Кир Буличов
Островът на ръждивия лейтенант (5)

Кралят на пиратския остров

Островът, на който акостира лодката с пленниците, беше малък, скалист и макар да се намираше недалеч от брега, лодките рядко се приближаваха към него. Тук нямаше какво да се види. Някога, преди двеста-триста години, на острова са живели контрабандисти и са построили тук каменна къща или по-скоро хижа. Покривът й отдавна беше рухнал, но в нея човек можеше да се скрие от вятъра. Неотдавна тук работеха археолози. Археолозите не откриха нищо, но оставиха след себе си няколко дупки и ровове пресичащи центъра на острова.

Островът го нямаше на картите — беше твърде малък и незначителен и за корабоплаването не представляваше никаква опасност — в този пуст край на кримското крайбрежие рядко се появяваха кораби.

Всичко това Алиса, разбира се, не знаеше. За нея островът беше голяма скала, издигаща се от водата, пустинна скала без нито едно дърво. Слънцето вече беше залязло и островът беше сив и мрачен.

Когато лодката стигна до самия бряг, от руините на хижата се появи робот, голям и ръждясал като тези, които бяха заловили Алиса, и се спусна към водата.

— Има ли плячка? — попита той.

— Един голям човек и един малък — каза роботът.

— Не е зле като за начало — каза новият робот. — Ще докладвам на шефа.

Той се обърна, скърцайки със стави, и изчезна в руините, някогашно убежище на контрабандисти.

Роботът свали Алиса и стареца на брега и загаси двигателя на лодката. Другият развърза ръцете на пленниците и махна парцала от устата на Алиса.

— Хулигани някакви! — каза Алиса задъхана. — Справихте се с мен, но помислихте ли какво ще стане, когато хората разберат за вас?

Роботите сякаш не я чуха. Те стояха мирно, чакайки робота, който се появи от руините, да се приближи отново към тях.

— Шефът ви благодари за службата — каза той.

Роботите тропнаха с крак и замръзнаха.

— Шефът не може да разгледа плячката в момента. Зает е.

Роботите отново тропнаха и пак замръзнаха.

— Можете да почивате — каза местният робот. — Докато няма нужда от вас. Ясно?

— Тъй вярно! — казаха в хор роботите, примигнаха с кръглите си очи и си тръгнаха, веднага забравяйки за пленниците.

Старецът седна на рядката жълта трева и каза:

— Наистина хулигани.

— Дядо — каза му Алиса, която напълно беше забравила, че самият той е робот, — дядо, виждал ли си някога метални роботи?

— От къде на къде, в наше село няма такива?

— Значи не знаеш.

Алиса беше виждала много роботи, но никога метални. Създаването на робот от метал е непродуктивно. Ще се окаже тежък, скъп и крехък.

— Дядо, трябва да дадем сигнал към брега — каза Алиса. — Да дойдат и да ни спасят.

— Там е работата, внучке — каза дядото. — Нашите никога не спят. Помня все едно е днес, изкачваме хълм в Манджурия, пред нас генерал Гурко на бял кон…

И старецът се впусна в безполезни спомени за събития, за които, поради факта че беше произведен само преди седмица, нямаше как да си спомни нищо.

— Дядо, имаш ли огънче?

— Какво?

— Огънче. Запалка, фенерче…

— Имах някъде кремък и огниво…

Старецът бръкна в джобовете на сивото си яке, но не намери нищо.

— Явно съм ги изгубил.

На скалистата пътека се появиха два пластмасови робота. Те носеха по един голям камък. Друг голям метален робот се движеше отзад. Той ги надзираваше.

Роботите поставиха камъните на земята до купа от камъни, които вече лежаха там.

— Какво правите, братлета? — попита старецът.

— Изграждаме укрепления — каза роботът-надзирател. — Хайде, побързайте, пластмасовите!

Пластмасовите роботи забързаха обратно.

— Това вероятно са изчезналите роботи на професора — каза Алиса.

— Срещу кого строят тези укрепления? — попита старецът. — Турчинът пак ли ни заплашва?

— Не, сигурно се страхуват от хората от брега. Хайде да намерим пръчка, да сложим шапката ви на нея и да я размахаме.

— Защо да не помахаме — съгласи се старецът.

Но, за съжаление, на брега нямаше нито една пръчка.

— Да вървим по крайбрежието — каза Алиса. — Да потърсим.

— А това, може ли да е… — започна старецът.

— Какво? — попита Алиса.

— Забравих, насам-натам, имам ранна склероза, страх ме е от инсулт — тъжно каза старецът. — Трябва да внимавам, но времето не стига за всичко. Аха, спомних си: можем, в края на краищата, това… това… онова нещо, с което да направим димен сигнал, огън да запалим.

— Нямаме огън.

— Каквото нямаме, нямаме — съгласи се стареца.

Алиса и дядото вървяха бавно по брега, търсейки пръчка. Отблизо се виждаше, че роботите са работили здраво на острова. До самата вода излизаха плитки траншеи, снабдени с укрития, а на едно място иззад окопа по-високо стърчеше дънер, грубо боядисан, за да прилича на старо оръдие. Дървото доведе стареца в състояние на бурен възторг.

— Виж — измърмори той — виж, малката, далекобойно оръдие! Като почне да гърми — нито един неверник не остава на километри наоколо. Оръдия, за б-о-о-о-о-о-о-й! Стрелба надясно!! Стрелба наляво!!!

— Направено е от дърво, деденце — засмя се Алиса. — Това е за макет. Не може да се стреля с него.

— Вярно е така — съгласи се дядото-киноробот. — Опитват се да измамят. Но кого?

— Вас, навярно. Или може би други хора.

— Мен да ме измамят? Мен? Ами че за мен са като прочетена книга! От мен никъде няма да се скрият, оттук-оттам!

— Ш-ш-ш, тихо — каза Алиса. — Спри.

Зад оръдието двата пластмасови робота се мъчеха да извадят каменен блок от земята. Роботът пазач буташе блока с крак. Не им беше лесно на роботите, дори ставите им пукаха.

— Ах, предатели, отцепници! — изсъска старецът. — Сега ще ви покажа!

— Почакай.

Алиса клекна и извади миелофона от чантата си. Тя протегна антената към роботите. „Може би не са предатели“, помисли си тя. „Може би те също са затворници, като нас.“

Беше много трудно да чуе мислите на роботите, защото в свободното й ухо влизаха думите, които роботите около Алиса казваха на глас.

— Сега ще им покажа! — изсъска стареца-киноробот.

— Давай напъни се отново — изскърца роботът-пазач.

— Дръпни се — изпухтя първият пластмасов робот.

— Внимавай, ще ми счупиш крака — ядоса се другия пластмасов робот.

И през тези думи се появиха мисли. Алиса ги разпозна по гласовете им. В крайна сметка гласовете на мислите бяха същите като истинските гласове.

„Ще им покажа! Ще ги размажа!“ — мислеше си стареца-киноробот, който винаги мислеше същото, което казваше, защото беше много простодушен.

„Ще победим — мислеше си роботът-пазач. — Откъде мога да взема масло? Ставите ми скърцат… Тия слабаци и един камък не могат да мръднат. Трябва да им помогна, но ще е жалко да изгубя енергия…“

„Защо сме тук? — мислеше си първият от пластмасовите роботи. — Къде е професорът? Време е да приготвя вечеря.“

„Не трябва да се подчинявам на роботи — мислеше си вторият. — Никой не ми е дал инструкции да се подчинявам на роботи. Трябва да кажа за това.“

Пластмасовият робот пусна камъка и попита на глас:

— Длъжни ли сме да ви се подчиняваме?

— Млъкни! — отговори роботът-надзирател. — С един удар мога да ти счупи черепа. Искаш ли да пробвам?

— Не, благодаря — отвърна роботът. — Предполагам, че сте прав. Никой не ме е удрял по главата.

— Тогава вземайте най-после камъка и го завлечете до укреплението.

Роботите се подчиниха и повлякоха тежкия камък към морето.

„И все пак тук нещо не е наред — продължи да мисли пластмасовият робот. — Със сигурност има някаква грешка…“

Алиса върна миелофона в чантата си. Всичко е ясно. Пластмасовите роботи са също затворници, колкото и нея. Това е добре, защото можеше да разчита на тях. Но какви помощници ще са те? В края на краищата те изобщо не са пригодени да бъдат бити по главата.

— Каква красота — въздъхна изведнъж стареца.

Алиса дори се изненада, че старецът мисли за красота в такъв момент, въпреки че беше прав.

Назъбената стена на Кримските планини се издигаше от брега зад сребриста ивица вода. Небето над тях беше зеленикаво-лилаво — слънцето се бе спуснало зад планините, но още не беше залязло и лъчите му достигаха до редките дълги облаци.

Първите огньове светнаха, като златни точки под планинските зъбери и на ръба на водата, но беше невъзможно да се разбере коя от светлините е лагерът на кинаджиите. Но Алиса видяла делфини да плуват в морето недалеч от острова.

— Хей, делфини — извика Алиса — кажете на нашите хора, че сме отвлечени!

— Спри да крещиш, че ще те хвърля във водата! — чу се глас отзад.

Алиса видя, че отзад стои ръждясал робот.

— Сега ще им покажа! — каза той.

Роботът си тръгна, но след минута се върна със странно съоръжение в ръцете си. То приличаше на стар лък. Роботът постави дебела стрела върху тетивата и стреля. Лъкът беше самоделка и затова стрелата отлетя настрани, доста далеч от делфините.

Тогава роботът коригира неточността на оръжието си, като стреля не по делфините, а встрани, в обратната на тях страна. Този път стрелата падна тежко във водата, не достигайки делфините с около десет метра. Но делфините, очевидно, разбраха, че враговете им са на острова, и веднага изчезнаха в морето, сякаш не са били там.

Роботът гордо потупа лъка с желязна длан и каза:

— Дори с тези примитивни оръжия ще смажем всеки враг. Главното не е оръжието, а лидерът.

— А кой е вашият лидер? — попита Алиса.

— Ти, жалка робиньо — каза роботът, — дори нямаш право да споменаваш името му.

— Аз не съм ничия робиня. Вече няма роби — каза Алиса. Тя вече беше преминала през древната история и знаеше за робите.

— Ще го има — каза роботът, постави нова стрела на тетивата и я пусна в морето, към полупотъналия кораб, блъснал се в камъните близо до брега.

— Как попаднахте тук? — попита Алиса. — Защо си толкова странен?

— Ние плавахме на него — каза роботът — на кораба, който току-що ударих с точната си стрела, за да ви покажа неудържимостта на своя гняв.

— Говориш много поетично — каза Алиса.

— Аз съм командир на отряд, ефрейтор. Други така не могат, те знаят сто думи. А аз цели триста.

От развалините се чу звън, сякаш някой удряше с тояга по ламарина.

— Вечерна проверка. — Роботът метна лъка на рамото си, обърна се с ужасно скърцане и тръгна нагоре.

— Може да скоча във водата и да доплувам до брега? — помисли на глас Алиса.

— Даже не си го помисляй — каза старецът. — Няма да те пусна да влезеш. Опасно е за младия ти живот. Не мога, оттук-оттам, да позволя смъртта ти в бездната на морето.

Алиса си помисли, че той наистина няма да я пусне. Роботите са длъжни да помагат на хората в момент на опасност и по-скоро ще умрат, отколкото да оставят човек да бъде застрашен от нещо. Дори и да е филмов робот, така или иначе, блока за защита на хората е вграден в него.

— Да отидем да погледаме проверката тогава. Дори не знаем колко са.

Слънцето напълно се скри, водата стана сива, а в небето блестяха големи южни звезди. Високо, сред звездите, премина златната следа на пътнически звездолет. „Сигурно ни търсят, помисли си Алиса. — Но как ще разберат, че сме на острова?“

Девет железни робота се наредиха на площадката. Трима държаха лъкове в ръцете си, останалите държаха дебели железни тояги. Роботите бяха черни на фона на синьото небе и толкова неподвижни, че изглеждаха като статуи, издигнати тук преди много години.

— Равнис! — каза крайният робот. — Мирно!

Командата беше излишна, защото роботите вече се бяха подравнили и стояха напълно неподвижни. Роботът, който командваше, започна да барабани по корема си с железните ръце, а барабаненето образува вълнички върху спокойната вечерна вода.

Алиса хвана ръката на стареца. Двата робота, откраднати от професора, се приближиха неусетно и застанаха наблизо, тихо шепнейки за нещо.

Вратата на колибата на контрабандистите, направена от стоманена ламарина, се отвори и друг железен робот излезе на площадката, като едва движеше краката си. Беше по-висок от другите, носеше висока омачкана шапка на главата си, а гърдите му бяха украсени с грубо нарисувани кръстове. Алиса разбра, че това е „шефа“ — най-важният от роботите.

Главният робот бавно отвори няколко пъти уста, но дълго време не можеше да издаде звук от себе си. Накрая завъртя глава, нещо изщрака и от дълбините му се изтръгна неочаквано тънък и скърцащ глас.

— Здравейте, юнаци! — той каза.

— Здрасти, шефе! — в хор отговориха роботите.

— Докладвайте — каза шефът.

Крайният робот пристъпи напред и каза:

— Второкласните роботи строяха стената. Втори и трети номер направиха експедиция до континента. Хванати са двама пленници. Не са намерени оръжия.

— Лошо — каза шефът — малко е. Не е достатъчно. Невежи. Бомбоубежището?

— Ще приключим утре.

— Благодаря ви за службата. Доведете затворниците при мен. Поставете охрана за през нощта. Да живея аз, вашият лидер!

— Ура-а-а! — извиха роботите.

— Ръждясвайте, но дръжте барута сух.

Главният се обърна, вдигна крака си, но кракът не се спусна. Вождът се олюля в нестабилно равновесие и всеки момент можеше да рухне върху камъните. Стената от роботи стоеше неподвижна.

— Помогнете! — каза началникът. — Спусни крака ми. По-бързо!

— Кой да помогне? — попита крайният робот.

— Ти.

Роботът се подчини. Той натисна с цялата си тежест вдигнатото към небето коляно на вожда и кракът потъна върху камъните със скърцащ звук. Накуцвайки, вождът отиде до руините.

— Къде са затворниците? — попита роботът, помагащ на шефа.

— Ето ги тук. Чухте ли какво беше наредено?

Старецът и Алиса се качиха до руините и влязоха вътре.

Вътре беше почти напълно тъмно и само отгоре, през пукнатините на полусрутения таван, проникваше несигурна сумрачна светлина.

Стаята беше осеяна с отломки, прах и стари тенекии. В ъгъла стоеше кутия, а до нея грубо издялан варовиков блок. Главният робот седеше на блока до кутията и държеше голяма ножица в ръката си. Парчета от консервни кутии и кутии от концентрати лежаха разпръснати по щайгата. Вижда се, че археолозите и туристите, които се скитаха на острова, смятаха, че е най-добре морето да не се затрупва с боклук и са ги събирали в руините. Шефът изряза сложна многолъчева звезда от капака на консерва.

— Дойдохте ли? — попита той, без да изпуска ножицата. — Спрете и не се приближавайте. Не понасям хората. И мълчете. Зает съм. Правя награда. Красива ли е? Защо не отговаряте? Правилно, не съм разрешавал да отговаряте.

Накрая роботът свърши работата си, пробва тенекията на гърдите си и остана доволен.

— Красиво — каза той. — Да започнем разпита. Ти, с брадата, си първи. Как се казваш?

— Това не е важно — каза старецът. — Аз да давам сведения на желязно чудовище? Това няма да се стане.

— Кой полк си? — Роботът продължи, сякаш нищо не се е случило. — Какво оборудване имате? Колко оръдия? Танкове? Е, отговаряй веднага.

— Казах — няма, оттук-оттам. Когато генерал Гурко ни изпращаше в бой, той казваше: „Вие, войници, няма да видите вашите вдовици и сираци, ако не превземем Сапун планина с щурм“. Така.

— Записвай — каза главния робот на своя помощник — Негов командир е генерал Гурко.

— Няма на какво да пиша, шефе — каза роботът.

— Ами не пиши. И не ме заблуждавай. Ти не знаеш как да пишеш. Никой от нас не знае да пише. И това е добре. Когато спечелим, никой няма да пише. Какво ще правим? Ти кажи. А ти? А ти? Не знаете. Ще маршируваме. Всички. И ще работим. И ще се равняваме.

— Това няма да стане — каза Алиса. — Вие сигурно нищо не разбирате или всички сте полудели. Време е да ви изключат и да ви изхвърлят на сметището. Дори сте ръждясали. Удивително е, че все още не са ви претопили.

— Млъкни! — каза роботът. Нещо в него стенеше, бълбукаше, пукаше и той повтори: — Млъкни… — роботът поклати глава, издуха високоговорителя и продължи: — Млъкни! След разпита ще отидете в карцера. Ясно? Сега ми кажи как се казваш? Кой полк си? Колко оръдия имате? Къде се намират тактическите атомни оръжия?

— Нищо не разбирам — каза Алиса — Какво тактическо оръжие? Какви оръдия?

— Шикалкави — каза главният. — Хвърли го в карцера! Да изгние там.

— Ти си говори, но не прекалявай! — ядоса се старецът. — Как така — ще изгнием? С кого си мислиш, че говориш така? Ей сега като те…

— Дръж го! — извика началникът на помощника си. — Напада ме!

Роботът обгърна стареца изотзад. Шапката на стареца падна на земята и тънката му синтетична коса се разпиля във всички посоки.

— Браво — каза шефа на робота. — Ще получиш орден. Не можа да ме достигне, но съм суеверен. Ясно? Иначе от нищо не ме е страх. Не ме е страх дори и от картечен огън. И от директно попадение от противопехотна мина. — Главният робот се изправи в целия си ръст, скърцайки със стави. — Проклета ръжда! — той каза. — Няма смазка. Утре — поход за намиране на смазка. Не, сам ще ви поведа и сам ще пленя противниковото смазочно масло. Пленниците от сутринта да работят по изграждането на укрепленията. А следобед да се разстрелят. Баста. Казах. Това е заповед.

— Слушам! — отвърна роботът.

— Вземи ордена и го закачи на гърдите си. Вече си орденоносец!

— Радвам се да служа! — отговори роботът и като притискаше тенекията към гърдите си, за да не падне, изведе затворниците навън.

Поглеждайки назад, Алиса видя, че началникът отново седна пред кутията и продължи да изрязва „медали“.

— Чакайте — спря ги гласът му. — Напълно забравих. Проклета ръжда. Човеци, искате ли да ми служите? Ама вярно да ми служите? Ще има награди.

— Не искаме — отговори Алиса и за двамата — Ние не служим на никого и не се страхуваме от никого.

— Да видим как ще запееш утре — каза шефът — когато желязна стрела прониже мекото ти човешко сърце. Отивам.

Но преди пленниците и ескортът им да успеят да направят няколко крачки, скърцащият глас на главния робот ги повика обратно. Трябваше да се върнат.

— Пак забравих — каза шефът — Далече ли сме от Москва?

— Далече — каза Алиса — никога няма да стигнете пеша. По-скоро ще ви закарат до там с товарното метро и ще ви направят на свещници. От най-модерните.

— Незабавно да се разстреля! — каза началникът.

— Няма начин — каза роботът. — Тъмно е. Можем да пропуснем.

— Вдигнете под тревога всички, нека светят с фаровете на главите си.

— Забранено е. Наредихте да пестим енергията, Шефе.

— Тогава ги хвърлете в карцера. В карцера-а!

— Няма ли най-после да млъкнеш. Нещо много ме дразниш вече! — каза старецът. — Сега ще те гръмна с пръчката си.

Старецът вдигна пръчката си и я насочи, като пушка-кремъклийка към шефа-робот. Дали роботизираният ум на стареца беше помътнял от негодувание, или той наистина не знаеше разликата между пушка и пръчка, или просто искаше да изплаши шефа, но резултатът се оказа плачевен за кино-робота. Суеверният началник се уплаши и се строполи на пода с трясък, а вторият робот с всичка сила стовари железния си юмрук върху тила на стареца.

Главата на стареца изпука с трясък и от нея се посипаха частици от електронния мозък. Старецът се олюля, направи няколко колебливи стъпки, но координационният му център вече беше разрушен и той падна на пода до шефа на робота.

Алиса замръзна от страх и скръб. Старецът, въпреки че не беше човек, си оставаше единственият й закрилник на този див остров и тя вече беше свикнала да се отнася с него като с жив старик. А ето, че го убиха. И то въпреки че роботите го мислеха за човек. А това означава, че се е случило нещо ужасно. Роботите могат да убиват хора…

Алиса познаваше много добре роботите — те бяха част от света, в който тя живееше. Когато Алиса беше много малка, тя имаше роботизирана медицинска сестра; знаеше всякакви приказки и умееше да сменя и пере пелени. В много домове хората имат роботизирани икономки. Но повечето от роботите работят на места, на които на хората не им е интересно да работят. Индустриалните роботи почти не приличат на хората — те са по-скоро интелигентни машини, които асфалтират пътища, добиват руда и почистват улиците. Таксиметровият автомобил също е робот, защото знае как да не нарушава правилата за движение. Ден преди Алиса да отлети за Крим, тя видя по телевизията робот — космически кораб. Той ще пренася товари до лунните станции и не само ще ги пренася, но и сам ще ги товари в себе си, ще каца в точката на лунния космодрум, която диспечерът ще му посочи, и няма да дава на лунните колонисти повече контейнери, отколкото се полагат.

Роботите са се появили много отдавна, преди около двеста години, но едва през последните сто години — Алиса го беше учила в първи клас — те заеха толкова голямо място в живота на хората. На Земята има не по-малко роботи от хората, но никога не бе имало случай роботи да се бунтуват срещу хората. Това е невъзможно. Все едно една тенджера, най-обикновена тенджера, да откаже да готви супа и да започне да хвърля капака си по бабата. В края на краищата хората правят роботите и хората задължително вграждат в роботите специален блок за защита на човека. И колкото и голям да е електронният мозък на робота, този мозък не може да преодолее бариерата на защитния блок и да не се подчини.

Това означава, че роботите на острова, или всички наведнъж са се развалили по начин, по който другите роботи никога не са се разваляли, или — обаче това въобще не хрумна на Алиса — те са били конструирани от хора, които по някаква причина са решили, че роботите могат да се правят без блока за защита на хората.

Стана тихо. Главният робот вдигна глава и видя, че наблизо лежи неподвижния старец. Шефът светна фара си на главата си и на неговата светлина видя, че старецът не е от плът и кръв, а от електронни части.

— Предателство! — извика той — Бяхме предадени! Съберете се всички. Съвещание.

— Къде е вторият човек? Може би той също…

— Засега в карцера. После ще установим. Утре ще я разпитам с цялата си строгост. Така…

И роботът внезапно превключи на език, напълно непознат за Алиса.

Вторият робот изглежда го разбра, защото той наклони глава и избутвайки Алиса към изхода, тръгна напред, като я мушкаше металния си пръст в гърба.

Карцерът се оказа яма със стръмни стени. Роботът просто бутна Алиса надолу и тя се нарани болезнено в някакъв камък, но не заплака. Случилото се с нея и стареца кино-робот беше толкова сериозно, че просто нямаше време за плач.