Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (22)

21.

Пейзажът в късния следобед беше едновременно пуст и красив на фона на оловносивото небе. Плътните тъмни облаци се движеха прекалено бързо, за да имат време да изцедят от себе си дъжд или сняг. Придържайки се към билото на планината, големият камион „Форд“ теглеше затворено черно ремарке и пъплеше едва-едва по калния път.

— Надолу е много по-страшно, отколкото нагоре — отбеляза Сара.

— На връщане ще бъдеш от другата страна и ще можеш да гледаш пейзажа — отвърна Джей, като насочваше вещо камиона и ремаркето.

— На връщане — повтори тя. — Кой е построил този… Е, предполагам, че това трябва да минава за път?

— Братята Уайс за сметка на Върмилиън преди около двеста години. Не мога да си представя да прекарвам крави по него, но за тежки машини е добър.

— Животните не усещат световъртеж — заяви Сара, като огледа разбитите скали, приличащи на извадени зъби.

Телефонът му измуча като Кинг Коуб. Той започна да го търси из множеството джобове на работния си панталон, който беше част от военна униформа — бе започнал да го предпочита пред дънките, когато не яздеше. Шумното разделяне на лепенките почти се губеше сред друсането по неравностите на пътя и мученето на телефона.

Сара улови волана с лявата си ръка.

— Благодаря — каза й той и прие обаждането: — Да, Хенри? Какво има?

— По дяволите, Джей, аз ти звънях, звънях…

— Здрасти, Бъртън. Другия път опитай с радиостанцията. Мобилната мрежа има обхват само на някои места, освен когато се движиш по хребета, което нямаше как да не знаеш, ако прекарваше повече време в ранчото.

— Къде си, дявол да те вземе?

— На стария път на Уайс. Какъв е проблемът?

— Някой е разбил склада в Джаксън — извика брат му.

— Какво? — Джей натисна предпазливо спирачката и спря, докато слушаше.

— Срязали са катинара и са го сложили прилежно отстрани. После са преровили всичко и са взели каквото им е харесало.

— Какво липсва? Кога е станало?

— Рано тази сутрин — високо отговори Бъртън. — И все още не знаем какво е откраднато. Шерифът иска да дойдеш и да провериш, като вземеш и опис.

— В момента се намирам на един черен път доста далече от града. Ти се оправяй с Куки.

— Връщаш се в Рибарското селище, а? Пак ще има страстна нощ.

— Намери си нещо и ти и ще престанеш да се интересуваш от личния ми живот — сряза го Джей. — А сега ми дай Хенри, преди да съм забравил, че сме роднини.

— Той загрява колата, за да можем да свършим някаква сериозна работа. Може би трябва да се замислиш да направиш същото. Не бързай да се връщаш.

Линията заглъхна. Джей изсъска нещо под носа си и прибра телефона обратно в един от джобовете.

— Беше Бъртън — съобщи той.

— Чух. Това момче не може ли да се оправя с регулатора на звука?

— Поне аз не съм забелязал. Складът ни в Джаксън е бил ограбен.

— И това чух — каза безрадостно тя. — Навсякъде ни преследва лош късмет. — Или лоши хора.

Но не изрече последните думи на глас. Джей и така си имаше достатъчно грижи.

— Затова няма да ходиш никъде без мен — отсече той.

От тона му й стана ясно, че капитанът беше отново на поста си.

— Това заповед ли е?

— Да, докато не разбера какво става.

Тя се наведе към Джей. Вече по-близо до него, доколкото позволяваше предпазният колан от окъсаната седалка на стария, очукан камион, плъзна длан между якето и ризата и се наслади на мъжката му топлина.

— Обирът не е съвпадение, нали? — попита тихо.

— Вторият път може и да е съвпадение — отвърна й с овладян гняв. — Третият вече е обявяване на война.

Това, което наистина го притесняваше, беше, че такъв вид войни се водеха от аматьори. Непредсказуеми като пролетни лавини и също толкова склонни да убиват. Начинът, по който бяха умъртвени старите Солванг, без причина, а само заради самата жестокост, потвърждаваше кървавата истина, че животът беше крехък, а смъртта — окончателен край на всичко.

Вдигна крак от спирачката. Тежкият камион отново запълзя по калния, неравен път. На билото, където земята се стелеше надолу във всички посоки, внезапно го обзе нереалното усещане, че се движи върху вкаменените останки на огромно животно, загинало при сътворението на света.

След километри неравно пътуване натисна бутона и свали прозореца откъм своята страна. Леденият въздух нахлу в кабината като мълния.

Сара го изгледа отстрани и вдигна яката си.

— Отивам да проверя теглича — каза й, като спря и изключи двигателя. — Долавям странен шум.

— Мога ли да ти помогна?

— Просто стой кротко на топло. Няма да ми отнеме повече от минута.

Преди да слезе, той извади пушката, но я остави на задното стъкло на багажника.

Сара застина толкова неподвижно, че започна да трепери от напрежение. Тогава си заповяда да диша. Той носеше оръжие и в Рибарското селище, а нищо не ни се случи. Всичко сега е зад нас. Картините на Къстър са добре опаковани и подредени в ремаркето отзад.

Всичко е наред.

Джей се върна в кабината и включи двигателя. Но остави прозореца спуснат, докато поеха отново по пътя.

— Нещо нередно с теглича? — попита тя.

— Нищо. — Поколеба се и добави: — Стори ми се, че чух хеликоптер. Но заради виенето на вятъра и трясъка по пътя няма как да съм сигурен. Може да си въобразявам.

Тя се опита да не трепери от студ. Думите му бяха студени. Просто информация. Никаква емоция.

Капитан Върмилиън се беше върнал и беше на поста си.

— Но не ти се вярва — позволи си да каже все пак.

Той не й отговори. Лицето му си беше същото, но вътрешният радар се беше включил и проучваше наоколо, опитвайки се да засече врага. Небесносините очи бяха тревожни и напрегнати.

Внезапно наклони глава и се ослуша внимателно.

Сара не чуваше нищо друго, освен тракането на ремаркето и свистенето на вятъра, който се опитваше да уговори облаците да си устроят буреносен празник.

— Трябва да си или луд, или много отчаян, за да се качиш на хеликоптер в такъв ден — каза той. — Силният вятър и въздушните джобове са смъртоносни, когато летиш ниско.

— Ниско?

— Съвсем близо до земята, извън обхвата на радарите. Шумът е оглушителен и отеква като адски рев из каньоните.

— Може да е изпаднал в беда. — Тя се наведе към прозореца и погледна нагоре.

— Не е изключено. Кажи ми, ако го забележиш преди мен.

Пътят се извиваше надолу, а пейзажът около тях започна да се променя — скалистите склонове отстъпваха мястото си на възвишения, осеяни с трепетлика и бор. Облаците бяха в оловносиво, преминаващо в долния им край в тъмносиньо и черно. Вятърът огъваше и тревата, и дърветата с еднаква лекота.

Седна изправена на седалката и отвори прозореца.

— Чувам го… — подхвана, но той я прекъсна:

— Аз също. Двигателите. Откъде според теб идва звукът?

Тя се ослуша и се намръщи.

— Отзад, може би по-скоро от дясната ми страна. Не мога да определя. Звучи някак странно, различно от хеликоптера на шерифа.

— Това е ехо — отвърна той. — Шумът се удря в склона на планината. Но той е нисък, затова се връща бързо.

Докато говореше, погледът му обхождаше терена в търсене на прикритие. Нямаше нищо достатъчно голямо, което би могло да ги скрие изцяло, освен гъста горичка на около километър разстояние. Но със скоростта, с която се движеха, все едно че се намираше на луната.

Нямаше да успеят да се доберат до дърветата, преди хеликоптерът да ги настигне.

Джей натисна педала на газта бавно, равномерно. Пътят се съпротивляваше на всяка крачка и караше камиона да се клатушка и да залита ту на едната страна, ту на другата. Все пак увеличи скоростта, докато Сара се друсаше и се опитваше да се улови за всичко, което успяваше да стигне, за да се задържи на мястото си.

Оглушителният грохот сякаш ги погълна.

— Може да е медицински полет — извика тя. — Само защото свързваш звука задължително с лоша новина, не означава, че…

— Медицинският хеликоптер е спасявал живота на много от моите хора — прекъсна я той. — Моя също.

За момент погледна в огледалото откъм пътническата седалка. В повърхността му се отразяваха зелени и бели отблясъци. А бръмченето вече се чуваше съвсем над тях. Няколко куршума се забиха в калта недалече от пътя. Единият облиза ъгъла на страничното огледало и го пръсна.

— Залегни!

Сара го изгледа втренчено и се захлупи по лице върху седалката.

— Не, долу, на мястото за краката — изкрещя той. — Давай, давай, давай!

Успя някак да разкопчае предпазния колан и се скри под контролното табло.

— Ами ти?

— Стой там. Доста ще друса. Движеща се мишена се улучва по-трудно.

— Но…

— Телефонът е в десния ми джоб — прекъсна я отново и тя веднага се зае да рови, за да го извади. — Обади се на 911. Ако не се получи, пробвай с радиостанцията.

— Защо да не я използвам още сега? — попита, като измъкна апарата.

— От полицейското управление проследяват мобилните телефони, от които се звъни на спешния номер.

Докато говореше, хеликоптерът вече ревеше над тях с увеличаващи се скорост и грохот. Джей извъртя волана рязко наляво, после надясно, което караше камиона да се накланя опасно и да се движи на зигзаг.

Въпреки че се мяташе като зар в кутия, Сара успя да набере трите числа.

Голямата машина спря, завъртя се и като се отдалечи от планинския склон, затанцува бавно във въздуха.

Джей изчисли траекторията почти толкова бързо, колкото и пилотът. И отново зави рязко наляво, едва удържайки тресящия се волан.

— Излизаме от пътя — предупреди, докато се мъчеше да овладее кормилото. — Успя ли?

— Свързах се веднъж, но връзката прекъсна. Сега опитвам отново.

Камионът подскочи по неравния терен толкова силно, че той едва не изскочи от седалката. Сара се предпазваше, както можеше. Телефонът се изплъзна от ръцете й точно когато операторът вдигна слушалката. Протегна се да го вдигне, но в същия момент се удариха в голяма скала.

— Безопасно ли е вече да седна — попита с треперещ като тялото си глас.

— Стой долу — нареди той. — Прозвуча ми като пистолет „Узи“, двайсет и втори калибър, пълен автоматик.

— Какво означава това?

— Мунициите изгарят бързо, така че за да ни убият, трябва да се приближат достатъчно.

Сара се зачуди дали това беше добра, или лоша новина, но вместо да попита, започна да опипва пода, за да открие телефона.

— Трябва да си намерим скривалище — заяви Джей. — Те имат предимство, докато ние можем да разчитаме единствено на скалите.

— Разпозна ли хеликоптера?

— Не. Но мога да се обзаложа, че се натъкнахме точно на неговите следи в Рибарското селище.

Джей въртеше волана, като в същото време бързо, но равномерно натискаше спирачките и газта, за да задържа камиона прав. Движеха се толкова бързо, колкото позволяваше разкаляната земя.

Грохотът на хеликоптера сякаш се закова над тях.

— Приближи се колкото можеш повече до мен, но без да се показваш — нареди той.

Сара запълзя сантиметър по сантиметър по пода. Вече колкото чуваше, толкова и усещаше мощната машина, чийто шум атакуваше сетивата й с такава ярост, че й идваше да се разкрещи. И през цялото време трескаво се опитваше да се хване за нещо.

— Приготви се — успя да надвика рева той. — Ще завием рязко надясно.

Шумът от хеликоптера ставаше все по-оглушителен. Той поглъщаше безмилостно тракането на камиона, а двигателите му сякаш възвестяваха края на света.

С биещо до пръсване сърце и лепкави от пот длани Сара наблюдаваше изражението на Джей с надеждата да й подскаже какво ще последва. Но лицето му не издаваше никаква емоция, сякаш беше издялано от гранит. Камионът се наклони върху една скала и телефонът се плъзна към нея. Сграбчи го, успя да се закрепи на колене и лакти и отново набра трите цифри.

Връзката се осъществи и се разпадна почти веднага. Опита отново.

— Сега! — изкрещя Джей, като завъртя рязко волана, без да намалява скоростта.

Куршумите изсвистяха и бързо се превърнаха в метална татуировка върху гърба на камиона. Въздушната струя ги блъсна като огромна ръка, сриваща ги на земята.

— Можем ли да ги изпреварим? — извика тя, като го гледаше в лицето.

— Не, дори и да успеем да откачим ремаркето. Този камион е създаден да се движи по лоши пътища, а не да развива висока скорост.

Голямата кола изскърца, когато ремаркето дръпна теглича и задницата му се разтресе. Хеликоптерът се завъртя рязко, наклони опашката си надолу и почти облиза планинския склон.

— Този приятел ще убие по-скоро себе си, отколкото нас — отбеляза Джей.

— Което е добре, нали? — Тя отново набра спешния номер.

— Само ако действа прибързано. Или му свършат патроните. — С бърз поглед той провери къде е пушката.

— Не искам да разчитам на това, че ще се разбият, за да се спасим — заяви Сара. И след това: — По дяволите. Връзката постоянно се разпада. Колко далече сме от скривалището?

— Добрата новина е, че ще им е нужно доста време да направят завоя. А лошата, че на нас няма да ни е достатъчно, за да стигнем дърветата.

Набра отново номера и се замоли поне този път да се свърже.

Но не успя.

ТРЯС! Звук като от чупене на кости се разнесе из кабината точно над ухото й. Камионът се разтресе така, че телефонът отново се озова във въздуха. Сара се протегна ловко и го улови. После погледна Джей.

— Добре ли си? — попита той, без да откъсва поглед от скалистия терен. — Има прекалено много камъни, за да избегна всички.

— Не можем ли да се движим по-бързо? — попита тя и гласът й прозвуча странно за заглъхналите й уши.

— Не. А и камионът е по-надеждна броня от дрехите. Добре ли си? Звучиш особено.

— Каквото и да удари, беше точно до главата ми.

— Съжалявам. — Продължаваше да оглежда голото пространство и не откриваше нищо радостно. Законите на физиката не можеха да бъдат заобиколени. Те нямаше да стигнат до дърветата. — Трябва да се разделим. Хеликоптерът ще преследва мен. Вземи телефона и се скрий сред скалите.

— Няма да те оставя, помниш ли? — Телефонът в ръката й се разтърси. Стисна го толкова силно, че пръстите я заболяха.

— Вече завиват — каза Джей. — Пилотът изведнъж стана много предпазлив.

Сара набра 911 и притисна апарата към ухото си.

Той наблюдаваше как мощната машина се завъртя, сякаш очакваше засада.

Нещо при последния завой ги е стреснало. Освен ако не искат да ни убият, а само да ни сплашат.

Или пък си играят с нас, преди да ни пратят в отвъдното.

Хеликоптерът се появи в огледалото за обратно виждане. Летеше доста по-ниско от преди.

На пистолетен изстрел разстояние. Но пушката щеше свърши по-добра работа.

Докато претегляше предимствата на двете оръжия, слушаше как Сара съобщава информацията на оператора на спешния номер.

— Къде сме? — надвика усилващия се шум тя.

— Кажи им да засекат координатите ни по телефона.

Ревът на хеликоптера заглуши онова, което тя крещеше в слушалката.

Джей погледна нагоре и веднага разбра какво правеха, сякаш беше там. Те се снижаваха, забавяха и се целеха по-прецизно.

Откос от автоматичен пистолет разпра предната част на ремаркето и повреди теглича. Канонадата утихна така рязко, както беше започнала.

— Какво стана? — попита Сара.

— Май не улучиха това, което искаха.

— Ремаркето! Да не би…?

— То е в по-голяма безопасност от нас — прекъсна я Джей. — Всеки попаднал в него куршум е случаен, което е странно, защото стрелецът се е учил да стреля по телевизията.

— Картините. Значи, те знаят.

Хеликоптерът премина над тях. Въздушната струя нахлу на талази в кабината, когато тежката машина увисна откъм нейната страна.

— Повдигни се достатъчно, за да хванеш волана — нареди Джей. — Действай!

Тя се подчини на заповедническия му тон даже преди да си даде сметка, че бяха разменили местата си. Кормилото се въртеше и подскачаше в ръцете й като див бик.

„Как изобщо е успявал да кара?“, учуди се мислено, опитвайки се да овладее огромната кола.

Камионът намали скорост, когато той отвори вратата.

— Какво правиш…? — подхвана тя.

От хеликоптера отново откриха огън. Първият откос улучи долния ъгъл на предното стъкло и го превърна в паяжина от пукнатини. Върху предния капак се появи безразборна плетеница от дупки. От някои от тях със съскане се вдигна гъста пара.

— Качи се горе! — извика Джей.

Тя се приведе напред и преметна крака върху седалката, като в същото време държеше волана с една ръка, а с другата се подпираше на контролното табло.

Преди да успее да попита какво става, той вече беше излязъл отвън, беше се настанил на страничната стъпенка и насочваше пистолета към небето. Обра луфта на спусъка и зачака. Хеликоптерът кръжеше на около триста метра височина, следвайки плътно камиона.

Самата машина е достатъчно голяма мишена, размишляваше Джей, но да се целя в някоя конкретна част от нея, е най-бързият начин да се проваля.

Произведе три изстрела с четиридесет и пет калибровия „Глок“. Патроните бяха достатъчно големи, за да пробият външните стени, както и страничните врати, в случай че бяха затворени. Беше сигурен, че поне първият куршум е попаднал в целта. Следващите два бяха бързи, последователни и имаха за цел да покажат на нападателите, че мишената им е въоръжена.

Стрелецът презареждаше своето „Узи“, когато изтрещя първият изстрел. Едва не изпусна оръжието при неочаквания огън.

Не си свикнал на това, нали, кучи сине, със задоволство си помисли Джей.

Хеликоптерът отскочи назад като сритано по муцуната куче, изскърца и се наклони рязко надясно.

Преигра. Аматьорска грешка, която може да убие всички на борда. Което би било чудесно, стига да не се стовари върху нас.

— Джей! Губим скорост! — успя да надвие шума тя.

Той също усещаше промяната в движението на камиона. Очевидно беше засегнато нещо много по-важно от радиатора.

— Трябва да се спасяваме! — извика в отговор.

Припряно прибра пистолета и й протегна ръка. Вече се движеха с бързината на човешки бяг.

— Ти си първа! — нареди той достатъчно високо, за да надвика шума на заглъхващия двигател на камиона и рева на хеликоптера. — В момента, в който паднеш на земята, се претърколи. После тичай към скалите и се опитай да се прикриеш отстрани и отгоре.

— Ти си луд! Още не сме спрели!

— Претърколи се и тичай към склона! Тръгвай!

Докато говореше, той я дръпна силно, повдигайки я от седалката. После я пусна.

Сара се стрелна покрай него със сподавен вик. Все още във въздуха, тя се сви на топка и се стовари тежко в калта, далече от камиона.

— Бягай, бягай, бягай! — насърчаваше я Джей, върнал се за секунди към военните си навици.

Тя скочи на крака, ориентира се и като се олюляваше, затича към прикритието на скалите.

Камионът вече се движеше съвсем бавно и всяка неравност се отразяваше допълнително на скоростта му. Джей извади отново пистолета и го насочи към хеликоптера.

Машината кръжеше бавно, предпазливо, очевидно притеснена, че жертвата бе доказала способността си да отвръща на удара.

Тук няма къде да се скрия. А ако Сара е права, наистина умишлено избягват ремаркето.

Прецени рисковете и дръпна пушката. Но те едва ли ще се приближат в рамките на обсега й.

Ревът на хеликоптера внезапно се усили. Някой беше решил, че е настъпило време за бързо, шумно бягство. Джей усети студените пориви върху лицето си и се усмихна. Силният насрещен вятър осуетяваше плановете на нападателите.

Погледна в посоката, в която беше избягала Сара. Бархетната й риза се мярна и изчезна зад високи, обрасли с мъх гранитни скали.

Добре. Сега стой там и не си показвай главата.

Хеликоптерът се приближи, провесил нос надолу, като смъртоносно украшение между двата ревящи двигателя. Джей нямаше нито прикритие, нито място, за да използва пушката. Захвърли я на седалката на камиона и отново извади пистолета от кобура. Застанал в рамките на вратата, която го предпазваше, доколкото можеше, той се прицели и зачака. Трябваше му изстрел, който да предизвика нещо повече от шум. Въпреки че джобовете му бяха пълни с допълнителни патрони, не искаше да хаби излишно боеприпаси.

При следващия автоматичен откос откъм въздуха куршумите се забиха в тревата, а после и в тавана на камиона, като част от тях проникнаха в кабината.

Джей отвърна на огъня със серия от двойни изстрели. Първите два патрона изсвистяха към небето. Съсредоточи се и със задоволство чу отзвука от следващите точни попадения. Преди да успее да се прицели отново, двигателят се задави и до него стигна миризма на изгорели газове заедно с отломките, засмукани от огромните перки.

След като зрението му се избистри, забеляза хеликоптера да се отдалечава с рев. Видя машината да завива, тресяща се от насрещния вятър. Мислено прецени възможността да се озове над скривалището на Сара.

Няма начин. Те ще се върнат отново. А аз само ще ги отведа при нея.

Грабна пушката, преметна се над каросерията и изтича назад към теглича, за да използва ремаркето като прикритие.

Очевидно тук има доста ценни картини, щом не стреляте по тях.

Вятърът стенеше пронизително и навеждаше тревата почти до земята. Джей се надяваше, че Сара се е сетила да върже косата си и да прибере развяващите се краища на ризата, за да не я издадат. Но беше вече твърде късно да я предупреждава, твърде късно за всичко, освен за хеликоптера, движещ се право срещу него.

Хайде, ела. Ела, кучи сине.

Едва тогава си даде сметка, че желязната птица завива към планината. Започна да кръжи над терена като куче, опитващо се да надуши следа. Хеликоптерът беше тръгнал на лов.

Но не след него.

Сара!