Франсис Пол Уилсън
Проклятието (95)

23.

Вики седеше сама в мрака и трепереше в скъсаната си мокра нощничка. Помещението беше студено. Подът беше хлъзгав, а въздухът — толкова противен, че й идваше да повърне. Чувстваше се ужасно нещастна. Мразеше да стои на тъмно, но сега мракът беше по-приемлив, отколкото прегръдката на онова чудовище.

Щом скочи на палубата, чудовището направи нещо странно — замъкна я в задната част на кораба и я вдигна високо във въздуха пред редица прозорци. Вики имаше чувството, че някой ги гледа, но не можа да види нищо. Чудовището я държа дълго така, сетне я понесе надолу по металните стълби.

Противната смрад от чудовището изпълни въздуха. Но вонята не идваше само от него, а от отворената метална врата, към която се бяха отправили. Вики започна да рита, да пищи и да се бори, докато се приближаваха към отвора, защото оттам се разнасяше шумолене, стържене и ръмжене. Чудовището не обърна внимание на съпротивата й. Мина през дупката и вонята стана непоносима.

Вратата се тресна зад тях и се заключи. Сигурно някой или нещо стоеше в сянката зад нея, докато минаваха. И изведнъж чудовищата я обкръжиха. Огромни черни форми запристъпваха към нея, протягаха ръце, оголили зъби и съскаха. Писъците на Вики заседнаха в гърлото й. Чудовищата щяха да я изядат — беше сигурна в това!

Но онова, което я бе донесло, не позволяваше на останалите да я докоснат. Съскаше и ги дращеше. И накрая те отстъпиха. Но не и преди да разкъсат нощничката й и да я одраскат на няколко места. Сетне чудовището я понесе по някакъв коридор и я пусна в една стаичка без мебели. Вратата се затвори и Вики остана сама в мрака. Сви се в най-отдалечения ъгъл и затрепери.

— Искам да си отида у дома! — проплака тя.

Отвън се чу раздвижване и съществата, които бяха там, изглежда се махнаха. Поне не чуваше боричкането, съскането и дращенето им. След малко се разнесе друг звук — нещо като монотонно скандиране. Но Вики не разбра нито дума. После пак се чу шум в коридора.

Вратата се отвори. Хленчеща от ужас, Вики се опита да се сгуши още по-навътре в ъгъла. Нещо изщрака и стаята се изпълни с ярка светлина, която я заслепи. Когато очите й свикнаха с блясъка, тя се опита да разбере кой стои на прага. Не беше чудовище. Сетне погледът й се проясни.

Човек! С брада и облечен в странни дрехи. Имаше само една ръка. И се усмихваше!

Вики извика от радост и се втурна към него.

Беше спасена!