Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (95)

Четвъртък, 28 февруари 2008 г.

— Точно така. Сега е по-добре. Дишай дълбоко. Пак. По-бавно…

— Не мога… Лошо ми е…

— Всичко е наред. Аз съм тук, Кати. Успокой се.

Малкото червено копче лежеше на килима като отворена рана. Не бях в състояние да го погледна. В далечината телевизорът се присмиваше на истерията ми. Отстрани вероятно изглеждах доста смешна.

Най-после почти се успокоих. Стюарт ме отведе в кухнята и ме накара да седна до масата, докато приготвя чая.

— Какво се случи? — попита той.

Винаги е толкова непроницаем, овладян.

— Това нещо в джоба ми — отвърнах аз.

Стюарт погледна към килима.

— Какво е? — полюбопитства той.

Започнах да клатя глава наляво-надясно, докато не ми се зави свят.

— То е… То е просто копче — изрекох най-сетне аз. — Но не това е важното. Важното е как е попаднало в джоба ми. Не съм го слагала там. Не биваше да е там. То означава, че е влизал в апартамента ми. Влязъл е, за да го сложи в джоба.

— Хайде, пак дишай дълбоко. Преди малко се съвзе. Не допускай да те обхване нов пристъп. Ето ти чай. Пийни малко.

Отпих, но се опарих. Усетих как ми прималява. Ръцете ми трепереха.

— Не разбираш… — простенах аз.

Настани се срещу мен с чая си и зачака. С онова вечно, влудяващо, безкрайно търпение, с което ми лази по нервите. Напомняше ми за шибаните медицински сестри в онова шибано, жалко подобие на болница, където ме държаха.

— Да не говорим за това, ако обичаш. Моля те. Вече съм добре.

Не каза нищо.

Аз си допих чая. Независимо от случилото се усетих, че започвам да се успокоявам. Все още обаче не можех да го погледна, да мисля за копчето и какво означава. Най-накрая успях да прошепна:

— Ще бъдеш ли така добър да ме отървеш от него?

— Това означава да те оставя сама за минута.

— Добре, но не се отдалечавай много.

— Ще го хвърля в кофата навън, става ли?

Стана от масата, а аз покрих лице с ръце, за да не го виждам. Останах със затворени очи, докато не чух входната врата на апартамента да се захлопва — съзнаваше, че моментът никак не е подходящ да я остави отворена — и се заслушах в стъпките му по стълбището. Идеше ми да се разпищя; исках да пищя и да не млъкна, но се въздържах, преброих до десет, повтарях си, че копчето е изчезнало; изчезнало е завинаги. Възможно бе дори въобще да не е било там, а само да съм си го въобразила.

Той се върна след няколко минути и отново се настани до кухненската маса. Пиех си чая и му се усмихнах; надявах се да изглеждам самоуверена.

— Видя ли? — подхванах аз. — Няма от какво да се притесняваш. Просто лудото ти гадже отново откачи без видима причина.

Не откъсваше поглед от мен.

— Бих искал да ми обясниш по-подробно. Мисля, че ще ти помогне.

Не отговорих веднага. Питах се дали да му откажа и ако го направя, дали ще ме остави на мира, или ще настоява, ще настоява…

— Това е част от миналото ми — подхванах аз след време. — Искам да скъсам с него, да го забравя.

— Част от миналото ти е, но то очевидно има силно въздействие върху настоящето.

— Да не мислиш, че аз съм го сложила там?

— Не казах такова нещо.

Прехапах си устната. Бях си изпила чая само наполовина, иначе сигурно щях да стана и да си тръгна. Нямах търпение да сляза долу и да започна да проверявам, за да разбера как е проникнал.

— Слушай — погледна ме изпитателно, — нямам никакво желание да надничам в главата ти. Интересува ме единствено как да ти помогна. В състояние ли си за момент да забравиш с какво точно се занимавам и да ми разкажеш? Не съм ти терапевт, Кати. Влюбен съм в теб.

Усетих как неволно се усмихвам.

— Извинявай. Тая го от толкова дълго в себе си, че ми е трудно да го изрека наведнъж.

— Разбирам те.

Станах и отидох да седна в скута му, пъхнах глава под брадичката му. Той ме прегърна и ме притисна здраво.

— Имах червена рокля. Когато се срещнахме, бях с нея. Той имаше огромна слабост към този мой тоалет.

За миг си припомних колко хубаво ми стоеше роклята. Затова всъщност и я купих. Наложи се да намеря и подходящи обувки. В началото страшно ми харесваше. Исках да я нося непрекъснато.

— И това копче ти напомни за копчетата на роклята ли?

— Да… Не, става дума за нещо повече. То е от роклята. — Отчаяно се ровех в паметта си, опитвах се да си представя роклята, размера на копчетата й, дали бяха пластмасови или метални. Мятах се от абсолютна убеденост до пълно съмнение. Сега, когато копчето беше навън в кофата за боклук, нямаше начин, естествено, как да проверя. Едно нещо обаче беше извън всякакво съмнение.

— Той би постъпил точно по този начин, Стюарт. Точно такива извратени номера правеше. Пъхнал е онова нещо в джоба ми, за да разбера, че се е върнал за мен.

Стюарт ме галеше по ръката, но усещах напрежението му. Чаках го да обяви: Става въпрос за някакво копче. Нищо не означава.

— Може да си го взела отнякъде — предположи той предпазливо.

— Не! — срязах го аз. — Аз не правя така! Ти правиш ли така? Не? Никой не събира случайно нещата на друг човек.

— Възможно е да е попаднало там с друго пране — не се предаваше той. — Нали използваш обществената пералня? Мъничко е. Може да е останало в машината от предишното пране. Цялото беше изкривено. Това не е ли възможност?

— Ти на чия страна си?

Скочих на крака, защото се почувствах задушена от ръцете му. Прекосих стаята, но се разколебах и се върнах, опитвайки се да овладея паниката, гнева и цялата безнадеждност на положението.

— Не знаех, че става въпрос за вземане на страна — защити се той.

— Млъкни и престани да се правиш на идиот! — креснах аз.

Той млъкна незабавно. Прекалила бях и моментално се почувствах неловко.

— Извинявай — смотолевих. — Не исках да ти крещя.

— Редно е да звъннеш в полицията — предложи той след време.

— Защо? Няма да ми повярват — отказах аз окаяно.

— Може и да ти повярват…

— Ти не ми вярваш, та те ли?

— Абсолютно не отговаря на истината, че не ти вярвам. Според мен си сериозно травмирана от случилото се. Сега си изплашена и това ти пречи да признаеш факта, че съществуват куп рационални обяснения за това как е попаднало в джоба ти.

— Точно за това говоря, Стюарт! Намерих го в джоба са! Не се е оплело с прането, а беше в шибания ми джоб. Не е попаднало само там, не съм го сложила аз, а той! Не схващаш ли? Той правеше подобни неща. Влизаше в дома ми в мое отсъствие, оставяше ми бележки, разместваше мебели. Не всичко се виждаше веднага. Именно затова започнах да проверявам.

— Влизал е в дома ти?

— Беше нещо като… експерт. Никога не разбрах как успява. Съумяваше да влезе, където си поиска.

— Господи, да не искаш да кажеш, че е бил крадец?

— Не, не беше крадец. Беше полицай.