителен живот, който показа някакъв интерес към теб и се отнасяше към теб с уважение. Дадох ти смисъл и цел в живота. А ти ми казваш, че не съм ти бил приятел!

Главата го заболя. Джейк не можеше да мисли повече.

— Ти ме предаде.

— Глупости.

— Накара ме да те убия.

— Така е, по дяволите. Исках само да те пробвам. Стрелях само за да те уплаша. А ти се провали. Наистина ли толкова лесно повярва, че ще се обърна срещу теб. Аз, Сардж, твоят баща и най-добрият ти приятел в целия свят?

Джейк погледна ужасен към Сардж. Стрелял само за да го уплаши? Не, това не можеше да бъде вярно. Нима той не бе почувствал как куршумът бе минал през листата и се бе забил в дървото, на сантиметри от главата му? Или пък само си бе въобразявал през годините, че е така?

— Щеше да ме убиеш.

Сардж поклати тъжно окървавената си глава. Изведнъж престана да бъде Сардж, превърна се в Марк Портър. Едното му око липсваше — онова, в което Джейк бе стрелял с 9-милиметровия си пистолет. Лицето на Джейк пребледня от напрежение.

Сега Кейтлин бе спасена и се намираше в безопасност, но той самият се оказваше в непосредствена опасност. Трябваше да сложи бързо Портър в багажника на колата си, докато някой не се е появил на алеята. Изглежда той не можеше да хване правилно тялото. То се изплъзваше от хватката му. Беше странно тежко.

— Джейк, Джейк — каза някакъв женски глас зад него.

Той се стресна и се опита да се обърне, но някой го държеше.

— Джейк, събуди се.

Той отвори очи. Ейнджъл го гледаше. Ръцете й бяха хванали раменете му. Той си пое въздух бавно и дълбоко.

— Имаше кошмар — каза Ейнджъл. — Погледни се, целият си се изпотил.

Тя отиде до банята и се върна с легена и гъбата. Нежно избърса лицето му. Водата беше приятно хладна — идеална, за да изчисти ужаса от съня му.

Ейнджъл изглеждаше красива. Кафявата й коса блестеше сред водопада от утринна слънчева светлина. Малките лунички по бузите и върха на носа й му напомняха за една красива птица, която бе видял веднъж в боровата гора. Тя изглеждаше толкова жизнена, че дъхът му спря. Почувства се като убит. Нима Ейнджъл бе чула стоновете и виковете му?

Той се усмихна и я попита:

— И какво те кара да мислиш, че съм сънувал?

— Гледах очите ти.

Джейк се опита да осмисли този отговор. Как ли пък бе успяла да види очите му? Нима са били отворени? Тази мисъл го смрази.

— Сигурно знаеш — каза Ейнджъл леко нетърпеливо, — че очите се движат под клепачите, защото хората виждат образи, докато спят. Всеки може да види как очите на спящите се движат, все едно гледат тенис мач.

Сърцето му се сви, като разбра, че тя може би през цялото време го е гледала как спи. Защо ли?

— Добре — каза той. — Какво те кара да мислиш, че е било кошмар?

— Само предполагам — каза тя сухо. — Имам добри новини.

— Сигурно ще трансплантират мозъка ми в главата на Арнолд Шварценегер.

Тя задържа заплашително гъбата над лицето му, като че ли искаше да изстиска и него.

— По-сериозно, а? Исках да ти кажа, че си готов за физиотерапията.

— Страхотно. Хайде сега ме обърни и да започвам да натискам клавиши със сламка в устата, а?

— Вярвам, че можеш да се справиш с това. Но може би трябва да започнем с нещо по-трудно, като пръстите ти например. Трябва да се опиташ да възвърнеш поне някакво усещане в тях.

Джейк си представи кръстчето на мерника върху мутрата на Фредо и това как обира спусъка с пръста си. Страхотно. Но кой ли щеше да му помогне, като придържа ръцете му?

— При повечето парализирани под врата — каза Ейнджъл, — поне някакво чувство за допир се запазва в ръцете им. Изследователи са използвали методите на новата терапия и специални уреди, за да помогнат на някои парализирани да възстановят усещанията си в тях. Успяхме да монтираме наша версия на един от тези уреди…

— Ейнджъл, почакай. Не искам да започвам рехабилитацията.

— Е, тогава, ако искаш, можем да я отложим с няколко дни.

— Не я искам изобщо. Точка.

Тя го погледна.

— Може би това е моментът, в който ми намекваш, че не искаш да продължаваш да живееш, нали?

Той замълча. Беше на косъм разговорът им да излезе от контрол. Планът му беше да я накара да се влюби в него, а чак след това да я помоли да го убие.

— Джейк — каза нежно тя, — една трета от парализираните в определен момент опитват самоубийство. Ако това е твоето желание в момента, не се страхувай да го кажеш.

Но той наистина се страхуваше да го каже. И не просто защото това би могло да й попречи да се влюби в него достатъчно, за да може да я използва — той осъзна с ужас, че наистина му пукаше какво мисли тя за него.

Джейк се разтревожи: Това не е добре. Никак не е добре.

— Не можеш да движиш тялото си… — каза тя.

Коляното на Джейк подскочи от поредния спазъм.

— Е, освен по този начин.

— Да, така е. Но ти все пак имаш своето съзнание, своите мисли, сънища, въображение…

— Никога през живота си не съм имал време да си седя тихо и да размишлявам — каза Джейк.

Ейнджъл го погледна:

— Тогава значи си мразел работата си.

Трябваше му известна пауза, за да осъзнае, че тя вероятно има предвид фалшивата му самоличност: нощния пазач Джейк Нахт.

— През всичките тези нощи, прекарани в охрана на склада? — учуди се Ейнджъл. — И искаш да ми кажеш, че не си размишлявал? Е, какво си правел тогава?

— През цялото време патрулирах. — Лъжата му се стори твърде плоска, дори на него самия.

— Е, хайде де. Сигурно си чел книги, нали? Или поне си си представял, че си на друго място и вършиш нещо много по-вълнуващо. Нали?

— Това е друго — каза Джейк. — Когато смяната ми свършеше, можех да си тръгна и да върша това, за което съм си мислил.

— И какво е било то?

Джейк не хареса посоката, в която вървеше разговорът. Не искаше да продължава да измисля живот, който не е живял, за да погуби живот, който не желаеше да живее.

— Да се върнем в самото начало — каза Ейнджъл. — Трудно ми беше да си те представя като нощен пазач. Виждаш ми се много по-способен.

— Да бе, ето ме — истински ракетен инженер.

Ъгълчето на устните й трепна в усмивка.

— Не се опитвай да ме баламосваш, Джейк. Тук съм слушала какви ли не приказки. Всички ги разправят: и куклата манекенка, и обикновеният строител. Лъгали са ме твърде много, за да продължавам да се хващам. И в семейството ми са ме лъгали. На първия учебен ден имах голям проблем в училище, защото една от сестрите ми ми каза да се посъветвам с учителя за съчинението ми, посветено на мастурбацията. А когато бях на четири, брат ми ми казваше, че ако си сваля крака от леглото, преди да е дошла сутринта, крокодилът отдолу ще го изяде.

— О, нима искаш да кажеш, че това не е било вярно?

Тя се усмихна.

— Мислиш си, че можеш да ме отклониш от темата, като се шегуваш? Ти не си мързелив, а депресиран. Прекрасно го прикриваш и, господи, възхищавам ти се на това, но ако бях на твое място, сигурно щях да си изплача очите и да отрежа всеки, който се опита да ми помогне…

— Едва ли — каза Джейк. — Не и ти.

Тя грейна.

— Иска ми се да вярвам, че си прав. Иска ми се да бъда така смела, както си ти. Но смела или не, щях да бъда ужасно депресирана. Зная, че е така. Може би дори щях да искам да умра.

— Нима се опитваш да бъдеш на моя страна? — попита нежно Джейк.

— Че трябва да умреш ли? Изобщо не е така. Би трябвало да бъдеш депресиран, ядосан и уплашен и би трябвало да се бориш с това. Използвай шеги, псувни или каквото щеш, само разбери, че има още живот пред теб.

— Не искам живота, който живея сега. — Устремът на Джейк отстъпи място на отчаянието. Е, това бе краят на План А. Прекалено умна беше, за да се хване в него.

И така, какъв беше План Б?

— Ти изпитваш самосъжаление — каза Ейнджъл.

Джейк се замисли над това. Беше ли права тя? Много пъти в живота си той бе изпитвал самосъжаление — особено когато бе дете, тоест преди Сардж. Тогава искаше семейство, но никой не го искаше. Това го нараняваше и той определено се самосъжаляваше. Но с течение на времето свикна да не му пука. Щом на никого не му пукаше за него, защо и на него да му пука? И тогава Сардж го взе. На Сардж му пукаше за него. Заради това Джейк бе започнал отново да вярва, че животът му има значение.

След последния си ден със Сардж той бе престанал да чувства — не чувстваше абсолютно нищо за себе си.

Това, естествено, не означаваше, че не бе чувствал нищо в живота. Възприемаше го, поне през по-голямата му част, като нещо интересно. Поне така беше до случката в хотела.

Удоволствието се състои в това, човек да върши добре онези неща, в които е най-добър и които са му най-приятни. То може да се крие в чашата студена бира на прохладно място. Или пък — в гладкия приклад на пушката. Не е нужно човек да преценява всичко с разума си — струва ли си да изпитва дадено чувство или не. Всеки човек обича. Може да бъде всякакъв вид любов — например да обича да държи волана, докато лети по магистралата със сто и петдесет километра в час. А няма мъж, който да не обича тръпката от това да се потопи в наелектризиращата мекота и нежност на женското тяло.

Тялото на Джейк сякаш бе създадено да обича тези удоволствия, но сега устремът му бе прекършен. Полицейският куршум бе унищожил единственото чувство, което имаше значение за него, и бе направил невъзможни нещата, които биха правили живота му интересен. Единственото нещо, което все още можеше да усеща, беше собствената си душа. Обаче той не искаше да чувства нищо към нея, защото може би щеше да изпита съжаление. А Ейнджъл му бе казала, че душата може да му върне импулс, заради който да пожелае да продължи да живее. Но той не чувстваше нищо чрез тялото си…

Значи беше по-добре да умре.

Обаче как да накара и Ейнджъл да разбере това?

— Кажи нещо — рече тя.

— Помниш ли, когато ми разказа какво е да си най-малката в семейството?

— Да.

— Това ми даде възможност да разбера защо си искала да станеш ченге. Сега и аз имам нужда ти да ме разбереш, но не знам какво да кажа, така че наистина да се получи. Е, мен никой не ме е потупвал по главата, докато я усетя плоска отгоре. Но и аз имам същата нужда като теб да контролирам някои неща.

Ейнджъл вдигна ръката му от завивката и се загледа в нея, като че ли тя беше карта на душата му.

— Разбирам това, Джейк — искала съм да стана ченге, за да мога да заповядвам на някого поне веднъж в живота си. Сигурно затова станах сестра. А сега ти дори не можеш да даваш заповеди на собствените си ръце. Обаче това, че те разбирам, изобщо не означава, че ще се съглася с теб, че смъртта е най-добрият изход. Тялото ти се е променило. Обаче и умът ти трябва да се промени. Още не е привикнал към новостите, но и това ще стане, ако му дадеш шанс. Може би при предишния си начин на живот ти не си усещал, че имаш тяло, защото цялата ти същност е била скрита в него. И ако този инцидент не се бе случил, можеше да прекараш целия си живот с убеждението, че тялото ти е просто инструмент да се поддържаш жив — без да чувстваш нищо специално към него. Но инцидентът се случи. И сега ще трябва да научиш разликата между обикновените физически усещания и истинските чувства, за да разбереш най-после, че ти никога не си се състоял само от тяло. Тялото ти е било инструмент на ума ти, какъвто е чукът за ковача. Сега чукът е счупен и ще трябва да преминеш към нов начин на живот. Това означава, че ще трябва да положиш много усилия, за да се научиш да живееш поновому. Лесно ли ще стане това? Не. Но ако положиш усилия, новият човек, в който ще се превърнеш, ще иска да живее.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това.

— И ти не можеш да бъдеш сигурен, ако не опиташ. — Тя вдигна поглед от ръката му и предизвикателно вторачи в него прекрасните си кафяви очи.

Той осъзна с огромно възхищение колко интелигентна бе тази жена. Това, което току-що му бе казала, бе толкова ясно и логично. А доктор Греъм никога не би могъл да се изрази така опростено и достъпно.

Моето тяло е моят чук — помисли си Джейк. — Не е зле.

Ако изобщо е възможно да бъда убеден, че трябва да живея, Ейнджъл е единственият човек, който може да го направи…

Той изпита страхотен порив на ентусиазъм, защото осъзна, че тя току-що бе отворила вратичка. Дали щеше да се възползва от нея?

— А какво ще стане, ако опитам — каза той, — но продължа да желая смъртта си?

— Ще поговорим по въпроса, ако това наистина се случи.

— Не, искам да поговорим сега.

— Сега не можеш да предвидиш какво ще стане с теб в далечното бъдеще. Няма смисъл да се говори за това. Ако опиташ да живееш в продължение на една година и след нея все още искаш да умреш, ще размисля върху проблема ти, обещавам.

— Това не ми харесва много, Ейнджъл. Искаш от мен да опитам. Начинът, по който се чувствам сега, ме кара да мисля, че опитът ще си струва, но за малко и при едно условие. Ще опитам, но само при условие че още сега сключим споразумение за едно нещо.

Тя не отговори. Погледът й галеше лицето му.

Той продължи:

— Ще дам всичко от себе си в следващите две седмици. Кълна ти се, че наистина ще го направя. Ако след това още искам да умра, ще ми помогнеш да го направя.

Ейнджъл пребледня:

— Две седмици! Това е смешно. Ти…

— Е, добре. Тогава може би един месец…

— Една година.

Спипах я! — помисли си Джейк, но се удържа да не издаде чувствата си чрез изражението на лицето си. Той каза:

— Два месеца.

Тя стана, отиде до другия край на стаята и се върна.

— Джейк, нямам намерение да те убия. Няма начин.

— Ейнджъл, ако не се споразумеем сега, ще насоча всичките си усилия към своята смърт. И ще успея да го направя, обещавам ти. Имам приятели. Все ще накарам някого от тях. Не можеш да ме спреш.

През цялото време той запазваше увереността в гласа си, въпреки че знаеше, че няма да му бъде лесно да намери когото и да било.

Приятели… Ей, да бе… Досега, в продължение на толкова години, той не бе имал нужда от никого. И точно толкова бяха приятелите му.

Той продължи:

— Единствено в твоите възможности е да решиш дали искаш да опитам с всички сили да направя всичко по твоя начин. Ще го направя, ще дам всичко от себе си, ако имаш смелостта да ми помогнеш, в случай че не се окажеш права.

— Сигурна съм, че не греша — каза тя.

— Тогава няма да имаш никакъв проблем, нали?

Тя закрачи отново. Отиде до стената и се върна.

Той видя тънка ивица пот на челото й.

— Шест месеца — каза тя.

— Четири. Ще направя всичко, което ми кажеш. Няма да се дърпам. Ако се получи, ще си отдъхнеш спокойно. А ако не се получи и все още искам да умра, ще направиш каквото трябва. Ще стане по такъв начин, че никой да не разбере, че ти си ми помогнала.

— Джейк…

— В противен случай почвам да търся подходящия приятел.

— Четири месеца. И ще правиш всичко, което ти кажа! Без шмекеруване!

— Кълна се.

— И аз ще съм тази, която накрая ще прецени дали си се справил.

Джейк се поколеба.

— Е, добре.

Ейнджъл го погледна.

— Става. Споразумяхме се.

Джейк искаше да вземе ръката й в своята, но трябваше да се задоволи само с усмивка към нея. За първи път, откакто се бе събудил в болницата, почувства искрица надежда. Четири месеца бяха много време. Но той щеше да ги преживее — ден след ден, седмица след седмица. Щеше да ги изтърпи някак си.

И тогава Ейнджъл щеше да го убие.