Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (12)

XII

Партията бе наистина продължителна — осемдесет или деветдесет хода — дори ако не включваме времето, отделено за мислене на самия турнир. Не ме биваше особено в оценката на по-оригиналните комбинации и започнах да се отегчавам (също както при двубоя между Кордобан и доктор Майор) дълго преди силите на съперниците да се стопят до офицер и две пешки.

За мое успокоение открих, че не съм единственият, който се чувства така. В началото всичко беше все още интригуващо като встъпителната част от хубав спектакъл — неподвижните участници заставаха на коляно, за да не пречат на погледа, а по-интересните моменти се подчертаваха с пауза. Публиката изразяваше възхищението си с ръкопляскания, един-два пъти даже се разнесоха одобрителни възгласи. Вземащата фигура обикновено нанасяше условен удар с къс меч, след което две пешки подхващаха жертвата и я оставяха върху тревата. Представлението се провеждаше в почти пълна тишина, ако се изключат аплодисментите и периодичните удари на барабана, сигнализиращи за поредния ход.

Обаче с напредването на играта и някак монотонното разместване на материала лицата на повечето присъстващи, освен Пабло Гарсия и още неколцина (впрочем Гарсия, както забелязах, следеше партията с нарастващо безпокойство), придобиха любезен, но отегчен вид. Те все по-често даваха знак на кръстосващите между редиците сервитьори с освежителни напитки.

Единственото и по-явно изключение от тази всеобща досада бяха el Presidente и Диас. Вадос вникваше в двубоя с напрегнатата физиономия на мелбърнски запалянко по време на мач. Това ме подсети, че няма да е зле (веднага щом се върна у дома) да посетя някоя среща на моите любимци от „Шийлд“. Министърът, от друга страна, разделяше вниманието си между играта и самия президент.

Лицата и на двамата изразяваха неодобрение. Не, не точно неодобрение, ами по-скоро нещо, близко до… до омраза и все пак примесено с взаимно уважение. Припомних си всички истории за съперничеството между тях, които бях чувал. Ето го днес пред очите ми — разгарящо се с всеки миг. Ако не беше навикът да го контролират, със сигурност щяха да стигнат до взрив с ужасяващи последствия.

Фигурите най-сетне приключиха със сложните си маневри, белият цар коленичи и сведе глава. Черният напусна разчертания килим, поклони се на Гарсия, предаде му своя меч и го придружи до полето, за да извърши coup de grace^[1] в пантомимата. Сеньор Вадос пръв направи знак за аплодисменти, а шампионът се надигна тържествено между двамата високи царе, като опипваше с безпокойство очилата си.

После Диас отново погледна към най-важния човек на републиката. Вече се усмихваше толкова широко, че се виждаше един счупен зъб.

Зад мен Исабела Кортес се пробуди с въздишка от своя унес.

— Това е всичко — произнесе със задоволство тя. — Сега остава да се присъединим към опашката, за да се сбогуваме с домакина, и можем да си тръгваме…

— Белита! — прекъсна я замислено професорът. — В студиото ли се връщаш? Бих искал да обсъдя с Пабло разгръщането на офицера от царския фланг в началото на играта — тази разработка ми се стори доста интересна.

— Добре, добре — отговори невъзмутимо сеньора Кортес. — Довечера ще се видим у дома.

Леон си запробива път през топящата се тълпа, прислужниците вече сгъваха шахматното поле, а аз заех място в редицата, та да бъда възнаграден с прощално кимване от Вадос. Сетне се върнах при колата.

Ама че побъркана страна, мислех си, докато карах назад към града. Победителят в Карибския турнир е обявен за национален герой, общественото мнение се обработва чрез телевизията, като никой не си прави труда да крие този факт, в съседство със свръхмодерните сгради се гушат дървени колиби. Странно дете си е отгледал el Presidente…

Хм, как наистина трябваше да реагирам на тая история с манипулирането на подсъзнателното възприятие? Мария Посадор бе предположила твърде правилно, че ще съм против него, но преди малко Кортес ми разказа, че самият той е присъствал на подобни отвратителни сцени в бордеите. Тогава професорът ми се стори човек високоинтелигентен и същевременно леко старомоден — с други думи господин, за когото лъжата (независимо от каузата, която защитава) би била не само чужда, ами и органически неприемлива. За втори път се налагаше да преосмислям първоначалната си преценка. Освен това се питах дали колебанието ми се дължи на стремежа към правдата, или на нежеланието да се отвличам с проблеми извън моята професионална сфера.

Още с влизането в града забелязах, че трескавото движение от вчерашния ден и последвалата го нощ беше утихнало и улиците постепенно се връщаха към своя нормален живот. Във всеки случай гледката бе съвсем обичайна за вечер след църковен празник, ресторантите и баровете бяха препълнени, по площадите свиреха музиканти. Обладан от смътната надежда, че аз също мога да се заема с прекъснатите си занимания, взех фотоапарата и бележника и отново се отправих към пазара.

Но тук ужасното клеймо, което бе оставило подир себе си убийството на Гуереро, все още тегнеше из въздуха. Безлюдните улици лъщяха мокри, измити неотдавна от цистерната на градската служба по почистване.

Минах край миниатюрен параклис в стената на една къща — ниша с груба глинена статуетка на Мадоната и поличка със закривени пирони за свещи. Почти на всичките бяха забодени жълти лоени пръчици, отдолу имаше и бележка. Вдигнах я.

„За душата на Марио Гуереро — пишеше вътре на испански. — Убит от тези (следващата дума ми беше непозната, ала предположих, че е някаква обида) индианци, които са лишени от разум.“

— Hombre! — извика заплашително някой зад гърба ми. — No toques!^[2]

Обърнах поглед. От близкия вход пристъпваха двама мъже с вид на главорези, всеки стиснал тежка сопа в ръката. Неволно се напрегнах, докато вървяха към мен.

— Qué haces?^[3] — попита дрезгаво един от тях. Вторият, след като разгледа внимателно лицето ми, даде знак на приятеля си да свали своята сопа.

— Es el señor Hakluyt, no?^[4] — избъбри той. — Виждал съм ви по телевизията. Простете, обаче ние поставихме свещите като предупреждение за ония селяци, че гибелта на Гуереро — агуасулецът се прекръсти — няма да остане неотмъстена. Послушайте съвета ми и избягвайте вечер да се навъртате насам.

— Благодаря — аз се отправих забързано към противоположния край на улицата. След кратката среща с тези войнствено настроени привърженици на партията на Вадос не беше изключено да налетя и върху сили от другата страна, а никакъв договор не би ме накарал да си рискувам живота в махленско сбиване.

Все пак, за да отвърна на призива на дълга, избрах едно по-оживено кръстовище, където се заех да броя преминаващите за определено време коли. Но след няколко часа реших да обявя края на работния ден и се прибрах в Хотел дел Принсипе да поспя.

Действително се нуждаех поне от още седмица напрегнат труд, преди да съм готов със заключенията си. Освен това, ако се вземеше предвид донякъде ненормалната ситуация в града, нищо чудно да получех малко по-високи от обичайните стойности. Ето защо, за да не губя темпо, посветих следващите два дни на отдела за уличното движение. Там почнах да вкарвам събраните данни в компютъра, да ги анализирам, да ги уточнявам съобразно моите параметри и да оформям първите приблизителни резултати за периода, през който бях извършил изследването. Понеже боравех със сравнително ограничена информация, изчисленията ми отнеха далеч по-кратко време, отколкото предполагах. Все пак Ангърс бе доста въодушевен, когато в петък по обяд ме завари да чертая скица за пробно изменение в плана на пазарния район.

Побързах да го уверя, че още не зная дали съм открил подходящото решение и че обикновено са ми необходими пет-шест опита преди онзи вариант, който поне отчасти да отговаря на всички условия. Той обаче не обърна внимание на думите ми, сякаш бяха само проява на скромност, и ме заведе да хапнем на Пласа дел Норте.

Никога нямаше да започна да харесвам тоя префърцунен англичанин, изглеждаше ми прекалено… безупречен. Но изобщо не се съмнявах, че той наистина познава добре пътностроителното инженерство. Беше ми признал, че е напуснал родината си, защото транспортната й мрежа била в твърде занемарено състояние за една напреднала държава и най-вече поради липсата на единна политика спрямо уличното движение. Известно време трупал опит из страните от Общия пазар, участвал в строежа на западната африканска крайбрежна магистрала, после го поканили в Щатите — там работил по изграждането на две скоростни шосета и на южния манхатънски надлез. Когато и след този период Англия по негово мнение продължила да пренебрегва въпроса за нова пътна политика, Доналд се отказал от надеждата да се завърне у дома и приел предложението на Вадос. Уважението ми към инженера порасна много, щом научих, че на споменатия манхатънски обект е отговарял за секция К, която знаех отлично от престоя си в Ню Йорк.

Тъкмо обсъждахме някаква маловажна техническа подробност, когато нечия ръка легна върху рамото ми. Извърнах се, за да установя, че едрото тяло на Шишкото Браун е засенчило слънцето.

— Здрасти, Хаклит — рече той, обвит в облак дим от пурата си. — Имам любопитни новинки за теб.

Не обръщаше никакво внимание на Ангърс. Англичанинът го заговори докачено:

— Привет, Браун! Рядко се случва да те виждам насам — да не си намерил най-сетне клиент за изстискване?

— Ако някой от нас се безпокои как да си натъпче джобовете, това е приятелчето ти Андрес Лукас — парира равнодушно адвокатът. — Не знам дали ти е известно, но мен ме вълнува правосъдието. Не е трудно да го запомниш, понеже съм един от малкото във Вадос с подобни интереси… Та както казах, Хаклит — продължи той, без да се съобразява с разгневения Ангърс, — изглежда, че намерих цаката на съдията Ромеро благодарение на ходатайството на Миг пред Диас. Гонсалес се разпореди за ново гледане на делото. Дошъл съм тук да го отпразнувам. Искаш ли да поздравиш Мигел? Той е ей там и ще обядва с мен. Доскоро, сър. Доскоро.

Дебеланкото се отправи тромаво към своята маса. Доналд го проследи с блеснал от яд поглед.

— Досаден нехранимайко! — процеди през зъби. — Все се вре където не му е работата! Ха! — възкликна инженерът и загаси цигарата си в пепелника. — Ще се връщаш ли в службата?

— След час-два — обещах аз. — Трябва да взема разни книги от хотела. Ще се видим пак.

Това бе само претекст, повече се интересувах от митингите на Пласа дел Сур. Бях пропуснал сутрешните вестници и ми се щеше да разбера дали Националната партия е събрала достатъчно кураж за някоя нова публична проява.

Но когато стигнах площада, там нямаше никакви политически групи. Вместо тях наоколо се навъртаха поне сто полицаи, мнозина киснеха под палмите, пушеха и играеха на зарове. Няколко ченгета се бяха струпали край една шахматна дъска.

Прибрах се в хотела, все още озадачен. Едрият портиер ми козирува, а аз се зачудих дали да не го питам какво всъщност става. После реших, че най-вероятният отговор ще бъде: „Не знам“, също както не знаеше нищо в деня на моето пристигане. Забравих за намерението си, щом зърнах във фоайето Мария Посадор — седеше замислено край черно-бяла масичка и местеше фигурите, стиснала познатата незапалена руска цигара между пръстите. Имаше разтревожен вид.

Приближих я, тя ме поздрави с вяла усмивка и махна към празното кресло срещу нея.

— Желаете ли една партия шах, сеньор? — покани ме дамата. — Нуждая се от мъничко развлечения. Е, готов ли сте?

— Съжалявам, че ще ви разочаровам — подхвърлих аз. — Трябва почти веднага да се връщам в службата. Все пак може би ще ми кажете — защо няма речи днес на площада?

Мария сви рамене.

— Вчера избухнаха малко размирици и Диас забрани всякакви митинги, докато не се успокоят духовете покрай убийството на Гуереро.

— Толкова ли е лошо положението?

— Достатъчно, та всеки миг градът да се раздели на воюващи лагери — отвърна с напрегнат глас тя. Както разговаряхме, Посадор подреди фигурите за нова партия. — Ето така!

— Май не дойдох във Вадос в най-подходящото време — опитах се да разведря обстановката, но не успях. Жената вдигна виолетовите си очи към мен.

— Ех, ако не бяхте вие, щеше да е някой друг. Моментът направо е назрял за това. Не, смъртта на Марио Гуереро е само дребен детайл от цялостната картина, лек симптом на болестта, която разяжда нашия живот. Останалото е всеобща корупция плюс разложение — и двата процеса си въздействат взаимно. Сигурно си давате сметка, че като притежател на много акции в строителните фирми сеньор Сейксас (който иначе работи във финансовия отдел) има личен интерес да се правят нови и нови магистрали независимо от измерената в човешко нещастие цена, понеже в края на краищата златните реки ще потекат към неговия джоб. Ето го кредото на модерната ни Република Агуасул. О, туй е известно на всички! Но какво се случи, когато нашият добър писател Фелипе Мендоса се опита да извади на бял свят кирливите ризи — не друг, а именно той, интелектуалецът със съхранен граждански морал и ненакърнена съвест? Сейксас просто размени няколко думи по телефона със своя близък приятел съдията Ромеро. Днес хищникът разполага със съдебно разпореждане срещу Фелипе и ще може зад тоя непоклатим параван да продължава и за в бъдеще със съмнителните си операции, докато истината остава скрита от очите на хората. Вече ми се гади от всичко, сеньор… — Чертите й се сгърчиха в отвратена гримаса. — Е, стига съм бъбрила. Помислихте ли върху това, което ви показах онзи ден?

— Да — отвърнах, подбирайки внимателно думите си. — Даже разговарях с Исабела Кортес от телевизията и мъжът й призна, без дори да го питам, че действително използват въпросната техника. Лично аз не одобрявам подобен метод, но според господина те имат своето оправдание, защото…

— Така е, драги Хаклит — прекъсна ме тя с внезапно почервеняло лице. — Не се съмнявам, че за всяко нещо под слънцето може да се намери известно оправдание. Приятен ден.

Мария Посадор отново потъна в мисли. Сега придоби толкова вглъбен израз, че едва ли забеляза кога си тръгнах.