Франсис Пол Уилсън
Завещанието (51)

5.

— Сигурно често ядеш тук — каза Алиша, докато двамата се настаняваха в сепаре за четирима.

Тя беше пристигнала по-рано. По принцип би дошла пеша. Но въпреки думите на Джак, че никой няма да я закача преди срещата с адвокатите в понеделник, си беше взела такси.

Уил се появи няколко минути по-късно. Салонният управител го беше посрещнал с широка усмивка, а трима души зад бара му бяха казали здрасти.

Той сви рамене.

— Предполагам, че ако вися някъде, то това е именно тук. Но става въпрос за един или два пъти седмично.

Тук ли беше снощи, помисли си тя. Ако ти беше вървял след мен вместо Джак, сега Томас и биячите му щяха да са в затвора и цялата тази бъркотия щеше да се оправи.

— Мислех, че ченгетата висят по барове с други ченгета.

— Така е. Прекарах няколко години, наливайки пари в кръчмата на Мидтаун Юг, но знаеш ли… просто в един момент ти омръзва постоянно да говориш на полицейски теми. Поне на мен. Тук съм просто Уил Матюс, който по случайност е полицай.

Един сервитьор се отби с кошница с гевреци и дълги анорексични италиански хлебчета. След като се допита до нея, той поръча бутилка „Chianti classico“^[1], след това се облегна напред.

— Да поговорим за новостите около Флойд Стивънс.

Той й подаде кошницата и тя си взе едно хлебче.

— Моля те.

Тя отхапа края настървено.

— Следих го.

— Разрешиха ли ти да го правиш? — попита тя изненадано. — Искам да кажа, при всички други престъпления, които стават…

— Щеше ми се. Не, направих го в извънработно време.

— В свободното ти време? — Ако Алиша беше изненадана преди секунди, сега беше шокирана. — Но защо?

— Казах ти. Преди работих в Отдела за борба с порока и познавам тези гадини. Те са извън контрол. Ти го прекъсна, затова си помислих, че не се е наситил. А това означаваше, че ще тръгне на лов много скоро. Затова веднага щом приключех работа, отивах до Горен Уест Сайд и висях около неговото жилище, чакайки го да излезе или да се прибере.

— И?

— Снощи излезе. Отиде до гаража, където държи колата си, и отпраши директно към „Минесота Стрип“.

— Какво е това?

— Място, което сигурно никога няма да видиш. Нещо като секс супермаркет, пълно с проститутки от всички възрасти и полове.

— Всички полове? Знам само за два.

— Е, има и по средата. Да видим… как да го нарека… момчета, които са променени горе — нали знаеш, гръдни имплантанти и хормонална обработка на кожата — но долу си остават с цялото оборудване… много търсени на „Стрип“.

— Чудесно.

Уил сви рамене.

— Доста са жалки там долу, но мен лично това не ме притеснява. Всеки си има предпочитания. Но когато сводниците почнат да изнасят деца за ястребите…

— Ястреби? — Това е като съвсем нов език, помисли си Алиша. — Какво е това?

— Най-често се отнася до гейове, които търсят много млади мъжки проститутки, но аз го използвам за всеки, нормален или обратен, който търси прекалено млади неща.

— Пиленца — каза Алиша, като леко й призля. — По-млади, по-нежни, беззащитни.

Тя погледна Уил. Толкова добре изглеждаше, почти като момче с тази къса руса коса; работата го сблъскваше почти всеки ден с човечеството в най-лошата му светлина и въпреки това някак беше останал незасегнат.

— Това харесват. И Флойд Стивънс е един от тях. Проследих го. Той идеално знаеше къде отива — всъщност си мисля, че се е обадил предварително, защото имаше някой, който го чакаше на един ъгъл с много младо на вид момиче, когато спря. Детето се качи в колата му и двамата потеглиха.

Хлябът в ръката на Алиша се натроши под разпалилия се в нея гняв.

— И ти му позволи?

— Разбира се, че не. Но не исках да усложнявам нещата, като го погвам сам — не исках адвокатът да повдига въпроси за капани или тормоз — така че го проследих до доковете и казах на двама приятели от Отдела за порока. Те изчакаха да паркира, издебнаха го и го хванаха по време на акта.

— Сега вече някой ще го махне ли от улицата? — каза тя, изтръсквайки трохите от скута си.

— Не е на улицата. Поне за известно време. Затворен е и е обвинен за секс с непълнолетен.

— И това са добрите ти новини? Че още едно дете е било насилено от този боклук?

— Не разбираш ли? — попита Уил, като изглеждаше малко обиден. — Този път няма да се измъкне. Сега има вече две обвинения за изнасилване в една седмица. Не може да заплаши или да си плати, при положение че свидетелите са полицаи. Ще бъде прекалено зает да се защитава, за да тръгне след теб. Не може да те докосне.

… Не може да ме докосне…

Алиша се строполи назад, когато истината в думите на Уил премина през гнева й към Флойд Стивънс.

— О, господи — каза тя меко. — Ти си прав. Не може да каже, че не е докоснал Канийса. Не може да каже, че съм си го измислила и съм преувеличила.

— И най-доброто е — каза Уил, — че ще лежи заради снощното си изпълнение.

Алиша затвори очи и си пое дълбоко въздух. Сякаш една малка планета се беше вдигнала от раменете й.

— Благодаря ти — каза тя, гледаща към него.

Почувства внезапен изблик на топлина към този човек, този добър, добър човек.

— Това, което си направил, е много повече от задълженията ти. Аз… не знам какво да кажа.

Тя импулсивно протегна ръка през масата и стисна неговата.

— Благодаря ти.

Той поклати глава.

— Залових перверзник и помогнах на една много специална дама. Повярвай ми, удоволствието е изцяло мое.

Алиша усети, че Уил е хванал ръката й с двете свои. Не можеше да се дръпне сега… и не беше сигурна, че искаше да го прави.

Пристигането на келнера с виното развали магията.

Уил направи голямо представление с пробната чаша „Кианти“, като го въртеше леко във въздуха, провери цвета му, помириса го, преметна го в устата си няколко пъти — направи всичко с него освен гаргара, после преглътна и направи отвратена гримаса.

— Това е ужасно! — каза той на келнера. — Върви да го излееш в мивката!

Сервитьорът изсумтя.

— Да бе — каза с крива усмивка. — Все едно разбираш.

Наля една чаша на Алиша и след това спокойно допълни чашата на Уил.

— Тук съм като Родни Дейнджърфийлд^[2] — каза Уил и поклати глава. — Не получавам никакво уважение.

— Може и да разбираш нещо от бира — каза келнерът. — Но от вино? Забра’и.

Той остави бутилката на масата и си тръгна.

— Ти наистина идваш често тук.

Уил се засмя.

— Да, Джоуи е племенник на собственика. Познаваме се от дълги години.

Алиша отпи от виното и първата глътка й се стори малко кисела, но втората не беше толкова зле.

— Та — започна тя, приближавайки се към въпроса, който я човъркаше — сигурно да работиш по цял ден и да преследваш хора през нощта допринася за огромна бъркотия в личния ти живот.

— Личен живот? Какво е това?

— Нали знаеш — приятели, семейство, гадже… такива неща.

— Повярвай ми, не беше саможертва. На приятелите си не липсвам, родителите ми се преместиха в Южна Каролина, а що се отнася до жената на живота ми — той завъртя чашата си, вгледан в рубинената течност, — тя си стегна багажа и си замина преди около година.

— Съжалявам — каза Алиша, като мислено се удари за това, че е полюбопитствала. Не знаеше какво да каже. — Аз… предполагам, че дългите часове на работа като полицай са трудни за една връзка.

Уил изсумтя.

— Щеше ми се да беше така. Можех да се справя с това, дори да измисля нещо. Не… беше някъде по това време миналата година, когато отиде да посети семейството си във Върмонт — малко градче на име Браунсвил — и случайно срещнала своя стара любов. Отишли на среща, старите искри започнали да горят наново и в следващия момент тя ми звънеше по телефона и ми казваше, че няма да се връща в Ню Йорк, остава във Върмонт и ще се жени за онзи тип.

— Сигурно те е заболяло — каза Алиша, като го съжали.

Беше разказал историята толкова спокойно, но тя усети тлеещата болка.

— Така е. Отне ми около милион обаждания и дори пътуване дотам, преди най-накрая да разбера, че тя говори напълно сериозно. — Той се изправи и я погледна, сякаш отпъждаше спомените. — Но това беше тогава. Преживях го. Животът продължава.

И сега мислиш, че трябва да откриеш някой друг, помисли си Алиша. Моля те, не се спирай на мен, Уил Матюс. Вече си изстрадал прекалено много.

— Ами ти? — попита той. — Как е твоят любовен живот?

Тя повтори като ехо неговия коментар от по-рано.

— Любовен живот? Какво е това? — Помъчи се да се усмихне. — Особено след като съм омъжена.

Той примигна учуден.

— Омъжена? Помислих си, че…

За момент й се прииска да прелее историята си за пътуващия любовник в тази за пътуващ съпруг, но не искаше да го лъже. Не и след всичкото, което беше направил за нея.

— Но ти вече си срещал половинката ми — каза тя, като гледаше озадачената му физиономия няколко мига. — Центърът. Неразделни сме, ако искаш да знаеш.

— О! — Той се засмя. — Омъжена за работата си — каза той и кимна. — Много добре те разбирам. И аз имам подобен проблем.

Невинаги е проблем, каза си наум тя. Понякога е решение.

Можеше да види как той се отпуска. Това беше добре… и зле. Сигурно си въобразяваше, че може да действа.

Прекараха остатъка от вечерята и сигурно още час след това в разговори — Уил питаше за подробности от живота й, а тя от своя страна контрираше с въпроси, които караха него да говори за себе си.

Равносметката от вечерта беше, че тя си изгради представа за един добър човек, който обичаше бира, риболов и баскетбол; отдаден детектив, който беше успял, поне засега, да се опази от цинизма, който явно инфектираше всички ченгета от големия град.

А за Уил? Когато излизаха от ресторанта, Алиша се съмняваше, че той е узнал нещо повече за нея, откакто когато беше дошъл на срещата.

Докато той я караше към къщи, тя гледаше ръцете му там, където беше хванал волана. Силни ръце, здрави. Тя се зачуди какво ли щеше да е усещането, ако се увият около нея. Рядко й беше неприятно, че е сама, всъщност през повечето време беше прекалено заета, за да разбере, че беше сама.

Но имаше моменти, най-вече през нощта, когато искаше да се сгуши в някого, да усети закрилящи ръце около себе си, когато просто искаше да бъде прегръщана.

Чувстваше се сигурна и спокойна, когато той спря пред апартамента й. И беше раздвоена: да го покани да влезе или не?… Да го покани или не?

И тогава иззвъня пейджърът.

Уил провери колана си.

— Не е моят.

Алиша се разтърси за своя в ръчната си чанта и усети как настроението й се разбива на парчета, когато разпозна от кой номер е.

Етажът на Хектор. Имаше само една причина, поради която можеха да й се обаждат по това време.

— Уил, можеш ли да ме откараш до „Св. Винсънт“? Бързо? Имам предвид наистина бързо.

Той й отвърна със свистене на гуми.