Иън Ранкин
Водопадът (3)

3

— Очаквах някой от рисуващите по тротоара художници — каза Доналд Девлин.

Според Ребус, той носеше абсолютно същите дрехи като при последната им среща. Пенсионираният патолог седеше на бюро зад компютър, заедно с единствения детектив в Гейфилд Скуеър, който можеше да работи с програмата за създаване на фотопортрети. Тя представляваше база данни от очи, уши, носове и устни, допълнена от специални ефекти, които бяха в състояние да сливат детайлите. Ребус имаше идея как старите колеги на Фермера са направили колажа за лицето му върху онези тела.

— Нещата малко са се променили — единствено каза Ребус, в отговор на коментара на Девлин. Пиеше кафе от местното барче, не по стандартите на неговата „бариста“, но по-добро от това в машината на участъка. Прекара тежка нощ — събуждаше се, облян в пот и трепереше на стола в хола. Лоши сънища и нощно потене. Каквото и да му кажеха лекарите, той знаеше, че сърцето му е наред — чувстваше го как бие и си върши работата.

Кафето му помагаше да не се прозява. Детективът на компютъра завърши портрета и започна да го отпечатва.

— Има нещо, нещо, което не е точно така — повтори Девлин за пореден път.

Ребус разгледа портрета. Едно лице — анонимно и незапомнящо се.

— В него имаше нещо женствено — продължи Девлин. — Но съм абсолютно сигурен, че беше той, а не тя.

— Какво ще кажете за това? — попита детектива и кликна върху мишката. На екрана върху лицето се появи плътна гъста брада.

— О, но това е абсурд — оплака се Девлин.

— Детектив Тибет така си представя шегите, професоре — извини се Ребус.

— Правя всичко каквото мога.

— Високо ценим това, сър. Махни брадата, Тибет.

Тибет изпълни желанието.

— Сигурен ли сте, че не може да е бил Дейвид Костело? — попита Ребус.

— Аз познавам Дейвид. Не беше той.

— Колко добре го познавате?

Девлин премига с очи.

— Разговаряли сме няколко пъти. Един ден се срещнахме по стълбите и аз го попитах какви книги носи. „Изгубеният рай“ на Милтън. Започнахме да дискутираме.

— Прекрасно, сър.

— Така беше, повярвайте ми. Момчето е обсебено от писателя.

Ребус се замисли.

— Смятате ли, че той е в състояние да убие някого, професоре?

— Да убие някого? Дейвид? — изсмя се Девлин. — Съмнявам се дали ще му се стори достатъчно интелигентно, инспекторе. — Той замълча. — Още ли е заподозрян?

— Знаете как е в полицейската работа, професоре. Целият свят е виновен до доказване на противното.

— Мислех, че е обратното — невинен до доказване на виновността.

— Смятам, че ни бъркате с адвокатите, сър. Казвате, че всъщност не сте познавали Филипа?

— И с нея се разминавахме по стълбите. Разликата между Дейвид и нея беше, че тя никога не искаше да спре.

— Не я ли намирахте малко високомерна?

— Не знам дали бих могъл да се изразя така. И все пак, около нея имаше някаква особена атмосфера, не мислите ли? — Той се замисли. — Всъщност, аз съм клиент на „Балфур“.

— Срещали ли сте се с баща й тогава?

Нещо блесна в очите на Девлин.

— Боже господи, не! Едва ли съм един от важните им клиенти.

— Исках да ви попитам — продължи Ребус, — как върви нареждането на пъзела?

— Бавно, но в същото време, в това се състои удоволствието от пъзелите, нали?

— Никога не съм бил запален по тях.

— Но харесвате вашите пъзели. Миналата вечер разговарях със Санди Гейтс и той ми разказа всичко за вас.

— Това сигурно е допринесло за увеличаване на печалбите на „Бритиш тъбакоус“^[1].

Те се усмихнаха един на друг и се върнаха към работата.

След близо час Девлин реши, че предишният портрет е бил по-истински. Слава богу, Тибет беше съхранил всички версии.

— Да — заяви Девлин. — Далеч не е съвършен, но предполагам, че е задоволителен… — Той се накани да стане от стола.

— Докато сте тук, сър… — Ребус търсеше нещо в чекмеджето. Извади дебела папка със снимки. — Искаме да разгледате някои от тези снимки.

— Снимки?

— Снимки на съседите на госпожица Балфур, приятели от университета.

Девлин кимна бавно, без особен ентусиазъм.

— Системата на елиминирането?

— Ако се чувствате готов, професоре.

Девлин въздъхна.

— Може би някакъв слаб чай за засилване на концентрацията…?

— Можем да правим слаб чай — погледна Ребус към Тибет, който бе зает с мишката. Когато Ребус се приближи, той видя лице на екрана. То силно приличаше на лицето на Девлин, ако махнем прибавените му рога.

— Детектив Тибет ще донесе чая — каза Ребус.

Тибет запамети образа, преди да стане от стола…

 

 

Когато Ребус се върна обратно в участъка, там вече пристигаха вести за друго, не съвсем официално претърсване — този път на клетката на Калтън Роуд, която Дейвид Костело използваше за гараж на спортната си кола. Оттам бяха минали съдебните лекари от Хоудън Хол, без да намерят нещо, имащо явна връзка със случая. Вече се знаеше, че отпечатъците на Флип Балфур ще бъдат по цялата кола. Не предизвикваше учудване и факта, че някои от нейните вещи — червило, слънчеви очила — се бяха оказали в жабката. Самият гараж изглеждал почистен.

— Не са ли намерили фризер с катинар на него? — попита Ребус. — Или скрита врата, водеща към килия за мъчения?

Далечния Даниълс поклати глава. Той беше момче за всичко и разнасяше книжата между Гейфилд и Сейнт Ленардс.

— Студент със спортна кола — изкоментира той, поклащайки отново глава.

— Остави колата — каза му Ребус. — Една такава гаражна клетка сигурно струва повече от апартамента ти.

— Божичко, може и да си прав.

И двамата си размениха кисели усмивки. Всички бяха заети — кадри от вчерашната пресконференция с „редактираното“ представяне на Елън Уайли се излъчваха по вечерните новини. Сега се проследяваха местата, посещавани от изчезналата студентка, което означаваше много телефонни разговори…

— Инспектор Ребус? — Ребус се обърна по посока на гласа. — В кабинета ми.

И той се оказа в нейния кабинет. Тя вече го превръщаше в своя собственост. Или цветята на кантонерката бяха освежили въздуха, или беше използвала някакъв ароматизатор. Столът на Фермера го нямаше, заместен от по-ергономичен модел. Там, където Фермера седеше отпуснато, сега се беше изправила Гил, сякаш се гласеше да вдигне краката си на бюрото. Подаде му лист хартия така, че Ребус трябваше да стане от стола за посетители, за да го вземе.

— Място, наречено Фолс, каза тя. — Знаеш ли го?

Той бавно поклати глава.

— Нито пък аз — призна тя.

Ребус беше зает в четене на бележката. Тя представляваше телефонно съобщение. Във Фолс намерили някаква кукла.

— Кукла? — попита той.

Тя кимна.

— Искам да отидеш и да видиш.

Ребус избухна в смях.

— Ти се подиграваш с мен. — Но когато повдигна глава видя безизразното й лице. — Това ли е моето наказание?

— За какво?

— Не знам. Може би затова че Джон Балфур ме видя пиян.

— Не съм толкова дребнава.

— Вече започвам да се чудя.

Тя го изгледа.

— Продължавай, слушам те.

— Елън Уайли.

— Какво за нея?

— Тя не го заслужаваше.

— Значи си неин почитател?

— Тя не го заслужаваше.

Тя вдигна пръст към ухото си.

— Тук някакво ехо ли има?

— Ще продължавам да ти го повтарям, докато започнеш да слушаш.

В стаята настана тишина, докато те бяха впили погледите си един в друг. Когато телефонът иззвъня, Гил изглежда имаше намерение да не отговаря. Накрая протегна ръка към слушалката, с вперени в Ребус очи.

— Да? — Тя слушаше известно време. — Да, сър. Ще бъда там.

Тя отмести погледа си, за да затвори слушалката, въздъхвайки тежко.

— Трябва да тръгвам — каза на Ребус. — Налага се да се видя с шефа. Просто отиди до Фолс, става ли?

— Не ми се иска да ме смачкаш.

— Куклата е била в ковчег, Джон. — Гласът й изведнъж прозвуча изморено.

— Някаква детска приумица — отвърна той.

— Може би.

Той прегледа бележката отново.

— Тук пише, че Фолс е към Ийст Лотиан, дай го на Хадингтън или някой друг.

— Искам ти да го поемеш.

— Не говориш сериозно. Майтапиш се, нали? Както когато ми каза, че съм се опитал да те придумам? Или че трябва да отида на лекар.

Тя поклати глава.

— Фолс не е просто в Ийст Лотиан, Джон. Това е районът, където живеят семейство Балфур.

Тя му даде време да го осмисли.

— И някой ден все щеше да получиш тази задача…

 

 

Той излезе от Единбург по шосе А-1. Трафикът не беше натоварен, слънцето хвърляше косо лъчите си. За него Ийст Лотиан представляваше игрища за голф и каменисти плажове, равна земеделска земя и градчета с хора, пътуващи на работа в Единбург. Градчета, отчаяно защитаващи своята идентичност. Районът си имаше свои тайни — паркинги за каравани, където криминални престъпници от Глазгоу идваха да се крият — но по принцип представляваше спокойно местенце, предпочитано за еднодневни излети, или някъде, където можеш да се отбиеш от пътя на юг към Англия. Градчета като Хадингтън, Гулейн и Норт Бъруик винаги му изглеждаха консервативни, проспериращи анклави; техните малки магазинчета — подкрепяни от местните общини, които гледаха подозрително на културата с хипермаркетите в близката столица. Все пак Единбург оказваше своето влияние — цените на къщите в града принуждаваха все повече хора да живеят извън него, докато зеленият пояс се оказа ерозиран от жилищни постройки и магазини. Самият полицейски участък на Ребус се намираше на една от главните артерии към града от юг и изток, и през последните десетина години той забелязваше как трафикът се увеличава през пиковите часове от бавните, безмилостни конвои от ходещите на работа в града.

Фолс се оказа труден за намиране. Доверявайки се по-скоро на инстинкта, отколкото на картата, той успя да пропусне един завой и накрая се оказа в Дрем. Там той се застоя достатъчно, за да си купи две пакетчета чипс и кутия „Ърн Бру“, след което си направи нещо като пикник в колата, свалил прозореца й. Продължаваше да си мисли, че е изпратен тук с определена цел, и по-точно — да го поставят на мястото му. А що се отнася до неговата нова полицейска началничка, това място представляваше нещо като отдалечен преден пост, наречен Фолс. След като привърши със закуската си, започна да си подсвирква някаква мелодия, която си спомняше само наполовина. Някаква песничка за живота до водопад^[2]. Имаше чувството, че е нещо, което Шивон му беше записала — част от неговото обучение в областта на музиката след 70-те. Дрем представляваше просто една главна улица и тази улица се простираше тихо около него. Случайно преминаваше кола или камион, но никой по тротоарите. Собственичката на магазинчето се опита да го заговори, но Ребус нямаше какво да добави към нейните забележки за времето, а и нямаше намерение да пита как да стигне до Фолс. Не искаше да изглежда като някакъв смотан турист.

Вместо това той извади картата. Фолс почти не се виждаше на нея. Чудеше се как това място се е сдобило с името си. Като знаеше как ставаха нещата, нямаше да бъде изненада да открие, че то има някакво неясно местно произношение — Фейлс или Фолис, нещо такова. Отне му само още десет минути по виещите се пътища, спускащи се и издигащи се като влакче в увеселителен парк, преди да открие мястото. Нямаше да му е нужно и толкова време, ако комбинацията от високи точки, зад които не се виждаше нищо, и бавно движещ се трактор не бяха намалили движението му до пъплене на втора скорост.

Фолс се размина с очакванията му. Центърът представляваше къс участък от главния път с къщи от двете страни. Красиви самостоятелни къщи с добре поддържани градини и редица от вили по протежение на тесния тротоар. На една от къщите имаше дървена табела с думата „Грънчарница“, красиво изписана на нея. Но към края на селото, всъщност по-скоро селце, имаше нещо, което подозрително наподобяваше общинска жилищна схема от 50-те години — сиви, долепени една до друга къщи с разрушени огради, велосипеди на три колелета в средата на пътя. Те бяха отделени от главния път с участък трева, където две момчета ритаха топка, без някакъв особен ентусиазъм. Когато Ребус мина край тях те го изгледаха изпитателно, сякаш беше представител на някакъв рядък вид.

Тогава, така както изведнъж беше влязъл в селото, той се оказа отново сред природата. Спря отстрани на пътя. Напред в далечината виждаше нещо като бензиностанция. Не знаеше дали е време да зареди. Тракторът, който беше изпреварил по-рано, сега мина край него, после забави, за да завие към полуизораното поле. Трактористът не обърна никакво внимание на Ребус. Спря рязко и излезе от кабината. Ребус чуваше как вътре гърми някакво радио.

Ребус отвори вратата на колата, после силно я затвори зад себе си. Фермера продължаваше да не му обръща внимание. Ребус се подпря с длани на високата до кръста каменна стена.

— Добро утро — поздрави той.

— Добро. — Мъжът се занимаваше с машинарията отзад на трактора.

— Аз съм полицай. Знаете ли къде мога да намеря Бевърли Додс?

— Вкъщи, вероятно.

— А къде е това вкъщи?

— Виждаш ли къщата с табелата за грънците?

— Да.

— Това е тя — отговори мъжът безизразно.

Той почти не поглеждаше Ребус, зает почти изцяло с палешниците на плуга. Изглеждаше набит, с черна къдрава коса и черна брада, очертаващи едно лице — изцяло набръчкано и набраздено. За секунда Ребус си спомни рисунките от комиксите от детството си и странните лица, които можеха да се гледат и отгоре и отдолу, и пак да имат смисъл.

— Заради тази проклета кукла ли?

— Да.

— Някакви глупости, дето им обръщате прекалено внимание.

— Не мислите ли, че има връзка с изчезването на госпожица Балфур?

— Разбира се, че не. Хлапетиите от Медоусайд, това е цялата работа.

— Вероятно сте прав. Медоусайд е онази група къщи, нали?

Ребус посочи глава към селото. Не виждаше момчетата — те, заедно с Фолс, оставаха скрити зад завоя, но му се струваше, че чува далечното тупане на топката.

Работникът махна ръка в знак на съгласие.

— Както казах, това си е губивреме. И все пак вие си губите времето… а аз плащам с данъците си за тая работа.

— Познавате ли семейството?

— Кое?

— Балфур.

Фермерът отново махна с ръка.

— Те притежават тази земя… Част от нея, пътищата.

Ребус се огледа, осъзнавайки за пръв път, че наоколо не се виждаше никаква сграда или постройка, освен бензиностанцията.

— Мислех, че притежават само къщата и имота около нея.

Работникът поклати ръката си отрицателно.

— Между впрочем, къде е тяхното място?

За първи път мъжът и Ребус се погледнаха очи в очи. Доволен от направения от него оглед, той изчисти ръцете си, като ги отърка в избелелите си дочени дрехи.

— Пътят от другия край на града — отвърна той. — На около една миля оттук, големи врати, няма начин да не ги видиш. В тази посока е и водопадът, някъде по средата.

— Водопадът?

— Водопадът. Ще искаш да го видиш, нали?

Зад работника се издигаше едва забележимо възвишение. Трудно беше човек да си представи някакво място наблизо, достатъчно високо за водопад.

— Не искам да харча парите от данъците ти за разглеждане на забележителности — отвърна Ребус с усмивка.

— Това не е просто разходка, нали?

— А какво тогава?

— Сцената на кърваво престъпление. — В гласа на мъжа се прокрадваше раздразнение. — Не са ли ти казали нищо в Единбург?

 

 

Тясна пътека извеждаше от селото нагоре към хълма. Всеки, тръгнал по нея, подобно на Ребус, щеше да предположи, че тя не води до никъде или най-много — до нечий двор. В края си обаче алеята се разшири и Ребус спря своя сааб встрани. Там имаше стъпала за преминаване през оградата, както му беше обяснил местният човек. Ребус заключи колата си — инстинктът на града, на който трудно можеше да устои, и се изкачи на една поляна, където пасяха крави. Те не проявиха по-голям интерес към него, отколкото работникът. До него достигаше миризмата им, чуваше ги как пръхтят и преживят. Постара се да избегне купчините оборски тор, докато отиваше към близката редица от дървета. Те обозначаваха пътя на потока. Тук трябваше да бъде водопадът. Именно тук предишната сутрин Бевърли Додс намерила малък ковчег с кукла в него.

Когато видя водопада, от който идваше името на селото — Фолс, той се засмя с глас. Водата падаше от около метър и трийсет височина.

— Не си точно Ниагара, а? — приклекна Ребус до неговия край.

Не можеше да бъде сигурен точно къде е лежала куклата, но все пак огледа наоколо. Живописно местенце, вероятно харесвано от местните. Имаше разхвърляни няколко кутии от бира и обвивки от шоколад. Той се изправи и разгледа земята. Живописно и изолирано, без жива душа наоколо. Съмняваше се, че някой може да е видял човека, оставил куклата тук, ако се предположи, че не е била докарана от водата. Не че нагоре имаше нещо кой знае какво. Забелязваше се как потокът криволичи надолу по хълма. Едва ли горе имаше нещо друго, освен някакъв пущинак. Потокът даже не беше отбелязан на картата, нито пък някакви постройки там горе — само хълмове, по които можеш да се разхождаш с дни, без да срещнеш жива душа. Чудеше се къде ли е къщата на Балфур, след това се хвана, че поклаща глава. Какво значение имаше? Тук той преследваше не кукли (с ковчези или без ковчези), а диви гъски.

Приклекна отново и постави ръка във водата с дланта нагоре. Беше студена и бистра. Гребна от нея и я изгледа как се процежда между пръстите му.

— Не бих пила от нея — обади се някакъв глас.

Той погледна нагоре към светлината и видя жена, излизаща от редицата дървета. Носеше дълга муселинова рокля върху слабата си фигура. Слънцето зад нея очертаваше фигурата й под плата. Тя се приближи и прекара ръка зад главата си, за да отметне назад дългата къдрава руса коса от очите си.

— Заради фермерите — обясни тя. — Всички химикали, които използват проникват през почвата и попадат във водите. Органофосфати и кой знае още какво. — Мисълта за това явно я караше да потръпва.

— Никога не пия така — отговори Ребус, изсушавайки ръката си в ръкава, докато ставаше. — Вие ли сте госпожа Додс?

— Всички ме наричат Бев — протегна тя костелива ръка с изострена форма.

Също като костите на пиле, помисли Ребус, като внимаваше да не стиска силно.

— Инспектор Ребус — представи се той. — Откъде разбрахте, че съм тук?

— Видях колата ви. Стоях на прозореца и гледах. Когато подкарахте нагоре по алеята, разбрах инстинктивно.

Тя се повдигаше на пръсти, доволна, че се е оказала права. Напомняше на Ребус за тийнейджър, но лицето й говореше различно. Бръчици на смеха около очите, леко отпусната кожа на скулите. Трябваше да е някъде в началото на 50-те, макар и да изглеждаше далеч по-млада.

— Пеша ли дойдохте?

— Да, отвърна тя, поглеждайки изрязаните си сандали. — Останах изненадана, че първо не посетихте мен.

— Исках само да огледам мястото. Къде точно намерихте куклата?

Тя посочи там, където падаше водата.

— Точно в основата, лежеше на брега. Напълно суха.

— Защо казвате това?

— Защото знам, че ще се чудите дали не е донесена от течението.

Ребус не призна, че си мислеше точно това, но тя така или иначе го почувства и отново се повдигна на пръсти.

— Сякаш беше поставена нарочно там — продължи тя. — Не мисля, че се е оказала случайно там. Някой щеше да се сети и да се върне да я вземе.

— Мислили ли сте някога да работите в полицията, госпожо Додс?

Тя цъкна с език.

— Моля, наричайте ме Бев. — Не отговори на въпроса му, но той виждаше, че явно е поласкана.

— Предполагам, че не я носите със себе си?

Тя поклати глава и косата й отново падна върху лицето, така че се наложи да я оправя отново.

— Долу в къщата е.

Той кимна.

— Отдавна ли живеете тук, Бев?

Тя се усмихна.

— Все още не съм усвоила изцяло акцента, нали?

— Така е — призна той.

— Родена съм в Бристол, но почти целия си живот прекарах в Лондон. Разводът ме принуди да скитам напред-назад и ето къде се оказах накрая.

— Преди колко време?

— Пет-шест години. Продължават да наричат дома ми „Къщата на Суонстън“.

— Семейството, което е живяло там преди вас?

Тя кимна.

— Фолс е такова място, инспекторе. Защо се усмихвате?

— Не бях сигурен как трябва да се произнесе.

Тя, изглежда, разбираше.

— Смешно, нали?

— Искам да кажа, има едно-единствено малко водопадче. Тогава защо Фолс?

— Никой не знае. — Тя направи пауза. — Било е миньорско село.

Той сбръчка чело.

— Мини? Тук?

Тя посочи с ръка на север.

— На около миля оттук. Почти нищо не се получило. Но това било някъде през 30-те години.

— И тогава са построили Медоусайд?

Тя кимна утвърдително.

— Но сега няма никакъв добив, нали?

— Няма от 40 години. Мисля, че повечето хора в Медоусайд са безработни. Това обрасло с храсталаци място няма нищо общо с въпросните ливади^[3]. Когато построили първите къщи, тук имало някакви ливади, но се наложило да строят още и още… и всичкото това върху ливадите.

Тя потръпна отново и смени темата.

— Ще успеете ли да обърнете колата си?

Той кимна.

— Е, не бързайте — каза тя, докато се отдалечаваше. — Прибирам се и ще направя чай. Ще се видим у дома, инспекторе.

 

 

Домът й, обясняваше тя, докато наливаше вода в чайника, бил кръстен на грънчарското колело, използвано от нея и днес.

— Започнах това като терапия — продължи тя. — След раздялата. — После замълча за момент. — Но впоследствие открих, че се справям доста добре с керамиката. Това явно изненада доста от моите стари приятели.

Начинът, по който произнесе последните две думи, накара Ребус да си мисли, че въпросните приятели нямат място в новия й живот.

— И така, може би думата „колело“ означава и колелото на живота — добави тя, като вдигна подноса и го поведе към онова, което Бев Додс наричаше нейната „приемна“.

Тя представляваше малка стая с нисък таван със светли шарки навсякъде. Имаше няколко мостри от онова, което той разбра, че е работата на Бевърли Додс — гледжосани сини грънци, предимно чаши, чинии и вази. Той се увери, че тя е забелязала, че ги е видял.

— Повечето са от ранния период — каза тя, като се опита да си придаде извинителен тон. — Държа ги по сантиментални причини. — Различни гривни се плъзнаха надолу към китките й, когато тя оправи косата си отново.

— Много добри са — каза й той.

Тя наля чая и му подаде грубовати чаша и чинийка в същата синя разцветка.

Той огледа стаята, но не забеляза никаква следа от ковчег или кукла.

— В работилницата ми са — изглежда отново прочете мислите му тя. — Мога да ги донеса, ако искате.

— Ако обичате — отвърна той.

Тя стана и излезе от стаята. Ребус чувстваше как тясното помещение го задушава. Чаят изобщо не приличаше на чай, а представляваше някаква билкова алтернатива. Мислеше, дали да не го излее в една от вазите, но вместо това извади мобилния си телефон с намерение да провери съобщенията си. Дисплеят беше празен и на него не се появяваха никакви знаци. Може би от дебелите каменни стени, или Фолс се намираше в непокрита зона. Знаеше, че такива има в Ийст Лотиан. В стаята се виждаше само една малка библиотечка — повечето книги — свързани с изкуствата и занаятите, заедно с 2–3 томчета за „Уикън“. Ребус взе едното от тях и започна да го прелиства.

— Бяла магия — обясни гласът зад него. — Вярата в силата на природата.

Ребус върна книгата обратно и се обърна към нея.

— Ето ги — каза тя. Носеше ковчега, все едно че е част от някаква тъжна процесия.

Ребус пристъпи напред, тя застана на една ръка разстояние и му го подаде. Той го взе внимателно от нея, както смяташе, че се очаква от него и в същото време една мисъл се въртеше в главата му: „Тази е откачена… Всичко това е нейна работа!“. Вниманието му обаче се насочи към самия ковчег. Беше направен от тъмно дърво, вероятно стар дъб, скован с черни пирони, приличащи на гвоздейчета за закрепване на килими. Дъсчиците бяха мерени и изрязани с трион, а краищата им — изгладени с шкурка и нищо повече. Цялото нещо беше дълго около 35 см. Не изглеждаше да е работа на професионален дърводелец; дори Ребус, който нищо не разбираше от това, можеше да го каже. Тогава тя повдигна капака на ковчега. Очите й бяха широко отворени, без да мигат, втренчени в неговите, в очакване на реакцията му.

— Капакът беше закован — обясни тя. — Аз го отворих.

Вътре лежеше малка дървена кукла с изпънати до тялото ръце и кръгло, но ненарисувано лице, облечена в парчета муселин. Беше гравирана, но не много изящно, с дълбоки бразди по повърхността, където беше минало длетото. Ребус се опита да я извади от кутията, но пръстите му се оказаха прекалено тромави, а разстоянието между куклата и стените на ковчега — прекалено тясно. Затова го обърна обратно и куклата се плъзна в дланта му. Първата му мисъл беше да сравни парчето плат, което я обвиваше с различните материали в „приемната“, но наоколо нямаше нищо подобно.

— Платът е доста нов и чист — прошепна тя.

Той кимна. Ковчегът очевидно не е стоял много време на открито. Не беше имал време да се изцапа или навлажни.

— Виждал съм някои странни неща, Бев… — каза Ребус с притихнал глас. — Нищо друго ли нямаше на мястото? Нещо необикновено?

Тя бавно поклати глава.

— Всяка седмица минавам оттам. Това — докосна Додс ковчега, — беше единственото необичайно нещо там.

— Някакви следи от стъпки…? — започна Ребус, но се отказа. Искаше прекалено много от нея.

Но тя имаше готов отговор.

— Нищо видимо за мен. — После отново откъсна очи от ковчега и погледна към Ребус. — Аз огледах, защото знаех, че това не може да се появи от въздуха.

— Има ли някой в селото, който се занимава с дърводелство? Нещо като столар…?

— Най-близкият дърводелец е в Хадингтън. Поначало не знам някой, който да е… Имам предвид, който да е с всичкия си и да направи нещо подобно.

— Обзалагам се, че въпреки всичко сте мислила за това — усмихна се Ребус.

Тя му върна усмивката.

— Напоследък мисля за малко други неща, инспекторе. Имам предвид, че по принцип вероятно нямаше да обърна особено внимание на нещо такова, но след това, което се случи с момичето на Балфур…

— Не знаем дали й се е случило нещо — почувства се длъжен да каже Ребус.

— Но сигурно има връзка между двете неща? Това не означава, че ковчегът и куклата не са някаква приумица.

Той задържа погледа си върху нея, докато говореше.

— Опитът ми показва, че всяко село си има по един особняк.

— Нима искате да кажете, че аз… — Тя прекъсна, защото отвън се чу някаква кола да спира. — О — стана тя, — това трябва да е репортерът.

Ребус я последва до прозореца. От мястото на шофьора на червения форд излезе млад човек. На съседната седалка фотографът оправяше своя фотоапарат. Шофьорът се протегна и разкърши рамене, сякаш бяха пътували много дълго.

— Идваха и преди — обясни Бев. — Още когато се разбра за изчезването на младата Балфур. Оставиха ми визитна картичка и когато това се случи…

Ребус я последва през тесния коридор, след като тя се отправи към външната врата.

— Това не е бил най-умният ход, госпожо Додс.

Ребус се опитваше да контролира гнева си. С ръка на дръжката на вратата тя се извърна към него.

— Те поне не ме мислят за някаква откачалка, инспекторе.

Той искаше да добави „но ще го направят“, но белята вече беше станала.

Репортерът се казваше Стив Холи и работеше в единбургския офис на издаван в Глазгоу таблоид. Изглеждаше млад, на двайсет и няколко, което беше добре. Може би щеше да разбере от дума. Ако бяха изпратили някой от старите кучета, Ребус дори нямаше да си направи труда да опита.

Холи беше нисък и леко пълен. Косата му — намазана с гел в неравна линия, напомняща на Ребус за бодлива тел върху ограда на ферма. В едната си ръка държеше бележник и химикалка, а с другата се ръкува с Ребус.

— Не мисля, че сме се срещали — каза той по начин, който накара Ребус да заподозре, че името му не звучи непознато на репортера.

— Това е Тони, моят блестящ помощник. — Фотографът изсумтя. После преметна калъфа на камерата си през рамо. — Бев, мислехме си да те заведем до водопада и да те снимаме как вземаш ковчега от земята.

— Да, разбира се.

— Ще ни спести главоболието да нагласяваме някаква снимка вътре — продължи Холи. — Не че Тони би имал нещо против, но ако го пуснеш в стаята си ще се настрои прекалено творчески и артистично.

— О-о? — погледна тя одобрително към фотографа.

Ребус потисна усмивката си. Думите „творчески“ и „артистично“ носеха различен смисъл за репортера и Бев. Но Холи бързо разбра всичко.

— После, ако искаш, можем да се върнем тук. Да ти направи една хубава снимка, може би в твоето ателие.

— Трудно може да се нарече ателие — възрази Бев, прокарвайки пръст надолу по шията си, съблазнена от мисълта.- — Само една гола стая с моето грънчарско колело и няколко рисунки. Закачих бели чаршафи на стените, за да помогна със светлината.

— Като заговорихме за светлината — намеси се Холи, поглеждайки небето многозначително, — по-добре да тръгваме, а?

— Точно сега е перфектна — обясни фотографът на Бев. — Няма да остане така дълго.

Бев също погледна нагоре и кимна в знак на съгласие — като един човек на изкуството на друг. Холи беше добър, трябваше да признае Ребус.

— Искате ли да останете тук и да пазите „крепостта“? — обърна се той към Ребус. — Ще свършим за петнайсетина минути.

— Трябва да се връщам в Единбург. Бихте ли ми оставили номера си, господин Холи?

— Някъде трябва да имам картичка.

Репортерът започна да търси из джобовете си, извади портфейла си и визитна картичка от него.

— Благодаря — каза Ребус, като я взе. — И ако може, само две думи…? — След като отведе Холи настрани, той видя как Бев застана близо до фотографа и го попита дали дрехите й са подходящи. Имаше усещането, че й липсва присъствието на друг човек на изкуството в селото. Ребус се обърна с гръб към тях, по-скоро за да скрие онова, което ще каже.

— Видяхте ли куклата? — попита Холи.

Ребус кимна.

Холи сбръчка нос.

— Мислите ли, че си губим времето? — Тонът му беше приятелски, в очакване на истината.

— Почти сигурно — отвърна Ребус невярващо, като знаеше, че след като веднъж види странно изрязаната кукла Холи също няма да повярва. — Така или иначе — един ден извън града — продължи Ребус, като се опита да придаде шеговит тон на думите си.

— Не мога да понасям провинцията — призна Холи. — Твърде далеч е от въглеродния окис, който харесвам. Учудвам се, че са изпратили инспектор…

— Трябва да се отнасяме към всяка следа сериозно.

— Естествено, разбирам го. Все пак аз бих изпратил някой детектив или сержант, в най-добрия случай.

— Както казах… — Холи обаче се обърна с гръб към него, готов да се заеме отново с работата си.

Ребус го сграбчи за ръката.

— Нали разбирате, че ако това се окаже доказателство, ще искаме да го запазим в тайна.

Холи кимна небрежно и каза с престорен американски акцент:

— Накарайте вашите шефове да говорят с моите. — После освободи ръката си и се обърна към Бев и фотографа. — И така, Бев, с тези дрехи ли ще бъдеш? Просто си помислих, че в хубав ден като този, може би ще се чувстваш по-удобно с по-къса пола…

 

 

Ребус подкара обратно по алеята, този път без да спира до стъпалата, извеждащи към поляната, продължавайки напред, и чудейки се какво още би могъл да открие.

Половин миля по-нататък имаше широка алея за коли, настлана с розов чакъл, която свършваше рязко при висок портал с врати от ковано желязо. Ребус спря и излезе от колата. Вратите бяха заключени с катинар. Зад тях се забелязваше как алеята извива през гора, зад чиито дървета не се виждаше нищо. Нямаше никакви признаци там да има къща, но той знаеше, че това би трябвало да бъде Джунипърс. Високи каменни стени от двете страни на входните врати, които постепенно достигаха до една по-прилична височина. Ребус остави колата си, извървя стотина метра надолу по главния път, след което се прехвърли през стената и навлезе в гората.

Имаше чувството, че ако беше се опитал да мине по-напряко, можеше да се скита из гората с часове, затова се отправи към алеята, като се надяваше, че след завоя ще намери друга, както и друга след това.

Точно така и стана. Изведнъж му хрумна въпроса за доставките — как ли стигаше дотук пощаджията? Това вероятно не беше нещо, което можеше да разтревожи човек като Джон Балфур. Вървя цели пет минути преди да види къщата. С годините стените й бяха придобили сив цвят, удължена двуетажна готическа конфекция с кули на двата края. Ребус не си направи труда да се приближи много — дори не можеше да е сигурен дали там изобщо има някой. Предполагаше, че ще има някаква охрана — може би полицай, който вдига телефона, но това не беше толкова важно.

Къщата гледаше към добре поддържана ливада с цветни лехи от двете страни. Зад далечния край на главната сграда имаше нещо, което приличаше на малко заградено място до конюшня. Нямаше коли и гаражи, вероятно бяха отзад и не се виждаха. Не можеше да си представи някой, който би бил щастлив наистина в подобна строга обстановка. Самата къща сякаш гледаше начумерено — предупреждение срещу веселостта и лошите обноски. Чудеше се, дали майката на Филипа не се чувства като експонат в някакъв заключен музей. Тогава видя лице на един прозорец на втория стаж, но в момента, когато погледна нататък, то изчезна. Някакво привидение, може би, но минута по-късно предната врата се отвори и някаква жена изтича надолу по стълбите и излезе на чакълестата алея. Тя вървеше към него, а буйната коса скриваше лицето й. Спъна се и падна, а той се затича да й помогне, но тя го забеляза, че идва и се изправи бързо на крака, без да обръща внимание на ожулените си колене и полепналите по тях камъчета. От ръката й изпадна безжичен телефон. Тя го вдигна.

— Стойте далеч! — изпищя тя.

Когато жената махна косата от лицето си, той видя, че това е Жаклин Балфур. Тя изглежда съжали за реакцията си и вдигна успокояващо ръце.

— Вижте, съжалявам, само… само ни кажете какво искате.

Едва в този момент той осъзна, че застаналата пред него изплашена жена го беше помислила за похитителя на дъщеря си.

— Госпожо Балфур — повдигна той на свой ред ръце, с обърнати към нея длани. — Аз съм полицейски служител.

 

 

Двамата бяха седнали на стъпалата отпред, тя сякаш не искаше да се предаде отново във властта на къщата си и постепенно спря да плаче. Продължаваше да повтаря, че съжалява, докато Ребус настояваше, че той е този, който трябва да се извинява.

— Просто не мислех — обясни той, — искам да кажа, не мислех, че в къщата ще има някой.

И тя наистина не беше сама. Една жена полицай се приближи до вратата, но Жаклин Балфур твърдо й нареди „просто да си върви“. Ребус я попита дали иска и той да си тръгне, но тя поклати глава.

— Има ли нещо, което сте дошли да ми кажете? — попита тя, като му върна вече влажната носна кърпичка.

Сълзи: той беше станал причината за сълзи. Предложи й да задържи кърпичката и тя я сгъна внимателно, после я разгъна и целият процес започна отново. Тя изглежда не забелязваше какво е станало с коленете й. Полата й беше пъхната между тях, както седеше.

— Никакви новини — каза той тихо. После, като видя, че цялата й надежда се изпарява, продължи: — Възможно е в селото да има някаква следа.

— Селото?

— Фолс.

— Каква следа? — Изведнъж му се прииска да не беше започвал изобщо. — Точно сега не бих могъл да кажа. — Това беше гаф, който тук не трябваше да прави. Достатъчно беше само да спомене нещо пред съпруга си и той щеше да се обади по телефона, настоявайки за обяснение. Но дори и да не го направеше или скриеше новината за станалото от нея, медиите едва ли щяха да се окажат толкова тактични…

— Филипа колекционираше ли кукли? — попита Ребус.

— Кукли? — Тя отново си играеше с безжичния телефон, като го въртеше в ръцете си.

— Просто някой е намерил една долу при водопада.

Жаклин Балфур поклати глава.

— Никакви кукли — промълви тя, сякаш с усещането, че в живота на Филипа би трябвало да има кукли и тяхното отсъствие говори лошо за нея като майка.

— Това вероятно е нищо — каза Ребус.

— Вероятно — съгласи се тя, запълвайки паузата.

— Господин Балфур вкъщи ли е?

— Ще се върне по-късно, в Единбург е. — Тя гледаше телефона втренчено. — Никой няма да се обади, нали? Бизнес приятелите на Джон, на всичките им е казано да не звънят, за да може линията да е свободна. Както и на близките. Линията трябва да бъде свободна, в случай че те телефонират. Но те няма да се обадят, знам, че няма.

— Вие не мислите, че е била отвлечена, така ли, госпожо Балфур?

Тя поклати глава.

— Тогава какво?

Жената го погледна втренчено, очите й бяха почервенели от плач и с тъмни кръгове от безсъние.

— Тя е мъртва — почти прошепна тя. — И вие мислите така, нали?

— Прекалено рано е за подобни заключения. Знам за изчезнали, които са се появявали седмици или месеци след това.

— Седмици или месеци? Не мога да понеса тази мисъл. Бих предпочела да знам… истината.

— Кога я видяхте за последен път?

— Преди около 10 дни. Ходихме да пазаруваме в Единбург по обичайните места. Всъщност нямахме намерение да купуваме каквото и да било. Искахме да хапнем.

— Тя често ли идваше в къщата?

Жаклин Балфур поклати глава.

— Той я отрови.

— Извинете?

— Дейвид Костело. Той отрови мозъка й, накара я да си мисли, че може да си спомни неща — неща, които никога не са се случвали. Последният път когато се срещнахме, Флип не престана да разпитва за детството си. Говореше, че то е било нещастно. Че не сме й обръщали внимание, че не сме я искали. Пълни глупости.

— И Дейвид Костело й е внушил тези идеи?

Тя разтвори рамене, пое дълбоко въздух и въздъхна.

— Сигурна съм в това.

Ребус остана замислен.

— Защо ще направи нещо такова?

— Защото е такъв.

Думите й увиснаха във въздуха. Иззвъняването на телефона ги стресна. Тя трескаво се опитваше да напипа копчетата.

— Ало? — Лицето й леко се успокои. — Здравей, скъпи, кога ще се прибереш…?

Ребус изчака края на разговора. Мислеше за пресконференцията, за това как Джон Балфур казваше „аз“, вместо „ние“, все едно че съпругата му нямаше чувства, или не съществуваше…

— Това беше Джон — поясни тя.

Ребус кимна.

— Прекарва доста време в Лондон, нали? Тук не ви ли е малко самотно?

Тя го погледна.

— Имам приятели.

— Не исках да кажа друго. Сигурно често ходите в Единбург.

— Един или два пъти седмично, да.

— Често ли виждате бизнес партньора на съпруга си?

Тя отново го погледна.

— Раналд? Той и съпругата му сигурно са най-добрите ни приятели… Защо питате?

Ребус се почеса по главата.

— Не знам. За да поддържам разговора, предполагам.

— Тогава недейте.

— Да не разговаряме?

— Това не ми харесва. Чувствам се, като че ли всеки се опитва да ме вкара в някакъв капан. Също като на бизнес партитата. Джон винаги ме предупреждава да внимавам да не кажа нещо, защото никога не знаеш дали някой не души за някаква информация, свързана с банката.

— Но ние тук не сме конкуренти, госпожо Балфур.

Тя леко наведе глава.

— Разбира се, че не. Извинявам се. Просто…

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Ребус и се изправи. — Това е вашият дом, вашите правила. Нали?

— Ами, когато говорите така…

Лицето й сякаш леко се просветли. Въпреки това, Ребус знаеше, че когато съпругът на Жаклин Балфур си е вкъщи, играта се водеше по неговите правила.

 

 

Вътре в къщата той намери двама свои колеги, седнали удобно във фоайето. Жената полицай се представи като Никол Кембъл. Другият офицер беше от Криминалния отдел на полицейското управление във Фетес. Казваше се Ерик Бейн, по-често наричан „Мозъка“. Бейн седеше на бюро, върху което имаше стационарен телефон, бележник и писалка, както и устройство за записване на разговорите, заедно с мобилен телефон, свързани с лаптоп. След като установи, че последното обаждане е от господин Балфур, Бейн свали слушалките на врата си. Пиеше ягодово плодово мляко направо от кутията и кимна да поздрави Ребус.

— Хубава задачка — каза Ребус, като огледа наоколо.

— Само да не беше убийствената скука — призна Кембъл.

— Какъв е номерът с лаптопа?

— Да свързва Мозъка с гадните му приятели.

Бейн й размаха пръст.

— Това е част от УП технологията: Установяване и проследяване. — Вглъбен в проследяването на последните следи от закуската си, той не забеляза как Кембъл подшушна думата „гадни“ на Ребус.

— Това е страхотно — каза Ребус, — стига да има нещо, което да си струва усилията.

Бейн кимна.

— Като начало много обаждания за изказване на съчувствие, приятели, близки на семейството. Впечатляващо малък брой откачалки. Изглежда не е лошо да те няма в телефонния указател.

— Само не забравяй — предупреди Ребус, — че човекът, когото търсим, също би могъл да бъде откачалка.

— Вероятно такива не липсват наоколо — каза Кембъл, като кръстоса крака.

Седеше на един от трите дивана в стаята, а пред нея имаше разпръснати броеве на „Каледония“ и „Шотландско поле“. На масичката до дивана имаше още списания. Ребус остана с впечатлението, че те са на семейството, а тя е прочела всяко едно от тях най-малкото веднъж.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Ходи ли вече в селото? Видя ли албиноси по дърветата, свирещи на банджо?

Ребус се усмихна. Бейн изглеждаше озадачен.

— Не видях нищо такова — отвърна той.

Погледът на Кембъл изразяваше всичко:

— Това е, защото в някакъв паралелен свят и ти си там на дърветата с тях…

— Кажете ми нещо — помоли Ребус. — По време на пресконференцията господин Балфур спомена за мобилния си телефон…

— Не е трябвало да го прави — отвърна Бейн, поклащайки неодобрително глава. — Помолихме го да не го споменава.

— Сигурно не е толкова лесно да се проследи обаждане по мобилен телефон?

— Те са по-подвижни от стационарните, нали?

— Но все пак могат да се проследят, нали?

— До известна степен. Навъдиха се много, които ни се изплъзват. Проследихме един по сметката, само за да открием, че е бил откраднат предишната седмица.

Кембъл потисна прозявката си.

— Виждаш ли как е — обърна се тя към Ребус. — Тръпка след тръпка, след тръпка…

Той не бързаше по пътя обратно за града, като виждаше как нараства трафикът в обратната посока. Часът пик започваше, луксозни коли, препускащи обратно към дома. Познаваше хора, които ходеха на работа в Единбург и после се прибираха обратно всеки ден, дори и от по-далечни места като Бордър, Файф и Глазгоу. Всички те твърдяха, че за това са виновни цените на жилищата. Къщи-близнаци с три спални в някоя от хубавите части на града струваше от 250 000 лири нагоре. За тези пари човек можеше да си купи голяма самостоятелна къща в Уест Лотиан или половин улица в Каудънбийт. От друга страна Ребус го търсеха разни неканени купувачи за апартамента му в Марчмонт. Получаваше писма адресирани до „Обитателя“ от отчаяни купувачи. Защото това беше другото характерно нещо за Единбург: независимо колко се покачват цените, винаги се намират купувачи. В Марчмонт това бяха най-често търговци на недвижими имоти, търсещи да добавят още нещо към своето портфолио, или родители, чиито деца искаха апартамент близо до университета. Ребус живееше там от двайсетина години, наблюдавайки как районът се променя. Все по-малко семейства и възрастни хора, все повече студенти и млади, бездетни двойки. Тези групи не контактуваха една с друга. Хората, живели в Марчмонт през целия си живот, гледаха как децата им заминават, тъй като не можеха да си позволят да си купят жилище в района. Днес Ребус не познаваше никого в квартала, нито наблизо. Доколкото знаеше, той беше единственият собственик, който живееше все още там. Още по-тревожно, той изглежда беше най-старият в района. А писмата и предложенията продължаваха да валят, а цените — да се вдигат.

Именно това беше причината да реши да се премести. Не че беше намерил място, което да закупи. Може би щеше да се върне към живота под наем и свободата на избора — една година в къщичка в провинцията, после друга — край морето и година-две над някой пъб. Апартаментът беше прекалено голям за него. Знаеше го. Нямаше кой да ползва празните спални, а много от нощите той спеше във фотьойла във всекидневната. Една гарсониера щеше да му стигне; всичко друго беше излишно.

Волвота, беемвета, спортни аудита… Всички те минаваха край него по пътя за вкъщи. Ребус се чудеше дали би искал да пътува до друго населено място за работа. От Марчмонт той можеше да ходи пеша до управлението. Отнемаше му около 15 минути — единственото физическо упражнение, което правеше. Не би имал нищо против да пътува всеки ден между Фолс и града. През деня там видя празните и тихи улици, но се досещаше, че вечерта тясната главна улица ще бъде изпълнена с коли.

Когато започна да търси къде да паркира в Марчмонт обаче, той си спомни за още една причина да се премести. Накрая остави своя сааб на жълтата линия и влезе в най-близкия магазин, за да си купи вечерния вестник, мляко, кифлички и бекон. Преди това се обади в участъка и попита дали имат нужда от него — нямаха. Прибра се в апартамента си, взе си кутия бира от хладилника и се разположи във фотьойла си край прозореца във всекидневната. Кухнята беше по-разхвърляна от обикновено — част от нещата от хола бяха преместени в нея, докато траеше подмяната на електрическата инсталация. Не си спомняше кога това е ставало за последен път. Не мислеше, че кабелите са сменяни, откакто купи мястото. След подмяната на инсталацията беше ангажирал един бояджия да сложи малко цвят на магнолия и да освежи стените. Казаха му да не прави много промени — който купеше мястото, така или иначе вероятно щеше да направи всичко отново по свой вкус. Подмяна на инсталацията и освежаване — това щеше да бъде всичко. От агенцията за недвижими имоти му казаха, че не е ясно колко може да получи за жилището. В Единбург обявяваш апартамента си на пазара в графата „Оферти плюс“, но това плюс можеше да достигне 30 или 40 процента. Една сравнително скромна оценка определяше цена за кутийката му на Ардън стрийт между 125 и 140 хиляди лири. Върху жилището нямаше ипотека. Парите щяха да дойдат кеш в банката.

— С това можеш да се пенсионираш — каза му Шивон.

— Е, може би.

Предполагаше, че ще трябва да раздели парите с бившата си съпруга, въпреки че й беше написал чек за нейния дял от апартамента, още когато се разделиха. Освен това можеше да даде малко пари на Сами — неговата дъщеря. Сами беше другата причина да продава, или поне така си казваше. След инцидента с нея, тя накрая стана от инвалидната количка, но продължаваше да ходи с патерици. Деляха ги само две стълбища един от друг… Не че тя го посещаваше често, дори преди да я блъсне онази кола и шофьорът да избяга.

Не му идваха много гости, не беше добър домакин. След като бившата му съпруга Рона се изнесе, той никога не успя да запълни празнината, оставена от нея. Един път някой описа апартамента като „пещерата“ и в това имаше някаква истина. Даваше му подслон и това беше всичко, което искаше.

Студентите в съседния апартамент бяха пуснали някаква стържеща музика. Звучеше като лошо подобие на Хокуинд от преди 20 години, което вероятно означаваше, че става въпрос за някаква модерна нова група. Той прегледа колекцията си, взе един от записите, направен от Шивон, и го пусна. „Матън Бърдс“ — три песни от един от техните албуми. Бяха от Нова Зеландия или някъде там и един от инструментите беше записван тук, в Единбург. Това представляваше почти всичко, което можеше да му каже за тях. Втората песен се казваше „Водопадът“. Той се наведе отново. На пода имаше бутилка „Палистър“ — чист, мек вкус. Наля си в стоящата до бутилката чаша, вдигна тост към отражението си в прозореца, облегна се и затвори очи. Не беше викал никого за пребоядисването на тази стая. Направи го сам не чак толкова отдавна с помощта на стария си приятел Джак Мортън. Джак вече не беше сред живите — един от многото духове. Ребус се зачуди дали ще ги остави след себе си, когато се премести. Някак си не му се вярваше и дълбоко в себе си знаеше, че те ще му липсват.

В песента се говореше само за загуба и изкупление. Сменяха се места и хора с тях, мечти отлитаха надалеч. Ребус не мислеше, че ще съжалява да обърне гръб на Ардън стрийт. Беше време за промяна.