Лий Чайлд
Издирваният (50)

55

Архитектурата и видът на тази междущатска магистрала бяха идентични с предишната, успоредна на нея, но на двеста и петдесет километра в северна посока. Двете бяха еднакво прави, широки и гладки, с нарядко разположени изходи, предшествани от същите билбордове и сини табели, съдържащи колкото информация, толкова и изкушение. И тук част от изходите бяха реални, а други измамни. Синята краун виктория бучеше монотонно, а Доусън и Мичъл продължаваха да пазят мълчание. Ричър седеше с изправен гръб на удобната задна седалка, пристегнат с колана. Наблюдаваше банкета и гладкото платно, което опираше чак в хоризонта. На изток се смрачаваше. Зимният ден беше към края си. Слънцето, което беше изгряло над изпепелената импала, вече чезнеше някъде зад гърба му.

После усети как колата леко намалява скоростта, току-що подминала един пътен знак с наименование, което му беше непознато. На сините табели непосредствено след него бяха изрисувани знаци за гориво и храна, но не и за преспиване. Но такъв знак несъмнено беше съществувал доскоро, защото табелата му беше празна, покрита с наскоро положен слой синя боя, който се различаваше от предишния. Може би фалит или корпоративна реорганизация. Може би смърт на някой от собствениците.

Или пък нещо друго, по-комплицирано.

Табелата за самото отклонение беше нещо средно между истинска и фалшива. Вдъхваща доверие, но не особено привлекателна. След нея липсваше обичайната табела за близка бензиностанция или пък такава за ресторант. Но може би щеше да има отвъд възвишенията в далечината или пък зад следващия завой.

Мичъл погледна в огледалото, даде мигач и намали още повече. Политика на Бюрото, целяща максималната сигурност на водача и пътниците. Кракът му се вдигна от газта, колата се залепи за бялата линия и навлезе в завоя бавно и сигурно. Мигачът остана включен, докато стигнаха долния край на рампата и поеха надясно по обикновено двулентово шосе. Отново в южна посока, може би на сто и петдесет километра от Париж на Средния запад.

След километър и половина подминаха една бензиностанция, а след още толкова — някаква безименна закусвалня. После дойде ред на последната табела без реклама, прясно боядисана със синя боя като онази на магистралата. Вероятно за да скрие името на мотела и стрелката, която сочеше към него.

От двете страни на шосето нямаше нищо друго, освен заспали ниви, също като в Айова. Засети с пшеница, сорго и слънчоглед. В момента изглеждаха бездействащи, но след шест месеца щяха да са избуяли нависоко, доказвайки плодородието на най-добрата прерийна почва в света. Наоколо не се виждаха никакви следи от живот. Явно и селскостопанските сгради, доколкото ги имаше, бяха твърде далече, отвъд потъмняващия хоризонт.

Мичъл измина повече от трийсет километра в тази пустош, после отново намали. Ричър напрегна поглед, опитвайки се да открие някакви светлини. Но такива нямаше. После пътят заобиколи малка горичка от голи дървета и започна да се спуска към широка и плитка долина. Последните лъчи на залязващото слънце огряваха сградата на някакъв мотел в далечния й край, наподобяващ архитектурен макет върху огромна чертожна маса.

Един доста внушителен комплекс с централен административен блок и може би трапезария, около който бяха подредени няколко бунгала с по пет-шест стаи за нощуване. Бяха дълги и ниски, с покриви от испански плочи и гладка мазилка. Имаше и голям плувен басейн. Пътеките и паркингите бяха циментирани, а между тях тъмнееха празни цветни лехи. Целият комплекс беше ограден с ниска декоративна стена, боядисана в същия блед цвят като бунгалата. От разстояние приличаше на крайбрежен комплекс, построен на възможно най-отдалеченото от морските брегове място.

Въпреки прясно боядисаните табели мотелът нямаше вид на безлюден.

В административния блок светеха лампи, прозорците на четири от бунгалата също бяха осветени. Над предполагаемото място на кухнята се извиваше тънка струя дим, а на обособените паркинги бяха спрели два леки автомобила. Тъмни на цвят седани, дълги и ниски. Фордове, разпозна ги Ричър. И двата модел „Краун Виктория“.

Точно като тази, в която се намираше в момента.

— Това ли е крайната точка на пътуването ни? — попита той.

Мичъл не му обърна внимание и продължи да шофира. Доусън също не отговори.

Ричър се надяваше да види повече с наближаването на обекта, но това не се случи. Очакваните детайли сякаш бяха скрити зад полупрозрачна завеса. Нещо му пречеше. Нещо различно от сумрака. От разстояние, което едва ли надвишаваше осемстотин метра, обектът изглеждаше обвит в някаква странна мъгла.

Разбра за какво става въпрос едва когато наближиха на триста-четиристотин метра.

Допълнителна ограда, висока най-малко три метра, от черна стоманена мрежа, чиито горен ръб бе обточен с бодлива тел, наклонена навътре под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Оградата следваше всяка извивка на ниския зид, но беше монтирана на около три метра по-навън от него. Приличаше на невинна архитектурна прищявка от страна на собственика.

Наклонена навътре бодлива тел в горната част.

Предназначението й беше не да предотвратява достъпа до обекта, а излизането от него.

 

 

Доусън набра някакъв номер на мобилния си телефон и когато Мичъл наближи оградата, автоматичният портал вече се отваряше. Минаха през него. Ричър се обърна назад и видя как той бързо се затваря след тях. Мичъл продължи по напукана от времето циментова алея, направи завой и спря пред административната сграда. Не се облегна назад и не се протегна като след дълго пътуване. Не изключи двигателя, а остави колата на скорост, задържайки я на място с крак на спирачката. Ричър разкопча колана и се опита да отвори вратата. Предположението му, че не се отваря отвътре, се оказа вярно.

Доусън слезе и му отвори. Не каза нищо, а само посочи с брадичка към вратата на офиса. Ричър слезе, но остана до колата в студения вечерен въздух. Доусън затръшна вратата. Колата се плъзна покрай него, описа широк кръг и пое обратно по напуканата алея към изхода. Порталът вече се отваряше. Тя се плъзна през него, мигна със стоп светлините си, зави надясно и изчезна на север, в посоката, от която беше дошла.

Порталът започна да се затваря. Нито бързо, нито бавно. Но страшно тихо.

 

 

Ричър влезе в мотелския офис, който по нищо не се различаваше от стотиците други, които беше виждал. Беше точно копие на рецепцията на онзи дебелак, когото посети рано сутринта. Същото гише, същото типово обзавеждане, същата маса за закуска. Линолеум на пода, картини по стените и мъждиви лампи, предназначени не толкова за адекватно осветление, колкото за пестене на електричество.

На рецепцията седеше едра жена с майчинско изражение, която му се усмихна.

— Мистър Ричър? — попита тя.

— Да.

— Очаквахме ви.

— Наистина ли? — недоверчиво я изгледа той.

Тя кимна.

— Предлагаме стаи с големи спални, с персон и половина и две единични легла, но аз вече си позволих да ви настаня в една с персон и половина.

— Наистина ли? — повтори Ричър.

— Според мен тези стаи са най-добрите — каза жената. — Предлагат повече пространство, имат фотьойли и всичко останало. Повечето хора харесват тях най-много.

— Повечето хора? Колко души отсядат тук на вечер?

— О, радваме се на добро посещение.

— Предполагам, че ще бъда доволен от стаята, защото съм сам — примирено отвърна Ричър.

— Да, знам.

Жената записа нещо в регистрационната книга пред себе си и му подаде един ключ.

— С тая номер двайсет. Лесно ще я откриете. Следвайте указателните табели, които нощно време са осветени. Вечерята е след един час.

Ричър пусна ключа в джоба си и излезе. Навън вече беше тъмно. Ниските указателни табели действително бяха осветени от прожектори на малки триножници. Той пое към стаи от 16 до 20. Грапавата циментова пътека заобикаляше цветните лехи, за да свърши пред ниско издължено бунгало. Номер 20 беше последната в редицата. Недалече от нея се виждаше празният плувен басейн, а отвъд него ниският декоративен зид, зад който се намираше високата ограда от стоманена мрежа. Гледана отблизо, тя изглеждаше много висока и много черна. Дупките бяха по-малки от пощенска марка. Дори пръст не можеше да се промуши през тях, да не говорим за крак. Отгоре беше увиснала бодлива тел. Една наистина много ефикасна ограда.

Ричър отключи и влезе в стаята. Обещаното легло персон и половина си беше на мястото, фотьойлите също. Върху леглото лежаха две спретнати купчинки дрехи. Два еднакви комплекта дънки, дънкова риза с копченца на яката, син пуловер, бяла тениска и бели гащета, сини чорапи. Всички бяха неговия размер. Вероятно доста се бяха потрудили, за да му ги осигурят. Очаквахме ви.

На възглавниците лежаха пижами. Банята беше заредена с тоалетни принадлежности — сапун, шампоан, душ гел, пяна за бръснене, някакъв лосион, дезодорант, самобръсначки за еднократна употреба. Имаше и паста за зъби в комплект с опакована четка. Имаше още гребен и четка за коса от същата марка като четката за зъби, и те нови и опаковани. На закачалката зад вратата беше окачена хавлия, а под нея имаше чехли за баня. Както и хавлиени кърпи с различни размери плюс постелка за вана.

Също като в петзвезден хотел.

Но нямаше нито телевизор, нито телефон.

Той заключи отвън и потегли на разузнавателна обиколка.

 

 

Парцелът имаше почти правоъгълна форма, нарушена тук-там за разнообразие или по чисто практични съображения. Сложната мрежа от циментови пътеки достигаше до петте бунгала, басейна и игрището за миниголф в най-далечния край. Навсякъде имаше леко издигнати цветни лехи, старателно очертани с бордюри. Празните пространства между сградите, декоративния зид и лехите бяха запълнени със ситен чакъл. Алеи за автомобили свързваха портала с площадката за обръщане пред администрацията, като едновременно с това достигаха до всеки от малките паркинги пред петте бунгала и мястото за доставки на гърба на централната сграда.

Четири от прозорците светеха. Два от тях се намираха близо до паркираните коли, другите два бяха доста далече от тях. Въпросните коли краун виктория, полицейска версия, с тънки антени на задния капак. Ричър се наведе да огледа тъмната им вътрешност през страничните стъкла. На таблата им имаше стойки за мобилни телефони — същите като в колата на Соренсън.

Остана на място в мрака и напрегна слух. Не чу нищо. Пълна тишина. Никакъв трафик, никакви самолети. Само безкрайна нощна празнота. Здравият разум и елементарните изчисления сочеха, че се намира в Канзас, някъде по оста Топика-Уичита, може би по средата, но по-скоро малко по-близо до Топика, може би в района на резервата „Толграс Прери“. Но топографията наоколо беше толкова безлична, че спокойно би могъл да се намира и на обратната страна на Луната. Небето беше покрито с ниско надвиснали облаци, а зад телената ограда сякаш изобщо не съществуваше живот.

Ричър се обърна и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Малко след като подмина първия от четирите осветени прозореца, почти се сблъска с някакъв мъж, който излизаше от стая № 14. Слаб и жилав, среден на ръст, не млад, но все още не и стар, със загорялото и обветрено лице на човек, който прекарва много време на открито.

Фермер, около петдесетгодишен.

Човекът му се усмихна заговорнически и подхвърли едно „здрасти“.

— Ти си свидетелят, нали? — попита Ричър.

— Кой съм? — ококори се насреща му човекът.

Не бих казала, че е най-острият нож в чекмеджето.

— Онзи, който е видял червената кола — поясни Ричър.

— Може да съм я видял, а може и да не съм. Тук е забранено да говорим за такива неща. Дори и помежду си. Не те ли предупредиха?

Човекът беше облечен с нови дънки, нова синя риза с копченца на яката под нов син пуловер. Същите като онези върху леглото на Ричър, но по-малък номер. Косата му беше чиста и сресана, лицето — гладко избръснато. Приличаше на човек в отпуск.

— Кога те докараха тук? — попита Ричър.

— Рано тази сутрин.

— Доусън и Мичъл или някой друг?

— Не им знам имената. Освен това не ни разрешават да говорим на тази тема. Не те ли предупредиха?

— Кой трябва да ме предупреди?

— Не те ли посетиха?

— Още не.

— А ти кога пристигна?

— Току-що. Преди няколко минути.

— Значи скоро ще те посетят. Направо в стаята, където ще ти разяснят правилата.

Човекът се размърда на пътеката, сякаш бързаше да си тръгне. Сякаш имаше някаква работа.

— Къде отиваш? — попита го Ричър.

— В трапезарията, човече. Къде другаде? Тук имат и бира. Най-различни марки в изстудени бутилки с дълги гърла. Какво по-хубаво от това? Никакво бачкане, безплатна храна и бира. Кажи ми къде другаде ще намериш такова нещо?

Ричър не отговори.

— Идваш ли? — попита човекът.

— Може би по-късно.

— Няма лошо. Намислил съм да ударя няколко бири, но те имат много. Запасите им няма да свършат скоро, повярвай ми.

След тези думи човекът забърза по пътеката.

Отначало се виждаше от кръста надолу, осветен от прожекторите за табелите, после цялата му фигура се стопи в мрака.

Ричър остана на място. Пред стая №14. Една от двете с осветени прозорци, пред които нямаше паркирани служебни коли. Другата беше №5. Той се обърна и тръгна обратно, подмина бунгалото, заобиколи някаква цветна леха и се насочи към следващата сграда в редицата. Номер пет беше първата врата от края. Реши да почука, но не се наложи. Докато беше на два метра от там, вратата се отвори и от нея изскочи изпълнено с енергия момиченце. Слабичко, с тъмна коса и бледа кожа, може би десетгодишно. На лицето му грееше широка усмивка. В следващия миг то зърна огромната сянка на Ричър на пътеката и замръзна. Усмивката се стопи, заменена от учудване, а след това и от тревога. Момиченцето покри лицето си с длани и Ричър вече не виждаше нищо, освен две огромни очи.

— Здравей, Луси — рече той.