Тоня Трайкова
Моят син

Моят син е заспал в едно розово облаче

и насън се усмихва, спокоен и пухкав.

Не тъгува за топлата, тъмна утроба

сред кристалното утро, което избухва.

Ожаднял за живот, той не иска да знае,

че светът се клатушка над буре с угрози,

че и болест, и старост в човека дълбаят,

че ще стане на прах в някой ден като този.

Там, високо над всичко, синът ми се гуши

и сънят му е лек като пух от глухарче.

Ще закръгли учуден очета, от упор

ще изгледа лъча, който пръв го опари.