Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бейб Леви (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marathon Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2023)
Допълнителна корекция
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Уилям Голдмън

Заглавие: Маратонецът

Преводач: Любов Жонкова Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „ЖАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балкан прес“ — София

Редактор: Анна Иванова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Слав Даскалов

Коректор: Росица Йорданова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15173

История

  1. — Добавяне

26.

Баби се подвоуми, преди да влезе в аптеката на Кауфман. Наближаваше шест часът, вече бе започнало да просветлява, можеха да го видят отдалеч. Той погледна по продължението на 44-а улица, после по „Лекс“, опитвайки се да разбере дали е безопасно да влезе.

Параноик!

Ето така се мотаеше из града като лудите — с шлифер, дълъг до петите, и с маратонки. Никой нямаше да му направи нещо лошо в аптеката, за бога, мястото беше известно, разсъмваше вече, в аптеката на Кауфман не ставаха отвличания всеки божи ден от седмицата. Баби пое дълбоко дъх, опитвайки се да дойде на себе си, но зъбите го заболяха до полуда. Не че беше параноик, но се чувстваше като пребит. Той действително не беше мигнал, откакто Док се появи, а кога ли се случи това?

Боже господи, наистина ли бяха минали 24 часа, откакто брат му се появи в тъмното с думите „Не ме убивай, Баби“; възможно ли е да са изминали само шест часа, откакто е починал?

На витрината на Кауфман имаше голям часовник, който показваше 5 и 51 минути. Имаше на разположение още 9 минути, за да влезе вътре и да си купи карамфилово масло, а след това да излезе навън и да чака Елза.

Тъкмо се накани да влезе и се сети, че няма рецепта. Отново се засуети. Карамфиловото масло беше силно упойващо лекарство и непременно щяха да му поискат рецепта. Трябваше да измисли някакъв претекст пред аптекаря. „Чакай да помисля… Ще му кажа, че съм я забравил у дома. Оставил съм я в портфейла си, в задния джоб на панталоните… Не, не. Аптекарят ще ме върне, за да я донеса. Ето какво ще му кажа: на път за аптеката са ме нападнали и са ме обрали. Откраднали са ми и пишещата машина, която съм носил със себе си… Не, не споменавай никаква пишеща машина, звучи смешно. Може пък да повярва. Сега стават много обири…“

Убеден във версията, която измисли, Баби влезе в аптеката. Човекът зад щанда се усмихна, а Баби забеляза, че той накуцва леко.

Ерхард! Зад щанда го очакваше Ерхард!

Тъкмо понечи да побегне, когато ненадейно иззад щанда за опаковки се показа Карл и му отряза пътя за отстъпление. „Край. Всичко е свършено“, каза си Баби и краката му омекнаха.

— Сигурно имате някакъв проблем? — каза човекът зад щанда.

Баби се загледа в него — да, той накуцваше, но гласът му не беше на Ерхард, а това беше така, защото това не беше Ерхард. Леви се обърна към щанда за опаковки и книги и видя един висок дебеланко, който разглеждаше съсредоточено нещо. „Наистина полудявам — помисли Баби. — Не, не полудявам. Вече съм луд.“

Той си пое дълбоко въздух, болката го преряза и го върна в действителността.

— Искам да купя карамфилово масло.

— Карамфилово масло ли? Защо? — попита аптекарят.

— Заради зъбите. Болят ме — отвърна Баби.

— Да, така и предполагам. Не го купувате, за да мажете с него бидето си. Но има и по-ефикасни неща.

— Не, не искам друго. Искам карамфилово масло.

Беше вече 5 часа и 56 минути.

— Мога да ви предложа капки против зъбобол. Чудесни са.

— Моля ви, дайте ми карамфилово масло.

— Но погледнете, те съдържат карамфилово масло и други обезболяващи съставки. Продават се дори с клечица и памук. Потапяте памука, навит на клечицата, в капките и го поставяте в дупката на зъба и болката изчезва като по чудо.

— Моля ви, дайте ми карамфилово масло! — повтори Леви и се зачуди дали това ще е съдбата му — да седи тук и да повтаря едно и също нещо на човек, който като че ли изобщо не го чува.

— А какво ще кажете за карамфилово масло? — попита човекът зад щанда. — Някои хора много го харесват — и той постави на гишето шишенце с карамфилово масло.

Баби плати, излезе на улицата и се огледа.

Елза беше паркирала до автобусната спирка, моторът на колата работеше. Беше облечена в черния лъскав шлифер, същият, който носеше в библиотеката, когато се запознаха.

Баби отвори шишенцето, натопи показалеца си, извади го и започна да трие предните си зъби. Едва когато болката стихна малко, той завъртя капачето. После бързо изтича до колата, тя го видя и протегна ръце през отворения прозорец. Той я прегърна, после влезе в колата, прегърнаха се отново и стояха така, докато някакъв автобус започна да свири отзад. Елза веднага хвана волана на колата и потегли.

— Ела по-близо — нежно каза тя. — Почини си.

Той се примъкна до нея и постави глава на рамото й.

— Уморен съм — рече Баби.

— Зная. Но скоро всичко ще свърши и ние ще бъдем щастливи, сигурна съм в това.

— И аз мисля така — отвърна той.

— Хареса ли ти колата? Само дето не продадох тялото си, за да я взема назаем.

— Да, хубава е — промълви Леви с полузатворени очи.

— На горния етаж живее един мъж, който много си пада по мен. Когато ти се обади, единственото нещо, което можех да направя, беше да го събудя и да му поискам колата. После пък той ще поиска услуга.

— Каква услуга?

— Е, мисля, че е ясно. Но ми се струва, че е достатъчно етичен и няма да посмее. Разбираш ли, когато ти се обади и ме помоли за помощ, в бързината не можах да измисля друго. Ти нали искаше да отидем някъде, където да бъде тихо и спокойно. Този мъж, който ми даде колата, има такова място. Близо е до едно езеро.

— Езеро ли? — обади се Баби.

— Да, езеро. Той притежава малка вила на брега, на час път оттук. В околността има няколко такива къщички и е много красиво. Беше ме канил там веднъж за уикенда. Има много лодки. Прекарахме чудесно. Но това беше през лятото. През това време на годината няма много хора, само в събота и неделя, през останалото време е много тихо. Защо да не отидем там?

— Добре — промълви Баби.

— Сега си почини — прошепна Елза.

За момент си помисли, че ще може да се подчини на нежната й команда, но след това усети тежест в областта на слънчевия сплит, напрежението и мъката се преплитаха, чувстваше, че това би трябвало да се случи в по-благоприятен момент, на самотно място, но времето да изплаче мъката си беше дошло, и внезапно тялото му се затресе в конвулсии, сълзите рукнаха от очите му, стичаха се върху неговия и нейния шлифер, нещастието го погълна и той за момент се загуби в него.

Всичко свърши така внезапно, както бе започнало, сякаш изобщо не бе действително. Но то се бе случило. Той бе оплакал съдбата си. Безуспешно. И, бог е свидетел, недостатъчно. Елза го погледна почти уплашено.

— Добре ли си?

Баби кимна.

— Добре ли си? — повтори тя.

Той отново кимна.

— Всичко наред ли е?

— Уморен съм — промълви Баби.

— Да, наистина.

Тя го прегърна и го притегли по-близо до себе си.

— Скоро ще стигнем до езерото. Ще видиш, всичко ще бъде чудесно.

Наистина, така беше. Пристигнаха към седем часа. Едва изгряло, слънцето целуваше водата на езерото. Елза подкара по главния път. Наоколо беше тихо и спокойно, никакво движение, само прахът, който колата вдигаше, се стелеше зад тях. Леви спусна страничното стъкло и дочу чуруликане на птици и лек плясък на вода. Отдавна не беше му се случвало да бъде сред природата.

Елза спря.

— Мисля, че това е къщата. Зная дори къде ще намеря ключовете — каза тя и отиде до верандата. Наведе се над отводната тръба. — Всички тук крият ключовете си в тръбите на канала — допълни Елза, взе ключа и отвори. Влезе, но излезе почти веднага навън.

— Мирише на мухъл — викна му тя.

— Остави я отворена. Нека се проветри — каза Баби и слезе от колата. — Хайде да се поразходим.

Тя кимна и го хвана за ръка. Спуснаха се към езерото. Слънцето се вдигаше над хоризонта, а вятърът утихна. Елза се усмихваше и гледаше към шосето, по което бяха пристигнали. Спряха се на един малък кей. Баби посочи къщата и попита:

— Тя е на Шел, нали?

— Шел?! — тя се направи, че не е чувала името.

— Е, хайде, хайде! Ти си също в играта. Не зная с какво се занимаваш, но си вътре, нали?

Елза отново направи някаква гримаса, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Нямам никакви доказателства, че си в играта, но съм убеден в това, ако разбираш какво искам да кажа — нищо не си сбъркала, не направи грешка или нещо подобно, но думите на Дженуей обясняват всичко — той каза, че с времето започваш да предусещаш нещата, да предугаждаш действията на другите.

— Дженуей?

— Да, говоря за двама велики хора — Джордж Шел[1] и Елизабет Дженуей[2]. И мадамата, която иска да спечели сърцето ми, трябва да знае кои са те. Така че престани да се преструваш.

— Съжалявам — каза тя и стисна ръката му, като го погледна нежно. — Много си уморен, започваш да ме тревожиш.

— Брат ми ме обичаше.

— Зная. Ти преживя ужасни мигове.

— Да, той ме обичаше не по-малко, отколкото аз него и аз трябваше да го послушам. Ние безгранично се грижехме един за друг и след като ти излезе от ресторанта, знаеш ли какво ми каза той? Каза ми, че трябва да те забравя, защото не ме обичаш, защото ти просто ме използваш заради нещо. Аз казах, че това са глупости, попитах го защо, по дяволите, мисли така, а неговият отговор бе — припомням ти, че ние винаги сме били готови да се жертваме един за друг, — та неговият отговор бе, че ти си разкошна, следователно ме използваш — за какво друго би могъл да ме обича някой? Можеш ли да си представиш как ме заболя? Знам, че не съм супермен, но можеш ли да си представиш как се чувства човек, когато някой, който го обича, му заяви подобно нещо? Споменът за тези думи ме подлудяваше, аз реших, че той не ме обича, защото никой, който обича някого, не може да му каже нещо толкова ужасно, нещо толкова жестоко… а след това, когато той умря, когато кръвта му изтече в моите ръце, аз разбрах, че не съм бил прав, че той действително ме е обичал и че ми е казал тези думи, защото е знаел, че ти ме използваш, разбрал го е по някакъв начин и е искал да ме предпази — и аз премислих всичко отново, как ти ме лъга, че не си германка, а Шел е германец, колко неестествено се държа в парка точно преди да ни нападнат, и как толкова бързо откри кола и усамотено място, и всичко това не са доказателства, никой не би им обърнал внимание в съда, но ти си вътре в играта, аз вече знам, и Док го знаеше, така че пак те питам: тази къща на Шел ли е?

— Джордж Шел? Не смятам, че е така. Някой би го споменал, нали?

— Какво вършиш за Шел?

— Моля те, Том, престани! Това вече не е забавно.

— Къде е Дженуей?

Тя поклати глава.

— Това ли е къщата на Шел? — повтори Баби.

— Том, не мога да ти отговоря, защото не знам. Повярвай ми, моля те!

— Кога ще дойдат тук?

Елза поклати глава.

— Какво работеше ти за Шел?

Нищо.

— Кога ще дойдат? — повтори Баби.

Вече бе разбрала, че той не й вярва и няма да престане с въпросите си, затова тихо отговори:

— Скоро.

— Ето, така е добре.

И те стояха там, сами, един до друг на малкия кей, слънцето се издигаше все по-високо, истината най-накрая беше изказана, не цялата, но достатъчно, най-важното бе известно и единственото, за което Баби можеше да мисли, бе за Гетсби, за сцената, когато Гетсби бе в къщата на Дейзи точно преди да тръгнат за смъртоносното пътешествие към града, когато тя го поглежда и му казва пред Том, нейния съпруг: „О, ти изглеждаш безчувствен, ти винаги изглеждаш безчувствен“, и тогава и Том, и всички останали разбират, че тя го обича, че Дейзи обича Гетсби, че нещастният край на тази история не е бил без смисъл, без причина.

След малко те тръгнаха обратно към къщата. Вратата зееше отворена и му се струваше, че вилата е населена с призраци.

— Тя е принадлежала на сестрата на Шел — каза Елза и посочи към къщата. — След като тя починала, бащата я запазил. Идвал тук през почивните дни. По някакъв начин тя му напомняла за дома — каза Елза и погледна надолу по пътя.

— Защо мислиш, че се бавят? — попита Баби.

— Искат да разберат дали след нас не идва полиция — отвърна Елза.

Баби не успя да сдържи усмивката си. Никой не разбираше, че той иска едно-единствено нещо: последно събиране на всички участници. На него той щеше да направи своя опит; а след това, успешно или неуспешно, тази история щеше да завърши.

— Няма никаква полиция — каза Баби.

Приближиха до къщата.

— Какво правеше за него? — продължи той.

— Бях куриер. Диамантите отиваха от банката в столицата, а след това заминаваха за Шотландия. Един дебел шотландец ги продаваше. Вземах парите и ги пренасях в Парагвай, преобръщах ги в Парагвайска валута и след това ги давах на Кристиан.

— Много хубава работа. Разнообразна. Пътувала си много.

— Все някой трябваше да прави това.

— Шел ли уби брат ми?

Елза вдигна рамене.

— Може би искаш да кажеш да?

Тя не отвърна нищо.

Двамата влязоха в къщата, тръгнаха към хола, спряха се там и се загледаха през прозореца. В далечината се появи кола.

— Те ли са? — каза Баби.

— Мисля, че да.

Баби кимна.

Колата приближаваше.

Зъбите го боляха. Беше внезапна, нетърпима болка. Баби пъхна ръце в джобовете, за да провери дали всичко е наред: в левия джоб бяха патроните, а в десния — пистолетът на баща му, зареден и готов, той беше добър стрелец — не, той беше велик стрелец и приличаше на Даниел Бун с пистолета на баща си и, по дяволите, след като порасна достатъчно, той се упражняваше с часове, стреляше и стреляше с часове, подтикван от невротична надежда за отмъщение.

А сега възможността за отмъщение се приближаваше бавно по пътя, всички негови мечти се сбъдваха, Кристиан Шел се приближаваше към него по пътя и след малко Кристиан Шел щеше да умре, ако Баби беше способен да превърне мечтите си в реалност. Въпросът, дали точно Шел бе главният виновник за всичко случило се, не го вълнуваше сега, дори не мислеше за това. Дори и Шел да не беше направил всичко това, нямаше значение, все пак той беше отговорен за смъртта им, на баща му и на брат му, нямаше значение какво мислят всички останали. Именно той беше убил баща му, въпреки че тогава са ги разделяли континенти, нацистът си е нацист, достатъчно лош, за да понесе вината, а и вероятно той е убил Док. Баби искрено се надяваше това да е точно така, брат му не можеше да е убит от такива задници като Ерхард и Карл. Док би им одрал кожата, без изобщо да забави крачката си.

Баби стоеше неподвижно, наблюдаваше приближаващата се кола, като осъзнаваше, че благодарение на съдбата всички негови мечти се сбъдваха, и в този прекрасен ден той започваше да трепери.

Не можеше да се сдържи, той се тресеше.

Баби усещаше полудялото си сърце. Какво от това, че прицелът му беше блестящ, че можеше да уцели муха, кацнала на стената, никога не бе стрелял на месо, и внезапно той осъзна, че с Шел и Дженуей, и Карл, и Ерхард, и Елза около него той щеше да се държи така, както се е държал винаги — като задник, като страхливец, такъв, какъвто си беше — ако не беше страхливец, ако си бе взел домашното и бе отишъл при баща си, О. В. все още щеше да е жив.

Скъпи, скъпи Боже, само този път, моля те, не ми позволявай да мисля много, на лов съм за зверове, нека да бъда звяр, никога не съм те молил за това преди и няма да имам друг шанс да те помоля, така че само сега, само този път, моля те…

Болката в зъбите вече беше умопомрачаваща. Той посегна към джоба си, извади шишенцето с карамфиловото масло и с всичка сила го запрати в най-близката стена.

Елза подскочи, уплашена от звука, объркана от гледката на счупено стъкло и разляна течност.

— Пенкилерът — започна да обяснява Баби, но след това се сети: „Пази силите си! Просто дишай! Нека тя помисли, че откачаш. Забрави я! Дишай, дишай!“. — И той пое дълбоко въздух, който нахлу към оголените му нерви. Мъчителното дишане беше единственият звук в стаята. Баби продължаваше да вдишва и издишва дълбоко и само как болеше, господи, беше ужасно, но беше необходимо. Ако изобщо можеше да направи това, което искаше, трябваше да събере цялата си болка.

Бележки

[1] Джордж Шел — американски диригент, починал през 60-те години, диригент на Клифърдската филхармония. — Бел.пр.

[2] Елизабет Дженуей — американска писателка. — Бел.пр.