Катрин Смит
Невинна съблазън (24)

Двадесет и втора глава

— Мислиш ли да присъстваш на благотворителния бал в „Сейнт Роу“ този четвъртък? — попита я Ева, когато двете решиха да си починат от пазаруването и седнаха в малка уютна чайна близо до централния площад.

Роуз си избра малък сандвич от подноса на бялата покривка пред тях. Сърцето й, виновно и подкупно, както се оказа, потръпна приятно при споменаването на думата бал.

— Не знам. — Искаше да отиде. Много искаше да отиде, но се страхуваше да присъства, въпреки разговора си с лейди Дуейн предишния ден.

Ева не показваше емоциите си открито, но Роуз забеляза лекото стисване на устните й.

— Стоенето у дома не ти влияе добре, Роуз. Защо на Рейтън би му хрумнало да напусне къщата, ако ти постоянно си там с него? Мъжът трябва да поеме някаква инициатива.

Роуз не беше сигурна, че за Грей има значение дали тя излиза, или не, но си замълча. Да, тя знаеше, че той иска да е щастлива и държи на нея, но нямаше да промени мнението си за обществото само защото тя искаше да си сложи маска и да отиде на благотворителен бал.

Разбира се, Грей можеше и да присъства. Все пак тя успя да го прелъсти именно на маскен бал. Може би щеше да успее да го убеди да присъства отново. Дори и той да останеше в сенките, щеше да е по-добре, отколкото пак да отива сама.

Нали?

— Добре тогава — предаде се Роуз. — Убеди ме. Ще отида на бала.

Лицето на Ева светна от радост.

— Чудесно! Ще бъде толкова по-забавно с теб. Напоследък Грегъри настоява да ме запознае с всичките си политически партньори. Имаш ли идея колко поразително досадни и скучни могат да бъдат? Честно, управлението на една империя би трябвало да е по-интересно.

Роуз се усмихна. Беше добре да вижда приятелката си щастлива. Притесняваше се, че Ева може да съжалява за мистериозно изчезналия си кавалер и да опропасти брака си предварително. Сега обаче изглеждаше сякаш приятелката й наистина уважава годеника си, а и той нея.

След кратко мълчание приятелката й се наведе напред с лакти на масата и прошепна:

— Вярно ли е, че лейди Дуейн те е посетила вчера?

Прислугата не можеше да е клюкарствала за това. Бяха толкова верни на Грей, че беше направо невероятно, но същата тази лоялност може пък да бе провокирала един-два разговора от чувство за справедливост. Така или иначе бе по-вероятно някой да е видял каретата й на идване или на тръгване от Рейтън Хаус.

Роуз въздъхна и кимна. Нямаше намерение да казва на Ева за посещението, не защото й нямаше доверие, а защото смяташе, че разговорът с лейди Дуейн е твърде личен, за да се споделя. Тази истина не беше нейна, за да я разказва.

— Вярно е — призна тя. — Не остана много дълго, но ме посети.

Очите на Ева се ококориха.

— Какво искаше? Рейтън видя ли я?

— Тя искаше да ме посъветва и да, Рейтън я видя.

— Да те посъветва за какво? — Ева се намръщи, сякаш беше лично засегната. Очевидно не смяташе, че някой друг, освен нея е пригоден да дава съвети на Роуз. — Какво стана, когато се видяха?

— Звучиш странно радостно — смъмри я Роуз. — Какво смяташ, че направиха? Изчукаха се на килима?

Розовите устни на приятелката й зяпнаха от изненада.

— Какво каза току-що?

Роуз се изчерви.

— Нищо важно. Прощавай. Грей се ядоса, но се държаха любезно един с друг.

— Ако бях на негово място, щях да изритам тази натрапница от дома си на минутата. Не мога да повярвам, че си я приела.

Роуз не искаше да води този разговор, но още по-малко искаше да се връщат на обсъждането на бала.

— Така и не се доказа, че лейди Дуейн има общо с нападението над Грей. Още повече, не се знае дали нападението не е било предизвикано.

Последва ново шокирано изражение. Ева започваше да прилича на риба на сухо.

— Не мога да повярвам, че току-що каза това.

Роуз сви рамене.

— Вярно е. Самият Грей се съмнява в участието й, а и аз знам със сигурност, че не държи лейди Дуейн отговорна за нараняванията си. Що се отнася до последното, добре известно е що за джентълмен е бил съпругът ми — той е бил развратник от най-долен вид.

— Не изглеждаш ни най-малко засегната от това.

— Не съм. Той вече не е онзи мъж. Знам, че има хора, които не вярват в промяната, но Грей се промени.

— Думи на влюбена жена.

Роуз отклони поглед.

— Да, но една съпруга трябва добре да познава недостатъците и достойнствата на съпруга си, нали?

Сега на Ева й стана неудобно.

— Знам много малко за мистър Грегъри въпреки дългото ни познанство.

Роуз се пресегна през масата и погали приятелката си по ръката.

— Ще го опознаеш. Това е един от прекрасните аспекти на брака.

— Грей стана ли по-добър след обвързването ви?

— Да. — Роуз се ухили. — И не. Достойнствата му са неизброими, но така е и с недостатъците му. Разбира се, той със сигурност мисли същото за мен.

— Съмнявам се — възрази Ева с усмивка. — Без съмнение е благодарен, че го искаш, особено след като го познаваш толкова добре.

— Може би. — За момент тя отново бе поразена от спомена как лейди Дуейн й казва, че Грей е отказал да се ожени за нея, след като я е обезчестил. Беше се омъжил за Роуз възможно най-бързо. Това със сигурност беше доказателство не само за драстичната промяна у него, но и за това колко много държеше на нея.

Приятелката й я изгледа над ръбчето на чаената чаша.

— Каза ли му, че го обичаш?

Сега беше ред на Роуз да зяпне.

— Не! Имам предвид, че това не е твоя работа.

Ева изви вежда.

— Разбира се, че е моя работа, ти си най-близката ми приятелка. Всичко, което се случва в живота ти, е моя работа. Кога смяташ да му кажеш как се чувстваш?

— Не знам. — Беше му го казала веднъж, когато той заспа, и така и не намери смелост да го повтори, особено щом така и не беше намерил за уместно да й признае своите чувства.

— Може би признанието на чувствата ти е точно мотивацията, от която се нуждае, за да те заведе на бала?

Роуз отпи от чая, за да не се изсмее грубо. Грей можеше да бъде заведен на бала единствено от дузина диви коне, които да го дърпат, и още дузина силни мъже, които да го бутат.

Това обаче не спря зрънцето надежда да покълне в сърцето й. Идеята Грей да присъства с нея на бала я радваше безкрайно. Не я интересуваше, че това само ще засили клюките, нито че ще ги зяпат като атрактивни животни в зоопарк — струваше си да влезе под ръка с него в „Сейнт Роу“.

— Ще го попитам — чу се да казва. — Ще го поканя да ме придружи.

— Наистина ли? — Ева я наблюдаваше изненадано.

Тя кимна.

— Да. Уморих се да се крия и искам да отида на бала. Преди всичко искам съпругът ми да дойде с мен, но това няма да се случи, ако поне не опитам.

Приятелката й се усмихна.

— Така те искам! Кога ще го попиташ?

— Тази вечер — отвърна Роуз категорично. — Ще го попитам тази вечер. — Така нямаше да има време да се изплаши и да се откаже.

Или поне имаше по-малък шанс това да се случи.

— Не би посмял да ти откаже — настоя Ева. — Не и ако го попиташ в най-сюблимния момент. — Тя размърда вежди многозначително.

Роуз се прокле, задето се изчерви.

— Експертка по мъжките въпроси ли чувам?

Ева сви рамене и се усмихна срамежливо.

— Почти колкото теб.

Това разсмя Роуз, защото самата идея, че една жена може да разбере как функционира мъжкото съзнание беше глупава.

— А сега ще ми кажеш ли какво те посъветва лейди Дуейн — смени Ева неочаквано темата.

— Ставаше въпрос за Грей. — Опита да се измъкне Роуз.

Приятелката й кимна, очевидно разбрала намека.

— Не искаш да предадеш доверието й, нито това на съпруга си, разбирам.

— Оценявам това — благодари Роуз искрено.

— Припомни ми, моля, как така имаш толкова високо мнение за покварения си съпруг — опита да се пошегува приятелката й.

Засмяна, Роуз поклати глава.

— Защото винаги е бил мил и щедър към мен. Защото ме кара да се усмихвам и ме разсмива. Освен това може да ме ядоса както никой друг на света, а когато съм с него, се чувствам сякаш съм точно там, където трябва да бъда.

Ева въздъхна с възхищение.

— Сигурно е прелестно.

— Така е — призна Роуз искрено. — Наистина е така.

Но щеше да е още по-прелестно, ако знаеше със сигурност, че й Грей изпитва същото.

 

 

Грей беше мокър от пот, когато с Арчър приключиха играта си на тенис, макар че денят не беше топъл. Ризата лепнеше на гърба му, а косата — на лицето му, но въпреки това се чувстваше добре. Спортът имаше магическото свойство да прояснява ума му.

Попи лицето си с кърпа, докато с Арчър се изкачваха по стъпалата към терасата, където ги очакваше ледена кана с домашна лимонада.

Грей им наля по една чаша и двамата седнаха, качвайки отмалели крака върху масичката.

— Добра игра — коментира Грей, след като отпи. — Благодаря ти.

Брат му, облечен също така небрежно в бяла риза и бежови панталони като него, му се усмихна. И Арчър изглеждаше изморен и задъхан, а това радваше Грей. Беше хубаво да знае, че все още е способен да изненада по-младия си брат.

— Благодаря. Не мисля, че някога през съзнателния си живот съм тичал толкова много. Не и в последните години.

— Нито пък аз. Но много тичахме като момчета, помниш ли?

Арчър се ухили дори по-широко.

— Спомням си как Трист се опитваше да ни настигне. Горкото хлапе.

Веждите на Грей се сключиха.

— Той вече не е хлапе. — Отпи отново от чашата си. — Имаш ли новини от него напоследък?

— Хммм. — Арчър преглътна и остави празната си чаша на масата. Посегна към каната. — Онзи ден получих писмо. Казва, че се надява да се прибере преди края на Сезона. Имал някакво ново бизнес начинание.

Грей поклати глава.

— Момчето не спира да работи.

— Вече не е момче. На колко е? Някъде около трийсетте?

— На двадесет и осем — отвърна Грей и му подаде празната си чаша. — Ще си бъде у дома за рождения си ден. — Беше хубаво да знае, че Трист се прибираше у дома. Най-малкият му брат му липсваше, а и искаше да го запознае с Роуз. Двамата със сигурност се бяха срещали, но тогава тя не му беше снаха.

С малко повече късмет Роуз още нямаше да го е намразила дотогава.

За бога, какво, по дяволите, не беше наред с него? Да се терзае и притеснява заради една жена? Никога не беше правил така в миналото. Никога не се бе интересувал дали го харесват за повече от една вечер. По дяволите, не го интересуваше дори това. А сега се молеше и надяваше съпругата му все още да го харесва в края на лятото. Колко жалко.

Ако доброто й мнение беше толкова важно за него, защо не се стараеше повече, за да го заслужи? Трябваше само да излезе отново в обществото. С нея.

Само при мисълта челюстите му се стиснаха. Съвсем ясно си представяше шепота и подсмихванията. Как щяха да го наблюдават като панаирджийско говедо.

Поне вече не трябваше да се притеснява, че някой ще се опита да го убие или да нарани Роуз. Братът на Маги нямаше да направи нищо, ако не смяташе, че сестра му го иска, а Грей беше напълно сигурен, че лейди Дуейн е приключила отношенията си с него.

Преди време мъжката му гордост щеше да изиска от него да я потърси, само за да си докаже, че тази жена не може да му устои. Що за кретен? Сега той просто се радваше за нея. Беше прекрасно да осъзнае, че вече не е съвършеният подарък за всички жени по света.

Вдигна поглед и видя, че Арчър го наблюдава странно замислен.

— Какво има?

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против аз да заведа Бронте до олтара?

Имаше против, по дяволите. Всеки път, когато си помислеше за това, чувстваше сякаш някой забива нож в сърцето му, но не можеше да се ядосва на никой друг.

— Няма проблем.

— Не ти вярвам.

— Няма значение.

— Разбира се, че има. Кажи й, че искаш да го направиш.

— И да проваля сватбата й? Не мисля. По-добре да ги наблюдавам от някоя ниша, или даже по-добре изобщо да не присъствам.

Предишният му гняв беше отшумял и той осъзнаваше, че ще направи всичко, което сестра му поиска от него, дори това да означаваше да не присъства на сватбата й. Вече бе нанесъл достатъчно поражения на семейството си. Отказваше да ги тормози повече.

— Не бъди задник.

— Тя не ме иска там, Арч. — С това разговорът по темата бе приключен.

— Кой не те иска? — попита сладък познат женски глас иззад него.

Грей се усмихна през рамо на Роуз и свали краката си от масата.

— Никой. Просто обсъждахме предстоящата сватба на Бронте.

Устните на Роуз се извиха в усмивка, когато тя се доближи към него.

— Господа да обсъждат сватбени приготовления? Мисля, че светът явно свършва.

Тя вдигна чашата му и отпи от студената лимонада. Беше невинен и съвсем несъзнателен жест, но и един от най-възбуждащите, който Грей някога бе виждал.

Арчър се засмя, очевидно сляп за състоянието на брат си.

— Луцифер обува ските си, докато говорим. А за мен, опасявам се, е време да тръгвам. Обещах на мама, че ще ги придружа с Бронте на бала довечера и трябва да си намеря подходяща маска.

— С нетърпение очаквам да се опитам да те разпозная — отбеляза Роуз с усмивка, която изглеждаше леко унила. Въпреки това Грей се почувства неловко.

— Аз също. — Арчър целуна ръката й, преди да се наведе към Грей и да прошепне в ухото му: — Задник.

Понякога Грей мразеше брат си.

Роуз не изгуби нито миг. Когато Арчър си тръгна, тя се обърна към Грей с проблясваща в очите й решителност.

Мога ли да говоря с теб?

— Разбира се! Ти си моя съпруга и никога не трябва да искаш разрешение, за да говориш с мен, Роуз. — Знаеше, че му предстои нещо неприятно.

Подозренията му се потвърдиха, когато тя предпочете да остане права, вместо да седне до него на масата.

— Искам да дойдеш с мен на бала в „Сейнт Роу“ тази вечер. Знам, че трябваше да те попитам по-рано, но си помислих… помислих си, че е по-добре да го оставя за последния момент.

Защото така щеше да му е по-трудно да откаже? Сърцето му се сви болезнено. Беше простичка молба, която всяка съпруга можеше да отправи към мъжа си и повечето мъже щяха да приемат. И значението на този бал не му убягваше. Първата им среща беше на маскен бал в клуба, при това в четвъртък вечер. Съдбата не можеше да му избере по-добро изпитание.

— Ще си прекараш по-добре без мен. — Това не беше директен отказ.

Тя скръсти ръце под прекрасните си гърди.

— Не, няма. И не разбирам как очакваш да посрещна всички клюки сама.

— Не очаквам да правиш нищо. Изглежда ти си тази с очакванията. — О, да, браво на него, беше толкова мъжествено да минава в отбранителна позиция.

— Грешно ли е от моя страна да очаквам да се държиш като мой съпруг?

— Много съпрузи не присъстват на баловете със съпругите си.

— Да, но тези съпруги си намират някого, който да им прави компания по-късно.

Грей се изчерви, когато осъзна думите на Роуз.

— Смяташ да си хванеш любовник ли, Роуз?

— Разбира се, че не — отхвърли тя съмненията му като каприз на малко дете. — Просто искам ти да дойдеш с мен. Ти си херцог, за бога. Можеш да им кажеш да вървят по дяволите и да приключиш с всичко това. Няма от какво да се страхуваш.

Явно не можеше да го разбере. Смяташе, че е само това, че той е страхливец. Заболя го, не, ядоса го по-скоро. Но как да я накара да разбере?

— Не ме е страх от тях, Роуз. — Не и в действителност. — Просто не искам да се събирам с тези хора. Не ги харесвам.

— Не може да не харесваш всички.

Грей се изправи, неспокоен от неравнопоставените им позиции. Вече чувстваше превъзходството й, нямаше да го допълва, като остава седнал.

— Когато бях… наранен, спомняш ли си някой да е дошъл да ме посети? Друг, освен членовете на семейството ми.

Тя се намръщи и се замисли.

— Спомням си, че в началото дойдоха един или двама господа.

Той не се изненада, че тя не ги разпозна, когато ги беше срещнала с Арчър.

— Уестхейвър, Блекбърн, графът на Отли, и братовчед ми Ейдън Кейн. Двама от другарите ми в разгула. Да, те идваха за малко, но също се отказаха. Никой не се интересуваше, Роуз.

— Значи се заключи, защото се самосъжаляваше?

Отчаяна въздишка се отрони от устните му и той прокара ръка през косата си.

— Казвам, че никой не се интересува дали излизам от къщи, или не. Нямам други приятели, освен теб. И защо, за бога, ще искам да отивам някъде, където не съм желан?

— Аз не съм ли достатъчна причина?

— За бога, никога не съм казвал това! — Всемогъщи боже, тази жена успяваше да извърти всичко около себе си. Сякаш той не искаше да излезе, само за да я нарани.

— Няма нужда да го казваш. — Долната й устна потрепна.

— Какво е това, Роуз? Някакво глупаво предизвикателство от рода на „Ако ме обичаш, ще го направиш“?

Тя пребледня, като изключим двете ярки червени петна на страните й.

— Това е долно дори за теб. Не, не е предизвикателство, Грей. Това е чистата истина. Ако аз означавах нещо за теб, нямаше да ме караш сама да се изправям пред клюките.

— Не става въпрос за клюките, Роуз. И със сигурност няма нищо общо с теб.

— А за какво става въпрос тогава?

— За мен. Тези хора се преструваха на мои приятели. Те ме боготворяха и глезеха, все едно бях крал. Тогава не заслужавах вниманието им, а сега не го искам.

— Значи става въпрос за наранената ти гордост, така ли?

— Срамувам се! — извика той, останал без капка търпение. Господи, наистина ли си призна? Да, призна си и се почувства така, сякаш от плещите му е паднал товар. — Срамувам се от факта, че не бях достатъчно добър човек, за да задържа двамата приятели, които имах, освен баща ти. Срамувам се от мъжа, който бях, и от това, че ти научи някаква част от миналото ми. Срам ме е от това как се скрих и потвърдих всички обвинения, от това, че опетних и теб с ужасната си репутация — при това напълно заслужена. И ме е срам, че бях прекалено погълнат от себе си, за да видя колко отчаян е баща ти. Можех да му помогна и трябваше да му помогна по-рано.

Тя го гледаше с широко отворени очи и леко разтворени устни, които се движеха, но не излизаше звук. Тя беше безмълвна — факт, за който той би се поздравил, ако можеше да прекъсне монолога си.

Вместо това продължи.

— Наранявам хората, Роуз. Не само жените. Прелъстявах жените на мъже, които ме смятаха за приятел, и нито за момент не се замислях как ли се чувстват те от това. Използвах жените за свое собствено удоволствие и се замислях дали да продължа да ги виждам, единствено ако на другия ден успеех да си спомня името им. Заслужавам този белег. Заслужавам и много по-лоши неща и никога не съм разбирал защо Бог ме остави да се измъкна толкова лесно. И да, страхувам се. Радваш ли се, че ме чуваш да го признавам? Страх ме е, че ако се завърна обратно в този свят и чудовищата в него ме приемат обратно, аз отново ще се превърна в онзи ужасен мъж.

Той по-скоро би умрял, отколкото да позволи това да се случи.

Роуз пристъпи към него и нежните й ръце обгърнаха лицето му.

— Ти не заслужаваш този белег, Грей. Не ме интересува какво си правил в миналото си и ти не заслужаваш да носиш тази вина със себе си повече. Ти не си този мъж. Знам го, дори ти да не го знаеш.

— Как го знаеш? — погледна я Грей скептично.

— Защото онзи мъж не би прибрал под закрилата си детето и вдовицата на съсипан благородник. Татко е знаел, че може да ти се довери за нас, Грей. Това нищо ли не значи? Ако ти все още беше онзи мъж, никога не би се оженил за мен и със сигурност нямаше да изговаряш всички тези неща, за да ме убедиш колко ужасен човек си.

Той се намръщи.

— Баща ти ме предупреди да стоя настрана от теб.

Тя се усмихна сладко.

— Каза и на мен да не се доближавам до теб. И двамата сме виновни за брака си, макар че аз отказвам да го приема като грешка. А ти?

— Не, разбира се, но се опасявам, че ти ще промениш мнението си.

— А аз смятам, че ти си идиот. — Тя го целуна леко по устните и отстъпи. — Никога няма да съжалявам, че се омъжих за теб, Грейдън Кейн, но няма и да живея в затвора, който ти наричаш свой живот. Ще излизам в обществото и нека говорят. Знам кои са приятелите ми и това е единственото важно нещо. Но няма да позволя на наранената ти гордост и на срама да ме спрат да се радвам на живота. И ти не трябва да го правиш. Време е да се откъснеш от миналото, Грей. Там няма нищо повече за теб.

Зашеметен, той я наблюдава как пристъпи към вратата. С ръка на дръжката, Роуз се обърна още веднъж към него и го погледна нежно.

— Ако промениш решението си, тази вечер ще бъда в „Сейнт Роу“ на благотворителния маскен бал на лейди Дуейн. Би било чудесна възможност да я оневиниш за нападението над теб, не мислиш ли? Идеалният момент за теб да се завърнеш отново към живота.

Наистина ли? Звучеше му като идеалната възможност да се остави на милостта на вълци.

— Не те заплашвам, Грей. Обичам те с цялото си сърце, но мога да изчакам само определено време. Не мога постоянно да приемам отказа ти за неща, които са важни за мен. Не искам да те губя, Грей, но не мисля, че ще ми оставиш избор.

С тези думи, надвиснали като сатър над главата му, тя отвори вратата и излезе от стаята. Грей остана сам, както предпочиташе, преди Роуз да влезе в живота му.

Как изобщо можеше да го обича, когато не го познаваше? По дяволите, та той не можеше да се познае вече.