Шели Кинг
Всичко започна в книжарничката на Хюго (6)

6
Ръкавицата на Венера

Ще се кача на гърба на кит и ще прекося океана, за да седна до теб и да те хвана за ръка.

Хенри

Сключих сделка със себе си, докато гледах как слънцето се показва през малкото прозорче в офиса на „Водното конче“. Когато светлината достигне ъгъла на бюрото, щях да стана от дивана и да се върна на работа. Това беше преди половин час. Слънцето вече беше огряло голяма част от бюрото, а аз все още лежах на дивана в офиса, облегнала глава на комплекта за бърза помощ при земетресения, който се състоеше от одеяло, котешка храна и водка. Не можех да си позволя да се размотавам наоколо по този начин. Трябваше да местя кашони с книги, да си пазя гърба от умопобъркания Грендел, а, да, и да се подготвя за обяда с Ави по-късно. Просто трябваше да си почина десетина или двайсет години и щях да съм добре.

Не ме мъчеше махмурлук. Просто си седях на това огряно от слънцето място, мислех си за миналата вечер и усещах онова затопляне в корема всеки път, когато си представях Раджит. Беше такъв любовник, какъвто си го бях представяла, дори и с непохватността на първия път. Беше сладко и вълнуващо да си с нов човек. А след това той се промъкна у Хюго и се върна със сирене, ябълки и белгийска бира. Разказа ми със закачливо театралничене как наскоро бил в някакъв ресторант в Напа, където всички ястия в менюто били цели фрази с позитивно звучене, така че, когато поръчвал, казвал неща от рода на: „Бих искал сияние, пълно със здраве и светлина с безкрайна радост отстрани“. Не знам дали беше заради Раджит, или заради секса, но в този момент имах чувството, че мога да произнеса тези думи напълно сериозно.

Той стана около 4:00 ч. сутринта и аз го изпратих до вратата. Целувахме са на прага, докато си представях колко хубаво ще мирише леглото ми — на него и на мен — когато си легна. Той си отиде, а аз останах сама със сладкото усещане.

Вратата на офиса на „Водното конче“ изскърца и Хюго се вмъкна вътре, тръгна бавно и целенасочено към мен и остави на пода висока чаша със светлокафява течност.

— Клин клин избива?

— Вода с ябълков оцет и мед — отвърна той. — Най-доброто питие срещу махмурлук.

— Добре съм — казах, като се протегнах и се почесах по корема с две ръце, както бях виждала Хюго да прави толкова много пъти.

Той отиде до бюрото си и седна на стола. Опъна краката си, кръстоса глезени и започна да преглежда пощата. Седяла съм на какви ли не офисни столове и без колебание мога да заявя, че столът в офиса на „Водното конче“ влиза в графата „престъпление срещу човечеството“. Обаче Хюго изглеждаше все едно се е настанил в хамак между две палми.

— Да разбирам ли, че говорим за Раджит? — попита той.

— Знам, че ти е приятел. Странно ли се чувстваш?

Той се усмихна.

— Маги, ако имах проблем с това приятелите ми да спят заедно от време на време, щях да съм един много самотен човек.

Хюго отвори едно писмо и се зачете за момент, преди да го пъхне в джоба на ризата си. Потърка брадата си и си пролича, че се е отнесъл някъде далеч в мислите си.

Почудих се какво пише в писмото. Вях започнала напоследък да се занимавам с всички сметки и бумащината. Робърт се правеше на ударен, но знаех, че всеки път, когато говорим по работа, вътрешно танцува танца на радостта на счетоводителите. Двамата се бяхме отказали да убеждаваме Хюго и Джейсън, че трябва да вземем някакъв компютър втора употреба със софтуер за продажби на дребно. Вместо това всеки ден влачех лаптопа си и вкарвах всички продажби за деня в онлайн счетоводната програма, с която работеше Робърт. Докато въвеждах приходите, Робърт въвеждаше разходите, така че можех да преценя финансовото състояние на „Водното конче“. И това, което виждах, беше окуражаващо. Преди да започна работа в книжарницата, счетоводният баланс на „Водното конче“ беше толкова повдигащ духа, колкото някой филм за изгладнели сирачета. Но напоследък забелязвах леко подобрение. Беше наистина малко, но определено беше покачване на продажбите — светъл лъч надежда.

— Мога да се погрижа за това вместо теб — посочих аз плика от писмото.

— Не, не — каза Хюго, като потупа джоба на ризата си. — Това е лично за мен.

От дивана видях, че върху плика е логото на компанията, която стопанисваше нашата сграда. Реших да оставя нещата така. Като цяло се справяхме добре с наема, сметките и други подобни разходи. Никога не беше сигурно дали ще има за надниците, но все пак винаги си получавахме парите, които идваха от частна сметка от капиталови инвестиции. Един път попитах Хюго за това и той ми отговори, че парите са от патенти, които направил в студентските си години в Калифорнийския университет. Не беше невероятно богат, но не разчиташе на доходите от „Водното конче“. Обаче аз не исках книжарницата да изсмуче всичките му пари. Вече имах още една причина бизнесът да потръгне.

— Маги, относно Раджит…

— Джейсън вече ми каза — прекъснах го аз.

— Джейсън? Какво ти е казал?

— За Дебора и за другите — отговорих. — Значи е донжуан. Мисля, че и аз мога да се пробвам за известно време. Какъв е женският вариант? Доня Жуана? Харесва ми.

— Маги.

— Какво? Този живот с необвързване изглежда ти се отразява добре. Изглеждаш толкова щастлив.

Очите му се разшириха за секунда, като че ли изглеждаше изненадан, че мисля така, а тази негова реакция пък изненада мен. Според мен, а и според всеки друг, който е стъпвал във „Водното конче“, Хюго беше най-доволният и щастлив от живота си човек. Сега обаче изражението му омекна и стана леко резервирано, а аз осъзнах колко глупаво беше да си мислиш, че можеш да отгатнеш как се чувства някой друг.

— По-добре си изпий тоника — каза Хюго и отново потупа джоба на ризата си. — Джейсън има нужда от помощта ти.

Когато си тръгна, станах от дивана и погледнах стола му. Беше тихо в стаята, преди той да дойде, но сега вече беше празна.

 

 

— И така, как процедираме? — попита Ави. — Аз плача малко, разказвам ти каква кучка е тя и така нататък.

Седяхме на една от масите на тротоара пред любимия й тайландски ресторант на улица „Кастро“.

Наистина нямах представа какво мога да очаквам от тази среща. Обаче Ави изглеждаше нахъсана и готова да превземе света. Дори беше поръчала храната, преди да отида, като каза, че кърито пананг тук е най-доброто на целия полуостров.

— Не го ли правиш често? Излизане само по женски? — попита тя.

Отпих голяма глътка вода и ми се прииска да беше водка.

— Най-добрият ми приятел е Дизи. Той гледа на връзките като на градски спорт, така че няма много „това копеле“ или „ти заслужаваш нещо повече“. Просто продължаваме напред.

— Значи онази вечер, когато ми говори окуражаващо…

— Беше ми за първи път — отговорих аз.

— Боже, иска ми се да не бях отказвала цигарите — Ави докосна с пръст горната си устна.

Каза ми, че при нея винаги било трудно с жените приятели. Винаги искали нещо от нея. След като видях членовете на читателския клуб, разбирах защо има такова чувство.

— Аз не съм по-различна — казах. — Аз също искам нещо от теб.

— Да, обаче ти си признаваш. Това те прави различна.

Поискахме листа с вината и поръчахме каберне. Ави извади от чантата си малка бутилка с лют сос, за да овкуси допълнително лютивото си къри с морска котка, което си беше поръчала.

— Знаеш ли какво не мога да разбера във всички тези филми за женски приятелства? — попита тя. — Откъде намират толкова време да прекарват заедно?

— Разбирам те — отвърнах. — Всичките тези брънчове и коктейли… Кога намират време да си изперат дрехите?

— Или пък да отидат на пазар?

— Или да изчистят тоалетната?

— Точно — отвърна тя по такъв начин, че си помислих, че Ави не беше виждала четка за тоалетна чиния с години или пък дори никога.

— За истинските жени — каза тя и взе чашата си, за да се чукнем.

И така започнахме нашето приятелство. Разказах й за Раджит.

— Значи без телефонни номера, без съобщения? Той просто се появява? И сексът е страхотен? — попита тя.

— Ами, да, мисля, че може и така да се каже.

— Не мисля, че бих могла да накарам някоя жена да се съгласи на такова нещо — каза тя, но не продължи мисълта си и добави: — Трябва да спра да излизам с толкова млади жени.

Чувствах се добре. Ядяхме къри и пиехме вино на сянка под чадър, вместо да работим. Обаче точно тогава работата ми ме намери.

Отпивах от втората си чаша каберне, когато вдигнах очи и видях Джейсън.

— Какво, по дяволите, правиш? Все още си седиш тук? — започна той.

— Успокой се — отвърнах аз.

Хората от другите маси се обърнаха и ни загледаха.

— Не беше в книжарницата почти цялата сутрин, а сега пък закъсняваш с 30 минути след обедната почивка.

Хюго си беше взел почивка този следобед и бях казала на Джейсън, че ще се върна навреме, за да може да отиде да се види с приятели и да гледат филмовия маратон на „Бойна звезда Галактика“ по канала за научна фантастика.

— Просто заключи и тръгвай. Идвам след малко.

Джейсън ме зяпна с поглед, който казваше, че му съсипвам живота. Откакто започнах да работя във „Водното конче“, той нямаше почти никаква възможност да сяда на креслото за четене и не можеше да се примири с този факт. Сега обаче бяхме от един отбор, другари във великото начинание да превърнем книгите от нежелани в търсени. По дяволите, бях почистила целия раздел с исторически книги за малкото време, което прекарах в книжарницата тази сутрин. Това ми даваше право да седя във всяко продупчено кресло, на което не се беше настанил Хюго, и нямаше да отстъпя това си право на никого. А що се отнася до днес — какво толкова, ако Джейсън изпуснеше началото на първоначалната атака на сайлоните? Животът е тежък.

— Не мога да си тръгна сега, глупачке. Целият ми ден се провали. Има прекалено много хора в книжарницата — отвърна той.

— Какви ги говориш?

— Клиенти! Нали се сещаш — хора, които купуват книги. Книжарницата е претъпкана. И цялата вина е твоя. Трябваше да помоля Тоалетната на ЦРУ да наглеждат книжарницата, за да дойда тук.

Той се отправи възмутен обратно към „Водното конче“, отвори вратата със сила и изчезна вътре. Докато гледах натам, десетина души влязоха в книжарницата след него. Десет.

— Ави, мисля, че трябва да тръгвам.

— А аз мисля, че трябва да дойда с теб.

Хвърли пари на масата до недовършения ни обяд и забързахме към „Водното конче“. Челюстта ми увисна, когато влязох вътре. Беше пълно с хора. Джон от Тоалетната на ЦРУ се появи измежду рафтовете с цял наръч книги. Вървеше след две жени на високи токчета и прекалено силни парфюми, които бях виждала на реклами за недвижими имоти във вестник „Маунтин Вю Войс“. Двамата Майк смятаха покупките на хората и прибираха парите в касата. Зад всеки човек, на когото помагаха, имаше още по трима или четирима, които си бяха избрали поне по десетина книги.

— Мисля, че ми беше казала, че книжарницата не се справя — каза Ави. — Обаче въобще не ми изглежда така.

Беше пълно с хора и през следващите два часа. Клиентите продължаваха да идват, книгите изчезваха, а парите се трупаха. Групата на Джейсън се грижеше за касата. Ави се разхождаше из книжарницата и снимаше щастливите клиенти с телефона си.

— Това ще седи добре на фейсбук страницата — каза тя.

Двамата с Джейсън обикаляхме из цялата книжарница, за да намерим книгите, които хората търсеха. Това не беше проблем в перфектно подредения раздел за научна фантастика и фентъзи на Джейсън. Но в останалата част от книжарницата бяхме само аз и множество кутии с книги. Никога през живота си не бях работила толкова. Мозъкът ми прегря от усилието да открия книгите, за които питаха клиентите, и цялото ми тяло ме болеше от местене на кутии, докато търсех тези съкровища.

И изведнъж, след два часа всичко приключи. В книжарницата отново настъпи спокойствие. Прибавих кредит към сметките на Тоалетната на ЦРУ заради помощта им, а след това се настаних на креслото срещу Ави, която държеше пластмасова чаша вино в ръка, появила се незнайно откъде.

— Отскочих до магазина отсреща — каза тя. — Реших, че ще имаш нужда.

Джейсън се появи измежду рафтовете, като буташе колелото си към входната врата.

— Мразя хората от Meetup^[1] — каза той. — Група от някакви необвързани хора над 40 години видяла уебсайта на книжарницата, разлигавили се и решили да ми съсипят следобеда.

— Значи вече работиш в книжарницата, не си доброволец? — попита Ави, след като Джейсън излезе.

— Да, стана случайно.

— Това е чудесно. Иска ми се да бях направила нещо такова, когато бях на трийсет. Отделяш време за нещата, които обичаш да правиш.

— Не обичам да правя това. Сериозно, огледай се наоколо. Това е… това е изморително.

— Маги — отвърна тя, като се приведе към мен. — Това е книжарница. Кой не би искал да прекара дните си в книжарница?

— Някой, който знае колко здраво се работи в книжарница. Обичам да чета. Обичам Хюго. Обаче не обичам „Водното конче“.

Разказах й как идват хора с кутии с книги, които подозирах, че са им отказали да ги вземат на бунището. Тези кутии са си седели в гаражите им върху петна от моторно масло и са се просмуквали с вода от течовете на бойлера. Имаше една кутия, която беше дом за колония щипалки, а друга пък беше лобното място на един опосум. Книгите миришеха на евтини пури, алкохол и дори се усещаше остатъчната миризма от семейното барбекю. Собствениците им искаха най-добрата цена за тях, която ние не им давахме, а също така искаха парите си в брой, което също не предлагахме. Също така на мен се падаше честта да търча като побъркана до магазина за китайски билки, за да купувам ароматни пръчици „Огнен дракон“, които прикриваха всякакви миризми.

— А колко много са книгите — продължих аз. — Просто няма как да ти опиша планините от книги. И продължават да идват още.

— Колкото повече клиенти имате, толкова повече книги ще напуснат книжарницата.

Пресуших чашата си с вино и отпуснах глава в ръцете си.

— А аз съм фалирала във всички отношения — продължих. — Видя какво беше днес. Работя за 10 долара на час. Ави, нуждая се от работата в „Аргонет“. Ще приема и по-малка заплата. Не ме интересува. Просто не мога да върша това.

Ави взе бутилката вино от ръцете ми и я остави на масата.

— Бордът търси купувач за „Аргонет“. Последната финансова инжекция е само за да продължи да работи, докато не се появи някой, който да го купи.

Това беше краят. „Аргонет“ беше като всички други компании, за които бях работила преди. Просто не бях участвала в създаването на другите компании — качвах се на въртележката, когато вече се въртеше. С „Аргонет“ обаче бях нагласила всичко — бях избрала кончетата и музиката и бях включила въртележката. Аз и Дизи.

— Съжалявам, ако съм те изненадала неприятно — каза тя.

Поклатих глава и се опитах да сподавя риданието, което си беше проправило път с помощта на чашата вино. Мисля, че от известно време се досещах, че в крайна сметка това ще е съдбата на „Аргонет“. Просто не исках да го повярвам.

— Дизи ще се оправи — каза Ави. — Хора като него винаги се справят. Купувачът ще му предложи да остане на работа, както и на инженерния екип. Всички останали просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще стане. Но те ще получат добри обезщетения, Маги. Ще се погрижа за това.

Помислих си колко отдавна моето собствено обезщетение се изпари.

— Ами аз?

— Ти трябва да продължиш напред. Няма връщане назад. И ще е добре, ако не кажеш нищо на Дизи.

— Той знае, нали? Все пак е главният инженер.

— Разбира се. Но ти не би трябвало да знаеш. По-правилно беше да кажа, че е най-добре за мен, ако ти не кажеш нищо. На никого.

Допихме виното, а аз измъкнах половин бутилка джин от офиса на Хюго и я смесих с кенче газирана лимонада без захар, която най-вероятно беше на Джейсън. Обърнахме креслата в предната част на книжарницата с гръб към улица „Кастро“, така че да гледаме към вътрешността на „Водното конче“.

— Сигурна ли си, че не обичаш това място? — попита ме Ави.

— Добре де, може би малко.

— Дай му малко време. Хубаво е, че има такова място в квартала. Грижи се за него.

Тя се зарови из чантата си „Прада“, която сигурно струваше колкото месечния ми наем, и извади пожълтяла страница от моето копие на „Любовникът на лейди Чатърли“. Разпознах почерка на Хенри по бялото поле на страницата.

Тази сутрин стоях на пътеката и слушах шума от водата. Затворих очи и си представях, че те усещам. Думите ти туптят на страницата, така че въздухът около теб сигурно трепти. Усетих лек полъх и чух пърхане на крила. Отворих очи, сигурен, че ще видя лицето ти. Цветя и аромат на кайсии във въздуха. Може би само една част от теб ме откри там, част от теб, която не мога да докосна. Но беше достатъчно. За днес това беше достатъчно.

Хенри

Обърнах страницата и видях отговора на Катрин.

Миналата нощ те сънувах. Не можех да те видя, но ти беше при мен и ми говореше с тих глас, изпълнен с обещания.

Катрин

— Намерих я под стола, на който седя на последното събиране на читателския клуб. Трябваше да ти я върна по-рано. Просто не бях готова да се разделя с нея.

Тя си тръгна, а аз все още седях на креслото и държах страницата от „Любовникът на лейди Чатърли“ с бележките по нея. Взех раницата си иззад креслото и бръкнах в големия джоб, където държах книгата на Хенри и Катрин. Джобът обаче беше празен. Книгата беше изчезнала.

 

 

Следващия вторник сутринта двамата с Хюго бяхме сами във „Водното конче“. Джейсън не беше на работа, защото си беше взел почивка като никога. Беше дошъл моят ред. Отне ми два дни отново да подредя раздела за любовни романи, след като Джейсън ги беше наредил по цветове. На този етап бях сигурна как Джейсън си мислеше, че ще подмина обидата и ще го оставя да се измъкне безнаказано. Грешеше.

Разделът за научна фантастика и фентъзи се намираше по рафтовете на западната стена на книжарницата и стигаше чак до ъгъла и до вратата на офиса на Хюго. Докато останалата част от книжарницата приличаше на лабиринт от улички в средновековен град, разделът за научна фантастика и фентъзи на Джейсън беше като проектиран от римски архитекти. Изданията с меки корици бяха отделени от малкия формат с дребен шрифт, а поредиците като „Стар Трек“, „Междузвездни войни“, „Конан Варварина“, „Убежището“, „Светът на крадците“ и така нататък и така нататък, бяха отделени от всички останали в друга секция.

Не знаех много за света на научната фантастика и фентъзито, но бях изкарала достатъчно време с Джейсън във „Водното конче“, за да знам едно нещо. Трябва да уважаваш поредиците. Книги от една поредица трябва да са на едно място, което не е голям проблем, ако са написани от един и същи автор. Но някои поредици, като „Междузвездни войни“ например, имаха много различни автори, но все пак вървяха заедно, защото бяха част от една поредица. Днес обаче щях да ги освободя.

Книгите от „Междузвездни войни“ бяха много търсени от клиентите на „Водното конче“ и заради това човек си мисли, че Джейсън би ги наредил отпред на видно място. Той обаче ги криеше на последната редица в най-затънтения ъгъл на раздела, далеч от очите на обикновените зяпачи. Ако някой го попиташе къде се намират, Джейсън се насочваше с бавна крачка към раздела и задаваше въпроси от рода на: „Какво означава акронима СИД в СИД изтребителите?“ или пък „Какво представлява Облачния град?“ Ако отговорите бяха правилни, Джейсън водеше човека до съкровищата си и му правеше отстъпка. Ако отговорите бяха неправилни обаче, той махаше по посока на раздела и не обръщаше повече внимание на виковете за помощ, когато клиентът се изгубеше. Също така там някъде дебнеше Грендел, чието любимо място за спане беше в този раздел, така че не се изключваше и възможността да изгубиш някой крайник.

Аз обаче имах предимство, докато си проправях път към поредицата „Междузвездни войни“. Знаех точно къде се намира Грендел — спеше в уютната си дупка, която Джейсън беше издълбал за него на четвъртия ред на височината на рамото ми точно под поредицата за Конан Варварина. С крайчеца на окото си — никога не беше добра идея да се изправиш очи в очи с Грендел, освен ако не си носиш собствена банка кръв — видях как вирна глава и приклекна готов за нападение. Бях с ръкавици за ски и тъкмо когато се приготвяше да ме перне с лапа, аз го хванах. Зловещи писъци се разнесоха из книжарницата, докато изтичах до задната част на „Водното конче“ и го изхвърлих през вратата до кофите за боклук.

Взех цяла купчина книги от „Междузвездни войни“ и погледнах гръбчетата. Трой Денинг. Отне ми малко време да го напъхам при буквата „Д“ в основния раздел за научна фантастика до романите на Кори Доктороу. Джеймс Лучено, Кевин Уейн Джетър, Роджър Макбрайд Алън, Тимъти Зан. Всички тези автори от поредицата за „Междузвездни войни“ си намериха нов дом сред братята си по азбучен ред. А когато свърших, преместих няколко от авторите с „Я“ на празния рафт най-долу, за да прикрия стореното.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита ме Хюго.

— Повече от това, че искам да изглеждам като Салма Хайек.

— И си сигурна, че не го правиш, защото си разстроена, че изгуби „Любовникът на лейди Чатърли“?

— Не искам да говоря за това.

Бях прекарала последните двайсет и четири часа в търсене на книгата. Двамата с Хюго не успяхме да я открием никъде — нито във „Водното конче“, нито в апартамента ми. И колкото и да се опитвах, не можех да се сетя къде съм я оставила за последно. Винаги я слагах в раницата си без изключение. А сега беше изчезнала, най-вероятно след като хората от Meetup наводниха книжарницата, а моята раница през цялото време беше на разположение на всеки, който е искал да открадне нещо от нея. Глупачка, глупачка, глупачка. Сега Хенри и Катрин бяха в нечии чужди ръце, изгубени за мен. Искаше ми се крадецът да беше взел портмонето ми вместо книгата.

Хюго беше отишъл до „Къпа Джо“, за да купи кафе мока, а аз се бях захванала с книгите за доктор Ху, когато следобедният бриз донесе лек мирис на скъп парфюм. Обърнах се и видях едно двайсетинагодишно момиче с лице, озарено от трепетно очакване, което човек би си помислил, че пази само за малки кученца или за член на Coldplay. Поглади с пръсти краищата на правата си руса коса, която беше вързала с избеляла бандана, за да не пада върху лицето й. Под оръфаните краища на дънковата й пола забелязах чисто нови сандали, които, ако паметта не ме лъже, бях видял на Zappos.com за около 400 долара. Искаха се доста пари и усилия, за да изглеждаш като типичното модерно хипи.

— Тук ли работите? — попита тя.

— Работа е доста относително понятие тук — отговорих аз, докато се мъчех да напъхам една книга в новото й местообитание. — Може да се каже, че съм упълномощена да ви помогна.

— Търся Джейсън.

— Днес го няма. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Не — отговори тя и продължи да зяпа наоколо. — Исках просто да се видя с Джейсън.

Огледах я подробно. Добре оформени мускули на ръцете и плосък корем от ходене с години на уроци по танци, според моята преценка. Прекалено силен загар на кожата за района на Сан Франциско, където плажовете виждаха повече мъгла, отколкото слънце, затова реших, че наскоро е ходила с родителите си до Мексико или пък Карибите. Меката кожа на ръцете и новият маникюр с блестящ розов лак ме наведоха на заключението, че пътуването не е включвало строене на домове за бедните. Дори и тениската с лика на Че, завързана точно над пъпа с пиърсинг, не можеше да прикрие миризмата на пари. Как Джейсън въобще се е появил на радара на такова момиче?

— Мога да му предам нещо — казах аз.

— Ще му оставя бележка — отвърна тя.

Извади малък бележник от ленената си чанта, върху която се мъдреше изрисуван надпис „Свобода за Тибет“. Стараех се да не гледам над рамото й, докато тя подпираше бележника на стената и пишеше. Добре де, не се стараех толкова много.

Скъпи Фредерик,

Пътувах до вашето кралство, сър, за да видя със собствените си очи всички богатства, които ми описахте. Наистина са за чудо и приказ. Все още обаче не съм пристъпила в гората, не и без напътствия. Ще се върна, когато можете да ми посочите пътя.

Нимю

Фредерик? Кралство? Богатства?

Когато приключи, сгъна бележката един път, два пъти, а после продължи да я сгъва, докато не се получи оригами лебед. Сложи го в дланта си и я протегна към мен, все едно беше принцеса, която даряваше нещо безценно на някаква селянка.

— Искаш да го дам на Джейсън, така ли? — попитах аз.

— Да, на Джейсън.

— Нисичък мъж. Леко накуцва.

— Да, това е той.

Взех лебеда, а тя изпърха с пръсти в моя посока за довиждане и излезе през вратата, като почти събори Хюго, който се връщаше с кафетата ни. Проследих я с поглед, когато минаваше покрай „Къпа Джо“, където Групата с прекалено много татуировки и пиърсинг едва не изпопадаха от столовете си.

— Хюго! Тя търсеше Джейсън.

— Нашият Джейсън? — попита Хюго. — Нисичък, леко накуцващ?

— Да.

— Неведоми са пътищата на чудесата във Вселената.

Какви странни формули на Вселената бяха събрали заедно нея и Джейсън, почудих се аз. Излизаха ли заедно? Не можех да си представя Джейсън да излиза с някого. Щеше да му се наложи поне за пет минути да спре да си показва зъбите и да ръмжи и тогава цялото му същество щеше да избухне. Сега се замислих какво струва на човек като Джейсън да впечатли момиче. Никога не бях питала защо накуцва и какво се е случило с ръцете му. Нито пък за странната форма на главата му. Смятах, че ще е нахално от моя страна да питам, но истината беше, че се страхувах от отговора. Не исках да знам нищо за неговата тежка история. Нуждаех се той да си остане моят зъл враг. Но каквото и да беше сгърчило тялото му и изкривило десния му крак навътре, то едва ли беше направило живота му лесен, най-малкото пък що се отнася до любовта. А дори и той заслужаваше любов. Опитах се да си представя Джейсън влюбен, усмихнат, щастлив. Беше ли възможно? Какъв беше Хенри извън бележките му с Катрин? Беше ли като страшилището от детските приказки, което живее под моста? Заради това ли беше започнал да пише тези бележки, защото искаше да покаже на някого, че има красота и в него? Може би тази Нимю беше принцеса в крайна сметка и тук във „Водното конче“ търсеше своята си жаба. Надявах се той да е нейният принц. И най-вече се надявах, че тя си заслужава това превъплъщение.

Мислех си за всичко това, докато вадех книгите, които бях преместила, и ги връщах обратно, където Джейсън ги държеше, там, където им беше мястото.

 

 

Същата вечер двамата с Хюго се въртяхме около рафтовете с книги в „Аполо“, близо до мястото в средата на книжарницата, разчистено за среща с местна писателка. Мемоарът й тъкмо беше издаден от едно малко издателство в Бъркли и от „Аполо“ бяха наредили почти двайсет реда със столове, въпреки че се бяха събрали само десетина жени, облечени по последната мода от фестивала за изкуства и занаяти.

— И така, седях, изоставена в пустинята, сама с тялото, което ме беше предало, далеч от съпруга ми, който ме беше зарязал, децата, които сега не ми обръщаха внимание, и остатъците от една добра работа, която беше отишла при по-млада и жизнена жена. Тогава за първи път се замислих за самоубийство.

Беше ми малко странно да ръкопляскам, когато някой говори за самоубийство, но ентусиазмът на Хюго и на останалите беше заразителен и се присъединих.

— От колко време я познаваш? — попитах Хюго, докато ръкопляскахме.

— Порша? От края на 80-те, ако не се лъжа. Срещнахме се в един курс за пет начина да забавиш оргазма си в „Хюманист Сентър“. Излизах с инструкторката и тя ме използваше за демонстрациите. Опознах Порша, а и другите от курса, доста добре.

Бях молила Хюго много пъти, ако може да представя някои събития от живота си във версия, подходяща за деца. Той обаче често забравяше. Или пък може би това беше версията, подходяща за деца.

— И изгубихте връзка през годините? — попитах аз.

— Както става с повечето хора — отвърна той. — Когато видях, че идва тук… ами… всички тези спомени се върнаха.

Изчакахме всички хора, които искаха автограф, да си тръгнат и отидохме до масата, за да поздравим госпожица Порша. Беше висока над 1,80 и въпреки че не беше пълна, беше закръглена като палеолитната Венера с коса като захарен памук, боядисана в червен цвят, който не може да се намери никъде в природата. Прегърна Хюго със сила, която би задушила малко дете.

— Не съм мислела, че ще те видя да стъпиш в тази книжарница — каза тя, като го държеше за раменете и го гледаше така, все едно е намерила дизайнерска блуза в кофи за боклук. — Аурата ти изглежда много по-добре отпреди години. Прочистваш се от токсините, нали така?

Хюго ни запозна и тя обхвана с ръце лицето ми, все едно ме миропомазваше при някакъв обред.

— Скъпа моя започна тя, — надявам се да намериш толкова мъдрост във връзката си с Хюго, каквато намерих аз на твоите години.

— Порша — каза Хюго. — Маги не е…

— О, Хюго, тя е прекрасна — прекъсна го Порша като стисна бузите ми и заприличах на риба балон. — Ще пораснеш, моето момиче. Ще разцъфнеш така, както никога не си си и представяла. Богинята в теб ще се събуди и всичките ти бъдещи любовници ще ликуват, че си прекарала това специално време с Хюго.

— О, Порша — отвърна Хюго този път доста по-жизнерадостно, — това е толкова мило.

— Истина е — каза тя и стисна още по-силно бузите ми. — Тя е една млада жена с много късмет. Голяма късметлийка и много, много млада. На колко години е всъщност?

— Порша — каза Хюго и нежно отдръпна ръцете й от лицето ми. — Маги и аз не сме…

Мисля, че Хюго се зае да убеждава Порша, че не сме заедно, но не съм много сигурна, защото изпаднах в състояние близко до кататония за около две минути, а не знам каква беше причината: дали само мисълта, че с Хюго може да сме любовници, или липсата на кислород. И двете бяха еднакво възможни обяснения.

Следващото нещо, което си спомням, е как Порша чете на Хюго стихотворение от книгата си, докато служителите в „Аполо“ раздигат сгъваемите столове около нас.

— Отпивах от жизнерадостния нектар на твоята музика

и танцувах с призрака на любовта,

нашата сладка любов беше узряла

със заслепяващото удоволствие на страстта.

Когато свърши, двамата с Хюго се усмихнаха един на друг и той я потупа по ръката. Смяташе, че е написала стихотворението за него. Независимо дали беше така, или не, тя, изглежда, нямаше нищо против. Те си спомняха други времена, може би не по-добри от сега, но когато са били млади и може би по-неопитни.

Представих си бъдещето на Раджит, когато родителите му най-накрая се наложат, оженят го и го вкарат обратно в корпоративния свят. Представих си го в костюм и с къса прическа в някой скъп ресторант в кехлибарени цветове с бъдещата си съпруга и родителите й, а умът му се изплъзва от разговора и се връща към нощта ни заедно, или пък към други предстоящи нощи. Смятах, че имаме около два месеца най-много. Може би дори три. Малката ни игра — без контакти, без срещи — беше съвършена. Винаги я имаше изненадата, винаги имаше желание. Нямаше ги ежедневните изморяващи предателства. Щях да съм жената, която той желае, когато мислите му бягат от живота му, нямаше да съм тази, от която бяга. Никога нямаше да съм предадената или другата жена. Щях да съм единствената жена в един друг възможен негов живот.

Хюго и госпожица Порша се хванаха за ръце и изглеждаха леко замаяни и много щастливи. Казаха ми довиждане, като продължаваха да се гледат в очите, и си тръгнаха от „Аполо“. Изглеждаха толкова привлечени един от друг, колкото блондинката и червенокосата на първата им среща у Хюго. А аз отново бях сама и си мислех за уравненията на движението, които ни тласкат далеч един от друг и отново ни събират заедно.

Огледах се наоколо и видях всички тези хора, които вървяха из „Аполо“ с книги в ръце, разглеждаха канцеларските материали и списанията, докато песента на Нина Симон се носеше леко от колонките над нас. „Искам малко захар в чашата си. Искам малко сладост за душата си^[2].“

Седях на малко столче близо до литературните списания, където бях сигурна, че ще остана сама. Докато Нина пееше, аз разглеждах и си спомних списанието от студентските си години. Не пишех за него, но поддържах сайта, което си беше голяма работа по онова време. Всеки семестър излизаше нов брой и всички студенти, които работеха в него, поглъщаха историите с имена като „Ръкавицата на Венера“, „Мандрагора“ и „Червената река“. Това бяха истории, които четяхме с приятели на маса в „Уофъл Хаус“ в два сутринта, докато ядяхме задушени картофени кюфтенца и си сипвахме в кафето бърбън от манерка. Пресегнах се и извадих една купчинка списания от рафта, почетох малко, избрах си три, въпреки че всяко от тях струваше повече от надницата ми за един час работа. Само докато ги държах в ръце, усетих, че се възражда една моя версия, която бях забравила.

Отвори се пропаст дълбоко в мен. Хенри и Катрин ми липсваха. Липсваше ми книгата. Липсваха ми техните бележки. Имах ги всичките на снимки в сайта, но не беше същото. Липсваше ми да прокарвам пръсти по мастилените букви на страниците. Липсваше ми докосването до същите страници, до които се бяха докосвали и те. Мисълта, че книгата е в нечии чужди ръце, ми беше омразна, и ме болеше, че най-вероятно никога повече нямаше да я видя.

— Не е ли незаконно да си тук? — погледнах нагоре и видях Раджит надвесен до мен с няколко навити на руло списания в ръка.

Забелязах, че усмивката му избледнява в нещо друго, когато видя израза на лицето ми, все още зареяно в спомена на онези късни диви нощи. Погледът му загуби онзи палав блясък и стана по-мек и сериозен, застана на едно коляно, така че вече трябваше да повдигне леко глава, за да ме погледне. Протегна ръка и прокара пръст по кориците на списанията, които държах пред гърдите си, като едва-едва докосваше кожата ми.

— Какво четеш? — попита той.

Сложих списанията в скута си и той се приближи, за да отвори страниците и да прочете заглавията на историите. Въздъхна дълбоко, а аз се наведох напред и го целунах.

Отдръпнах се назад, но той ме спря, като плъзна ръка по моята. Стана, огледа се наоколо, придърпа ме към себе си, а после се скрихме в малкото пространство зад рафта с буквата „П“. И тогава ме целуна, но това не бяха нежните и закачливи целувки отминалата нощ. Този път целувките му бяха дръзки, можеха да изкачат планини. Притисна се към мен, така че усещах тялото му и книгите зад гърба ми. Прегърнах го по-силно, поглъщах го с кожата си, така че чувството да остане винаги с мен.

— Моят апартамент? — промълвих в ухото му.

Той поклати глава.

— „Водното конче“ — прошепна ми.