Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jacob’s Room, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Вирджиния Улф

Заглавие: Стаята на Джейкъб

Преводач: Иглика Василева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Колибри

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 13.04.2017

Отговорен редактор: Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-02-0003-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12998

История

  1. — Добавяне

XIII

— Разгарът на сезона — каза Бонами.

Слънцето вече беше издуло шупли по боята върху облегалките на зелените шезлонги в Хайд Парк; беше обелило кората на платаните; беше превърнало пръстта в прах и заоблило жълтите камъчета. Хайд Парк е непрекъснато обкръжен от въртящи се колела.

— Разгарът на сезона — повтори Бонами саркастично.

Беше саркастичен заради Клара Дюрант и защото Джейкъб се беше върнал от Гърция загорял и отслабнал, джобовете му — пълни със записки от пътуването, които изпаднаха, когато понечи да плати таксата за стола на пазача, и защото Джейкъб дума не обелваше.

„Дума не обелва, дори не казва, че се радва да ме види“ — помисли си Бонами с огорчение.

Автомобилите непрекъснато прекосяваха моста над Серпентината; висшите класи се разхождаха с изправен гръб или пък грациозно се навеждаха над перилата; нисшите класи лежаха по гръб със свити колене; овцете пасяха, пристъпваха със заострените си вдървени крака; малките деца се затичваха по полегатата ливада с разперени ръце и падаха.

— Много изискано — каза Джейкъб натъртено.

Странно, но „изискано“ от устата на Джейкъб притежаваше цялата завършеност на един характер, който Бонами с всеки изминал ден започваше да възприема като по-възвишен, поразителен и по-невъзможен от всякога, въпреки че все още беше и по всяка вероятност щеше завинаги да си остане варварски, тъмен субект.

Какви суперлативи! Какви прилагателни! Как да не обвиниш Бонами в сантименталност от най-флагрантен вид, задето се мята като коркова тапа върху вълни, задето няма никаква представа за човешкия характер, задето не разсъждава рационално и е неспособен да извлича каквато и да е утеха от творбите на класиците?

— Апогей на цивилизацията — подхвърли Джейкъб.

Обичаше да използва думи с латински корен.

„Великодушие“, „добродетелност“ — такива думи, когато Джейкъб ги използваше в разговор с Бонами, означаваха, че той контролира ситуацията, че Бонами ще играе по свирката му като дружелюбен спаниел и че (колкото и да не ви се вярва) в крайна сметка и двамата ще се изтъркалят на пода.

— Ами Гърция? — попита Бонами. — Партенонът и всичко останало?

— Там няма и следа от този европейски мистицизъм[1] — каза му Джейкъб.

— Нещо в атмосферата, предполагам — продължи Бонами. — Освен това отиде и до Константинопол, нали?

— Да — отвърна му Джейкъб.

Бонами млъкна, премести едно камъче; след това изригна със скоростта и решителността на езика на гущер.

— Ти си влюбен! — възкликна.

Джейкъб се изчерви.

И най-острият нож не прорязва толкова надълбоко.

Вместо да даде отговор или поне някакво обяснение, Джейкъб продължи да зяпа право пред себе си, монолитен, фиксиран поглед — о, много красив! — като на британски адмирал, извика Бонами в гнева си, стана от мястото си и тръгна да си върви; поспря в очакване на някакъв звук, но такъв не се чу и твърде горд, за да погледне назад, той само ускори крачка, докато се озова пред автомобилите и ругаещите жени. Къде ли беше хубавото женско лице? На Клара… на Фани… на Флоринда? Коя ли е била малката щастливка?

Не и Клара Дюрант.

Абърдийнският териер трябва да се извежда редовно и тъй като господин Боули си тръгваше в същия миг — за него нямаше нищо по-хубаво от една разходка, — излязоха заедно, Клара и любезният дребен Боули — Боули, който държеше квартира в Олбани, Боули, който пишеше шеговити писма до „Таймс“ за чуждестранни хотели и за Северното сияние, — Боули, който харесваше младите и крачеше по „Пикадили“, преметнал дясната си ръка отзад на гърба.

— Малък дявол такъв! — извика Клара и закопча каишката на Трой.

Боули очакваше — надяваше се — на изповед. Макар и привързана към майка си, понякога Клара се чувстваше малко, ами… майка й беше толкова самоуверена, че изобщо не разбираше други хора, които са… които са… „абсурдни като мен“, приведе се тя рязко (кучето я беше дръпнало внезапно напред). А на Боули тя му заприлича на ловджийка, но продължи мислено да се колебае дали пък да не я сравни с някоя бледолика девица с грейнала в косите й луна, което за Боули си беше огромен полет на въображението.

Бузите й бяха поруменели. Да говори без заобикалки за майка си — макар и само пред господин Боули, който я обичаше — както би трябвало да правят всички, да говори по този начин, беше нещо неестествено за нея, но в същото време беше ужасно да чувстваш, както беше чувствала през целия ден, че трябва да каже на някого.

— Чакай първо да пресечем — каза тя на кучето, като леко се наведе към него.

За късмет, вече се беше съвзела.

— Тя мисли непрекъснато за Англия — започна Клара. — Толкова се тревожи за…

Боули, както обикновено, се беше излъгал. Клара никога не споделяше с никого.

„Защо младите хора не седнат да се разберат помежду си? — искаше му се да попита. — Какво толкова има да мислят за Англия?“ — въпрос, на който клетата Клара не можеше да даде отговор, защото, докато госпожа Дюрант обсъждаше със сър Едгар политиката, водена от сър Едуард Грей[2], Клара стоеше и се чудеше защо бюфетът е толкова прашен, защо Джейкъб никога не идва. О, ето я и госпожа Каули Джонсън…

Клара трябваше да извади красивите порцеланови чаши за чай и да се усмихне на комплимента — че никой в Лондон не може да вари чай по-добре от нея.

— Купуваме го от магазина на Брокълбанк — отвърна тя, — на Кърситър Стрийт.

Не трябва ли да е благодарна? Не трябва ли да е щастлива? Особено след като майка й изглежда толкова добре и с такова удоволствие разговаря със сър Едгар за Мароко, Венецуела и други подобни места.

„Джейкъб! Джейкъб!“ — мислеше си Клара; а любезният господин Боули, който винаги се държи мило с възрастните дами, я погледна, спря се намясто, зачуди се дали пък Елизабет наистина не е твърде взискателна към дъщеря си, зачуди се за Бонами и Джейкъб — кой от двамата беше? — и скочи на мига, в който Клара каза, че трябва да разходи Трой.

Стигнаха до мястото на старото Изложение[3]. Загледаха се в лалетата. Твърди и къдрави, малките пръчици, гладки като восък, стърчаха право нагоре, наторени, самоуверени, наситени с червен и кораловорозов цвят. Всяко стръкче си има собствена сянка, всяко подредено в ромбовидния отрязък, където градинарят го е засадил.

„При Барнс никога не виреят така“ — помисли си Клара и въздъхна.

— Пренебрегваш приятелите си — каза Боули точно когато един човек, който вървеше в обратната посока, свали шапка пред нея.

Тя се стресна, но отвърна на поклона на господин Лайънел Пари; пропиля по него отреденото за Джейкъб.

(„Джейкъб! Джейкъб!“ — помисли си тя.)

— Не, нещо ще те прегази, ако те пусна да тичаш — обърна се тя към кучето.

— Според мен на Англия всичко й е наред — каза господин Боули.

Кръглото ниско заграждение под статуята на Ахил беше пълно с дамски чадъри и мъжки жилетки; верижки и гривни, с дами и господа, елегантно излегнати, небрежно наблюдателни.

— „Тази статуя е издигната от английските жени…“ — прочете на глас Клара и се изсмя глуповато. — О, господин Боули! О!

Галопиращ кон без ездач профуча съвсем наблизо край тях. Стремената му се поклащаха свободно; изпод копитата му хвърчаха камъчета.

— О, спри! Господин Боули, спрете го! — извика тя, пребледняла, разтреперана, стиснала ръката му и съвсем не на себе си, почти обляна в сълзи.

— Тцъ-тцъ! — каза господин Боули, докато се обличаше в тоалетната си стая един час по-късно. — Тцъ-тцъ! — коментар, който беше достатъчно дълбокомислен, макар и изразен нечленоразделно, тъй като в този момент неговият камериер му подаваше копчетата за ръкавели.

И Джулия Елиът беше забелязала избягалия кон, беше се надигнала от мястото си, за да види как ще приключи случката, която, тъй като произхождаше от семейство на кавалеристи, й се струваше направо смешна. Ето, дребен мъж препускаше след него, бричовете му целите в прах, изглеждаше страшно ядосан, а един полицай му помогна да се качи отново на коня си, когато Джулия Елиът с ехидна усмивка се обърна и пое към „Марбъл Арч“ по работа, свързана с благотворителност. Трябваше да посети болна възрастна жена, която беше познавала майка й, а нищо чудно и самия херцог Уелингтън; Джулия споделяше типичната за нейния пол любов към изпадналите в нужда; често посещаваше умиращи, хвърляше чехли по време на сватби, десетки я засипваха с изповедите си, знаеше повече родословия, отколкото ученият знае дати, и освен това беше една от най-милите, най-великодушните и вечно ентусиазирани жени.

Пет минути след като бе подминала статуята на Ахил, погледът й се изцъкли като на изпаднал в транс човек, който си пробива път сред тълпата в летен следобед, когато дърветата шумолят, колелата се въртят и жълтеят, а възбуждението на настоящето прилича на елегия за отминалата младост, за отминалите лета, и тогава странна тъга прихлупи ума й, сякаш времето и вечността прозираха през дамските поли и мъжките жилетки, и тя видя хора, които трагично крачат към унищожение. Все пак, един бог знае, Джулия не беше глупачка. Напротив, по-умна жена от нея никога не е живяла. Винаги беше точна. Часовникът на китката й показваше, че й остават дванайсет минути и половина, за да стигне до Брутън Стрийт. Лейди Конгрив я очакваше в пет.

Позлатеният часовник тъкмо удари пет.

Флоринда го погледна с празно изражение на лицето, като животно. Погледна часовника; погледна вратата; погледна високото огледало срещу нея; свали наметалото си; приближи се до масата, тъй като беше бременна — в това няма никакво съмнение, й беше казала Мама Стюарт и й беше препоръчала лекарства, както и да се консултира с приятелки; тя се приведе, токът на обувката й се беше закачил в нещо на пода и лекичко се спъна.

Келнерът й поднесе чаша сладка розова течност и тя започна да я пие през сламка, без да сваля очи от огледалото, от вратата, вече леко поуспокоена от сладкото. Когато Ник Брамам влезе, стана ясно дори за младия келнер от Швейцария, че между тях има някаква уговорка. Ник закачи дрехите си несръчно, прокара пръсти през косата си, седна, готов за изпитанието; беше нервен. Тя го изгледа и започна да се смее; дълго не спря да се смее… да се смее… да се смее. Младият келнер от Швейцария, който стоеше с кръстосани крака до колоната, също се разсмя.

Вратата се отвори и откъм Риджънт Стрийт долетя тътенът на трафик, безличен и неумолим; слънчевата светлина беше като напръскана с мръсни точици. Швейцарският келнер трябваше да се погрижи за новодошлите. Брамам вдигна чашата си.

— Прилича на Джейкъб — каза Флоринда, обърнала очи към новодошлия. — Начинът, по който гледа втренчено.

И спря да се смее.

Приведен напред, Джейкъб чертаеше скица на Партенона в прахоляка на Хайд Парк или поне някаква мрежа от щрихи, която можеше да бъде Партенонът, но със същия успех и математическа диаграма. А защо това камъче се беше забило така в ъгъла? Не за да прегледа записките си, той извади от джоба си сноп хартии; изчете едно дълго цветисто писмо, което Сандра му беше написала преди два дни в Милтън Дауър Хаус, поставила книгата му пред себе си, докато в ума си таеше спомена за нещо казано, или поне за опит да бъде казано, за някакъв момент в тъмното по пътя към Акропола, който (така вярваше тя) щеше завинаги да има значение.

„Той е — мислеше си тя — като онзи мъж в Молиер.“

Имаше предвид Алсест[4]. Имаше предвид, че е строг и суров. Имаше предвид, че не може да го прилъже.

„Наистина ли не бих могла? — помисли си и върна книгата с поезията на Джон Дън обратно в библиотечката. — Джейкъб — продължи тя, отиде до прозореца и погледна към цветните лехи с роса, към тревата, където петнистите крави пасяха под буковите дървета, — Джейкъб ще бъде шокиран.“

Детската количка тъкмо минаваше през малката порта в оградата. Тя целуна ръката й; подканен от бавачката, Джими помаха.

— Той е още малко момче — каза тя, мислеше си за Джейкъб.

И въпреки това — Алсест?

— Много си досаден! — изръмжа Джейкъб, протегна първо единия си крак, после — другия, и бръкна във всеки от джобовете на панталона си да открие билета за стола. — По всичко личи, че овцете са го изпасли — каза той. — Защо ги държите тук тия овце?

— Сър, съжалявам за безпокойството — каза му пазачът с ръка, пъхната дълбоко в торбичката с дребни монети.

— Е, предполагам, че за това ти плащат — каза Джейкъб. — Ето, вземи. Не. Задръж рестото. Върви да се напиеш.

Раздели се с половин крона спокойно и снизходително, с огромно презрение към себеподобните си.

Докато вървеше по „Странд“, Фани Елмър продължаваше да си мисли с голяма доза неразбиране за този негов безгрижен, безразличен и изискан маниер да разговаря с пазачите и носачите на гарата или дори с госпожа Уайтхорн, когато реши да се посъветва с него за малкото си момче, което учителят беше напердашил.

През последните два месеца, подхранвана изцяло и единствено от пощенски картички, представата на Фани за Джейкъб беше заприличала на статуя — по-внушителна и по-възвишена от всякога, безока. За да вдъхне живот на представата си, беше започнала да посещава Британския музей, където крачеше със сведен поглед, докато стигне до очукания Одисей, след което вдигаше очи и отново се сепваше от присъствието на Джейкъб, и то до такава степен, че й държеше влага поне още половин ден. Но това усещане избледняваше. Затова сега пишеше — стихотворения и писма, които никога не изпращаше, виждаше лицето му дори в рекламните афиши по временните заграждения около строежите и често специално пресичаше улицата, за да може песента на латерната да превърне размишленията й в рапсодия. Но по време на закуската (делеше квартирата си с една учителка), когато маслото се беше разтопило в чинията и зъбците на вилиците се бяха затлачили от засъхналия жълтък, тя трескаво премисляше тези свои видения и всъщност беше страшно ядосана; беше изгубила хубавия тен на лицето си, така й каза Марджъри Джаксън, като по този начин принизи всичко (докато завързваше тежките си обувки) до нивото на майчинска загриженост, вулгарност и сантименталност, защото и тя беше обичала, и тя беше излязла голяма глупачка.

— Нашите кръстници би трябвало да ни предупреждават — каза Фани, загледана през прозореца към „Странд“ и магазинчето на Бейкън, където продаваха географски карти… да ни кажат, че няма смисъл да вдигаш излишен шум; стоеше и гледаше големия жълт глобус, по който бяха отбелязани маршрутите на параходните компании. — Това е животът. Това е животът — каза Фани.

„Какво безсърдечно лице — помисли си госпожица Барет от другата страна на витрината, която щеше да купува карти на Сирийската пустиня и нетърпеливо изчакваше да бъде обслужена. — В наше време момичетата се състаряват толкова бързо.“

Плувнал в сълзи, екваторът се разлюля.

— До „Пикадили“? — обърна се Фани към кондуктора на омнибуса и се качи на горния етаж.

В края на краищата той сигурно ще… не, той трябва да се върне при нея.

В този момент, докато седеше под чинара в Хайд Парк, Джейкъб може би си мислеше за Рим, за архитектура, за юриспруденция.

Омнибусът спря на Чаринг Крос; имаше задръстване; зад него се бяха наредили други омнибуси, товарни фургони, автомобили, шествие със знамена вървеше надолу към Уайтхол; виждаха се възрастни мъже, които доста сковано се смъкваха надолу помежду лапите на хлъзгавите лъвове[5], където бяха отишли, за да засвидетелстват доверието си, пееха въодушевено, вдигаха очи от музиката, за да погледнат небето, очите им оставаха приковани към небето, докато продължаваха да маршируват зад златните букви на своята вяра.

Трафикът спря и слънцето, неразхладено от ветрец, се нажежи. Шествието отмина, знамената все още проблясваха надолу по „Уайтхол“; движението беше възстановено, отново се заклатушка с плавния си неспирен тътен, зави покрай Кокспър Стрийт, покрай правителствените канцеларии, покрай конните статуи надолу по „Уайтхол“ към островърхите кули и закотвената флотилия от сиви сгради, към големия бял часовник на Уестминстър.

Биг Бен отмери пет удара; Нелсън беше приветстван. Телеграфните линии в Адмиралтейството трептяха от всевъзможни далечни съобщения. Един глас не спираше да изтъква, че министър-председатели и вицекрале говорят в Райхстага[6]; че Лахор вече е въвлечен; казваше, че в момента императорът пътува; че в Милано има бунтове; казваше, че във Виена се носят слухове; казваше, че посланикът в Константинопол е имал аудиенция със султана; флотата беше в Гибралтар. Гласът продължаваше и по лицата на чиновниците в Уайтхол (Тимъти Дюрант беше един от тях) се четеше нещо от неумолимата тържественост на този глас, докато слушаха, дешифрираха и записваха. Трупаха се доклади с речите на кайзери, статистика за оризовите полета, за недоволството на стотици отрудени, за заговори и подмолна дейност по задните улички или за струпване на хора по базарите в Калкута, или за сили, които стягат редици в планинските части на Албания, където възвишенията са пясъчни на цвят и костите лежат непогребани.

Гласът говореше просто и ясно в притихналата квадратна зала с масивни маси, където един възрастен човек си водеше записки в полето на изписаните на машина страници, чадърът му със сребърна дръжка стоеше облегнат на лавица с книги.

Главата му — плешива, темето прорязано от червени вени — изглеждаше куха и олицетворяваше всички глави в сградата. Главата му с дружелюбните бледи очи пренасяше бремето на наученото през улицата; излагаше го пред колегите си, които бяха също толкова обременени; след което шестнайсетимата господа грабваха писалките си или може би се завъртаха уморено в столовете си и постановяваха, че ходът на историята трябва да поеме по този или онзи път, тъй като бяха по мъжки решени, което се четеше в лицата им, да наложат някаква съгласувана политика по отношение на всички раджи и кайзери, както и по отношение на недоволството по базари, на тайните събирания, за които бяха наясно в Уайтхол, на селяните с фустанели по високите части на Албания, тоест да контролират хода на събитията.

Пит и Чатам, Бърк и Гладстоун[7] гледаха от едната страна на другата с неподвижните си мраморни очи в атмосфера на безсмъртен покой, на който може би живите са завиждали на фона на шума и подсвиркванията, когато шествието със знамената отмина надолу по „Уайтхол“. Още повече че някои се измъчваха от стомашни киселини; друг точно в този момент беше счупил едното стъкло на очилата си; трети трябваше да говори в Глазгоу на следващия ден; взети заедно, те изглеждаха твърде зачервени, дебели, бледи или слаби, за да се справят, подобно на мраморните глави, с хода на историята.

В малката си стая в Адмиралтейството Тими Дюрант беше тръгнал да направи справка в Синята книга[8], спря до прозореца за миг и се загледа в плаката, завързан на уличния стълб.

Госпожица Томас, една от машинописките, каза на приятелката си, че ако заседанието на кабинета продължи още дълго, ще изпусне срещата с момчето си пред „Гейъти“[9].

Стиснал Синята книга под мишница, Тими Дюрант забеляза, че неголяма групичка хора се е събрала на ъгъла на улицата; бяха се струпали така, сякаш някой от тях знаеше нещо; другите се блъскаха около него, гледаха нагоре, гледаха надолу, гледаха по протежение на улицата. Какво толкова знаеше онзи?

Тимоти сложи Синята книга пред себе си и се зачете в документа, изпратен за информация от Министерството на финансите. Господин Кроли, неговият колега, набоде едно писмо на поставения за целта шиш.

Джейкъб се надигна от стола си в Хайд Парк, скъса билета си на парченца и си тръгна.

„Какъв залез — написа госпожа Фландърс в писмото си до Арчър в Сингапур. — На човек чак не му се прибира вкъщи — продължи. — Грехота е да пропуснеш дори и миг.“

Високите прозорци в Кензингтън Палъс аленееха като запалени, докато Джейкъб се отдалечаваше; ято диви патици прелетя над езерото Серпентината; дърветата се открояваха на фона на небето — черни, великолепни.

„Джейкъб се е заловил сериозно — написа госпожа Фландърс, червеният залез осветяваше листа й — и сега, след прекрасното си пътуване, работи много…“

„Кайзерът — обяви далечният глас в Уайтхол — ме прие на аудиенция.“

„Божичко, това лице ми е познато… — каза преподобният Андрю Флойд на излизане от магазина на Картър на «Пикадили», — но кой, по дяволите?… — каза и се вторачи в Джейкъб, обърна се, за да го огледа пак, но не беше сигурен… — О! Ама това е Джейкъб Фландърс!“ — сети се изведнъж.

Станал е толкова висок, толкова отнесен, толкова прекрасен млад мъж.

„Подарих му произведенията на Байрон“ — спомни си Андрю Флойд и продължи напред, когато Джейкъб пресече улицата, и докато се колебаеше, моментът отмина и той изпусна възможността да му се обади.

Друго шествие, без знамена, беше блокирало „Лонг Акър“[10]. Файтони с вдовици, обкичени с аметисти, господа с карамфили в бутониерите, таксита и автомобили, на които пътят беше преграден, обръщаха в отсрещното платно, където преситени мъже с бели жилетки се поклащаха по пътя към домовете си в „Пътни“ и „Уимбълдън“ с градини, алеи с бордюр от храсти и стаи за билярд.

Две латерни свиреха на тротоара и конете с бели етикети върху хълбоците, които извеждаха от „Олдридж“[11], прекосяваха улицата, после ги връщаха обратно.

Госпожа Дюрант седеше до господин Уъртли в един автомобил и много се притесняваше да не изпуснат увертюрата.

Но господин Уъртли, винаги вежлив, винаги навреме за увертюрата, закопча ръкавиците си и погледна госпожица Клара, за да й се наслади.

— Срамота е да прекарваш такава вечер в Операта! — отсече госпожа Дюрант, загледана в прозорците на майсторите файтонджии по „Лонг Акър“, окъпани в залеза.

— За разходки сред природата ли копнееш? — обърна се господин Уъртли към Клара.

— О, Клара предпочита операта — изсмя се госпожа Дюрант.

— Всъщност… не знам — каза Клара, загледана в пламналите прозорци.

Сепна се.

Видя Джейкъб.

— Кой? — попита остро госпожа Дюрант и се наведе напред.

Но не успя да види никого.

Под арката на Операта широките лица и източените, напудрените и косматите, всички до едно червенееха под лъчите на залеза; забързани под големите висящи лампи с приглушена светложълта светлина, понесени от придвижването на тълпата и аленеещата пищна церемония, някои дами се огледаха за миг, хвърлиха поглед към спалните със запотени стъкла, където жени с разпуснати коси се бяха надвесили от прозорците, където момичета… където деца… (високите огледала улавяха дамите като в капан), ала човек не биваше да спира, не биваше да пречи на влизащите.

Природата, предпочитана от Клара, също беше прекрасна. Финикийците нощували край грамадите от сиви скали; комините на старите мини стърчали зловещо; подранилите нощни пеперуди са накацали цветчетата на пирена; скърцане на каруци се чува по пътя по-долу; вълните се плискат и отдръпват с нежен звук, неспирен, вечен.

Засенчила с длан очите си, госпожа Паскоу се е изправила насред зелевата си градина и гледа към морето. Два парахода и една платноходка пресичат маршрутите си, разминават се; в залива чайките току кацат върху един кол, излитат нависоко, после пак се връщат на кола, докато други са яхнали вълните или пък стоят в края на водата, докато луната покрие всичко с белота.

Госпожа Паскоу отдавна вече се е прибрала вкъщи.

Червената светлина обаче свети върху колоните на Партенона и гъркините, които плетат чорапи и току се провикват да скастрят някое дете да се връща обратно, които вече са изпощили въшките от детските глави, са щастливи като лястовички в жегата, карат се, хокат и гълчат, кърмят бебетата си, докато дойде време за корабите в Пирея да изстрелят своите салюти.

Звукът се разстила нашироко, после с неравномерни експлозии си пробива път сред морските ръкави и островчета.

Мракът се спуска като нож над Гърция.

„Оръдия ли?“ — каза си Бети Фландърс в просъница, стана от леглото и отиде до прозореца, украсен с бордюр от тъмни листа.

„Не и толкова отдалеч — каза си тя. — Сигурно е морето.“

Отново и отдалеч чу глухия тътен, сякаш посред нощ жените са излезли и тупат огромни килими. Морти е безследно изчезнал, Сийбрук е мъртъв; нейните синове се сражават за родината. Ами пилетата дали са в безопасност? Някой като че ли ходи на долния етаж. Сигурно Ребека с нейния зъбобол. Не. Жените посред нощ тупат огромни килими. Кокошките й се размърдаха, както бяха накацали по пръта.

Бележки

[1] Тук пак се налага обяснение на текста, който на пръв поглед изглежда неясен, а именно че Джейкъб не одобрява християнството и всичко, което произхожда от него („Християните имат право да пробуждат повечето свои градове с тълкуването за смисъла на деня“ и т.н., както и споменаването на Юлиан Апостат в началото на романа), а повече му допадат езическите обичаи на древните гърци. — Б.пр.

[2] Сър Едуард Грей (1862–1933) е министър на външните работи на Англия и макар винаги да се е застъпвал за мирни преговори, през август 1914 г. именно той се изказва пред Парламента, че Англия е длъжна да помогне на Белгия, и по този начин на практика вкарва страната си в Първата световна война. — Б.пр.

[3] Голямото изложение от 1851 г. се е състояло в Кристъл Палъс, палата специално издигната в Хайд Парк, която по-късно бива преместена в „Сидънам“. — Б.пр.

[4] Алсест — герой от пиесата „Мизантроп“ на френския драматург Жан-Батист Молиер (1622–1673). — Б.пр.

[5] Става дума за четирите бронзови лъва в основата на Колоната на Нелсън. Според критиката въпросното шествие е демонстрация в подкрепа на войната. — Б.пр.

[6] Този абзац е важен, тъй като в пет часа следобед на 4 август 1914 г. е обявена Първата световна война, което личи по общата суматоха, телеграмите в Адмиралтейството, речите на министър-председатели и вицекрале в Райхстага. Гласът, който говори, е на министър-председателя Аскуит. Именно той съобщава на другите петнайсет членове на кабинета, че войната вече е факт. — Б.пр.

[7] Тук Вирджиния Улф изброява имената на четирима от големите държавници на Англия, които следят от мраморните си статуи своите съвременници. — Б.пр.

[8] Така се наричат докладите, поръчани от някоя парламентарна или кралска комисия. — Б.пр.

[9] Популярен мюзикхол на ул. „Странд“. — Б.пр.

[10] Тук очевидно става дума за антивоенна демонстрация. — Б.пр.

[11] В „Олдридж“ се намира така нареченият Конски пазар, който затваря врати в Лондон през 1926 г. поради масовото навлизане на автомобилния транспорт, което започва още през 1907 г. — Б.пр.