Метаданни
Данни
- Серия
- Юел Гюстафсон (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Resan till världens ände den fjärde berättelsen om Joel, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Ева Кънева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2015 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2023 г.)
Издание:
Автор: Хенинг Манкел
Заглавие: Пътуване до края на света
Преводач: Ева Кънева
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: шведска
Излязла от печат: 24.03.2014
Редактор: Цвета Германова
ISBN: 978- 954-357-261-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6387
История
- — Добавяне
15
Изведнъж Юел се събуди.
Отвори очи. Стаята тънеше в мрак. Зъзнеше. Студът от пода се просмукваше през дюшека и през дрехите му. Ослуша се. Стените и гредите на тавана пукаха. Спомни си за всички нощи, когато се бе събуждал от това пукане. Още от съвсем малък го чуваше нощем. Тогава още нямаше никакви спомени. Придърпа одеялото до брадичката си и се сви. Будилникът стоеше до него на пода. Стрелките светеха в тъмното. Пет без петнайсет сутринта. След половин час щеше да звънне. Стомахът му се сви. Тази нощ спеше за последен път в къщата до реката, а утрото щеше да е последното му утро тук. Заминаваше, а веднага след това в къщата щяха да дойдат нови хора. Щяха да внесат нови мебели, да окачат нови картини по стените и от Самюел и Юел нямаше да остане следа. В двете стаи и в кухнята щяха да закънтят други гласове, други пръсти щяха да оставят петна по тапетите, други уши — да се будят по време на студените зимни нощи от пукането на неспокойните греди.
Не след дълго хората щяха да забравят, че тук са живели дървосекач и неговият син. При тази мисъл го заболя. Всичко това му се струваше плашещо и прекалено мащабно. Юел се сви още повече.
Толкова му се искаше нещата да си останат както преди; през открехнатата врата да долита хъркането на Самюел. Сега беше тихо. Само стените пукаха и сякаш се гърчеха в студа.
Като малък понякога Юел си представяше как времето спира, как задържа щастливите мигове. Вече знаеше, че е невъзможно. Питаше се дали наистина пораства. Преди можеше да попита Самюел. Сега — не.
Нищо нямаше да бъде както преди. Нищо. „Съвсем сам съм. Самюел почина, а Йени Рюдѐн никога няма да стане моя майка. С нея можем да бъдем само приятели, както и с Ева и Мария. След няколко часа заминавам. Никой няма да ме изпрати на гарата и да ми помаха за сбогом. Никой няма да забележи, че ще изчезна.“
Очите на Юел се наляха със сълзи. Не искаше да плаче. Петнайсетгодишен моряк не бива да плаче. Децата и възрастните плачат, но не и петнайсетгодишните. На тази възраст е забранено да се предаваш. Особено на сълзите.
Юел се заслуша отново в пукането на стените. Пред очите му се заредиха спомени. Откакто се помнеше, живееше в тази къща. Някога и мама Йени бе живяла тук. Ала една сутрин си събрала багажа и заминала. Юел е бил съвсем малък и дори не помнеше кога е станало. Цял живот бяха само двамата със Самюел. Самюел с превития си гръб, с небръснатите си бузи, с изморените си очи и копнежа си по морето. В живота им присъстваха и „Селестине“ във витрината на стената, и морските карти, по които двамата провеждаха въображаемите си пътешествия.
Юел се питаше дали Самюел изобщо е вярвал, че отново ще поеме по моретата. Или всичко това му е изглеждало като обречена мечта още от самото начало? Кой знае. Вече бе късно да намери отговор.
Животът със Самюел беше потънал безвъзвратно в миналото. Той лежеше в гроба си. Никога повече нямаше да говори. Гласът му бе умрял. Самюел с небръснатите бузи и превития гръб…
Юел се мъчеше да проумее какво означава да си мъртъв. Колко време оставаш така? Хиляда години? Или дори повече? Най-ужасно му се струваше, че човек прекарва толкова време мъртъв. Годините, преди да се родиш, не се смятат в човешкия живот: тогава не се случва нищо, свързано с него. А после, когато животът си отиде, какво става тогава? Самюел не бе излязъл на кратка разходка, а лежеше в пръстта и никой не можеше да каже колко дълго ще продължи това. Ами ако продължи вечно?
Стомахът го заболя още по-силно. Стана от дюшека и омота чаршафа на кълбо. Нищо не беше в състояние да уталожи безпокойството в душата му, но раздвижеше ли се, му ставаше по-добре. Наметна одеялото на раменете си и се сви в прозоречната ниша. Самотна улична лампа осветяваше заснежения път в студената зимна нощ. Нищо не помръдваше. Единствено времето следваше неотклонно неумолимия си ход. Навън, в тъмната зима, се спотайваше настъпващото утро.
Неочаквано Юел си спомни за нощта, когато седнал в нишата, видя самотно куче да скита по улицата. Оттогава минаха много години, ала Юел така и не го забрави. И сега пак се сети за него. Накъде ли се бе отправило онова куче? В продължение на цяла година Юел управляваше тайно общество със задачата да открие тайнственото куче. После дълго не се бе сещал за него.
Изведнъж обаче кучето пак се появи в мислите му.
Загледа се внимателно в мрака. Беше убеден, че след малко ще види как кучето подтичва безшумно в зимната нощ, за да се сбогува с него. Сърцето му се разтуптя. Ала по улицата нямаше жива душа. Юел стъпи на пода. Светлината от уличната лампа нахлуваше в кухнята. Потръпна. Прииска му се да се махне оттук възможно по-скоро. Пустото жилище го плашеше. Стените вече не пукаха, а сякаш стенеха жаловито.
Нима и къщите скърбят?
Вероятно стените оплакваха Самюел. Никога повече стъпките му нямаше да отекнат по стълбите. Сгъна одеялото и си завърза ботушите. Остави будилника върху кухненската маса. По стената още личаха очертанията на витрината със „Селестине“. Юел се питаше какво да прави. Тръгнеше ли отсега към гарата, щеше да пристигне твърде рано, но нямаше желание да стои повече тук. Взе си чантата и моряшката раница и слезе по стълбите на къщата за последен път. На най-долното стъпало спря. Колко пъти се бе изкачвал и бе слизал по тези стълби? Не знаеше. Помнеше обаче колко горд се почувства, когато за пръв път успя да изкачи стълбището на три скока.
Вдигна крак и направи последната крачка. Вече нямаше връщане назад. Пред него сякаш се откри бъдещето, а вратата към детството му, проскърцвайки, се хлопна бавно зад гърба му. Заключи, свали си едната ръкавица и пъхна ключа под прага.
Беше студено. Закри устата и носа си с шала. Какво да прави сега? Да обиколи за последно познатите улици, преди да тръгне към гарата? Чудеше се.
Реши да се сбогува с железопътния мост и реката. Те му бяха най-скъпите места в градчето. Отправи се нататък. От едната му страна се виеха коловозите. Юел остави багажа си зад една стара, полуразрушена поставка за бидони с мляко и се затича, за да се стопли. Около него все едно тичаха няколко момчета — самият той през различните етапи от живота си. Припомни си какъв е бил някога.
Спря в подножието на моста. Пак остана сам. Призрачните му спътници изчезнаха. Не успя да устои на изкушението, свали си ръкавицата и долепи ръка до желязото. Студът проникна веднага в тялото му и той потръпна.
В същия миг се сети, че трябва да се сбогува с Йертрюд, безносата жена, която живееше в странната си къща отвъд реката. Нещо обаче го възпираше. Тя сигурно още спеше. А и не му се искаше да се сбогува с нея. Изпитваше потребност да запази нещо, което да го свързва с градчето. Така щеше да се върне не само за да посади палма на гроба на Самюел, а и за да види Йертрюд и да си вземе сбогом с нея.
Втурна се по моста, за да стопли премръзналите си крака. Спря чак пред къщата й.
В кухнята светеше. Юел си спомни как с Тюре разровиха един замръзнал мравуняк и го хвърлиха в кухнята й.
Отвори предпазливо портата и се приближи до прозореца. Снегът хрущеше тихо под краката му. Надигна се на пръсти и надникна в кухнята. Нямаше никого. Понякога Йертрюд оставяше светнато, след като си легне. Да, още спеше. Юел се прокрадна покрай стената на къщата и се озова до прозореца на спалнята й. Долепи буза до стъклото и чу хъркането й. Нима и човек без нос хърка? Съжали за тази мисъл. Не биваше дори наум да се подиграва на Йертрюд. Та тя беше един от малцината му приятели.
Изведнъж, без сам да разбере откъде, се появи усещането, че е най-самотният човек на света. Погледна се от разстояние. Посред нощ, в студа момче на петнайсет години стои до един прозорец и слуша как някой вътре хърка. Тръгна си. Хукна по склона, мина по моста и спря да си вземе багажа. Навеждайки се, забеляза следи в снега. Не бяха негови. Тук бе идвал някой друг.
Куче.
Юел се изправи и се огледа. Помъчи се да го открие под студената лунна светлина. Не видя нищо. Тръгна по следите. Водеха към реката. Той газеше в дълбокия сняг, убеден, че кучето, запътило се към далечна звезда, се е върнало и е дошло да се сбогуват.
Проби си път през гъстите храсталаци до речното корито. Следите продължаваха по заледената река. Напрягаше се да зърне кучето в мрака. Внимателно тръгна по леда, покрит със сняг. От напрежение се изпоти, но нямаше намерение да се връща. Намираше се толкова близо.
Следите от лапи в снега бяха съвсем ясни. До Юел мостът се извисяваше като уродливо чудовище.
Изведнъж следите просто изчезнаха.
Огледа се. Невъзможно! Съвсем ясни, следите спираха насред снега. Не се виждаше никаква дупка в леда. Пред следите се разстилаше бял, непокътнат сняг. Вдигна очи към небето и обърна гръб на луната. „Има едно-единствено обяснение — помисли си. — Само дето не прилича на петнайсетгодишен младеж да вярва в него: кучето се е понесло във въздуха върху невидимите си криле и е отлетяло към звездата си. Но звучи прекалено наивно, а аз вече не съм дете. Станах моряк, а баща ми почина. Не бива повече да се държа по детски, макар още да не съм възрастен.“
Тръгна към брега, обърна се и погледна небето.
Там някъде кучето се носеше върху невидимите си криле. Юел взе багажа си и мина през пустото градче. Навсякъде цареше мрак. Чакалнята на гарата беше още затворена. Остави багажа си зад един контейнер за смет и излезе на коловозите. Застана между релсите и се загледа на юг. Нямаше търпение да тръгне. Допреди няколко дни искаше да спре времето, а сега му се струваше, че секундите се нижат прекалено бавно. Бързаше да поеме на път.
Отвориха чакалнята. Юел седна вътре. Топлината се завърна в тялото му. Провери дали билетът и моряшката книжка са във вътрешния му джоб. В джоба на панталона си имаше осемдесет крони.
До него седна старец с раница и му кимна.
— Накъде пътуваш? — попита.
Юел промърмори нещо под нос. Никак не му се говореше.
— Аз отивам чак в Урша — продължи старецът.
— А аз — още по-далеч.
— До Мура?
— До края на света.
Старецът го изгледа замислен. Юел стана и отиде до картата на стената. Ето го Гьотеборг. Там се намира корабът, който го чака.
Влакът пристигна. Локомотивът пръхтеше и въздишаше. Преди да се качи във вагона, Юел огледа перона. Нямаше кой да го изпрати.
Само сянката на Самюел му кимна и прошепна:
— Върви!
Докато влакът се изнизваше по моста, Юел видя отражението си в замръзналия прозорец. Най-сетне тръгна надалеч, към остров Питкерн и към края на света. Той хем съществува, хем го няма.
Три дни по-късно още на разсъмване търговският кораб „Рио де Жанейро“ напусна корабостроителницата в Гьотеборг. Бръмченето на моторите събуди Юел в каютата му. Наближаваше времето зимата на 1960-а да свърши.
През следващите години Юел смени няколко кораба. В началото на 1963-та, дни преди осемнайсетия си рожден ден, стигна до остров Питкерн. Тогава работеше на малък товарен кораб.
От острова откъсна кокосов орех. В началото на декември същата година се върна в Швеция и пое на дълго пътуване към родното си градче. Вечерта на 4 декември слезе от влака и отиде право на гробището. Изрина снега и положи ореха върху замръзналата пръст над гроба на Самюел. Знаеше, че плодът няма да оцелее, затова пусна и няколко палмови листа, донесени от остров Питкерн.
На следващия ден замина.
Нощта прекара в пансион.
Не се отби да види Йертрюд.
И този път никой не го изпрати на гарата.
Детството си бе отишло безвъзвратно.
Юел се беше превърнал в пътешественик по света.
А някъде над главата му едно куче неизменно се носеше върху невидимите си криле.