Дийн Кунц
Голям малък живот (20) (Спомени за едно радостно куче)

20. Доктор Смърт и доктор Бери

Една вечер, след като се бяхме преместили в новата къща, излязохме с Трикси в задния двор, за да се изпишка преди лягане. Когато влязохме отново вътре, тя ме изпревари към стълбите, нетърпелива да получи бисквитка от запасите си в кухнята. Изведнъж изскимтя с тънък, но пронизителен глас, понечи да изскимти и втори път, след което замръзна с предните и задните си крака на различни стъпала. Обърна се към мен и ме изгледа уплашено. Не можах да я убедя да вдигне поне една лапа. Изглеждаше готова да остане там завинаги, а хълбоците й трепереха. Разтърсен от предчувствие, което щеше да се окаже първият миг от един жив кошмар, аз внимателно я вдигнах и я отнесох до кухнята.

Когато стъпи на пода, изглеждаше добре. Отиде право при бисквитките си и ме удостои с онзи поглед, който казваше: „Знаеш, че заслужавам лакомство“. Искаше ми се да повярвам, че онзи момент на стълбите не е имал сериозно значение, но знаех, че не е така. Уплашен за нея и притеснен, че я очаква едно или друго страдание, аз й дадох три бисквитки. Бих й дал и целия буркан, ако тя сама не се беше отдалечила и отишла да пие вода.

Качихме се до спалнята с асансьора, за да избегнем стълбите. Този беше голям, по-съвременен и по-професионално монтиран асансьор от онзи в предишната ни къща. Вместо да дрънчи на изкачване и да вие на слизане, тази кабина имаше хидравлична система, която я издигаше и спускаше тихо, без пронизителните викове на горилите от тавана. Трикси нямаше нищо против да се вози.

За да спестя безсънната нощ на Герда, й казах за стряскащата случка на стълбите чак на сутринта. След закуската с гранули изведох Трикси до тоалетната, но на нея й беше много трудно да раздвижи червата си. Приклекна, напъна се, спря, приведе се напред, после пак опита и спря, привеждайки се напред, сякаш напъването й причиняваше дискомфорт. Най-после успя да си свърши работата.

Заведох я при ветеринарите в болницата за животни и те направиха рентгенова снимка на гръбначния й стълб. Предварителната диагноза беше проблем с гръбнака, но трябваше да се направи ядрено-магнитен резонанс, преди да се реши дали има нужда от операция.

Записахме час при ветеринарния хирург с най-добри отзиви. След два дни, в които избягвахме стълбите, в пет сутринта заведохме Трикси за ЯМР. Казаха ни, че можем да си я вземем дванадесет часа по-късно, около пет следобед. Стори ми се необичайно дълго, но ми обясниха, че трябва напълно да се възстанови от упойката.

Точно в пет, когато се върнахме, един ветеринарен асистент изведе Трикси в чакалнята. Момичето ни беше в шокиращо състояние. Олюляваше се, докато ходи, а краката й постоянно се подгъваха и тя падаше на пода. Долните й клепачи бяха толкова увиснали, че кървясалите й очи изглеждаха така, сякаш всеки момент ще изпаднат от орбитите си, и от тях се стичаха обилно сълзи. Тя като че ли не ни позна — нито размаха опашка, нито реагира, когато я погалихме и й заговорихме.

Знаехме, че хирургът е още в болницата, защото чухме служителя на регистратурата да говори с него по интеркома. Герда каза, че искаме да се видим с лекаря, но той отказа да излезе и да говори с нас.

Макар да е дребничка и много мила, Герда умее да вложи стоманена заплаха в гласа си, без да го повишава. Асистентът отстъпи крачка назад, когато тя каза:

— Няма да дойде ли? Упойката на това куче е била силно предозирана. Къде е той? Ние ще отидем при него.

По ту отбранителните, ту агресивните и при всички случаи крайно неуместни реакции на служителите заподозряхме, че това не се случва за първи път. След като първо ни казаха, че няма да освободят Трикси, докато не се е възстановила напълно от упойката, сега твърдяха, че няма за какво да се тревожим и можем спокойно да я отведем у дома, въпреки че тя не можеше да стои на краката си и не ни разпознаваше.

Не се и съмнявахме, че лекарят е излязъл през някоя задна врата, и нямаше да постигнем нищо, ако ще да отворехме с ритници всички врати в болницата. Най-важното сега беше Трикси. Занесох я до джипа и я закарахме у дома.

Тъй като очаквахме, че може да повръща или да има нужда да изхвърли други неща, легнахме да спим на пода в кухнята, където всичко ни беше под ръка — студена вода, лед, почистващи материали в пералното помещение, врата за навън. Трикс като че ли не можеше да заспи, също както не можеше да ходи. Легнали на импровизираните си легла от двете й страни, ние я галехме и й говорехме нежно, притеснени, че може да е получила трайно мозъчно увреждане заради безразсъдно силната упойка, а вътрешно кипяхме от онази ярост, която обикновено води до пушки и коктейли „Молотов“.

Към полунощ Трикси най-после успя да се надигне, за да пийне малко вода от купата си. Придремваше на пресекулки, но не даваше признаци, че ни разпознава чак до четири сутринта — единадесет часа, след като я бяхме прибрали вкъщи. До пет часа на другия следобед още не беше напълно на себе си — двадесет и четири часа след като я взехме от Болницата на ужасите на доктор Смърт.

За да добавят гнила черешка към отровния си сладолед, от кабинета на доктор Смърт се обадиха да ни информират, че изследването с ЯМР не е дало достатъчно ясен образ, за да бъде поставена диагноза. Аз поисках да знам какви незаконни опиати използва самият доктор, но служителите му отказаха да разкрият тази информация.

* * *

Заведох Трикси на неврохирург — доктор Уейн Бери. Щом влезе в кабинета за преглед, той веднага приклекна при Дребосъчка, нарече я „Бисквитка“ и спечели възхищението й точно за една минута. Бил преподавател по ветеринарна медицина в най-големия университет на Южна Африка, но преди няколко години емигрирал в САЩ със семейството си. Беше бивш военен с разумната самоувереност, компетентно излъчване и ефикасно поведение на човек, който познава значението на дисциплината и има чувство за чест в живота и работата си.

Уейн поиска нов ЯМР. Увери ме, че така изследването ще даде категорична диагноза, защото той лично ще присъства по време на процедурата и ще изисква повтаряне на всеки неясен образ. Трябваше с Трикси да дойдем отново в сряда в пет и половина сутринта.

Разказах му за състоянието, в което ни я върна доктор Смърт. Уейн ми гарантира, че когато се видим в единадесет и половина, за да ми даде диагнозата, тя напълно ще се е възстановила от упойката.

В сряда сутринта, когато свалих Трикси с асансьора до най-долния етаж, без да спираме в кухнята, където би закусила с гранули, тя се поколеба на вратата на гаража, очаквайки да осъзная грешката си. Когато й казах: „Хайде“, което беше не просто покана, а команда от обучението й в ККН тя ме удостои с погледа на Рос. Обясних й, че заради упойката не бива да има храна в стомаха, защото може да я повърне и да я вдиша с дробовете или да се задави до смърт. Ако позволите сам да се похваля, имам дарбата да изяснявам сложни понятия на кучетата, като използвам пантомима и звукови ефекти, за да дефинирам и допълня думите, които може би не знаят. Илюстрацията ми на повръщането и аспирирането можеше да накара Дъстин Хофман да позеленее от завист. Но Трикси продължаваше да ме гледа с погледа на Рос и изглеждаше на ръба да заеме поза „оловно дупе“.

Прибягнах до онова, което работи, когато всичко друго се проваля в такава ситуация. Гърчейки се от престорено удоволствие, аз заговорих със задушаващо радостно вълнение:

— Да вървим при доктора, Трикси! Доктор — дофтор! При веселия, добричък доктор, Трикси! Тати, доктор, игра, игра! Да поиграем на доктор! Хайде, давай!

Кучетата са силно ориентирани към храната, но ако решат, че някъде кипи забавление и те могат да участват, ще приемат малко отлагане на закуската, за да се включат във веселбата.

Предвид колко добре ни четат мислите в останалата част от времето, се учудвам как този евтин номер успява да ги развълнува и да откъсне вниманието им дори от гранулите. Бих предположил, че поне от време на време кучето би могло да се сети: „Чаааакай малко! Предния път, когато щяхме да си играем на доктор, аз се озовах с игла на рамото, яка на врата и термометър в дупето“. Вечната им готовност за игра е просто умилителна, а склонността им всеки път да прощават измамата е една от основните разлики между кучешкото и човешкото сърце.

Трикси се върза на гърчещото, задъхано обещание за забавление. Позволи ми да я вдигна и кача в джипа и докато карахме в не развиделилата се още утрин, тя дишаше ентусиазирано в прозорците в очакване на велико приключение.

Чувствах се като червей. Не най-лошия вид червей. Не червей, който бихте остъргали от кухненския под в ада. По-скоро като червей, който намирате върху престоял домат, но и това беше достатъчно зле.

Пристигнахме рано в кабинета на доктор Бери, точно когато пристигаше мобилният апарат за ЯМР. Камионът беше толкова голям, че приличаше на транспортно средство, което би избрал злодеят от филм за Джеймс Бонд, за да превозва оръжието за унищожение на света, в търсене на подходящ атрактивен терен за сцената на преследването.

Трикси се приближи с танцувална стъпка до регистратурата и жените там загукаха и се засуетиха около нея. След като ми хвърли през рамо поглед, казващ: „Аз съм добре, татко“, тя тръгна с ветеринарния асистент през летящите врати, където не я очакваше обещаната веселба.

У дома имах за убиване повече от три часа, докато стане време да си я взема и да чуя от каква операция ще има нужда, но не можех да се съсредоточа да пиша. Можех да оползотворя времето, като се занимая с кореспонденцията, която постоянно се трупа като планина в живота на всеки писател, или пък да прекарам сутринта намусен в креслото, да разглеждам списания и да се тъпча с бисквитки. Имам предвид човешки бисквитки, но не беше фройдистки самоназидателен пир от чувство на вина. Все пак в известна степен възприемах унищожаването им като форма на покаяние, задето бях измамил Трикстър: „Ако продължавам така, ще стана огромен, ще стана отвратителен като Джаба Хътянина. Красивите хора от Нюпорт Бийч ще потръпват от отвращение, като ме видят, и аз точно това заслужавам. Добре, стига от тия обикновените с шоколадови парченца. Време е за шоколадови с шоколадови парченца“.

Двамата с Герда се срещнахме с доктор Бери в единадесет и половина. Той закачи снимките от изследването на гръбначния стълб на Трикси на дисплея и ме попита дали виждам проблема. Образите бяха толкова ясни, че сигурно и доктор Смърт би могъл да види проблема, стига да е трезвен. Гръбнакът на нашето момиче се разкриваше като изключително равномерна поредица от черни и бели форми до самата основа, където моделът се компресираше и влошаваше. Едно от пространствата, позволяващи преминаването на един спинален нерв между прешлена и шиповидния израстък на прешлена беше силно стеснен от кост, която прищипваше нерва.

Бързам да уточня, че не претендирам да описвам състоянието на Трикси с правилните медицински термини. Не помолих доктор Уейн да прегледа горния абзац. Искам да предам как неговото обяснение звучеше на мен, невежия лаик, който се разтревожва дори от най-обикновени медицински изрази като „венозна инжекция“ и „анкерпласт“. Сърцето ми натежа от тревога. Помислих си, че проблемите с гръбначния стълб често водят след себе си вероятността от парализа.

Дребосъчка не можеше да се изкачва по стълби, без да изпитва болка. Напоследък не беше в настроение да гони топката за тенис, очевидно заради прищипания нерв. При всяко ходене до тоалетна правеше множество опити, като тромаво се навеждаше напред, както беше приклекнала, докато най-сетне успее да си свърши работата, защото напъването напрягаше засегнатия нерв. Налагаше се операция, при която да се отстрани излишната кост и да се освободи нервът.

Герда със сурово изражение попита какво може да се обърка при такава процедура и Уейн отговори удивително прямо и ясно. Ако по време на операцията бъдеше увреден нервът, задните крака на Трикси можеха да останат парализирани за цял живот. Или да страда цял живот от инконтиненция. Или едновременно от парализа и инконтиненция.

Даде ни секунда да осмислим тези възможности, а после с тиха увереност, в която нямаше и следа от самохвалство, каза:

— Но нито едно от тези неща не се е случвало на животно, на което аз съм правил тази операция.

Докато уговаряхме процедурата, доведоха Трикси, съвсем свежа след ядрено-магнитния резонанс. Разликата между състоянието й след гаврата на доктор Смърт и след същото изследване под грижите на доктор Уейн беше драстична. Тя беше съвсем будна и се радваше да ни види. Не й трябваха нито пантомима, нито звукови ефекти, за да ми покаже колко много си иска закуската, която бе пропуснала с измама седем часа по-рано.

— В това състояние ще изпитва умерена до силна болка при най-различни движения — каза Уейн. — Но вие твърдите, че е извикала само веднъж на стълбите.

— Може би и предния ден, докато гонеше топката — спомних си аз. — Беше тих, остър звук, съвсем кратък. Дори не бях сигурен, че е тя. Но приличаше на звука, който издаде, когато замръзна на стълбите.

Той поклати глава.

— Това куче е истински малък герой.

Кимнах, защото не можех да произнеса и дума. Когато изпитваме дълбоко чувство към куче, не ние притежаваме тази любов, а тя — нас. И понякога ни изненадва, връхлита ни по-силно, отколкото можем да понесем. Колкото и бързо, пъргаво и силно да е едно куче, колкото и да е в хармония с природата и уверено за мястото си във вертикалата на свещения ред, то е уязвимо за всички страдания и злощастия на този свят. Когато приемем куче в живота си, ние молим за неговото доверие и то с готовност ни го дава. А ние му обещаваме: „Винаги ще те обичам и ще те водя сигурно в трудни времена“. Даваме това обещание искрено и тържествено. Но в живота на кучето, също като в нашия, настъпват моменти, над които нямаме власт и сме принудени да признаем пълното си безсилие. Когато отчаяно искаш да предпазиш кучето, а трябва да се довериш на други, дори на прекрасен хирург, това те кара да признаеш човешките си ограничения, за които всеки ден отбягваме да мислим. Вгледани в доверчивите очи на кучето си, сигурно под нашата закрила, ни разтърсва и изпълва със смирение съзнанието, че не заслужаваме безрезервната му вяра.

Отново се сещам за „Ийст Коукър“ на Т. С. Елиът:

Единствената мъдрост, към която с надежда

можем да се стремим,

мъдростта на скромния.^[1]

Само няколко дни след повторния ядрено-магнитен резонанс Трикси претърпя гръбначна операция. Нямаше усложнения. Не получи нито парализа, нито инконтиненция и вече не изпитваше болка.

Нужни й бяха три седмици, за да се възстанови — половината от времето за възстановяване след операцията на лакътната става. Освен това не можеше да достигне мястото на разреза и следователно, нямаше нужда от яка.

Тъй като имах да гоня срокове с „Чудакът Томас“, грижите за Трикси през тези три седмици паднаха предимно върху плещите на Герда. „Чудакът Томас“ е роман за издръжливостта пред лицето на ужасна загуба, за здравото вкопчване в рационалната надежда в един свят на болка, за намирането на покой вместо горчивина, в спомена за любов, отнета от преждевременна смърт.

Гърбът на Трикси беше украсен с двадесет и девет стоманени шева, като дълъг цип на кучешки костюм. Виках й Франкенкуче. На нея не й се струваше толкова смешно, колкото на мен.

Тази операция й даде още години качествен живот, през които пълноценно се радваше на големия ограден двор на новата ни къща. Също както всяко куче е забележително благодарно за всяка добрина, която получава, така и ние с Герда бяхме признателни за всеки ден, в който животът ни бе благословен от това радостно същество. Единствената мъдрост е мъдростта на скромния, която поражда признателност. Смирението е онова състояние на сърцето, позволяващо ни да познаем покоя.