Георги Б. Караджов
Прозорец (3) (сценичен етюд)

II

ПЪРВИ: И можеха по-добре да играят, можеха да се постараят, дяволите да ги вземат, в края на краищата това е въпрос на чест, на престиж, на патриотизъм, ако щеш — цялата страна ги гледа…

МОМЧЕ: (влязло е с папка под мишница, чуло е последните думи) Момент, момент. Що е патриотизъм, ако мога да запитам?

ПЪРВИ: (раздразнено) Можеш. Патриотизъм, драги ми господин космополитчо, е любов към отечеството, към рода, народността, към земята, дето те е родила, към вярата, ако щеш, това е съпричастност към стремежите и идеалите на народа. Ако ти е известно, някои „глупаци“ заради тези идеали са дали живота си и днес се тачат като герои от такива „изкуфелници“, като мене и от целия народ и са негови светци.

МОМЧЕ: Не ми говори за вяра и светци, ти си атеист.

ПЪРВИ: Но не съм нихилист. За тебе няма нищо свято. Ще ти кажа и още нещо, въпреки, че вие обичате да забравяте, ако не бяха тези свети хора, нямаше да те има сега и теб…

МОМЧЕ: Чакай, чакай, мене не ме намесвай. Мене нямаше да ме има, ако не беше оплодителната способност на твоите сперматозоиди. Това е прост биологичен факт, останалото са фантазии.

ПЪРВИ: Циник! Как смееш! Човекът не е прост биологичен факт! Ако ти искаш да бъдеш — бъди. Човекът, човекът е нещо много повече.

МОМЧЕ: Да, да, човекът е обществено животно и освен това звучи гордо. (примирително) Нашите са паднали, затова си кисел. Изпий две ракии и ще ти мине.

ПЪРВИ: Напротив, победихме. Но с такива като тебе. Дето на химна думите не знаят.

МОМЧЕ: Че ние още ли имаме химн?

ВТОРИ: Важна е победата, все едно как е спечелена. Във футбола има и шанс, има и тактика, сега предстоят други срещи, трябва и силите да се пазят…

ПЪРВИ: Не знам, според мен, не влагаш ли душа в някоя работа, не даваш ли всичко от себе си, по-добре я остави.

Влиза жената, минава през сцената, с гръб към публиката запалва въображаемо кандило, прекръства се.

ЖЕНА: Отче наш, ти който си на небето…

МОМЧЕ: Отче наш, добре че си на небето. Стой си там. (жената, без да обръща внимание, довършва молитвата си шепнешком) Сипи по една, хайде, какво ще се караме, днеска е събота, (хвърля папката на пода) От тази виличка ще паднат два бона… Ще трябва да оправя спирачките, ще сменя маслото… Ако не вали утре, отиваме до морето, схванал съм се от чертане, (Първи е разлял във въображаеми чаши) А наздраве! (пият)

ВТОРИ: Тази година стана хубава ракийката. Тайната е в черешите, да знаеш, този особен тънък вкус — но не трябва да са много, няколко шепи само, за аромат — тази година съм я докарал.

ДЕТЕ: (влиза, без топката) Татко, виж! (сочи на момчето ръката си) Ухапало ме е комарче…

МОМЧЕ: Иди при майка ти, да те намаже с нещо… И мен ме хапят, ти какво си мислиш. Много комари се навъдиха тази година, откога си ми обещал мрежа за прозореца.

ВТОРИ: Аз ще ти намеря. (отива до прозореца и взема мярка с педята си) Имам приятел пенсионер, сега работи в един склад, ще излезе по-евтино.

МОМЧЕ: Пенсионерите са си добре. Че и работят. А за младите няма работа, нали?

ВТОРИ: Той не е стар, бил е военен…

МОМЧЕ: Като е бил военен, да си седи в къщи. Военен бил! И аз съм бил военен — две години срочна служба… Дъщеря ти седи без работа, нали?

ЖЕНА: Ти какво се заяждаш с всички, накриво си станал тази сутрин, що ли? Човекът иска да ти помогне. Дойде ли почивен ден, не се траеш. Седи си на масата, трупай си парите. Хората ти помагат, кое с труд, кое със зеленчуци, я тази година не си купил нито една чушка, нито един домат, изпращат ти — то тебе те мързи да идеш до гарата, да вземеш колета! Не се ли оправяте, какво искате още? Почивен ден! Някога почивния ден са го почитали като свят, на църква са ходили…

ПЪРВИ: Остави го, не го ли виждаш какъв е станал. Някога! Някога имаше традиция. Закон имаше, неписан семеен закон. Бащата се уважаваше, думата му… Ти самият си баща, мисли му!

ВТОРИ: Днес играят аржентинците… Да пуснем телевизора?

ПЪРВИ: Ама разбира се, пусни го. (сядат да гледат)

ЧИСТАЧКА: (влиза, на жената) Какво стана, нашите мъже пак залепнаха на телевизора.

ЖЕНА: Мач. Нали знаеш на мъжете слабото място?

МОМЧЕ: А, моля, моля, мен мачове не ме интересуват, захващам се с колата — откога чака, (на чистачката) Утре можем да отидем с колите до морето. Да се натопим — трийсет километра, не е повече.

ЧИСТАЧКА: Ами ние утре ще си тръгваме, гости — гости, седмица вече ще стане, стига сме ви досаждали.

ЖЕНА: Е, моля ти се, как можеш да приказваш така, толкова много ми помагаш — и за чистене, и за готвене. Изобщо не ни пречите, стойте още.

ЧИСТАЧКА: Не, не, наистина се застояхме.

МОМИЧЕ: (влиза, на Чистачката) Виж, мамо! (показва си ръката) Цялата съм нахапана, малката — и тя. Толкова комари тази година, татко все обещава да намери мрежа.

ВТОРИ: (продължава да гледа телевизора) Ще намеря, ще намеря… Е-е-ей, жалко! На милиметри!

ПЪРВИ: Нямат шанс!

ЖЕНА: Да не си забравиш хапчето.

ПЪРВИ: Дай, дай. (на втория пътник) Закъсах го нещо с нервите, не съм добре, остарявам ли…

ЖЕНА: И дай Боже този път да се махне, откъдето е дошъл.

ВТОРИ: Кой?

ПЪРВИ: То започна с безсъние цялата работа. До два-три не можех да заспя, та започнах да вземам хапчета. Обаче, който взема хапчета не сънува, така казват. А пък аз започнах да сънувам. По пет — десет пъти на нощ, един и същи сън. Човек някакъв, ей тук, в тая стая. Стои и ме гледа, опрян на нещо, така, нещо като стълба. И нищо не казва, само ме гледа. Сякаш ми е познат отнякъде, но откъде? Не знам. И откъде го познавам, не знам, и какво иска от мен не знам. Не ми и казва. Само стои и ме гледа. Докато ме облее студена пот и се събудя.

ВТОРИ: Сигурно искаш да правиш ремонт. И ти се присънва някой майстор, нали има стълба. То майстор в къщата — по-голям кошмар има ли?

ПЪРВИ: Абе на тебе ти е смешно, то и на мен сега ми е смешно, ама на — не мога да се наспя вече от седмици.

МОМИЧЕ: Ето, книга. На земята. Какво прави тук тази книга, можеш ли да ми кажеш? Нямам нищо против да четеш, чети си колкото си искаш, но като прочетеш някоя книга, прибирай я на мястото й, не я хвърляй на земята.

ВТОРИ: Ние имахме преди много книги… Е-е, от баща ми останали, Игнатови издания. Като купихме апартаментчето и се пренесохме, нямаше място. Един чувал съм занесъл за претопяване, нямаше къде да ги държим…

МОМЧЕ: (на момичето) Не съм я чел аз, кога имам време да чета книжки, я дай! (взема книгата, разгръща я) Поезия! Любов, смърт — глупости! (хвърля книгата отново на земята)

МОМИЧЕ: Точно това, точно това ти казвах, да не я хвърляш, където ти попадне. Веднага я вземи и я прибери в библиотеката, където й е мястото. (влиза Чистачката)

МОМЧЕ: Не й знам мястото, нито ме интересува. Досега съм чертал, гърба ми се е схванал, сега трябва да се занимавам и с колата, остави ме на мира. (чистачката вдига книгата)

МОМИЧЕ: Чакай, майко, ти не си ни слугиня тук, не си чистачка, той ще си я прибере сам.

МОМЧЕ: Вече ти казах — нито я знам тази книга, нито искам да я знам. Да я прибира, който ще. Аз ходя по осем часа на ден на работа, в почивните дни бачкам като вол вкъщи — да изкарам някой и друг лев, жена ми е безработна, по цял ден нищо не прави, една книга да трябва да премести, вдига скандали.

МОМИЧЕ: Кой, аз вдигам скандали? Аз вдигам скандали?

ВТОРИ: Го-о-ол! Видя ли, видя ли какъв гол. Виж повторението сега, виж повторението…

МОМИЧЕ: Не издържам вече, това не е къща, това е лудница!

ЖЕНА: Не трябва да се караме, не трябва да отвръщаме на злото, трябва да обръщаме и другата буза, да даряваме и другата риза и да си бъдем ближни.

МОМИЧЕ: Не, въпроса е принципен! Защото така си свикнал, да ти слугуват, така са те научили, нали?

МОМЧЕ: Научили са ме да работя като вол, за да можеш ти да си гледаш кефа. Аз ходя на работа, къщата е твоя територия, ако искаш — чисти, ако искаш — недей, мене не ме засяга, това ти е единственото работно място, ако обичаш си размърдай задника и си го гледай!

МОМИЧЕ: Простак! Идиот! Не те е срам! Аз съм парцал за теб, нали? „Гениалното“ архитектче, детенцето чудо. Всички други са длъжни да ти слугуват! Печалбар мръсен, само парите те интересуват! Ние сме без значение, ние нямаме никакво значение!

ЖЕНА: Като себе си, като себе си да обичаме своя ближен…

ЧИСТАЧКА: Ама не се карайте, де…

ВТОРИ: Май пак се сдърляха младите. Ние сме виновни, застояхме се, тясно стана, поизнервихте се покрай нас.

ПЪРВИ: Моля ти се, какво говориш!

МОМИЧЕ: Утре си грабвам багажа и детето и си заминавам с нашите! Писна ми, не издържам повече! Стига си ми натяквал, че ме храниш! Не, още днес, още днес! Печалбар мръсен, да се задавиш дано с проклетите си пари!

ДЕТЕ: (влязло е неусетно, крещи) Стига-а-а!!! (посочва във въздуха пред себе си летящ комар, всички следят комара, обръщат се, виждат човека със стълбата, вцепенение)

ЧОВЕК СЪС СТЪЛБА: Е, доволни ли сте сега?

ПЪРВИ: Ама имахме ли избор? Нали все някак трябва да се живее. Казват.

МОМИЧЕ: Ние тогава мислехме…

МОМЧЕ: Искахме да се доближим…

ЖЕНА: Да го отворим по някакъв начин…

ЧИСТАЧКА: Да го изчистя… от другата страна. Мътно някак се вижда… никак не се вижда…

ВТОРИ: Ако можеш да се доближиш, да погледаш… Без да забравиш… Ако има начин. Но като използваш начина, да не забравиш защо…

ЧОВЕК СЪС СТЪЛБА: (докато говори, всеки бавно ще свали от себе си дрехата, която го е характеризирала, ще я пусне на сцената и ще остане като в първата част) Да се отвори няма начин. Аз самият не знам да има. И няма смисъл да опитвате. Оттатък не ме интересува. Все някога ще разбера. Или няма да разбера — все едно. Честно казано, този прозорец изобщо не е мой, един ми го остави, преди много време, да го наглеждам, докато се върне. Още го няма, но някой ден непременно ще се върне да си го прибере. И да ни освободи — ще престанем да търсим, да се опитваме, изобщо да го играем този театър тук. (сяда замислен на стълбата) Понякога си мисля, че ние всъщност сме оттатък — тук ни няма — но кое е образ и кое — неговото отражение, кой може да каже? Кога живеем и кога сънуваме — кой знае? Може би оня, собственикът на прозореца, той можеше да вижда оттатък — и на мен показваше. Веднъж видях — и ето, имаше хора, много хора в някакъв град с каменни стени и тесни улици и всичките хора говореха, непрекъснато говореха и не спираха, не, не разговаряха, но говореха всички заедно, всички едновременно и никой никого не слушаше, никой никого не чуваше. Тогава го запитах какво е това и защо говорят и защо никой никого не слуша. От страх, отговори, та те говорят на различни езици. И не ми каза нищо повече. И досега се питам, какъв е този страх — един от друг, когато говориш, за да успокоиш себе си и да изплашиш другия, или от самите себе си, когато говориш, за да се излъжеш, че съществуваш. И колкото повече говориш, толкова повече не съществуваш. И кръгът се затваря. Друг път беше, пак ми показа — и ето, видях хора, седнали на столове, вторачени в отсамното. И понякога се смееха, а някои плачеха, а имаше и които спяха. От спящата материя, обвити в сън. Кои са, попитах, и отговори ми — твоите съдии, ето виж, някои още не са родени, други вече ги няма, а има и които живеят сега, успоредно с теб. Да, твоите съдници са — съдбата ти, живота ти е в техните ръце, те могат да ти ги дадат, а и да ти ги вземат могат. Попитах го дали това са боговете, на Бог лицата ли? Твоите богове. Защото ти си техен сън. Аз мислех, че те са мой сън, но в материята на съня що е притежание? Ние се храним с нашите сънища и нашите сънища се хранят с нас. Затова не можем да се изядем напълно. И никога няма да успеем. Свикнали сме да наричаме това живот. Някои го правят. Някои наричат себе си вълшебници. Може и да ги има, дето съществуват. Наистина. Но що е истина? Тук? Оттатък? Прозорецът? И защо си мислим, че ако някак си го счупим и погледнем, дори да се промушим да успеем, и истината ще узнаем, до мъдростта ще се докоснем. А може би оттатък е пълно с такива като нас и мислят също като нас, и искат те да са отсам? Не, стига! Няма да говоря повече и няма повече да мисля! Аз също съм такъв като вас, съвсем като вас съм, можете да ме пипнете. Същият съм, ето доказателството. (сочи стълбата) Какво толкова има в това, да можеш да обличаш в характери, да нахлузваш съдби? Вие самите го можете, дори и да не знаете, това даже не е трик, това по-скоро е неумение. И недоразумение. Аз съм оставен тук не да питам и не да отговарям. А да го наглеждам. Докато се върне да си го вземе, (излиза, заедно със стълбата си, Детето се обръща, опитва се да погледне през прозореца, излиза, Момичето взема от земята книгата, търси осветено място, както в началото, сяда на стола, разлиства, чете)

МОМИЧЕ:

Неразтворени страници,

странници,

невидени, нечути избраници…

Господи, колко сме чужди,

невидими,

под звездите студени,

самотници,

строги пътеки чертаещи някъде

в най-успоредния

от световете.

Как е възможно!

МОМЧЕ: И хубава си, моя любима, от копнеж и от пустиня, си създадена и името ти е жажда или извор. И хубав ставам и аз, и светът, защото сляхме душите си, да оплодим вселената. Ще те направя нейна повелителка, защото тя е моя, ще те направя лъч от светлината на копнежа, планетите раздвижил, на сферите посока дал, ще те направя бисерно красива и нежността на твоето докосване ще подаря на вечността. О, щедрост! (хваща въображаемото момиче за ръката, води го към дъното на сцената)

МОМИЧЕ: (зад сцената, с много ехо) О, щедрост!

ВТОРИ: Кълбо?

ПЪРВИ: Какво?

ВТОРИ: Там, в чантата. Имаш много неща. Може би имаш и кълбо.

ПЪРВИ: Може би. Защо?

ВТОРИ: Една стара история. За лабиринт. Нишката на Ариадна, сещаш ли се? Ще го завържем някъде и ще го развиваме. И така ще идем да погледнем. Двамата. Ако забравим обратния път, по нишката ще си го спомним.

ПЪРВИ: Ама разбира се! (рови из чантата) Нямам.

ВТОРИ: Виж по-навътре. На дъното.

ПЪРВИ: (обръща чантата, рови вещите) Нямам.

ВТОРИ: Не може да нямаш, толкова много неща имаш.

ПЪРВИ: Освен едно.

ВТОРИ: Освен едно.

ПЪРВИ: Кълбото.

ВТОРИ: Кълбото.

ПЪРВИ: Най-важното!

ЖЕНА: (на въображаемата си събеседница) Ела, ела, ела да видиш, да не кажеш, че си измислям! (показва през прозореца) Виждала ли си такова нещо? Можеш ли да си представиш в какво време живеем! Това, бялото там, по реката, то не е вълни, не е пяна, това е гривата на звяра… Нямат нито срам, нито съвест, нито от Бога, нито от хората… Погледни го, виж колко е младо, дъщеря може да ми бъде, може ли да се пие така, сестро, на краката си не може да се държи! (другата й възразява) Бедни ли? А откъде вземат пари да пият? И аз да пия толкова, и аз ще обеднея… Айде разкопча полата… Посред бял ден, сестро, посред бял ден. Мръсотия ти казвам, мръсотия, не мога да го гледам тоз вонящ свят, не мога да дишам сред тази помия… (пауза, жената бавно вдига погледа си нагоре, тихо, без патос) Какво? Какъв залез? Кои дървета, онези там? Вярно, че са като златни. И реката… Ох, че е красиво, колко е красиво, Господи, (пауза) Господи, с какво сме заслужили чудесата ти, като сме толкова лоши? Откъде се взема цялата тази животинска злоба у нас. И ни прави слепи и глухи ни прави, и важни ни прави, та все другите ни пречат да дишаме, да храносмиламе, да дебелеем спокойно. Кога ще прогледнат слепите и глухите ще чуят, Господи! Това небе, това невероятно небе… (изведнъж се свива, отива назад и сяда на сцената)

ВТОРИ: Ето какво, трябва да съберем дрехите… Това е стар трик, така се бяга от затвор.

ПЪРВИ: Ама разбира се! (събират разхвърляните по сцената дрехи, навързват ги една за друга като въже) Няма да стигне. За малко!

ВТОРИ: Слушай, ами ако свалим и ризите?

ПЪРВИ: Точно така! Това е! Сега си спомних. Точно така беше: Ако имаш две ризи… Ние имаме две. Знаех си аз, имаше някакъв ритуал! (свалят ризите си и ги завързват към „въжето“, което след това хвърлят към прозореца, допълзяват по него, изправят се — усещане за силен вятър или внезапна светлина, която ги удря в лицата, пауза)

ПЪРВИ: Преди осемнайсет години

ВТОРИ: По онова време

ПЪРВИ: бях много влюбен

ВТОРИ: съвсем млад

ПЪРВИ: в едно момиче

ВТОРИ: с тъмнокестеняви буйни коси

ПЪРВИ: което разбира се нямаше и понятие

ВТОРИ: често стоях с часове

ПЪРВИ: и така и не успя

ВТОРИ: пред огледалото

ПЪРВИ: да научи

ВТОРИ: с гребен оформях

ПЪРВИ: за чувствата ми

ВТОРИ: модерния тогава път

ПЪРВИ: и може би тогава

ВТОРИ: въобразявах си

ПЪРВИ: щеше да ми се присмее

ВТОРИ: че като минавам по улицата

ПЪРВИ: но по-късно

ВТОРИ: момичетата се обръщат

ПЪРВИ: щеше разбира се да съжалява

ВТОРИ: за да ме погледнат тайно

ПЪРВИ: когато един ден

ВТОРИ: и се побутват

ПЪРВИ: остане неразбрана

ВТОРИ: скришом

ПЪРВИ: и самотна и си каже

ВТОРИ: и си дават знак с очи

ПЪРВИ: може би щеше да е иначе

ВТОРИ: как ти се струва този

ПЪРВИ: понякога си мисля

ВТОРИ: може и да ми се е струвало

ПЪРВИ: че тя няма начин

ВТОРИ: сигурно не е било така

ПЪРВИ: някак да не е разбрала

ВТОРИ: но това ми даваше

ПЪРВИ: колко много я обичах

ВТОРИ: едно самочувствие

ПЪРВИ: сигурно съм го излъчвал

ВТОРИ: сигурност

ПЪРВИ: по някакъв начин

ВТОРИ: и понеже го вярвах

ПЪРВИ: и ако го е усетила

ВТОРИ: или исках

ПЪРВИ: то тогава по-късно

ВТОРИ: да го вярвам

ПЪРВИ: сигурно

ВТОРИ: бях щастлив

ПЪРВИ: е съжалявала

ВТОРИ: или си мислех

ПЪРВИ: че нямах смелостта

ВТОРИ: че съм щастлив

ПЪРВИ: да й призная

ВТОРИ: къпех се

ПЪРВИ: и може би ме е целувала

ВТОРИ: или исках

ПЪРВИ: в мечтите си

ВТОРИ: да се къпя

ПЪРВИ: както аз

ВТОРИ: в погледите

ПЪРВИ: я целувах

ВТОРИ: на момичетата

ПЪРВИ: в мечтите си

ВТОРИ: прекрасните

ПЪРВИ: и по-късно сигурно

ВТОРИ: които ме обграждаха

ПЪРВИ: е мислила

ВТОРИ: с надежда, че

ПЪРВИ: че ето на

ВТОРИ: съм забелязан

ПЪРВИ: щеше да е друго

ВТОРИ: и някое сърце

ПЪРВИ: а сега знам

ВТОРИ: ускорява своя ход

ПЪРВИ: нямаше да бъде друго

ВТОРИ: заради моя поглед

ПЪРВИ: ако бях посмял

ВТОРИ: или моето безразличие

ПЪРВИ: но понеже не посмях

ВТОРИ: тъй исках да е тъй.

ПЪРВИ: вече е друго.

МОМИЧЕ: Но какво е това? Това не са думи. Това са ноти. Музика… (разтваря страниците, нотите се разсипват по сцената, проследява ги с поглед, коленичи, събира ги с шепи, свива се над тях, като да ги запази; музика; от това положение — на зародиш или на семе, Момичето започва да танцува. Авторът си представя танца като раждане, като поникване или излюпване, стремеж към светлина, очарование от първа среща със света, постепенното му (на света) възприемане и осъзнаване; танцът може би ще завърши на прозореца — Момичето, хванало го с две ръце, жадно се взира в тъмнината, после рязко удря стъклото с двете си ръце, но те отскочат назад, взема книгата, отдръпва се, сяда до момчето)

МОМЧЕ: Искаш да видиш звездите, и на мен ми обещаха, че ще ги видя. Но трябва да сме заедно. Като държим ръцете си така, елементите ще се съединят и ще създадат формите, структурите. И свят. Аз не съм магьосник, не мога. Но един магьосник ми каза — подобието ражда подобие. Нашето сливане, даже самото съединение на ръцете ни е едно мъничко единство. И може би ще успеем да надникнем в истинското, голямото. Един вълшебник казваше…

МОМИЧЕ: (чете)

… и устните ще донесат на светлото послание следата.

Като лоза около теб душата си увивам,

гръдта си като грозд ще стисна,

във чашата ти вино да налея.

МОМЧЕ: (тихо) О, аз ще пия виното неистово…

ПЪРВИ: Дрехите… ще ги прибера. Защо да се търкалят тук — може да ми потрябват за нещо, знам ли кое може да ми потрябва. (натиква ги в чантата си)

ЖЕНА: Знаете ли, не трябва да съжаляваме, няма защо. На мене ми казаха, че оттатък всеки е сам. И е добре, че сме тук. Тук сме много. Заедно сме. На едно място.

МОМЧЕ: На едно място?

ЖЕНА: Ами да. Тук. Дори ако говорехме на различни езици, дори да не се чувахме един друг. Дори да престанехме да се виждаме, няма да престанем да бъдем заедно, усещам го.

ПЪРВИ: Това навярно е Присъствието!?

МОМИЧЕ: Щом другите ги има, значи ме има и мен. Щом другите присъстват наоколо, значи аз самата присъствам сред тях. Съществувам!

ВТОРИ: Ако някоя държава иска да съществува, първо трябва да съществуват другите държави. И да я признаят.

ПЪРВИ: Не знам, аз вече не се питам какъв е смисълът и кой съм. Нали ако бях Някой, нямаше да Съм.

ЧИСТАЧКА: (влиза с метла, кофа и парцал) Е, ама много се застояхте. Стига, слънцето залезе. Доскучахме и на публиката, и на себе си, даже и на автора, хайде, отивайте си, ще метем. Ами то човек трябва да знае да спре. (започва да търка прозореца) Да го знаех как се отваря, веднъж да можех да го тръкна от другата страна, веднъж да го видя чист като хората…

ПЪРВИ: (изправя се рязко) Ето, сега ще ви кажа какво ще направим. Сега ще го счупим. Всички заедно. Тази чанта… в нея има какво ли не, коя граница може да й се опре! Знам — има ритуал, вечен, винаги валиден. Сега ние всички ще я изхвърлим през прозореца и ще го счупим. И ще бъда свободен.

ВТОРИ: Точно така, точно така.

ЖЕНА: Да, да, разбира се. Обаче… не знам, чувала съм, че там… вятърът е леден… Ако стане течение…

МОМЧЕ: Ще бъдем свободни!

МОМИЧЕ: Ще бъдем свободни!

ЧИСТАЧКА: Ш-т, тихо, да не чуе оня със стълбата. Дето го пази, (човекът със стълбата е излязъл зад тях и ги наблюдава мълчаливо)

ПЪРВИ: Хващайте. Всички заедно.

МОМЧЕ: Тежка е, ще свърши работа.

МОМИЧЕ: Ура!

ЧИСТАЧКА: Едновременно, всички едновременно.

ПЪРВИ: Готови! Всички заедно! Готови! Раз-два-три!

ЖЕНА: (пищи) Вятърът!

МОМИЧЕ: Ура!

ЧОВЕК СЪС СТЪЛБА: Е, доволни ли сте сега? Всеки ден едно и също… Защо никога не ми вярвате? Казах ви, това стъкло не може да бъде счупено. Не може. И няма смисъл да се опитва. Само досегаемото, само достъпното може да се счупи. Вие какво си мислите, че през цялото това време аз не съм се опитвал? Та аз съм посветил на това живота си. Но какво от това — не съм единственият, посветил живота си на нещо непостижимо. И нима непостижимостта страда от моята посветеност? Но трябва да се живее, а всеки го прави както може. И както го разбира. Тази стълба е моя, моя решетка, мой кръст. И я нося. И съм доволен, че я имам. И всеки трябва да бъде доволен, ако има нещо. Чанта, мечта, любов, принципи, парцал и кофа. Вие владеете тези неща и те вас владеят и вие ги ядете по малко, както и те по малко вас ядат — така вие никога няма да се изядете напълно… (докато говори, се появява музика, всички, освен чистачката, като издухани от силен вятър и същевременно наподобяващи танц, напускат сцената, първият пътник не забравя чантата, момичето — книгата) Омръзнахте ми! Писнахте ми! И повече не искам да ви виждам! Хайде! Вървете си! Или оставайте — все тая! Ще си отида аз и ще зарежа по дяволите всичко, нарамил стълбата си, гордо ще премина и пример ще ви дам! (излиза)

ЧИСТАЧКА: (бърше прозореца) Оставихме си ръцете по прозореца, това как се измива… Така. Така-а, сега е добре, (на публиката) Ами това беше. Ите миса ест, сиреч: ла комедиа е финита, файерабенд. Довиждане, благодарим за вниманието, (взема си кофата, четката, стола и излиза)