Джини Харцмарк
Последна възможност (22)

Двайсет и втора глава

Събудих се с усещането, че съм играла ръгби. Всичко ме болеше, а ръцете ми бяха безпомощно вдървени от схватката за куфарчето. Нужно бе неимоверно усилие, за да се надигна от леглото и да се намъкна в дрехите от вчера. По яката на блузата ясно личаха ситни пръски кръв.

Елиът седеше в кухнята пред чиния бъркани яйца, препечена филийка и резен грейпфрут. Четеше спортната страница.

— Закуската ти е на печката — каза той и се изправи. — Само трябва да метна хляба в тостера.

— Благодаря, но нищо не искам. Рано сутрин не понасям храна. Това ли е кафето?

— Да. Чашите са в шкафа, отгоре. Захарта и сметаната са тук при мен.

— Аз го пия без нищо.

— Няма ли да хапнеш поне един банан? Имам и овесени ядки.

— Ти всеки ден ли закусваш така?

— Е, невинаги толкова обилно, но обичам да си седна на масата сутрин.

— Взе ми акъла! Аз дори не знам дали печката вкъщи работи.

— Готвя си, откак напуснах морската пехота. Сигурно ще ми се смееш, но там от всичко най-много мразех храната, която се забърква за цял взвод и се яде от тенекиени чинии. Затова сега задължително си сервирам на покривка. Да живееш сам не означава да живееш зле.

За минута се поразмислих над тази сентенция.

— Аз не съм искала умишлено да живея зле, но това вечно готвене, чистене, пазаруване отнема толкова време, а в момента цялото ми съществуване се състои от работа.

— Доста е странно, като се има предвид как си израснала.

— Може би го правя именно заради това. В средата на родителите ми да живееш добре е професия. Не можеш да си представиш какво е в къщата им. Щом хвърлиш нещо в кошчето за боклук, някой на секундата го почиства. На масата никога няма да видиш бутилка кетчуп, хартиена салфетка или кутия с мляко. Едно време правех следния номер. Избърсвам се с хавлиената кърпа сутрин и внимателно я сгъвам по същия начин. Като се върна от училище, проверявам как е. Колкото и да съм се старала, камериерката е минала след мен и я е нагласила отново. Издигането над подобни дреболии ми носи усещане за свобода.

— „Свободата и неправилното хранене“ — Кейт Милхоланд! Вземи си поне малко грейпфрут. Чудесни са. Баба ми ги изпраща чак от Флорида.

— Не, не, благодаря ти — отвърнах аз и вътрешно се усмихнах на суетнята му. — Пишат ли нещо за Памела?

— Четях спорта. — Той ми подаде вестника и започна да разтребва. — Успях да се свържа с Елкин. Изкарали са я от интензивното отделение. Според него, опитът й за самоубийство не означава признание на вината. И той като теб мисли, че Памела е изпаднала в безизходица. Ако не е убила мъжа си, значи го е направило някое от децата. Сънотворното й се е сторило единствения изход.

— От „Трибюн“ не са надушили.

— Една злина по-малко.

— А Кофийлд иска ли да съсредоточиш разследването си около децата?

— Не. Памела едва ли би желала парите й да се харчат за това. Елкин настоява да разбия на пух и прах показанията на камериерката. Решил съм да проуча кой снощи те насади така. А ти какво ще правиш?

— Заминавам за Бермуда.

Цяла сутрин Елиът се движи до мен като сянка. Първата ни спирка бе Хайд Парк, където се преоблякох и взех малко багаж. По повод разговора ни сутринта, изпитах някакво стеснение пред ексцентричната сбирщина от мебели и плачевното състояние на апартамента по принцип. За мое учудване, Клодия седеше в кухнята с приятен на вид русоляв мъж, когото някак глуповато ми представи като Джеф Макконъл. Тъкмо им свършило дежурството, поясни тя, и наминали да закусят.

Отидох в стаята си, а Елиът седна при телефона в хола. От дъното на гардероба изрових ленения си костюм, докопах някакви бежови обувки и взех паспорта си от чекмеджето за бельо.

После се отбихме в офиса. Елиът се зае да омайва Черил, която вече ми беше осигурила самолетен билет и хотел. Видях се с Кен Кърландър, за да проверя дали случайно Хекстър не е имал офшорни сметки. Помолих секретарката му да ми набави копие от смъртния акт. Натрупах всички документи по обвинението на Комисията, сложих нови батерии на диктофона и на уокмена, без които не тръгвам на път, и метнах всичко в куфарчето.

Черил ми звънна по интеркома да ме попита ще се върна ли за камерния концерт довечера. Казах й да предаде на Стивън, че ще отсъствам. Елиът слушаше с престорена неангажираност.

В самолета за Бермуда се почувствах нелепо и тъжно. Свих се на седалката си в първа класа, включих уокмена и се опитах да се абстрахирам, че около мен туристите и летовниците се забавляват, а аз изготвям защитата пред Комисията по фючърсна търговия.

Като пристигнахме, въздухът ме посрещна мек и топъл. Обзе ме странно вцепенение. Изведнъж усетих, че съм съвсем не на място с куфарче, костюм и чорапогащник, който моментално залепна за краката ми. Застанах на опашката пред митничаря, показах си паспорта и бях приветствана с добре дошла в Бермуда. Носех само ръчен багаж и надхитрих всички на стоянката за таксита под палещото слънце.

Бермуда е бивша английска колония и ароматът на империята все още лъха отвсякъде. Шофьорите говорят местен вариант на лондонския кокни диалект, колите пъплят в лявото платно с максималната разрешена скорост за острова от четирийсет километра в час. Пътищата са тесни и лъкатушещи, отстрани обрасли с жив плет от хибискус и олеандър.

Черил ми беше резервирала стая в „Хамилтънската Принцеса“, един от големите луксозни хотели в края на пристанището. Стигнахме до него по крайбрежната улица и шофьорът гордо ми показа най-добрите места за пуловери от шотландска вълна и ирландско спално бельо. Улиците изобилстваха от туристи, тръгнали на разходка пеш, върху мотопеди, колела и файтони. Хоризонтът се заемаше от два бели презокеански кораба, изтегнали се в цялата си дължина, като независими пътуващи светове, прекъснали всички връзки с материка.

Платих таксито и връчих жалкия си багаж на портиера, облечен както се полага в снежни на цвят бермуди. Чикаго и тревогите му изглеждаха безумно далеч.

На рецепцията свърших бързо и след добрия доларов бакшиш, който пиколото прие с радост, се озовах в слънчева и просторна стая с изглед към океана. Изхлузих обувките, отлепих чорапогащника, извадих си кутия диетична кола от мини бара и набрах номера на офиса. Черил вдигна на първия сигнал и обяви с ведро гласче:

— Кабинетът на госпожица Милхоланд.

— Здрасти. Аз съм. Нещо си много весела!

— В страшно настроение съм, Кейт. Шефката я няма!

— Приятно е да знаеш, че всички тъжат за теб. Някой да е звънял?

— Стивън от Ню Йорк, майка ти, Бартън Хекстър, Роджър Прендергаст по повод „Маскот Манюфекчъринг“, май най-накрая са намерили купувач и искат да говорят с теб. А, и Стив Поташ от „Овърдрайв“.

— Бартън какво искаше?

— Само да му се обадиш. Още нещо, преди около час Елиът каза непременно да ти предам да си особено внимателна. Защо трябва да си особено внимателна?

— Притеснява се да не получа слънчев удар.

Всичко в „Банката на Бермуда“ извикваше усещането за тихото величие на империята. Фоайето бе дълбоко и прохладно, облицовано в полиран мрамор. На тавана безшумно се въртяха вентилатори, а касиерките с пригладени коси вежливо обслужваха клиентите на завален английски. След като минах през низ от секретарки, се добрах до кабинета на някакъв си Едмънд Мартиндейл, англичанин със сламена коса, когото възненавидях от пръв поглед. Той от своя страна заяви, че е на мое разположение.

Благодарих му, че ме приема без уговорена среща и поясних, че съм адвокат от Чикаго с доста деликатна мисия. Като чу, че клиентът ми е починал внезапно, Мартиндейл попита с обиграна загриженост:

— О, катастрофа?

— Не. Беше убит.

— Господи!

— Барт Хекстър притежава значително състояние, но за съжаление документацията му се оказа не съвсем изрядна. Едва вчера до мое знание достигна фактът, че е имал няколко сметки във вашата банка, при това под друго име.

— Наистина малко заплетена ситуация — съгласи се банкерът.

— Разполагам с последните извлечения и с копие от смъртния акт. Уверена съм, че това ще е достатъчно за закриване на сметките. Надявам се, също така, вашата банка да ми предостави пълен запис за движението на авоарите, тъй като има сведения, че чрез тях са се извършвали сделки, за които компанията на Барт Хекстър се разследва от една правителствена комисия.

Стори ми се, че вместо отговор Едмънд Мартиндейл изцъка смаяно.

— Дайте ми извлеченията, аз ще ви направя разпечатка на необходимата информация. Междувременно момичето ни ще ви почерпи чай. Ще ми трябват само няколко минути.

Той се оттегли и момичето, което се оказа на петдесет години, с дебели лупи на очилата, ми поднесе чая върху табла с гравирана емблема на банката. Мартиндейл се върна, когато привършвах втората чаша. По очите му познах, че няма да получа нищо.

— Госпожице Милхоланд, вие несъмнено знаете, че банковите разпоредби в Бермуда са изключително строги. Конфиденциалността е нашето най-ценно качество. Благодарение на него островът е привлякъл множество клиенти.

— Уверена съм, че банковите разпоредби в Бермуда предвиждат внезапна смърт на титуляря.

— Разбира се. Но това са общи сметки и по наша информация вторият титуляр е жив и здрав — прекъсна ме Мартиндейл, а аз едва не направих салто върху стола.

— Откъде знаете? — попитах аз, а гърлото ми се стегна в мъртвата хватка на лошото предчувствие.

— Днес сутринта е била изтеглена една значителна сума.