Джон Уиндъм
Пробуждането на Кракън (4)

Част трета

Ударихме се в нещо, но лодката, макар и малка, не се раздруса. Стоях на кърмата и не виждах какво е. Бе тъмно, но едва ли се бяхме блъснали в брега.

— Какво ли е? — учудих се.

Малката лодка се разклати, докато Филис се изправяше. Чуваше се тъп звук. След малко Филис каза:

— Мрежа, голяма.

— Можеш ли да я вдигнеш?

Тя опита и лодката отново се разлюля.

— Не. Много е тежка.

Не очаквах да се забавим толкова. Няколко часа преди това все още на дневна светлина бях разгледал с бинокъл от кулата на църквата сегашния ни маршрут. На северозапад имаше тясна пролука между два хълма. През нея течеше вода, която се разстилаше след това в широко, необятно за човешкото око езеро. Изглежда, минеш ли теснината, ще можеш след това спокойно да плаваш, без да те притеснява брега. Внимателно разгледах пътя до пролуката и се опитах да го запомня. Приливът започна преди да се стъмни. Изчакахме още половин час и загребахме. Доста трудно бе само по силуетите на двата хълма да преценим откъде да минем. Преместих се на кърмата, за да направлявам и оставих течението да ни носи. А сега се появи и тази мрежа…

Насочихме лодката срещу препятствието. Подхванах с греблото мрежата и я извадих. Бе изплетена от половининчово въже, отворите в нея бяха по шест инча. Потърсих нож.

— Задръж — изкомандвах. — Ще изрежа дупка.

Докато разтварях ножа, чухме плискане. Блесна пламък. Водата се обля в силна бяла светлина.

По-ниския от хълмовете вляво се оказа покрит с трева и храсти. Вдясно имаше къщи, построени само на няколко фута от водата. Малко по-нависоко имаше още къщи.

Оттам се чу изстрел. Не видях да проблясва, но куршумът прелетя над главите ни. Хвърлих ножа в лодката и вдигнах ръце. Някакъв глас се понесе от тъмните прозорци.

— Връщайте се, откъдето сте дошли — посъветва той.

Свалих ръце. Погледнах Филис, повдигнах рамене.

— Просто искаме да преминем, за да си отидем вкъщи. Не желаем да оставаме тук и не молим за нищо — каза тя на невидимия.

— Всички говорят така. Къде е вашето „вкъщи“?

— Корнуол.

Той се засмя.

— Корнуол! Има надежда.

— Вярно е — рече тя.

— Може и да е вярно, но е също толкова невъзможно. Имам нареждане. Връщайте се или ще трябва да ви раня. Движение!

— Но ние имаме храна за… — започна Филис.

Искахме да се измъкнем без да ни усетят и това за храната не бе вярно.

— Е, добре де, връщаме се.

Нямаше какво да правим.

— По-добре не опитвайте пак — посъветва гласът. — Малко съм старомоден и не обичам да стрелям по хора. Но други не са като мен.

Запалих мотора. Освободихме се от мрежата и потеглихме срещу течението. Светлината зад нас избледняваше и след малко изчезна. Непрогледната тъмнина, по-тъмна и от преди, ни обгърна.

Филис седна до мен. Сложи ръка на коляното ми.

— Съжалявам, мила.

— Нищо не можем да направим, Майк. Ще опитаме три пъти за щастие.

— Този път се прояви късметът ни. Можехме да бъдем убити.

— Мрежа, охрана. Вероятно и други са опитвали по този начин. Къде се намираме сега?

— Трудно е да разбера по картата. Някъде из района Стейнс-Уелбридж. И затова е жалко да се връщаме.

— Да, но ще ни застрелят безмилостно — каза Филис.

Продължихме бавно, като се оглеждахме наоколо за нови препятствия или прожектори.

— Но след като не си наясно, къде се намираме, откъде знаеш накъде плаваме? — попита Филис.

— Не знам. Просто се движим, както каза господинът. Май е по-разумно да очистим неговата територия.

Луната бе изгряла и проблясваше между облаците. Филис се сгуши в палтото. Трепереше.

— Юни… — каза тя. — Хората възпяват юнските нощи. Помниш ли? Е, да. Така се забравя.

— Това, което си спомням, не е много оптимистично — отговорих. — Умният човек си постила нещо.

— О-о-о — каза Филис.

— Както и да е. О, времена! О, нрави!

— По-добре е да се каже „О, нрав!“ — Тя гледаше повърхността на водата. — Не можем да продължим да се шляем като мухи без глави, Майк. Да намерим някакво място, където да се стоплим и да спим.

— Добре — съгласих се.

След около миля пред нас се изпречи нещо като хълм. Не можеше да се разбере, остров ли е, или не, но бе застроен с доста къщи. Харесахме си една бяла в стил от епохата на крал Джордж.

Разбихме прозореца с гребло, за да влезем. Когато осветихме с факлата, разбрахме, че сме попаднали в спалнята. Бе доста изискана, но наводнена. Преджапах по килима и отворих вратата с известни затруднения. И стълбата бе залята с вода. Но вторият етаж бе сух.

— Това ще свърши работа — заключи Филис.

Запалихме няколко свещи и се настанихме в стаята, която Филис избра. Слязох долу, за да взема багажа от лодката и да се уверя, че съм я вързал добре.

Занесох всичко горе. Филис започна да мъкне столове от другите стаи. Аз се заех с трошене на перила и палене на огън.

Завесите бяха прозрачни и закрихме прозорците с одеяла, за да не ни разкрият. После седнахме и се наслаждавахме на огъня.

Вечерята ни се състоеше от бисквити, наденички и чай, направен с дъждовна вода. Добавихме му кондензирано мляко. Яденето не бе кой знае какво, но сега ни се стори добро.

После угасихме свещите, сложихме още дърва в огъня и си легнахме. Пушихме и мълчахме, Филис след това каза:

— Дотук не толкова добре. Сега какво?

— Не ми е приятно да кажа, но изглежда, трябва да забравим Корнуол.

— Оня там се отнесе доста пренебрежително към нас. Може би защото не ни повярва.

— Явно има опит с такива като нас. Изглежда, през не малко подобни райони се налага да минем.

— Рано или късно трябва да се измъкнем оттук. Нещата не вървят на добро. В провинцията има живот, а градовете са като пустини от тухли и камъни.

Замислих се за имението Роуз. Бе място, което не бих избрал да живея. Но никой не ми предлагаше по-добро. Филис бе права. Градове, но бяха като пустош. Имението Роуз предлагаше все пак някаква възможност.

Впуснахме се в безсмислени дискусии за бъдещето. След около час потънахме в мълчание и се втренчихме в огъня. Филис се прозя. Сложихме още дърва в огъня и заспахме.

Предполагам, сутрин на човека му хрумват нови идеи, въпреки че за мен денят не започва преди закуска. Този път идеите пристигнаха с гръм, който ме събуди.

Чух тъп звук. Отворих очи. Стаята бе почти тъмна. Въглените догаряха. Последва още един, по-тих удар по стената отвън. Грабнах пушката, скочих от леглото, смъкнах одеялата от най-близкия прозорец. Вън имаше плаващи останки от лодки, колиби, кокошарници. Може би от тях бе дошъл звукът. Изплаших се да не би някой да е откраднал лодката ни.

Втренчих се. Луната бе почти залязла, но все още грееше. Нашата лодка си бе там. Отново същият звук, но откъм другата стена. Грабнах факлата.

— Какво става? — попита Филис, но в бързината не успях да отговоря.

С оръжие в едната ръка, с факла в другата, изтичах в съседната стая. Един от прозорците бе на север. Хвърлих факлата, отворих прозореца, държах пушката насочена. Точно под мен имаше малка моторна лодка, която се блъскаше в стената. В нея лежеше жена. Лодката се удари още веднъж в ъгъла на къщата и течението я отнесе.

— Какво е? — попита Филис, когато аз изтичах през спалнята.

— Лодка — извиках през рамо, докато се спусках по стълбата.

Водата на долния етаж стигаше до кръста ми и бе леденостудена, но така се бях забързал, че не обърнах внимание. С известни затруднения се качих в лодката. След четвъртия или петия опит моторът запали. Бях изгубил от погледа си другата лодка, но ориентирайки се по течението, успях да я догоня.

Течението я носеше право към храсталака.

Качих се в нея и осветих малката кабина. Вътре нямаше никой. В жената бе стреляно два пъти — във врата и в гърдите. Вероятно бе умряла преди няколко часа. Пуснах я във водата и я оставих да я отнесе.

Не можех да изтегля лодката срещу течението. И бях се сковал от студ. Можех само да се надявам, че тя ще остане тук и няма да се понесе по бързея. И че никой няма да я забележи преди аз да се прибера. Рискувах. Нямах много време за губене, защото луната се скриваше, а на тъмно надали щях да открия къщата.

Филис топлеше одеяло за мен пред огъня. Хвърлих мократа пижама и се завих с него. Филис попита:

— Лодка за морско плаване ли е?

— Ами, носът е висок, вероятно е предназначена за море, но е малка.

— Не ставай досаден. Добре знаеш, какво имам предвид. Може ли да ни закара до Корнуол?

— Въпросът е дали ние можем да стигнем с нея до Корнуол. Да опитаме. Поне аз така мисля. Огледай я и ти, и кажи своето мнение.

Но не ме интересуваше какво мисли тя. Бях се затоплил и ми се доспа. Казах, да ме събуди преди съмване, за да отидем до лодката преди някой да я е открил.

За пръв път от няколко месеца насам спах спокойно. Знаех, каквото и да заварим в Корнуол, то нямаше да е паника. А Лондон бе станал капан, който се затваряше бавно и трябваше да бягаме преди да е щракнал…

 

 

Когато Бокър даде своето изявление, дори не подозираше, че те още преди шест месеца бяха започнали да ни атакуват по нов начин.

Пилотите взеха да съобщават за необикновено гъсти мъгли в Западния Атлантик. Последва съобщение, че това създава затруднения във въздухоплаването.

Мъглите се появиха и в северозападната част на Тихия океан. Положението на северния японски остров Хокайдо и на Курилите бе тежко. Но информацията не събуди особен интерес. Дори необичайните мъгли по южноамериканския бряг на север от Монтевидео не привлякоха общественото внимание.

Лятото в Англия бе мразовито и мъгливо. Но това бе възприето с примирение, вместо с изненада.

На събитията взеха да обръщат внимание едва когато руснаците ги забелязаха. Москва изпрати нота, в която се съобщи за гъста мъгла в район с център 130-ти меридиан източно от Гринуич и в близост с 85 паралел. Руски учени отбелязват, че непривичната мъгла не се вдига от три месеца. Съветското правителство заяви, че действията на капиталистическите подстрекатели в района на Арктика могат да бъдат заплаха за мира.

Според международните споразумения Съветският съюз владее арктическата територия, разположена между 32-ри и 168 меридиан западно от Гринуич. Всякакво действие в тази област ще бъде считано за акт на агресия. Съветското правителство запазва пълно право да предприема всякакви мерки с цел запазване на мира в района.

Нотата бе изпратена до няколко страни, но най-остро отговори Вашингтон.

Хората на Запад, каза Департаментът на САЩ, са заинтересувани от съветската нота. Но добре разпознават методите на пропаганда и могат да ги забележат и тук. Правителството на Съединените американски щати знае отлично разпределението на териториите в Арктика. В Съветската нота се съобщават неточни данни. В действителност градусите са: 32 градуса, 4 минути и 35 секунди източно от Гринуич и 168 градуса, 49 минути и 30 секунди западно от Гринуич. За центъра на феномена обаче американското правителство узнава за пръв път сега.

Подобно явление започна да се забелязва и в друг район с център пак 85 паралел, но на 79 градуса западно от Гринуич. Именно там американското и канадското правителства щяха да изпробват най-новия тип ракети с далечен обсег на действие. Приготовленията за експериментите вече бяха завършени и след няколко дни щеше да бъде направен първият опит.

Руснаците критикуваха избирането на район, който не е удобен за опитите. Американците протестираха срещу усърдието на славяните да умиротворяват един пуст район. Дали пък двете страни не смятаха да атакуват мъглите? Не се знаеше, но новото явление се превърна в новина номер едно.

В Атлантика кръжаха научни кораби-обсерватории. Но скоро плаванията им бяха отменени, защото два от тях потънаха. Запристигаха доклади за увеличаване на притока на вода на различни места. Първо от Готхоб, Гренландия. В него се споменаваше за покачване на нивото на водата, която идва от Бафиново море през протока Дейвис. Само след няколко дни и от Ноум, Аляска съобщиха за нещо подобно в Беринговия проток. И в Шпицберген водите се увеличиха, а температурите спаднаха:

Това обясни мъглите и над Нюфаундленд и други места. По всичко личеше, че подводните студени течения са се издигнали нагоре и са се сблъскали с по-топлите води. Но не ставаше ясно откъде се взима притокът на студена вода.

От Годхавън, северно от Готхоб, дойде съобщение за появата на неизброимо количество големи айсберги. Американците изпратиха експедиция от арктическите си бази и тя потвърди съобщението. Северната част на Бафиново море бе покрита с айсберги.

„На географска ширина 77,60 градуса западно“, докладва един от пилотите, „видяхме най-страховитата гледка в света. Откъсваха се части от езиците на ледниците от Ледения нос на Гренландия. И преди съм виждал как се образуват айсберги, но никога не са били толкова големи. Краят на ледника, висок стотици футове, изведнъж се разчупи. Огромно парче от него се откъсна и падна. Когато се разби във водата, от нея изскочиха високи фонтани от пара и се разпростряха върху голямо пространство. Разтласканата вода се връщаше и разбиваше в айсберга. При това се образуваше нова пара. Самият айсберг се клатеше във водата, докато намери центъра на тежестта си. На стотици мили нагоре и надолу по брега виждахме същото. Много често, паднеше ли голям леден блок, върху него се сгромолясваше друг. Размерите им бяха невъобразими.“

Същата картина описваха експедициите по източния бряг на остров Девън и южния на остров Елзмир. Бафиново море се пълнеше с айсберги, а през протока Дейвис те се насочваха към Атлантика.

От Ноум ни съобщиха, че процесът на разбиване на ледниците се ускорил.

Обществото възприе информацията спокойно. Впечатление направиха първите снимки на айсбергите, но все пак никой не се заинтересува особено. Всички разчитаха на това, че учените знаят всичко за ледовете и т.н., и следователно ще направят каквото е нужно.

Тъни, която случайно срещнала Филис, изрекла:

— Убедена съм, че всичко е интересно само за хората, които по принцип са любопитни, какво става около тях. Глупавото е, че дори да разберат причината, няма да могат да спрат процеса.

— Да спреш айсбергите навярно е трудно — казала Филис.

— Нямам предвид тях. А да спрем руснаците да правят айсберги.

— О! — казала Филис. — Те ли ги правят?

— Разбира се, погледни логично. Нещата никога не се случват просто така. Руснаците винаги са мислили, че имат повече права над Арктика от останалите, въпреки че последни откриха северния полюс. Не могат да се примирят с мисълта, че друг може да открие нещо и затова… За какво всъщност говорех?

— Чудя се защо им е да правят айсберги? — понасочила я Филис.

— А, да. Това е част от тяхната политика. Искам да кажа, всеки знае, че искат да създават проблеми навсякъде, където им е възможно. Какво лято имахме само. Нещата се провалят едно след друго. Казват, че и турнирът в Уимбълдън няма да може да се състои. И всичко е заради проклетите айсберги, които спират в нашия Гълфстрийм. Учените знаят всичко, но нищо не правят. На хората им писна от тази неопределеност. Искат твърда линия и разчистване. Да се спре всичко това. Много стана! Естествено, могат да се взривят или нещо такова.

— Руснаците или айсбергите? — попитала Филис.

— Айсбергите. Ако ги взривим, ще покажем на руснаците, че можем да се справим с тях и те ще престанат.

— Но… Абсолютно ли си сигурна, че руснаците са виновни? — попитала Филис.

— Да, учудвам се, че някои оправдават руснаците за всяко тяхно действие.

И разговорът замрял.

Размяната на ноти за северния полюс продължи, но нито една от двете страни не споменаваше стъпките, които ще предприеме, за да се справи с нарушенията в своя район. Департаментът на САЩ съобщи, че мъглата се е увеличила заради вятъра. Кремъл, по-потаен, оповести, че не е постигнат напредък в ситуацията.

Мрачното лято се смени с мрачна есен. Никой не можеше да направи нищо, освен да се примири, макар и с неудоволствие.

В другата част на света дойде пролетта. С нея започна и китоловният сезон. Но трудно бе да го наречем сезон, защото малко кораби рискуваха да тръгнат в открито море. Все пак някои плюеха на опасността от дълбините и излизаха. В края на антарктическото лято от Нова Зеландия съобщиха за появата на ледници в морето Рос, които се откъсвали от Земята Виктория. Това изглежда щеше да разруши ледения бариерен риф на морето Рос. След седмица подобни новини долетяха за морето Уедъл. И от Филхнер и леденият „шелф Ларсен бяха потеглили огромни айсберги. Серии от полети донесоха филми и новини, досущ като от Бафиново море. Реномираните вестници публикуваха снимки на масивни ледени блокове, които се разбиват в море, вече изпълнено с айсберги. И есета се появиха за някой и друг айсберг, а заглавията звучаха като: «Величието на природата». Съдържанието им беше нещо такова: «Като кула, издигната в готически стил, новият Еверест на моретата продължава самотното си пътешествие. Трагичната красота на този айсберг, прясно откъснат от ледника и паднал в морето Рос, е романтично хваната от камерата. В много части на Антарктическото крайбрежие се откъсват тъй много айсберги, че ледените шелфове са разбити и на мястото на предишния ледник вече има море.»

Идеите за защита на природата продължаваха да държат човечеството далеч от идеята за намеса. Само палавникът д-р Бокър се прояви пак.

Вестник «Съндей Тайдингс» от години държеше линията на интелектуална сензация. Такива материали се намират много трудно. Нещата, свързани с другия род сензации, използвани от неговите по-евтини, изпълнени със самочувствие събратя, лежаха навсякъде и лесно се превръщаха в любопитно четиво. Сензацията в областта на науката и философията обаче е по-сложна работа. Изисква повече образование, изследвания, точна преценка. И някакви литературни способности. Но това водеше до известна сухота и по-малък интерес към публикациите. Пукнатината този път запълни Бокър.

Издателят имаше някакво предчувствие какъв ще бъде резултатът от публикацията и в бележка, предхождаща статията заяви, че не поема отговорността за фактите, нито се солидаризира с теориите. Просто я публикува.

Малко по-долу под заглавието «Дяволът и дълбините» Бокър пишеше:

«Откакто Ной построил своя ковчег, светът не е бил заслепяван толкова силно, както през последната година. Но това не може да продължи. Дългата арктическа нощ скоро ще свърши и наблюденията отново ще почнат. И очите, които не трябваше да се затварят, ще се отворят…»

Аз си спомням началото. Без затруднение мога да предам и същината на статията и да цитирам няколко отделни фрази.

«Това е последната глава на една приказка, на тайния провал, започнал от потъването на „Яцуширо“, „Кивиноу“ и т.н. Неуспех, който ни изхвърли от моретата, а сега заплашва съществуванието ни и на сушата. Повтарям: провал.

Думата е голяма за устите ни. Мнозина смятат за свое достойнство, че никога не са я произнесли. Но сляпата глупост не е достойнство. А слабост. В нашия случай — опасна слабост, маскирана под погрешен оптимизъм. Резултатът — неспокойствие и растящи цени. Всички икономически структури и нашият личен живот се променят. Навсякъде се говори, че нашето изтласкване от дълбоките морски райони е временно неудобство, което скоро ще бъде поправено. Самохвалство. Отговорът срещу него е: Близо пет години най-добрите, най-образованите, най-изявените мозъци се борят с тези проблеми и нашият враг и все още не са стигнали по-далеч от началото. Според тях нищо не може да гарантира, че ние отново мирно и тихо ще плаваме по моретата…

Но и думата „провал“, понякога изплъзваща се между устните, пречи да се открие връзката между неприятностите ни в моретата и последните събития в Арктика и Антарктика. Време е да престанем да казваме: „Това не е за деца“. Не зная и не ме интересува каква доза напрежение ще падне върху плещите на обикновения човек, когато се разкрие връзката между нещата. Винаги ще се намерят хора, които ще искат да ни държат в неведение уж за наше добро. Добро, което е много далеч от интересите на защитниците на хората.

Основният проблем не е пренебрегнат. Вече има хора, които са се наели с въпроса как да локализираме и унищожим врага в дълбочините. Но аз твърдя, че сега сме изправени пред по-сериозна опасност. И срещу нея нямаме защита. Тя не се поддава на директна атака. Единственият начин, по който можем да я спрем, е да унищожим цялото главно командване в дълбините. Кое е оръжието, на което не можем да се противопоставим? Топенето на арктическия и на по-голямата част от антарктическия ледове. Смятате това за измислица? Не, тъкмо това е задача, с която всички трябва да се заемем. Поради зимната тъмнина малко е известно за арктическата мъгла. Доскоро знаехме, че там мъгла пада в два района през арктическата пролет. И в осем в края на арктическото лято, когато обхващат широко пространство. Мъглата е резултат от срещата на топли и студени течения във въздуха или в морето. Но как осем независими едно от друго топли течения са се появили в Арктика? Ами резултатът? Невиждан ледоход в Берингово и в Гренландско море. И в двата района натрупаният лед е заел стотици мили по-голяма площ от обикновения пролетен максимум. Ние самите преживяхме една необикновено студена и мокра зима. А айсбергите? Чели сме за тях и сме виждали снимки. Защо? Очевидно количеството им е по-голямо от обикновеното. Но никой още не е отговорил, защо има повече. Всички знаят откъде идват. Гренландия е остров, девет пъти по-голям от Британските острови. Но той е и последният голям бастион от ледниковия период. Няколко пъти през ледниковите епохи ледът е отивал на юг. Притискал е планините, оглаждал е долините по пътя си. Оформял се е като голям насип от зеленикав лед. Голям леден блок е преминал бавно през половин Европа. После се е завърнал. А след това огромните планини от лед са се смалили, разтопили, изчезнали. Само ледът на Гренландия се извисява вечно и непобедимо на девет хиляди фута височина. По него се спускат ледници, и при достигането им до морето се раждат айсбергите. Сезон след сезон те са пълнели моретата, дори преди човек да е знаел за тях. Но тази година са десет, двайсет пъти повече! Вероятно има причина. Да. Ако разтапянето на арктическия лед е част от някаква операция, скоро ще видим нейните резултати. На това отгоре те ще растат в аритметична прогресия. Капка по капка — вир, вир по вир — язовир. Виждал съм изчисления, според които стопи ли се полярният лед, морското равнище ще се повдигне със сто фута. Това са само догадки. Можем да познаем, можем да сгрешим. Едно обаче е сигурно — морското равнище ще се покачи. През януари тази година в Нюлин направиха изчисления. Водата се е покачила с 2,5 инча.»

— О, мили — каза Филис, когато прочете статията. — По-добре да се срещнем с него.

Не се изненадахме, че когато на следващата сутрин му звъннахме по телефона, той бе зает. Но все пак отидохме.

Бокър стана от бюрото, покрито с писма, за да ни посрещне.

— Нямаше смисъл да идвате — каза той.

— Винаги сте били популярен, д-р Бокър — каза му Филис.

Той не обърна внимание на думите й.

— Вероятно ще ви се отрази, ако почнете да работите с мен. В повечето страни ме търсят, за да ме арестуват.

— Колко неприятно. Но това не би обезкуражило амбициозни мъченици. Вие ще опитате, нали — отвърна Филис. — Вие, Алистър Бокър, наистина ли обичате да предизвиквате хората?

— Аз съм нетърпелив — обясни Бокър.

— И други хора са такива. Но никой от тях не може да върви по-напред, отколкото останалите. Някой ден ще пострадате. Не е задължително да е скоро, но със сигурност ще се случи.

— Ако не този път, значи никога — каза той и погледна Филис с поглед на победител. — Какво искате да направите, млада госпожо, като идвате тук и ми казвате, че ми се е разминало.

— В статията звучите като че ли сте на крачка от най-голямото разкритие. После правите неясното предположение, че някой или нещо може да е причината за промените в Арктика, но не давате никакви обяснения как става това. И големият ви финал — водата се е покачила с 2,5 инча!

Бокър продължи да я зяпа.

— А-а, това ли е? Не виждам нищо погрешно. Два и половина инча е колосално количество вода като се има предвид, че тя се разстила на 141 милиона квадратни мили. Ако пресметнете в тонове…

— Никога не смятам водата в тонове и това е част от въпроса. За обикновения човек два и половина инча е много малко. След като го чуят, веднага се раздразват от онзи, който ги безпокои, и ще кажат: «Ха-ха! Тези професори!»

Бокър се облегна на бюрото ри.

— Много хора са разтревожени — каза той и запали цигара. — Това исках. Знаеш как стоят нещата от самото начало. Властите постоянно прикриват откритите доказателства, толкова дълго, колкото могат. Това е векът на науката, на по-образованото общество. Всичко анормално се приема с подозрение и пренебрежение. Искат се голямо количество факти преди да бъде оповестена някаква теория. Нещото там в дълбочините бе прието много късно и без желание. Нежеланието съществува, докато нещо може да бъде отбягнато. И ето ни отново именно пред това препятствие. Откакто започна всичко в Арктика, известен брой хора са разтревожени, но поради една или друга причина, включително и натиска, оказван от правителството, те си мълчат. И аз самият.

— Не звучи добре — обадих се аз.

За момент той млъкна.

— Подцених ги — продължи Бокър. — Някои други от нас — също. Когато целта бе ясна, си казах: «Този път наистина са отхапали повече, отколкото могат да сдъвчат.» Нямаше нужда да тревожат хората безпричинно. Нещата и без това бяха зле. Докато имаше надежда, че ледът ще намалее, бе по-добре да не се казва нищо на хората.

— А американците…?

— Същата работа. Бизнесът е техният любим спорт. И естествено — свещен. Проблемът е по-голям от този с корабоплаването, но никой няма да помогне. И тъй, всички седим и наблюдаваме. Е, не седим без работа. Арктическият океан е по-дълбок от другите. Бяха проведени няколко серии бомбардировки в районите на мъглите. Но без резултат. Група от учени изпрати съобщение до Адмиралтейството, в което посочи път за достигането на Арктика. Онзи през Берингово море покрай Аляска е неудобен, защото е много дълъг. Затова може да се мине между Рокъл и Шотландия. Ако се плава покрай един хребет, южно от Фаероус, се попада в сравнително дълбоки води на път за полярния басейн. По този път има две тесни пролуки, които ще трябва да използват. С норвежците пуснахме бомби източно от острова Ян Маен и между Гренландия и Шпицберген. Това може да е свършило някаква работа, но никой не знае. Може да е позабавило нещата, но проблемът пак го има и мъглите се появяват отново. На това отгоре московците, които изглежда са напълно некадърни по въпросите на морето, започват да измислят проблеми. Смятат, че морето създава много неприятности именно на Запада и капиталистите. И според диалектическия материалистичен принцип ако самите те се срещнат с обитателите на дълбините, лесно ще сключат с тях договор. Към тия глупости интересът на нашите служби към проблема дразни древния ориенталски селяндур. Стигаме до ситуация, в която батите, както ги наричат, отново могат да станат използваеми. Но всички мозъци и организатори, които трябва да работят за плануване на срещата с неизбежното, се мотаят безсмислено.

— Значи си решил, че е време да се атакува? — попитах аз.

— Да, но не сам. Този път сме група изтъкнати и силно разтревожени мъже. Мое е само организирането на широката общественост на тази страна на Атлантика. А събеседниците ми, който все още имат добрата си репутация, работят по-ловко. Що се отнася до американците просто прочети «Лайф» и «Колиерс» следващата седмица. О, да, нещо ще се направи.

— Какво? — попита Филис.

Той я погледна замислено и поклати леко глава.

— Това, благодаря на Бога, е работа на други. Но накрая обществото ще ги натисне и ще ги накара да забележат ситуацията.

— Но какво могат да свършат? — повтори Филис.

Той се наведе и каза:

— Да си остане между нас. Не сте чули нито дума от мен. Но мисля, че единственото, което могат да сторят, е да организират евакуация. Тъй ще е сигурно, че няма да умрат важни хора. Ако това започне, значи опасността официално е възприета. Останалите могат да разчитат само на късмет, но според мен той няма да е голям.

— Като при подготовка за война. Всички важни произведения на изкуството и важни личности се укриват на сигурни места — предположи Филис.

— Същото или почти същото.

Филис се ококори.

— Какво искаш да кажеш?

Той поклати глава.

— Надали ще бъдем поставени в условията на обикновена война. Произведения на изкуството? Не се съмнявам, че ще се опитат да ги запазят, но на каква цена? Наричай ме, ако искаш, филистимлянин, но изкуството според мен стана изкуство едва през последните два века. Преди бе начин да украсиш дома си. Преди хиляди години сме изгубили изкуството на кроманьонеца, както и огънят му, но това не ни пречи. И «важни» хора. Кой е важен? Някой Норман или пра-Норман. Кръв тече във вените на всеки англичанин. Но не се съмнявам, че който носи име на известна фамилия ще бъде толериран, и някои интелектуалци, заради славата, която някога са имали. Но колко ще бъдат сред тях хората с идеи, ще видим. А на обикновения човек му остава да постъпи в армията. Там ще се нуждаят от него.

— Винаги си бил грубо откровен, Алистър Бокър — каза Филис.

Бокър се замисли.

— Все едно е. Ще бъде кървава работа — изрече сериозно.

— Това, което искам да зная… — казахме едновременно с Филис.

— Твой ред е Майк — предложи тя.

— Е, добре. Мой ред е. Как мислиш, че стана всичко това? Разтопяването на Арктика е вече чудовищно.

— Има няколко възможности. Едната изглежда невероятна: да са отвели топла вода от горещото ядро на Земята към тропиците…

— Но ти имаш и своя идея?

— Мисля, че може да стане така: Знаем, че притежават способ, чрез който изстрелват струя с невероятна сила. Прочистването на наслагите от дъното го доказва. Ако средството, с което го правят, се свърже с нещо, излъчващо топлина като в атомните реакции, може да се зароди топло течение. Не ни е известно обаче, дали могат да делят атомното ядро. Няма никакви доказателства досега, че го владеят. Но те притежават една от нашите атомни бомби. И вероятно в това е отговорът.

— Могат ли да добият нужният им уран?

— Защо не? Там, където се установиха, те притежават и минерали, и други елементи, техни са всъщност две трети от света. Да, могат да се снабдят с уран, ако изобщо им хрумне.

— Ами айсбергите?

— Това е по-трудно. Но щом някой притежава вибрационно оръжие, което раздробява корабите ни на парчета, то няма да му е трудно да го използва и срещу леда.

— И никой не знае какво може да се направи?

— Всъщност, ние мислим малко по-различно. Като се замислиш, нашата стратегия и за защита и за нападение се основава върху това, дали можеш да се спасиш или да се съпротивляваш на ракети от един или друг тип. Те обаче изглежда не се интересуват от този вид оръжие. Всъщност игличките, които изхвърлят, могат да се оприличат на ракети. Друго, което обърква специалистите ни — те изобщо не използват желязо и въобще метал. Главната задача на командващите по време на война е да се досетят по какъв начин мисли противникът. Но тези гадове винаги ни изненадват с нещо. Какво движи морските им танкове? Очевидно тези същества са от биологичен вид, който никога не сме виждали. Как, по дяволите, да създадем нещо, което да им противодейства, като дори не можем да разберем срещу какво трябва да действа?! Имаме нашите си оръжия, но те не ни вършат работа в случая. Всичко се свежда до едно. Как да разберем какво става на пет мили дълбочина.

Запитах:

— Да предположим, че не можем да спрем процеса. Кога ще дойдат сериозните неприятности?

Бокър повдигна рамене.

— Нямам абсолютно никаква идея. Що се отнася до леда, въпросът е колко бързо ще се справят с него. Чрез директен «обстрел» с горещи течения ледът се разтопяваше бавно, но сега процесът се ускори в геометрична прогресия. Няма смисъл да гадаем, след като нямаме никаква информация.

— Когато това стигне до ушите на хората, те ще искат да знаят какво да правят — каза Филис. — Ти какво ще ги посъветваш?

— Съветването не е ли работа на правителството? То, както каза Майк, е решило да атакува. Лично моят съвет е друг.

— Какъв? — запита Филис.

— Да си намериш добро, подходящо за живеене място на височина и да го укрепиш — каза спокойно Бокър.

 

 

Кампанията на Бокър не започна така, както той се надяваше. В Англия тя има нещастието да бъде одобрена от несериозната преса, а там другите журналисти не се бъркаха и това бързо я хвърли в забвение. В Америка тя не бе възприета по-сериозно, отколкото обичайните седмични проблеми. И двете страни имаха интерес да представят проблема като сензация. Франция и Италия приеха нещата по-сериозно, но тежестта на думата на техните правителства в световната политика бе незначителна. СССР я отрече и естествено заговори за космополитичен фашизъм на военно-подстрекателите, които подготвят нахлуването си в Арктика.

Но според Бокър в официалната апатия бе извършен пробив. Специалният комитет проведе поредица от проучвания и публикува резултатите. Във Вашингтон подобният комитет стори същото, но без особен ентусиазъм. Докато щатът Калифорния остро реагира.

Калифорнийците не бяха толкова разтревожени от покачването на водата. Проблемът им бе свързан с климата. Температурите падаха. Появиха се влажни мъгли. Това веднага повиши напрежението, взе да се вдига шум. Орегон и Вашингтон подкрепиха съседите си. И според техните изчисления никога не е било толкова студено, нито зимата тъй неприятна.

Стана ясно, че увеличеното количество лед и студена вода откъм Берингово море бяха пренесени на изток от течението Куро Сиво. Един от най-важните щати страдаше и нещо трябваше да се направи.

Англия се раздвижи, когато през април пролетният прилив заля кея Ембанкмънт в Уестминстър. Несериозната преса изля куп статии от рода на «Казахме ли ви вече». Истерията обхвана двете страни на Атлантика и целия свят (освен шестте непримирими).

Разпространи се движението «Бомбардирайте батите», а пресата денонощно запитваше «За какво са бомбите?». Последва изказването:

«Милиони хора смятат, че съдбата на бомбите е да бъдат премествани от време на време и да бъдат показвани по списанията. След като ги направихме, се плашехме да ги употребим в Корея, а сега се страхуваме да ги хвърлим и срещу батите. Първото бе разбираемо, но второто е непростимо. Хората в света са измислили и са заплатили за оръжието, а сега то не се използва срещу опасността, която потопява корабите ни, затвори за нас океаните ни, отвлича мъже и жени от бреговете, ще ни наводни и ще ни удави. Отлагането и неспособността от самото начало са политика на властите в тази афера… и т.н.»

— Звучи добре — каза Бокър, когато се срещнахме.

— На мен ми звучи глупаво — отвърна Филис. — Същите стари аргументи могат да бъдат противопоставени и срещу безразборното бомбардиране на дълбочините.

— Не, не говоря за тази част — каза Бокър. — Вероятно те ще хвърлят няколко бомби тук-там без резултат. Не, аз имам предвид плановете. Обсъжда се глупавото предложение да се построят грамадни насипи от пясъчни торби. Но поне стана ясно, че нещо трябва да се направи.

Да, това наистина стана съвсем ясно, щом настъпи следващият пролетен прилив. Имаше вече засилена защита по бреговете. В Лондон над бентовете на реките бяха застроени стени от пясъчни торби. Като предпазна мярка трафикът бе отклонен от Ембанкмънт, но тълпите задръстиха движението и мостовете. Полицията направи всичко по силите си, за да регулира трафика, но задръстването постоянно се появяваше на някое друго място. Всички следяха покачването на водата. Шлеповете и влекачите вече плуваха над нивото на брега. Екипажите негодуваха, защото не се знаеше дали водата ще прелее или ще се понижи.

Второто не се случи. Водата бавно се качваше по парапета и пясъчните торби. Тук-там започна да капе зад него върху паветата. Пожарната, гражданската защита и полицията с ужас наблюдаваха пробивите и започнаха да ги запълват с дървени трупи. Положението стана напечено. Хората се спуснаха да помагат на едно или друго място, където потичаха нови струи. Скоро стана ясно, какво ще се случи. Някои се махнаха, но други все още се колебаеха дали да избягат. Едновременно водата изби на дузина места на северната стена. Между струите торбите започнаха леко да се изместват, след което в едно разстояние от няколко ярда водата преля над бента.

Стояхме върху покрива на фургона на Ей Би Си, паркиран на моста Вауксхоул и виждахме как три отделни потока кална вода запълва сутерените и мазетата по улиците на Уестминстър. После те се сляха в един. Нашият коментатор се бе настанил на покрива на един Епимлико“. От време на време превключвахме на Би Би Си, за да чуем, какво е положението на Уестминстърския мост. Пуснахме радиото, точно когато Боб Хъмбълби описваше наводнението на Виктория Ембанкмънт — водата се бе насочила към второто укрепление на Скотланд Ярд. Момчетата от телевизията не се справяха много добре. Но с помощта на портативни камери все пак заснемаха нещо.

От тук нататък събитията затекоха много бързо. При южната стена водата заля улиците на Ламбет, Саутуорк и Бермъндсей. В горната си част реката сериозно наводняваше Чизуик, а в долната — Лимхаус. От много места пращаха съобщения за пробиви, докато изцяло изгубихме връзка. Не ни оставаше нищо, освен да изчакаме да се оттегли приливът и да възстановим загубите, преди той отново да дойде.

Парламентът прие нещата сериозно. Отговорите оттам бяха доста уверени, но не будеха голяма надежда.

Министерства и ръководства започнаха да взимат мерки. От общините полетяха различни искания. Най-подходящите хора и най-необходимите материали вече бяха систематизирани. Да, тревогата бе вдигната, но много непредвидени неща пречеха на работата на хидрографите. Впрегнаха в работа всички движещи се машини. Хората съзнаваха, че това не е репетиция. А че се опитват да се спасят от по-нататъшни неприятности. Но много малко спасителни работи можеха да се извършат в източните окръзи. Естествено щеше да опитат да променят това положение. В момента по-важно бе да се разбере, колко силен ще бъде следващият прилив.

Материали, машини, работна ръка — това все пак бе лесно. Но да ги разпределиш по крайбрежните области и районите на морското равнище бе трудно. Чиновниците в министерствата бяха затрупани с писма. На някои места нещата все пак взеха да се подреждат.

Един следобед Филис отиде да види как вървят работите. По двата бряга на реката растеше бетонна стена. Хиляди бяха излезли да наблюдават. Между зяпачите забелязала Бокър. Двамата заедно наблюдавали израстването на моста Ватерло и работниците, подобни на мравки.

— Пет мили стена и кули — пресметнала Филис.

— И от двете страни ще има дълбока, но не много романтична бездна — рекъл Бокър. — Чудя се колко високо ще стигнат без да се усетят?

— Трудно е да повярваш, че нещо с такива размери е безполезно, но вероятно си прав — казала Филис.

Бокър посочил с ръка.

— Всичко това се строи според изчисленията на стария глупак Стакли. Той пише, че знае абсолютно всичко за океаните. Според него водата не може да се издигне с повече от десет-двайсет фута. Само Господ знае дали е така. Някои обаче са решили, че изчисленията на Стакли са достоверни. Те си мислят, че тая каша не е повече от война. Други, слава Богу, имат повече акъл. Но и те смятат, че показността на строежа е полезна за повдигане на духа.

— Ще поговорим и за твоята позиция — казала Филис. — Но кажи, какво е стореното досега?

— Ами те обмислят различни планове — измърморил Бокър и замълчал. Продължили да гледат. После той казал:

— Има една фигура между сенките на дедите, която много се развеселява от всичко това.

— Добре е, че има една — казала Филис. — Кой е или коя?

— Крал Кнут — отвърнал Бокър.

 

 

Ние, англичаните, си имахме толкова неприятности, че новините от Америка не намериха голямо място във вестниците. Водещите в радиото потвърдиха същото. Времето в Калифорния вече не бе проблем номер едно. Неприятностите сега се бяха пренесли в южната част на Съединените щати. Почти денонощно валеше дъжд в района на залива от Кей Уест до мексиканската граница. Флорида се заля от собствените си блата и тресавища. Северната част от Тексас бе буквално изчезнала под водата. Положението бе още по-лошо в Луизиана и Делта. Заклинанията на жителите от Тин Пен Алей „Река, стой далеч от вратата ми!“ не се сбъднаха, както и на всички по атлантическия бряг. И Джорджия и Каролина бяха залети от вода.

Безсмислено е да се изброява. По целия свят бе едно и също. Само дето някъде не използваха машини, а робския труд на мъже и жени.

Но навсякъде работата беше голяма. Колкото повече се повдигаше нивото на водата, толкова по-високо трябваше да се вдига защитната преграда, за да се предотврати разливането на реката. Когато настъпваха отливите в океана водата, останала на сушата се попиваше в почвата. Така се появи още един проблем, да прелеят каналите, да се спукат водопроводите. След първото сериозно наводнение и пробив в стената на кея Ембанкмънт близко до Блекфриарс през октомври хората разбраха, че в тази война трудно ще победят и взеха да се евакуират. Но те вече бяха изпреварени от бежанците от източните райони и от крайбрежните градове.

Малко след пробива при Блекфриарс до специално подбрани учреждения бе изпратен призив включително до Ей Би Си. Първите две страници бяха пълни с редовните глупости и баналности, че това действие е в интерес на запазването на общественото спокойствие и че предохранителните мерки са необходими. Щеше да бъде много по-добре, ако бяха написали: „Вижте, нещата стават сериозни. На Би Би Си е предложено да вземе участие, предлагаме и на вас същото. Нуждаем се от доброволци, които да се установят и да предават от тук, затова бихме се радвали, ако дойдете. Ще има допълнително заплащане и охраната ви ще бъде подсигурена. Какво ще кажете?“

С Филис го обсъдихме. Ако имахме дете, най-важното щеше да бъде да се погрижим за него. Но нямахме и можехме да правим каквото си искаме. Филис каза:

— Като оставиш настрана съвестта, лоялността и други подобни неща, вид саможертва е да отиваш на най-опасното място, за да информираш хората, какво става там. Но в края на краищата, като ще бягаш от нещо, е по-добре да знаеш, какво е. Аз съм „за“. Да се включим.

Тъй пратихме имената си. И с голямо удоволствие разбрахме, че Фреди Уитиър и жена му са сторили същото.

Но някаква умна особа решила, че няма защо да се бърза. Затова изминаха още няколко седмици, докато разберем, че Ей Би Си е наел вече двата последни етажа на сграда близо до Марбъл Арч. Сега работели да я обезопасят.

— Струва ми се — каза Филис, — че нещо по-високо от рода на Хемпсейд или Хайгейт ще е по-подходящо.

— Нито едно от тях не е толкова подходящо. Представяш ли си как ще звучи: „Тук е Ей Би Си от мястото на събитието!“ Страхотен начин да рекламираш себе си по време на подобни неща.

— Дори и ако водата се оттегли някой ден?

— Дори и да стане това, Ей Би Си няма да загубят нищо, взели са го по номинална стойност.

По това време вече бяхме обмислили всичко. Разглеждах мястото на картата. Сградата, висока седемдесет и пет фута бе от западната страна на улицата.

— Как сме в сравнение с конкуренцията? — чудеше се тя.

Сградата на радиото изглеждаше по-подходяща. Ние се впуснахме в обсъждане на различни сгради, на височината им и какво може да им се случи.

През тези седмици Лондон живееше двойствен живот. Организациите и различните институции извършваха своите приготовления колкото може по-незабележимо. Официалните им говорители повтаряха, че се вземат спешни мерки „за всеки случай“. После се връщаха в офисите и трескаво продължаваха работата си. Изявленията не преставаха да бъдат успокоителни. Мъжете, свързани с това, говореха с цинизъм за работата си. Според тях всичко било сензация, но тя се отразявала много добре на джоба им. Дори след пробива на защитни стени в Лондон тези приказки не секнаха. Само пострадалите мислеха другояче. Стените бяха възстановени. Хората, които се евакуираха, бяха представяни като едно обикновено придвижване на известно количество мъже и жени. Но големите неприятности дойдоха със следващия пролетен разлив.

В засегнатите райони паниката бе голяма. Хората възприеха по-ясно опасността, но като че ли бяха й свикнали. Те вече имаха опит. Единственото, което можеше да направиш, бе да преместиш имуществото си на горните етажи и да излееш с думи яда си към властите, неспособни да те защитят. В продължение на три дни водата се покачваше. От страх да не би да се предизвика паника сред жителите на Лондон, бе спестена голяма част от информацията.

Първият ден мина спокойно. Вечерта, когато нивото на водата достигна най-високата досега точка, хората се спотаиха по домовете си, за да изчакат всичко да мине. Автобусите бяха по улиците, напуснати от пътниците. Метрото спря в осем часа вечерта. Но много хора бяха излезли и се бяха натрупали по мостовете, за да видят какво ще стане. И имаше какво да видят.

Спокойната, тъмна вода се заизкачва по подпорите на мостовете и изградените защитни стени. Хората мълчаливо я наблюдаваха. Нямаше опасност да прелее зад стените, щеше да се издигне до 23 фута и 4 инча. Но при тази височина щяха да останат само още 4 фута до парапета. И не се знаеше дали стената ще издържи на налягането.

Ние се намирахме на северния край на моста Ватерло. Виждахме едната от стените на преградата и набъбващата вода. На запад от нас бе парламентът. Голямата стрелка на часовника върху сградата мудно се придвижи до единайсет. Ударите оповестиха кръглия час и някои въздъхнаха.

Други замърмориха. После отново настъпи тишина. Стрелката бавно тръгна надолу. Десет, петнайсет, двайсет, двайсет и пет. Точно преди да отброи трийсет минути се чу буботене. Хората край нас взеха да се оглеждат. И видяхме прииждащата вода. Изливаше се на кея като широк и кален поток, който всмукваше по пътя си всичката мръсотия. Тълпата завика. Със страхотен напор водата откърти част от стената, където бе закотвен „Дискавъри“. И се изля през пролуката. Разливаше се по улиците, обгръщаше сградите, ронеше мазилката.

Правителството реши, че трябва да предприеме твърди мерки преди да настъпи следващият прилив. Последва апел за организирано евакуиране. О, не е нужно да описвам мудността, с която се вършеше всичко. Самите организатори не вземаха този план съвсем на сериозно и това се отразяваше на хората. Всичко беше някак неубедително. Изпълнението на апела бе невъзможно. Две трети от населението не желаеше да се изсели към по-високите земи. Известни сурови мерки частично свършиха работа. Но не за дълго.

Нещата вървяха зле. Но на други места беше още по-зле. Холандците се оттеглиха от опасните райони. Осъзнаха, че в многовековната си борба с морето бяха загубили. Рейн и Мас наводниха голяма част от страната. Населението се оттегляше към Белгия и Югоизточна Германия. В Северна Германия Емс и Везер преляха и тълпи от хора се преселваха на юг. В Дания всяка лодка в момента превозваше пострадали към високите земи на Швеция.

Известно време всички следяха новините с интерес. Но след като в Европа жителите на Ардените и Вестфалия изпаднаха в паника от опитите да се справят с глада и неспирно прииждащите от север хора, новините потънаха в блато от слухове. Навсякъде по света бе все по-зле. Англичаните се преселваха към средата на континента. Жертвите сред хората бяха малко, но паниката и хаосът — огромни. Истинските проблеми започнаха на хълмовете Чилтърн. Тези, които вече се бяха настанили там, решиха да отблъснат новите два емигрантски потока, изсипващи се от Лондон и от изток.

И в столицата се случи почти същото. Жителите на Леа Валей, Уестминстър, Челси и Хамърсмит не искаха да напускат домовете си, но когато водата ги подгони, тръгнаха да бягат. И накъде? Естествено, към височините на Хемпстийд и Хайгейт. Стигнаха до тези места, но бяха посрещнати от барикади и оръжие. Тръгнаха да си търсят оръжие и когато го намериха, взеха да стрелят по барикадите.

На юг подобни улични сражения се водеха в Сайдънхем и Туутинг Бек. Така паниката достигна и до най-отдалечените райони. Когато водата се вдигна до 15 фута, редът, който правителството се опитваше да въдвори, окончателно рухна. След още девет фута покачване всичко щеше да бъде залято. Колкото е възможно по-бързо, всички трябваше да се евакуират. Живеещите по високите места бяха стигнали до същото заключение и затова решиха твърдо да отстояват земята си.

Във все още незасегнатите части на Лондон пасивността се застоя още няколко дни. Хората все още нямаха кураж да напуснат дома си. Полицаите продължаваха да патрулират наоколо. Но престъпността в един миг направо се „изля“ и тук. И полицията и армията не успяха да се справят.

Решихме да напуснем апартамента си и да се преместим в новата „крепост“ на Ей Би Си. От късовълновите станции узнавахме вестите от различни краища на страната. В общи линии се свеждаха до едно — редът и законът изчезваха. Няма смисъл да се впускам по-нашироко. Не се съмнявам, че в рапортите на полицията всичко е описано с подробности.

Работата ни се състоеше в това да повтаряме изявленията на правителството, минали вече по Би Би Си. Често като заповеди. Ненапусналите домовете си да го сторят, а след това да се насочат към райони, които не са заселени. Може би някой ни чуваше, но се чувствахме безполезни. На север съобщенията ни имаха известен ефект, но на юг задръстването на пътищата и голямата концентрация на хора около Лондон проваляха всички опити да се сложи ред. Витаеше усещането, че ако някой може и да си открие подслон, то за повечето едва ли ще е възможно. Всеки, който се придвижваше с кола, се гледаше с голямо подозрение. Ако хората си бяха намерили вече някакво убежище, стремяха се да не излязат от него.

Безбройните хотели и надморската височина, на която бе разположен град Харогейт, Йоркшир, накараха парламентът да го избере за свое седалище. Съставът му се установи там с такава бързина, с каквато и другите го правеха, подгонен от страха, че някой може да го изпревари. Няколко часа след наводняването на Уестминстър в Лондон древната великобританска ръководна институция започна работа в новия си дом. Най-много въпроси в парламента се задаваха около бомбардирането на Арктика. Очевидно, използването на хидрогенни и други подобни бомби ускорява стопяването на ледените полета без друг ефект. Не действахме ли по този начин срещу себе си?

Председателят на Парламента каза, че вероятно е така. Парламентът бе взел решение да се бомбардира, въпреки че експертите настояваха да не се прави.

Да, но дори да бъде спряна тази операция, то няма да има резултат, защото руснаците превозват голямо количество бомби към същия сектор. Количество, по-голямо от използваното от американци и англичани, взети заедно. На въпроса, защо Кремъл е направил такъв рязък обрат в политиката си, председателят отговори:

„От източници, които няма да споменавам, разбрахме, че руснаците са оценили точно положението. Изглежда приижданията в Карелия и набъбването на тресавищата южно от Бяло море са много интензивни. По-далеч на изток лежи един тесен проток към Арктическо море, наречен Залива на Об. На юг той е обграден с блатисти местности, които сега се наводняват. Ако това продължи, ще се роди голямо вътрешно море в централна Русия, вероятно по-голямо от залива.“

Започнахме да получаваме много новини от Харогейт. Изглежда там вървяха някакви страхотни приготовления. След това администрацията на Ей Би Си се настани там в един възстановен военен лагер на такова разстояние от града, че с прост бинокъл можеше спокойно да се шпионира и да се разбере какво става.

Що се отнася до нас, гледахме си работата. Тук живеехме на най-високия етаж. Офисът, студиото, техниката, генераторите и всичко, което би потрябвало, бе на етажа. В мазето имаше големи запаси от бензин и дизелово гориво. Предавателните системи бяха на покрива на двата блока до нас. На нашия имаше площадка за хеликоптер. Лека-полека свикнахме с този живот, в един момент ни се стори дори много хубав.

Имаше обаче нещо не съвсем доуточнено в правилата, по които трябваше да играем. Доколкото разбирах, трябваше да се правим, че всичко е наред. А стане ли опасно и тук, да се преместим в административната сграда на Ей Би Си в Йоркшир. Лондон е застроен като пчелна пита и когато водата наводни някои от клетките, се получава верижна реакция. Ние щяхме да си пускаме в ефира различни състави, говорители и групи, докато водата почука на вратата ни. После щяхме да продължим да вършим същото, но от Йоркшир. Щяхме да използваме всичките тукашни записи, докато се наложеше да ги спасяваме. Водихме живот на обсадени.

Няма да описвам в детайли изминалата година. Бе много отегчителна. Дълга и студена зима и водата се разливаше по улиците по-бързо отколкото очаквахме. Време, през което въоръжените банди се скитаха в търсене на неограбен магазин. Време, в което във всеки час на деня или нощта можеше да се чуят престрелките между бандите. Ние самите нямахме особени неприятности. След няколко опита да ни превземат, вероятно ни бяха забравили.

Времето се постопли. Но много малко хора можеха да се върнат по улиците. Бяха предпочели да се разпръснат из страната вместо да изкарат още една зима в града, подложени на глад и епидемии. Затова стрелбата намаля, а когато се случваше, се чуваше отдалече.

И нашите редици бяха оредели. От 65 останахме 25. Много заминаха за Йоркшир, който стана главно убежище за страната. От център на предаванията на Ей Би Си ние се бяхме превърнали в едно провинциално студио.

С Филис дълго обсъждахме дали да напуснем и ние. Но от приказките, които чухме от пилота на хеликоптера, решихме да не мърдаме. Колкото по-малко оставахме в нашето „орлово гнездо“, толкова повече пространство и продукти щеше да има за нас.

В късна пролет получихме съобщение за издаден декрет, който поставя всички радиостанции под правителствен контрол. Още хора от радиото напуснаха сградата, понеже помещенията им не бяха тъй добре подготвени като нашите, но един-двама от Би Би Си се присъединиха към нас.

Новините получавахме по два канала: връзка с Ей Би Си, откъдето ги научавахме точни, и от някакви радиостанции, които ги изпълваха с фалшив оптимизъм. Тези станции бяха много отегчителни, но продължавахме да ги приемаме. Всяка страна посрещаше нещастието достойно и според своята собствена традиция. По средата на лятото, а то бе доста студено, градът стана твърде тих. Бандите бяха изчезнали с изключение на неколцина представители. Рядкост бе да ги срещнеш сред двайсетте хиляди улици. Отново можеше да излезеш на улицата, но все пак с пистолет.

Както вече казах, водата много се бе покачила. Най-големите приливи достигнаха ниво петдесет фута. Приливът достигна до северния край на Хамърсмит и включваше по-голямата част от Кенсингтън. Тя се простираше около южната част на Хайд Парк, после на юг от Пикадили покрай площада Трафалгар, край Стрент и Флийт стрийт и продължаваше на североизток по западната страна на Леа Валей. Само високата земя около Сейнт Пол бе недокосната. На юг бе преминал през Барне, Батърсий, Саутуорк, голяма част от Дептфорт и ниските райони на Гринуич.

Един ден ние се разходихме по площада Трафалгар. Бе по време на прилив и водата достигаше върха на защитната стена, изградена откъм северната страна на Националната галерия. Облегнати на парапета наблюдавахме водата.

По повърхността й се носеше мръсотия и останки от най-различни неща. По-нататък фонтани, лампи и светофари се показваха от водата. Докъдето погледът ни стигаше повърхността й бе гладка. Тук-там стърчеше дърво, а в короната му шумоляха врабчетата. Скорците още не бяха напуснали църквата Свети Мартин, но гълъбите вече си бяха отишли. На техните места се бяха настанили чайките.

— Не беше ли казал някой: „Тъй свършва светът. Не с гръм, а със стенания.“?

Филис ме погледна стреснато:

— „Някой“!? — удиви се тя. — Това са думи на мистър Елиът.

— Добре де. Със сигурност е познал.

— Нали това е работата на поетите!

— Хм. Може би тяхна работа е и да напишат при какви обстоятелства ще се случи това, но няма значение. Да оставим мистър Елиът на мира.

Филис каза:

— По-рано смятах, че ще можем да спасим света, в който сме живели. Но вече си мисля, че можем просто да си кажем: „Е, всичко свърши. Сега трябва да спасим най-доброто, което е останало.“ Но не бих казала, че места като това ми вдъхват увереност.

— Няма други места като това. Това е и бе единственото. И тук е проблемът. Вече е мъртво. Но не е готово за музей. Скоро ще можем да кажем: „Предишното ни величие вече е минало.“

— Ти си от хората, които се вдъхновяват от други известни личности. Това от кого беше?

— Ами, не съм сигурен дали не бе музата ми или някакво чувство. Все пак, май от мистър Киплинг.

— О, горкият мистър Киплинг.

— Да оставим и него да почива в мир.

Последва дълга пауза.

— Майк, — каза тя изведнъж. — Хайде да се махаме оттук.

Кимнах.

— Може би ще бъде по-добре. Но трябва да се каляваме, скъпа.

Тя ме хвана под ръка и тръгнахме в западна посока. На половината от пътя до площада ни настигна звук от мотор. Изчакахме да се приближи. Пред сградата на Адмиралтейството се показа моторна лодка. Зави и продължи към Уайд Хол, а вълните, които остави след себе си се разплискаха в прозорците на офиса, в който през август се бе намирало все още правителството.

— Чудесно — каза Филис. — Няма да е зле и ние да намерим една. Може да ни бъде от полза.

 

 

Водата продължи да се качва. В края на лятото се добавиха още осем-девет фута. Времето бе още по-студено. Нови хора напуснаха и в средата на септември бяхме само шестнайсет.

Дори Фреди Уитиър каза, че му писнало да живее като корабокрушенец, иска да замине и да си намери по-полезна работа. Когато хеликоптерът отлетя с тях, ние отново бяхме решили да останем.

Това, което трябваше да правим, бе да седим и убеждаваме хората да не се предават. Ние приехме задачата си. И други като нас го направиха. Една или две вечери преди Уитиър да отлети, организирахме парти и по едно време някой пусна Нюйоркското радио. Мъж и жена описваха ситуацията от Импайър Стейт Билдинг. Обрисуваха кулите на Манхатън като замръзнали стражи на лунната светлина и хвърлящата отблясъци вода, обгърнала основите им. В нашите представи обаче те ни изглеждаха като надгробни камъни. Това ни накара да се почувстваме още по-неспособни да замаскираме вече собствените си усещания. Почувствахме, че е време да напуснем скривалището си и да намерим друга работа. Последните ни думи към Фреди бяха, че скоро ще го последваме.

След седмица той се обади, но ние все още нямахме конкретно решение, какво ще правим. След обичайните поздрави, той каза:

— Един приятелски съвет. Ако мислите да се разкарате оттам, недейте!

— О! Какъв е проблемът?

— Казвам ти. Имам силното желание да се върна при вас, наистина. Стойте там.

— Но…

— Изчакай за момент.

След малко пак се обади.

— Слушай, Майк. Тук е пренаселено, храната не стига, това, което ядем, е отвратително. Всичко се провали. Тук сме като под обсада, въпрос на няколко седмици е да избухне гражданска война. Хората навън са по-зле и не искат да разберат, че и ние тук вътре сме на тяхното дередже. За Бога, заради Филис и за тебе самия, останете си там!

— Ако е толкова зле, Фреди, върни се! Със следващия хеликоптер!

— Добре. Тук и без това няма никаква полза от нас. Не мога да разбера, защо ни събират тук? Чакайте ни със следващия полет. Между другото, желая ви късмет.

— На теб също, Фреди. Поздрави на Лин и на Бокър, ако някой още не го е обезглавил.

— А-а, Бокър е тук. Има нова теория, че водата няма да се покачи над 125 фута и самият той мисли, че това е добра новина.

— Е, като се вземе предвид, че го е казал Бокър, може би е лоша. До скоро.

С Филис бяхме доста предпазливи. Не казахме, че сме чули, че Йоркшир е претъпкан. Малцината, които бяха решили да отидат там, щяха да се откажат. Чакахме хеликоптера с Фреди. Но хеликоптерът не пристигна. Свързах се с офиса и попитах, какво става с Фреди и Лин. Никой не знаеше, къде са.

Нямаше новини и за хеликоптера. Казаха, че нямат друг, за да го пратят.

Студеното лято бе последвано от още по-студена есен. Мълвата донесе, че морските танкове се появили за пръв път, откакто водата се покачи. Като експерти с личен опит, ние съветвахме хората да се снабдят с остър нож и да го поставят на място, където и с двете ръце могат бързо и лесно да го достигнат. Но морските танкове не намериха улов по опустелите улици на Лондон и повече не чухме за тях. По радиото, обаче, съобщиха, че на други места нещата не са се развили така.

И други неприятности ни сполетяха междувременно. През нощта общото предаване на Ей Би Си и Би Би Си разсея всички наши илюзии за спокоен живот. Съобщението долетя от всички станции и разбрахме, че Фреди е бил прав. Отправен бе призив към хората със съвет да подкрепят законно избраното правителство срещу опитите да бъде свалено със сила. По текста ставаше ясно, че такъв опит вече е правен. Изказването бе смесица от увещания, заплахи и оправдания. Такава нота бе прозвучала и в Испания. И във Франция. По думите на говорителя стана ясно, че краят е близо.

Информациите, получени след това, не избистриха представите ни. Казваха, че стрелбата е почнала. Някаква въоръжена група опитала да нахлуе в района на Управлението на страната. Военните държали всичко под контрол. Нещата тепърва щели да се изясняват. Радиото имаше за цел да разсейва преувеличените слухове и да връща доверието в правителството. Ние отговорихме, че по никакъв начин не сме се успокоили и искаме да знаем какво точно става. Но не получихме повече от официалната информация.

Двайсет и четири часа по-късно по средата на поредното изявление, което трябваше да ни вдъхне някакво доверие в правителството, връзката прекъсна. И вече не се възстанови.

 

 

Беше твърди глупаво да можеш да слушаш какво става по света, а да не знаеш какво става в собствената ти страна. Много запитвания получихме от Америка, Канада, Австралия и Кения за замлъкналия ни централен предавател. Включихме нашия на максимална мощност и съобщавахме малкото, което знаехме. Разбрахме, че някои чуждестранни станции успяват да ни ловят. Но ние самите бяхме далеч от истината. И двете системи на радиото в Йоркшир изглежда бяха съсипани. Би трябвало обаче много други местни станции да предават от Шотландия и Северна Ирландия, въпреки че те надали знаеха повече от нас. Изглежда другите страни си имаха достатъчно проблеми, за да се занимават и с нашите, защото повече никой не ни се обади. Само веднъж чухме глас на френски да казва нещо за Англия. Думата не ми беше позната, но звучеше отвратително…

 

 

Зимата приближаваше. Вече почти не се забелязваха хора по улицата. Можеше да изминеш миля без да срещнеш някого. Как живееха тези, които бяха останали в града, не мога да кажа. Вероятно имаха складове с провизии за семействата си. Сигурно също носеха оръжие. И ние притежавахме пистолети, дори само за кураж. Съществуваше някаква бдителност, която не бе по-различна от инстинктивна враждебност. Случайно срещналите се продължаваха да разправят клюки и дочути от други неща. Разбрахме, че около Лондон съществува кръг от враждебно настроени към него райони и всеки се смятал за независим, без сегашните жители да си спомнят, че самите те са бегълци от същия град. Този, който се опита да мине границата им, го застрелват.

— Нещата ще стават и по-зле — бе мнението на повечето, с които разговарях. — Скоро всички ще започнем да се избиваме за храна.

Около Нова година проблемите започнаха да ни притискат и по-силно. Най-високата точка на прилива стигна 75 фута. Времето бе отвратително и леденостудено. Рядко имаше нощ, в която от югозапад да не се носи силен вятър. Съвсем рядко се виждаше човек по улицата, а когато вятърът утихнеше се съзираха пушеци от някои комини. Горяха се дърва, покъщнина, мебелировка. Всички запаси от въглища бяха свършили миналата година.

Понякога се чудех, дали в тази страна има някой, по-облагодетелстван от нас. Хранителните запаси можеха да ни стигнат за няколко години. Имахме предостатъчно резерви от газ и бензин. Бяхме осигурени дори по-добре отколкото преди година. Но човек се нуждае от разнообразна храна. И усещането, че сме изоставени, много ни натежа. А в края на февруари водата за пръв път стигна до нашата сграда и мазето се наводни.

Някои трудно издържаха.

— Не може да дойде по-високо, нали? Сто фута е максималната граница — казваха те.

Но това не бе много утешително. Можехме да повтаряме думите на Бокър, но и те бяха само предположение. Никой не знаеше колко лед има в Антарктика. Ни каква част от северните райони и тундрата са остатък от ледниковия период. Никой нищо не знаеше. Единствената утеха бе изказването на Бокър, че водата не може да се качи повече от 125 фута. Нашето гнезденце щеше да остане непокътнато. Когато вечер си лягахме и слушахме воя на вятъра по Оксфорд стрийт, това бе единствената ни мисъл.

В една слънчева, но не топла майска утрин се събудих и видях, че Филис я няма. Излязох на покрива, за да я потърся. Тя бе застанала на югозападния му край и гледаше улиците, сега превърнати в езеро, и плачеше. Облегнах се на парапета до нея. Прегърнах я. Тя спря да плаче. Изтри носа и очите си и каза:

— Не издържам, Майк. Не мога да остана повече тук. Отведи ме, моля те!

— Къде? — попитах аз.

— В имението, Майк. В провинцията няма да е толкова зле. Там е по-хубаво. Тук е като в гробище. Нямаме никаква надежда. Единственото, което можем да направим, е да се хвърлим от покрива, когато и съвсем малкото, което ни е останало, изчезне.

За миг се замислих.

— Но дори да заминем, как ще живеем? Нуждаем се от храна, гориво и от други неща.

— Там… — започна тя, после друго й дойде наум и каза: — Ще вземе, колкото да ни стигне, докато се установим там. Има риба, а за гориво ще използваме дърва. Все някак ще се справим. Ще е трудно, но, Майк, не мога да живея в това гробище… Не мога. Погледни, погледни, Майк! Какво сме направили, за да заслужим това?! Със сигурност не сме били много добри, но не сме били и толкова лоши. И това не е нещо, с което можем да се справим. Нямаме никаква възможност. Избиваме се един друг, за да живеем. Или ни убиват неща, които не можем да достигнем. Някои са достатъчно силни и ще се справят. Но какво ще направят после с онези същества долу? Понякога ги сънувам, лежат на дъното в дълбоките тъмни долини, приличат на огромни сепии или на охлюви. Друг път ги виждам като облак от сияещи клетки, висят в каменната бездна. Съмнявам се, че някой някога ще узнае, как всъщност изглеждат. Но те са там и мислят как да ни довършат, и как всичко да стане тяхно. Сънувам морското дъно — големи полета с кости, черупки, и милиони, милиони дребни планктонни същества, отлагали се през вековете. Така изникват подводните планини, а между тях се образуват големи пропасти. Оттам излизат морските танкове, за да ни ловят. Появяват се от бездната и се връщат в морето. Градовете вече потънаха, а те продължават да ни търсят. Понякога мисля като Бокър, ако бяхме заловили и изследвали поне едно от тях, щяхме да разберем как да ги унищожим. Сънувам, че с теб откриваме как действат, но никой, освен Бокър, не ни вярва. А той измисля ново оръжие и ги довършва всичките. Знам, звучи глупаво, но на сън е прекрасно. Събуждам се и се чувствам щастлива: спасили сме целия свят. Но после чувам водата, тя се плиска в стените и разбирам, че не е свършило. Всичко продължава ли, продължава… Не мога да издържам повече, Майк! Ще се побъркам, ако седя и просто наблюдавам, как градът умира инч по инч. В Корнуол ще ни бъде по-друго. Ще трябва да се боря ден и нощ, за да живея. Предпочитам да умра там, опитвайки да спася живота си, отколкото да преживея дори още една зима тук.

Никога не бях се замислял, колко зле са всъщност нещата. Нямаше нужда Филис да продължава.

— Добре, скъпа — казах. — Ще заминем.

 

 

Всеки около нас ни убеждаваше да не го правим. Разказваха ни за зоните наоколо, където стреляха без предупреждение и бяха заложени какви ли не капани. Дори да преминем през една, ще попаднем в друга, а тя от своя страна също се мисли за независима и ще ни убият. Навън всички бдяха като хиени, защото всеки месец резервите от храна намаляваха. Никой не можеше да остане незабелязан. А хванат ли го, наказваха го безжалостно. Всички ни съветваха да опитаме друго.

По вода имаше по-голяма вероятност да успеем. Опитахме да намерим моторна лодка, но неуспешно. Открихме само лодка от фибростъкло. Натоварих я с всичко необходимо и се надявах, че ще ни стигне, за да си осигурим безопасно пътуване.

Отложихме за малко тръгването с надежда, че времето ще се стопли, но в края на юни и тази надежда пропадна и ние потеглихме.

 

 

С късмет и упоритост намерихме малка моторна лодка, която нарекохме „Мидж“. С нея се върнахме обратно в Лондон. Плаването по наводнените улици бе трудно. Мъчехме се да си спомним, къде точно се намираха лампите и пътувахме бавно и внимателно, за да не се нанижем с лодката на някоя от тях. По плитките води минавахме бързо. Няколко часа се задържахме на ъгъла на Хайд Парк и когато дойде течението спокойно потеглихме по Оксфорд стрийт.

Неприятното чувство, че някой може да поиска да дойде с нас, бе неоснователно. Всички ни помислиха за луди. Оправдаваха се, че предпочитат да останат в сравнително топлите стаи, вместо да участват в некомфортно, студено и доста рисковано пътешествие. Помогнаха ни да заредим, после да натоварим Мидж, но никой не отвори дума да го вземем.

Пътувахме надолу по реката бавно и предпазливо. Нямаше нужда да се излагаме на излишни опасности. Постоянен проблем бе къде да прекараме нощта. Внимавахме да не последваме съдбата на някой нарушител. И самата Мидж бе страхотна плячка. Обикновено приставахме в закътани улички на някой потънал град. Задържахме се там с дни, ако духаше много силно. Мислехме, че главен проблем ще бъде да намерим прясна вода. Но не бе толкова трудно. Цялото пътешествие продължи малко повече от месец.

Скалите над водата не ни изглеждаха като нещо необикновено. Но когато ги наближихме можахме да осъзнаем мащабите на наводнението. Къщите, които трябваше да бъдат там, ги нямаше. Малко по-късно видяхме първите айсберги.

Хората се бяха установили по високите места наоколо и живееха в колиби. Бяха останали само няколко къщи. Другите бяха потопени. Нямах представа в какво състояние ще е нашето имение.

Внимателно поведох Мидж към реката Хелфорд. Държах пушката си. Тук-там ни зяпаха хора, но никой не се опита да ни направи нещо.

Плавахме по реката на север. Водата се бе покачила почти до 100 фута и бе трудно да различим водните пътища. Няколко пъти се губихме. Накрая видяхме познатия хълм пред имението ни.

Със сигурност бяха идвали хора, но щетите бяха малки. Очевидно бяха търсили храна и дърва. Бяха взели всичко — от бутилките със сосовете до пипера. Тубите с олиото, свещите, малките запаси от каменни въглища също бяха изчезнали.

Филис огледа остатъците и хукна към мазето. Върна се, помисли за миг и изтича до беседката в градината. Гледах я през прозореца. Тя изследваше пода внимателно. След малко се върна.

— Благодаря на Бога, всичко е наред — каза тя.

Не бе време да мисли за беседката.

— Какво е наред?

— Храната — каза тя. — Не исках да ти кажа преди да съм сигурна. Щеше да е ужасно, ако я бяха открили.

— Каква храна?

— Нямаш силна интуиция, Майк. Да не мислиш, че се правих на зидаро-мазач просто за удоволствие? Там съм зазидала всичките ни запаси от килера.

Зяпнах.

— Да не искаш да кажеш… Но това бе преди години. Дори преди началото на наводняването.

— Да, но не преди да започнат да потъват корабите толкова бързо. Стори ми се, че няма да е зле да скрия нещо преди да е късно, защото очевидно нещата не вървяха добре. Не ти казах, защото знаех, че ще ми се подиграваш.

— Да ти се подигравам?

— Има хора, които предпочитат да плащат високите цени на черния пазар вместо да си помислят навреме.

— Затова го направи сама, така ли?

— Да, и не исках местните хора нещо да разберат. Затова свърших работата съвсем сама. Ето, сега ще ни е от полза.

— Какво е количеството? — попитах.

Тя се замисли.

— Не мога да кажа точно. Но е доста. И в Мидж има запаси.

Минаха ми много неща през ума, но щеше да е неблагодарно да ги кажа тъкмо сега. Затова се заех да разопаковам багажа.

Скоро разбрахме защо никой не се бе настанил тук. Трябваше само да погледнеш малко по-отвисоко, за да разбереш: на този хълм му е писано да стане остров. И след четири месеца той стана.

Водата продължи да се покачва, паниката — също. Тези, които не напускаха убежищата си, бяха смес от твърдоглавци, флегматици или изпълнени все още с надежда хора, които се надяваха, че водата няма да се покачи повече. Онези от високите земи стриктно пазеха територията си от пришълци, но и тези, които живееха по-долу, носеха оръжие и се пазеха да не би другите да ги нападнат. Не мога да кажа какво бе състоянието на изток и в Девън, но повечето хора предпочетоха да останат на претрупаната и пуста земя тук. Носеха се страшни разкази за партизанска война между бандите в Девън, Съмърсет и Дорсет. Но ние лично рядко чувахме изстрели. Изолацията ни бе пълна и бе едно от най-трудните неща, които трябваше да понесем. Радиоприемникът трябваше да ни съобщава как останалата част от света се справя, но се развали няколко седмици след пристигането ни. Не можехме да направим нищо.

За щастие островът не предлагаше нещо особено и никой не ни безпокоеше. Местните жители се бяха запасили, с достатъчно храна, пък и ние не бяхме случайни пришълци. Изхранвахме се с риба, тя бе в изобилие, и с това, което бяхме докарали с Мидж.

Започнах да водя този дневник в началото на ноември. Сега е краят на януари. Водата продължи да се качва бавно, но към Коледа вече нямаше някаква видима промяна. Надявахме се, че е краят. Виждахме айсберги, но бяха по-малко.

Морски танкове се показваха тук-там. Както преди бяха по-скоро досада, отколкото опасност. Те избягваха да се катерят. Обикновено се показваха от водата и като не виждаха наоколо жертви, си тръгваха.

Най-сериозният проблем, с който трябваше да се справим, бе ужасната зима. Стори ни се, че тя е по-студена от миналата. От няколко седмици протокът бе замръзнал. Той се размразяваше само когато водата около брега се затопляше. Но топлите дни бяха рядкост. Ден след ден духаше вятър. За щастие югозападните въздушни течения ни поспасяваха, но все пак студеният вятър духаше силно.

Все още не бяхме решили дали ще се опитаме да заминем някъде през идната пролет. Може би щяхме да издържим още една зима, но това щеше да стопи провизиите ни. По-добре беше да предприемем пътуване. Може би щяхме да открием остатъците от Плаймаут или Дейвънпорт. Имахме гориво, но възнамерявахме да се снабдим с мачта, за да можем да използваме вятъра.

Накъде? Не знаехме. На някъде, на по-топло, където можехме да се установим и да започнем всичко отначало. В опита да открием земя може би щяха да ни посрещнат с куршуми, но това бе по-добра перспектива в сравнение с гладната смърт. Филис се съгласи:

— Ще го направим, Уотсън. Преживяхме толкова много и досега късметът ни е помагал. След като го имаме, трябва да го използваме, нали?

 

 

24 Май

Поправям горенаписаното. Няма да тръгнем на юг. И няма да оставя тук дневника си в кутия, както възнамерявах, защото един ден някой може да го намери. Ще го взема. Ето какво се случи:

Бяхме издърпали Мидж на брега и я подготвяхме за пътешествието. Филис я боядисваше, аз поправях мотора. Към нас се приближаваше лодка. Когато дойде още по-близо, разпознах собственика. Бе от местните хора. Често го бях виждал. Не знаех името му. Погледнах оръжието си за всеки случай. Той извика:

— Ей, там! Вие Уотсънови ли сте?

Отговорихме, че сме.

— Добре. Имам съобщение за вас.

Сви платното на лодката си и се насочи право срещу нас. Приближи се до брега, пристана и дойде при нас.

— Майкъл и Филис Уотсън? От Ей Би Си? — попита той.

И двамата кимнахме.

— По всички радиостанции говорят за вас.

Зяпнахме в очакване да продължи. Не издържах и попитах:

— Кой ни споменава?

— Съветът за възстановяване, както те сами се наричат. Почти денонощно излъчват предавания. Накрая на всяко диктуват списък от хора, които опитват да намерят. Вчера съобщиха и вашите, завършиха с думите: „Предполагаме, че са в Корнуол“. И аз реших, че сте вие.

— Но… Но кои са те? Какво искат? — попитах аз.

Той повдигна рамене.

— Някакви, които се опитват да оправят целия хаос. Пожелавам им късмет, които и да са.

Филис го наблюдаваше. Бе леко пребледняла.

— Значи, че… всичко е свършило? — попита тя.

Мъжът я погледна, след което се обърна към водата и каза:

— Не. Не значи това. Но се опитват да направят каквото могат.

— А какво за нас? Какво искат те? — повторих аз.

— Те просто казаха, че искат да отидете в Лондон, ако можете. Ако не, ще изпратят инструкции по-късно.

— Не казаха ли защо?

Той поклати глава.

— Засега не казват много, но ще спуснат малки радиоприемници с батерии, а по-късно и предаватели. Искат да се сформират групи от хора, които да създадат местни управи, докато комуникациите се възобновят.

С Филис замислено се спогледахме. Казах:

— Мисля, че се сещам за какво ни викат.

Тя кимна. Двамата замълчахме. Обърнах се към мъжа:

— Хайде, имам една или две бутилки, които съм запазил за по-специален случай. Мисля, че този е такъв.

Филис ме хвана под ръка и тримата се заизкачвахме.

— Искаме да знаем повече — рекох, след като преполових чашата си.

— То няма много — отвърна той. — Но звучи, сякаш нещата се оправят. Помните ли оня тип Бокър? Една или две нощи говори и звучеше много по-добре от друг път. Направи, както сам се изрази, генерално проучване на положението.

— Разкажи ни — обади се Филис зад мен. — Скъпият Алистър Бокър весел!? Сигурно не дочувам.

— Най-важното е, че водата спряла да се покачва. Ние сами го забелязахме преди шест месеца. Но има хора, които не са чули за това. Голяма част от земята е отишла отдолу, но той каза, че ако се организираме, всичко ще се оправи, въпреки че много хора са загинали. Изглежда ние тук сме били късметлии. Почти навсякъде е имало пневмония. Не стига храната, няма лекарства. Трите адски зими са отвели хората като мухи.

Той млъкна. Мълчахме и преценявахме размера на трагедията. Светът щеше да бъде по-различен. Филис попита:

— Ще имаме ли шанс да опитаме? Искам да кажа, нали батите са си все още там? Предполагам, че имат още някой неизпитан метод.

Мъжът кимна. Захили се доволно.

— А-а, и за тях говореха. Според Бокър те са вече минало.

— Как? — попитах аз.

— Казват, че са открили някакъв метод, с който се справили в дълбочините. Ултра нещо… Не ултравиолетови… Някакъв шум, дето не можеш да го чуеш…

— Ултразвук — предположих аз.

— Точно така. Той каза, че това действало и под водата.

— Ясно. Много хора работеха в тази посока в продължение на четири или пет години. Но нямаха средство, с което да изпратят звука долу.

— Е, казват, че го направили… Всъщност, кой го е направил?… Японците! Вече прочистили няколко малки дълбочини. Американците и те разработват нещо такова.

— Те са разбрали какво са батите?… Как изглеждат? — попита Филис.

Той поклати глава.

— Не знам. Бокър каза, че от водата излязла много слуз и като изгряло слънцето се изпарила. Не е имала никаква форма. Така, че как изглежда едно бати у дома си, остава загадка. И по-добре да остане такава.

— Как изглеждат като са мъртви, не ме интересува — казах аз, докато пълнех чашите. Вдигнах моята: — За празните дълбочини и свободните морета!

 

 

След като мъжът си тръгна, отидохме при беседката. И двамата наблюдавахме мълчаливо гледката, която сега ни се струваше по-хубава. Погледнах Филис. Изглеждаше по-добре от всякога.

— Връщам се към живота, Майк — каза тя.

— Аз също. Няма да е като на пикник, но…

— Не ме интересува. Мога да се скапвам от работа, когато има надежда. А за мен надеждата няма край.

— Това ще бъде един странен свят, след като е останала само една пета или една осма от него.

— По времето на Елизабет сме били по-малко, но сме се намножили — отвърна тя.

Седнахме. Трябваше да измислим план.

— Ще тръгнем, когато Мидж е готова. Мисля, че имаме достатъчно гориво.

— Да — каза Филис.

Тя седеше с лакти, опрени на коленете, и брадичка, подпряна на дланите. Гледаше замислено. Времето пак стана хладно и слънцето залезе. Седнах до нея и я прегърнах.

— Какво има? — попитах.

— Просто мисля… Нищо ново няма, Майк! Преди време е имало голямо поле, покрито с гори и пълно с диви животни. Вероятно нашите прадеди са ловували там. Един ден водата заляла всичко и ето ти го Северно море… Мисля, че и двамата сме били тук и преди, Майк… И този път оцеляхме, както и миналия…