Георги Караджов
Сюита за камерен оркестър (3)

Ноктюрно

Нощ. Тъмна нощ. Време, през което се спи. Два часът след полунощ! Два! Да ме беше оставил малко да поспя тази нощ, да ме беше оставил на мира? Ама не. Като змия се плъзна погледа ти пак в очите ми и си остана там, гнездо си сви, изви се на кълбо, като змия. Усещаш ли го, копеле такова, нарочно ли го направи? Един поглед само. Сега ти си хъркаш блажено до сухолявата си жена, аз да му мисля тук, в тъмното. Дето е пълно цялото отгоре до долу с теб. Пълно е и прелива. Мамка ти! Мразя те. Чуваш ли, мразя те, бе кретен, само ако знаеш как те мразя! Остави ме, бе, остави ме на мира, искам да спя! Говедо такова, как успя да обсебиш нощите ми, изверг! Как ме накара да се събудя от белия си сън, точно когато сънувах такова спокойствие и отчаяние, така си бях свикнала с това мое отчаяние, обичах си го, обличах си го в цветни парцалчета от мечти и думички. Сега, когато се събудих за погледа ти, за скрития си копнеж по теб, сънят ми потъна някъде в дълбокия кладенец на мрака, защото мракът е толкова пълен с теб, че в него няма място за сън, няма място и за мисъл, за нищо няма място, даже и за мен самата, чуваш ли бе, копеле проклето, и за мен самата няма, и мене ме няма вече, няма ме, бе!

Не, стига толкова, достатъчно! Аз не съм маймуна. Даже и маймуната има някаква индивидуалност, и тя е човек. И тя има сили да каже: стига! Дотук! И да се обърне и да заспи. Съвсем сама, насаме със сънищата си, със своите си сънища, в които я има само нея и където си прави това, което си иска тя, а не някой друг. И на това ли нямам право? Отговори бе, гад, отговори, като те питам. И това ли ми е отнето? Или ще чакам, като всяка нощ, да затворя очи и да се появиш веднага от тъмнината, да ми цъфнеш. Не искам да те виждам, искам да съм силна, да съм сама, да съм аз. Не искам да виждам очите ти и оня поглед, от който ми омекват краката и съм готова да се срутя, не искам да гледам полуусмихнатите ти устни, в които има толкова топлина, толкова мекота, такова концентрирано желание, набрана несподелена нежност, че ще се взривят, ако ги докосна с моите, изсъхнали, жадни за тях, така ми се иска да проверя наистина ли ще се взривят, по-силно е от мен, тогава там, в светлото, се въздържам, успявам да се устискам, скривам обхваналото ме вълнение, но сега, в самия център на нощта, където всичко е позволено… Когато си мой, целият — мой, само мой!

И така както си ме обсебил цялата, от ноктите на краката ми до върха на косите ми, знам, че те няма. Даже те няма и за да ме освободиш. Ако беше тук, щеше да ми кажеш: Легни и заспи! И щях да те послушам, непременно щях да те послушам. А сега как да ми го кажеш, като те няма? Ти си в мен, в огледалото на желанието ми, само там… Ама как само си там, ако можеше отнякъде да се видиш, щеше да се възхитиш. От идеята за себе си, от онова, което съм направила от теб. Защото съм те измислила, чуваш ли, от горе до долу съм те измислила, по мой си образ и подобие. Защото съм си въобразила, че чрез теб по-пълно измислям самата себе си, такава, каквато съм измислила да се измисля.

Ужас, кога ще спя! Утре на пулта ли? Хайде с Вивалди горе-долу нещата са още под контрол, там концентрацията върху пасажите е толкова необходима, че не ми остава време да се замисля — онази механика, която създава съвършенство на музикалния образ, невидимата скулптура с нейната неизбежна анатомия. И усещането се отразява в слушателите поради съвършенството на тялото й, обладава мислите и чувствата им, съблазнява ги като неземна красавица, страстта си е тяхна работа. Ами Делиус след това? Взрив от нежност, завладяващо цунами, което помита всяко спокойствие, обърква, смесва, запалва, разгаря, хвърля в трескава наслада. Мен, нас — изпълнителите. Екстаз, сякаш небето се изсипва с всичката си синева отгоре ни, за да ни удави. Там страстта е наша работа, а при слушателите тя идва със суровата непоколебимост на вълна. Когато бях малка, едно мургаво момче ме научи да се гмуркам под вълните и да усещам как те преминават над главата ми със силата на едно невъзможно съвършенство. Може би още тогава съм придобила някакво предчувствие за екстатичното, за оргазма. Най-обикновено момче, от плажа, такова, с което правите замъци от пясък и тичате към хладната ласка, хванати за ръце, запознанство за два-три дена. „Утре пак на това място, нали?“ „Не става, утре си тръгваме“ Оп-па-а, ми бемол минор! Тъжната тоналност, аз лично не познавам по-тъжна! Обаче какво от това? Важното, че сега имам онова усещане за разбиващата се над главата ми вълна, без да си давам сметка, че в някакъв смисъл то е подарък от него. Да, веднъж се опита да ме целуне. Съвсем накрая. За довиждане. Ама какво си въобразява той, как смее, аз да не съм тука… И му заших един шамар… Ами да, той даже не ми харесваше, ама никак, е, играеше добре, помня, приятно беше да играеш с него, ама такова… как се казваше по онова време… да, „не беше моя тип“, много модерна фраза сред подрастващите и аз, дванайсет годишна пикла, я бях запомнила и я плясках със и без нужда, като че ли имаше „мой тип“, глупости. Просто любовта беше нещо ехе-е-е къде по-различно от това да си играеш на пясъка, трябваше да бъде де. Или от това, да се мушкаш с главата надолу под разцъфтяващата вълна… А като си помислиш, това си е, нищо повече от това, ето ти сега спиш някъде там и не подозираш как мисълта ми, как онова вътрешно същество в мен, за което няма думи, се хвърля надолу с главата под идеята за твоята страст, за твоето докосване, за целувката ти, която си въобразява и жадува, жадува, жадува да го залееш цялото със себе си, като вълна, зашеметяваща, изгаряща, изпепеляваща. И все пак този Делиус в един момент ми напомня Чайковски, един хармоничен ход, даже така го е оркестрирал, като в „Лешникотрошачката“… Да, така е, за да се освободя от сладката му отрова, се опитвам да анализирам, темата на цигулките се повтаря от обоя, после от флейтата, може би анализът ще ме охлади и ще мога да го свиря спокойно, без да се обливам в пот, да треперя цялата и без опасността да се изпразня тук, направо на пулта на мястото, на което самата музика се изпразва. Защото ти си там, седиш от другата страна на диригента, на втория пулт на първите цигулки и съсредоточено и ритмично движиш лъка. И почти не поглеждаш към нещастната челистка, разтворила крака и стиснала здраво челото си между тях, която ти изпраща всеки звук като послание, като молба, като въздишка, като шепот, като стенание.

А като трето идва Форе и нещата губят контрол… Точно това сега. „Пелеас и Мелизанда“. Сицилианата! Най-хубавата, най-съвършената, най-романтичната, най-нежната музика, която някога е била създавана, музика, която ме връща при мен самата, при началото ми, при моята свята невинност, при първата любов, при нейната чудесна проекция в теб. И докато се чудя как да сдържа сълзите си, преизпълнена с тъга и блаженство, ти ме поглеждаш, да, точно мен поглеждаш и ми се усмихваш, точно на мен се усмихваш. И аз избухвам, цяла се взривявам вътрешно, нищо не остава от мен там, от всичките ежедневни игрички, преструвки, съображения, ритуали, всичко онова, което навличаме всеки ден като маска на деня, онзи грим, с който гледаме да се прикрием, да се престорим, да си играем игричките, дето ги играем всеки ден, да се правим на онези, на които сме свикнали да се правим за пред другите, че и за пред себе си, всичко това изчезва, изгаря, стопява се в един миг, като да не е било, и аз оставам пред теб и пред себе си, и пред целия свят каквато съм — освободена от всякакви роли, чиста, гола, истинска, красива. Красива!

Ето сега ще затворя очи и ще заспя. И миг преди да заспя, ще усетя върху устните си твоята целувка, бегла, лека, случайна. Понякога и такава целувка, съвсем измислена, може да бъде по-истинска от истинска, тя е животоспасяващо изкуствено дишане, което ще ми върне способността отново да си поема въздух.

Нощта е… Нощта е друга вселена, друг свят, в нея всичко е друго, нещата изобщо не са същите, и мислите, и думите, всичко е различно. Паралелни светове ли? Дрън-дрън. Ето го истинския паралелен свят — нощта — безмилостно разголен и яростен, където страховете са истински страхове, надеждите са истински надежди, любовта е… Само музиката може да бъде сравнена с нощта, тя й е сестра.

Ако не бяха съседите, ако не беше така отвратително всичко в този ужасен затвор, наречен жилищна кооперация, можех да извадя челото и…

Челото. Моята първа любов. Моята голяма любов. Истинската!

Сега си спомням, някога, когато бях още млада, толкова млада, че всичко беше на една ръка разстояние — и небето, и земята, и мигът, и бъдещето, първото ми назначение. Бях толкова объркана, че още на втората репетиция дойдох с минижуп, тогава беше на мода. И трябваше да хвана челото така, настрани. Тогава оня, грубия диригент, те затова и го уволниха по-късно, за грубо отношение, а той се оправдаваше, че това му било чувството за хумор, едно време в ГДР не правило на никого впечатление, Шмит, той беше дошъл от изтока съвсем скоро след промените, та той се обърна към мен с цялата язвителност, на която беше способен и каза така, че да го чуят всички: „Колежке, не се бойте от челото, то няма да Ви дефлорира, хванете го както трябва“! Простак. Е, млада бях, ама нахъсана, кръвта се качи в главата ми, трябва да съм се изчервила. Спокойно разтворих широко крака право срещу него и бавно нагласих инструмента между колената си. Даже помня с какви гащички бях тогава. Какво знае той, отдавна ме беше дефлорирало челото, душата ми беше дефлорирало, беше я направило душа на зряла жена. Защото моето чело не беше част от мен, аз бях станала част от него. „Инструментът трябва да се разглежда като продължение на тялото — обичаше да казва професор Мендел, — само по този начин можеш така да влезеш в музиката, че да станеш неделима част от нея“. И това не бяха празни приказки, не, така го чувствах и тогава, даже и сега понякога се връщам към това усещане. Е, тогава хвърчахме нависоко, тогава се мислех за Жаклин дьо Пре, даже и дълга коса си бях пуснала, за да съм като нея, да имам нейната самоотдаденост, нейния екстаз в свиренето. Вярно, че я познавах само от стари записи, тя вече не беше между живите. Но пък Йо Йо Ма, Миша Майски, даже Ростропович беше още жив и човек можеше да се надява да попадне на майсторски клас при него. И кой друг инструмент може така да те обсеби, даже физически, като челото? Чувстваш го буквално с тялото си, бедрата ти поемат вибрациите, грифът му откликва на всяко докосване на пръстите ти, главата му е легнала любовно на рамото ти, можеш само да го милваш по струните с лъка и то те изпълва цялата със звук, това ако не е любов, здраве му кажи. Любов във всичките й проявления, даже чисто физически. Любов. И кой друг инструмент може така да изпълва пространството ти с матовия си нежен звук, да ти говори, да те направи цялата част от вибратото си, неслучайно Сен-Санс изобразява лебеда с него, оня, нежния, любовния лебед, не лебеда от Туонела на Сибелиус, за който и английския рог не е достатъчно жесток.

И ето, че ти дойде, седна при мен в кантината и започна да ми говориш. Че звукът на инструмента е най-добрия катализатор на душата на изпълнителя, той изграждал мелодията като чудесна фигура, по-крехка и по-прозрачна от въздуха и в тази великолепна скулптура ти ме виждаш, виждаш моята съкровена истинска същност, прекрасна и съвършена. Защото, каза ми, ако се опитвам да бъда незабелязана и скрита като Пепеляшка край огнището, то музиката, тази вълшебна дреха на музиката ме издава, истинската аз. Принцесата! Обърках се, никой дотогава не беше говорил така с мен, започнах да дрънкам глупости, казах ти, че ме ласкаеш, че… ами гледам да свиря добре, това нали ми е работата, старая се да си я гледам. И тогава ти хвана ръката ми, погледна ме с оня твой поглед и ми каза да не се преструвам повече, да не се срамувам от красотата си, да не ме е страх да бъда себе си, онази себе си, която дълбоко в сърцето си познавам и при която, единствено при която, съм у дома. Помня всяка дума, казах, че не ти вярвам, а всъщност ти вярвах, ох как ти вярвах, ти беше сламката, за която се залових и изплувах от поредната депресия, в която тъкмо бях започнала да се спускам. „Погледни ръцете си — каза ми, — тези дълги фини пръсти, те издават дълбока душевност, тънка чувствителност. Музиката минава през сърцето и оттам, с неговите удари, се предава на пръстите ти и те с готовност стават нейните изпълнители, жреците в нейния храм“. Пръстите ми, които са направили мазоли от свиренето, загубилите чувствителност мои пръсти? Знаех, че не е истина, но така ми се искаше да е истина. И, разбира се, направих се, че не ти вярвам. Но номерът не мина. И ти го разбра. Беше ме хванал в клещите на моето самообожание и нямаше пускане. После не помня как съм свирила във втората част на репетицията, което значи, че съм свирила добре. Е, ако Ищван не се беше разболял, водачът на групата, и не ми беше хрумнало аз да му изсвиря солото, целият този разговор нямаше да се състои, нямаше да има повод да се състои. И като за контраст — същата вечер Торстен, тогавашният ми приятел, каза по време на секса една от дежурните си фрази: „Обичам ги, бе, обожавам ги тези твои пръстчета, така страхотно могат да милват!“, усетих, че изтрезнях. Изведнъж изтрезнях от цялото това пиянство, наречено влюбване, тази ненужна игра на любов с него, очите ми се отвориха и видях колко глупаво, нелепо, преиграно е всичко това, защото той винаги ме беше откривал единствено и само за себе си, за собствените си нужди. Докато ти ме откри за мен самата. Боже мой, има ли още такива мъже, си помислих, които да те направят красива, истинска, желана, горда, че си жена, че съществуваш. „Има ги, — казваше Силке едно време, — само че са женени“.

Да. И с по две-три деца.

Оня ден след концерта те видях с жена ти, сухоляво намръщено същество, смачкано от ежедневието, с нервно шарещи очички, от онези, които непрекъснато търсят повод за ревност, беше дошла на концерта. Не, не, несправедлива съм, всъщност аз не я мразя, защо да я мразя, тя има морално и юридическото право всяка нощ да си ляга до теб, да те прегръща, да получава ласките ти, това е така, просто е така, факт. Аз имам единствено правото да те обичам, да изживявам всяка нощ мечтата си по тебе, като болка от отворена рана. Сладка болка… Какво имам още, освен нея. Музиката?

Да, музиката… Диктатура на нежността, царство на Духа. И ние сме все още единствените служители на хармонията, тоновете, звуците, които произвеждаме се сливат в абсолютната Любов. Тайнство на любовта е, нищо друго. Твоите и моите звуци — заедно в едно божествено тяло, в онази невероятна крехка фина безумна скулптура на Музиката, която живее само миг, само един безкраен миг Вечност. Чуваш ли, бе, кретен, там сме заедно, аз и ти, там сме истински заедно!

Снощи заспах след два. Днес не мога. А снощи успях. И, разбира се, веднага се появиха кошмарите — в дежурния си ред. Първият. Веднага след него — вторият. Както обикновено. Първият не мога да го разкажа, не го помня, никога не мога да си го спомня. Само се събуждам, цялата мокра от пот и сърцето ми блъска в гърлото като лудо, блъска, блъска… Вторият го знам в подробности, той е ярък като триизмерно кино и толкова често го сънувам. А след това ставам разтреперана и отивам при челото, отварям кутията, поглеждам. И чак след това мога да легна спокойна. Защото в този кошмар аз седя на сцената и свиря. А не чувам музиката. Знам какво и къде трябва да натисна, знам нотите, фразите, пунктуацията, щрихите, всичко. И го правя. Но музика няма. И в един миг осъзнавам, че челото ми няма струни, лъкът се плъзга някъде по въздуха, пръстите ми трескаво скитат по празния гриф, мъчат се да се хванат за звуците, но не би. Звуци няма. Защото няма струни, всичко е само видимост, лъжа е, не е истинско. И винаги като вълна ме блъсва през лицето една и съща мисъл — ето, това е моят живот, това е истината за мен — въобразявам си, че свиря, че имам своя неповторима мелодия, че сливам поточето й, което изтича от мен с реката на голямата музика. А всъщност не е вярно, всъщност натискам с пръсти само един празен ням гриф. Плахо поглеждам към публиката. Всички слушатели имат едно лице, едно и също лице. И това лице не изразява нищо — като неутрална маска е. Публика, каквато заслужава моята „музиката“, без емоции, без приемане, или осъждане. Манекени. Страшно…

Може би ако успея някоя нощ да си спомня първия си кошмар, ще разбера… какво ще разбера? Не зная. Ще получа отговор на въпрос, който още не мога да задам.

Запалих нощната лампа. И тази нощ няма да се спи. Ето там, насреща ми, зад креслото — плаката на Ман Рей — тяло на жена като чело. Подарък от Симо обоиста, той нали е малко нещо фотограф. Тогава, на рождения ден, много ми хареса, харесва ми и сега, макар прекрасно да зная, че челото е мъж, много нежен, много романтичен, но мъж. Затова големите челистки като свирят, правят любов с него, погледнете Жаклин дьо Пре, а големите челисти беседват с него, разсъждават, спорят, стигат до велики истини, погледнете Ростропович, или Миша Майски, или Йо Йо Ма. Неслучайно Бетовен е смятал челото за най-мъдрия инструмент, та точно челото измисля „темата на радостта“ в деветата симфония и я налага на целия оркестър. Мъдър събеседник, с който си струва да изпиете бутилка — две вино и да стигнете до истината, която лежи на дъното на чашата, до радостта, или строг и страстен любовник, чийто призивен нежен глас чувате с коленете си, с бедрата си, с кожата си. И с цялата си същност.

Винаги съм го знаела. Винаги. Но ти ми помогна да осъзная, че съм го знаела. В безкрайните ни разговори. И истинските, и измислените. И всичко вече не беше същото друго беше, съвсем друго. Нова земя и ново небе.

И когато те заварих да упражняваш някакъв пасаж, двоен гриф, в който мелодиите вървяха една срещу друга, а от време на време, като че случайно се закачаше и трета струна. Попитах те откъде е това, ти се смути и не ми каза. Каза ми по-късно, в кантината, където без никакви уговорки и церемонии седна на моята маса. Каза ми, че пишеш тайно, че си написал концерт за цигулка и оркестър. Но защо не го покажеш на Райнер, — попитах те веднага, — нека го изсвирим. Не, — каза ми ти, Райнер те е канил да му инсталираш „Финале“, онази програма за писане на ноти на компютъра и да му обясниш как се работи с нея. Тогава си му показал, като пример, партитурата на концерта си, дано се сети да ти предложи… Е, сетил се, — както ми разказваше, — отворил пред теб един шкаф, пълен с партитури, писани от самия него — квартети, квинтети, симфонични поеми, две симфонии, та даже и почти едно действие от опера. Станало така, както ми казваше братовчеда Фриц, дето все пише и вече издаде една стихосбирка: „Преди като споделях с някой познат: «Написах стихотворение», той отговаряше: «О, интересно, дай да го видим!», сега като кажеш на някого: «Написах роман», той отвръща: «И аз!»“.

Напиши музика за цигулка и чело, ето това напиши. Солопартита с цифрован бас. Анима и Анимус! Нещо като „Целувката“ на Роден. Само че ти ще свириш мен, а аз — теб. Защото цигулката е жена, а челото — мъж. Ето такова извисяване с теб, такава прозрачна статуя от трептящ въздух — това ще бъде екстаза, любовта, истинското сливане, оттатък материята, оттатък духа, оттатък телата ни, оттатък чувствата ни, Там!

Чуваш ли, бе! Събуди се, стани, иди си в кабинета и започвай да пишеш. Веднага!

Ама и аз съм една, нощта ме кара да си въобразявам, нощта ме вкарва в своя си свят, където нещата не са каквито са, а други, съвсем, съвсем различни. Не само тебе си те въобразявам, ами и себе си, и самата себе си, измислям си привързаности и си вярвам, ох, как си вярвам. Толкова ли съм сама? Толкова ли съм ужасно сама, толкова ли ми липсва нежност. Това не е само дума — нежност, това го има в музиката, има го в жеста, с който докосваш струните и те ти отговарят.

Ако има струни. Иначе само си въобразяваш. Мислиш си, че служиш на музиката, а служиш на едната видимост.

Като цялата тази моя измислена любов. С тебе. Няколко кафета, няколко разговора, няколко докосвания — по ръката, по бузата. Но когато ме хванеш за ръка, ей така, за довиждане, пръстите ти ми казват толкова много. Само за миг — цял един ням диалог, в който има толкова много. Да, и три целувки, така, без нищо, поздравления след успешен концерт, на рождения ден — в рамките на допустимото. Само ние усетихме силата — за двама ни. Аз и ти. Ако може да се вярва на очите ти. Да, очите ти, оня притаен зов, с който ме преобръщаш като ръкавица, изтръгваш ме от маската на ежедневието и ме връщаш към самата себе си. За да можеш после да прошепнеш: „Колко си хубава. Знаеш ли колко си хубава?“ Както оня ден, в онова кафене… Тогава щеше да ме целунеш, усещах го, исках го, страхувах се, че ще го направиш, страхувах се, че няма да го направиш. Защото можеше да бъде началото, но едновременно с това щеше да бъде и краят. На нещо, което никога не е започвало. Защото денят е ден, друг свят, друга територия, там нещата са други, и логиката е друга. Аз също съм друга. Ако семената на погледа ти избуяват през нощите, то денят е мащеха за тях. „Знаеш ли колко си хубава?“ Ами знам, разбира се, как да не знам. Нали ти ме правиш толкова хубава, твоето присъствие, твоето съществуване на тази земя, очите ти, докосването на твоите пръсти, от което изтръпвам. Знам, хубава съм, хубава! И какво ти отговорих тогава там, в кафенето? „Престани, защото наистина ще се разсърдя. Всяко нещо си има граници“. Точно така. В стила на деня, набързо намъкнала маската на страха. Страх от границата, от онова, което ни очаква оттатък. Защото ще е пак разочарование.

И ми остават нощите. И твоите измислени от мен устни, които ще ме приспят, ще ме приспят, ще ме приспят…

И Музиката.

Може би това е, което ще ме приспи, съвсем тихо, нещо много нежно, звуци, които милват и приспиват, и приспиват, а твоят образ се отдалечава, отдалечава се все повече и повече и аз заспивам, свободна и успокоена. Ето това е — новият диск — Мартину, Рапсодията за виола.

Затварям очи, музиката тихо изпълва цялото пространство, не оставя място за теб, и за мен не оставя място, просто сега съществува единствено тя, единствено тя.

И водопадът от звуци, виолата. В която си ти, ето те, истински, влюбен, добър. Добър!

Защото сега си истински, сега те има. И мене.

Колко просто, колко истинско е всичко, леко като докосване, бързо, като полет, като разтваряне. Отключваш музиката в мен, караш ме да трептя, да резонирам с вселената, да се разтварям в безкрая, да бъда туптяща част от мелодията на сферите, от живота, самата аз да бъда живот. Само със своето присъствие в мен, с увереността ми, че те има и че погледът ти съществува тук, съвсем близо и може да ме срещне, да ме прониже и да ме направи прозрачна и съществуваща.

Колко сме безкрайни, колко сме безсмъртни в мига на своята тиха увереност, колко сме красиви. Косите ни разпиляват нежните мълнии на времето, очите ни прозират през мъглата на съществуването и вечността е там, вълнуваща и досегаема, трябва само да протегнем ръка, за да я докоснем с пръсти, да я хванем като ябълка и да я откъснем. Трябва да я откъснем.

Ето, тихо вървя към теб. По стъпалата на звуците.

Много тихо, на пръсти, боса, влизам в съня ти, наметнала само наметалото на невидимостта, за да не те тревожа. Тръгвам по усещането за твоите стъпки, за да те настигна по пътеката, всичко ми говори за теб, всичко е изпълнено с твоето присъствие, пълно е с усещането, че леко си минал и си останал навсякъде, не като спомен, не като сън, а като истина, по-истинска от всяка истина. Гмуркам се в усещането за теб, безкрайно мъдра и безумна, обезумяла от порива на заливащото ме желание, затичвам се и ето, че наметалото, което ме прави невидима се свлича от раменете ми и аз оставам гола и пламенна пред внезапния ти поглед, аз съм част от твоя поглед, когато се обръщаш към мен, за да ме вземеш в дълбокото на очите си, за да ме обгърнеш със силата на своето съществуване, с вярата ми, че те има, потъвам в теб, разтварям се, изчезвам и едва сега осъзнавам колко много, колко силно, колко стремително и бурно съществувам, колко съм истинска в тази вселена от нежност.

Лека нощ, любими. Лека нощ.

Аз съм тук, аз съм тук. Облечена в звуци.

Лека нощ.