Луси Кларк
Единствен дъх (19)

18.

Ева се носеше по натоварените улици на Мелбърн в часа пик. Беше петък вечер и суетнята на уикенда изпълваше въздуха. Тълпата се сгъсти, когато минаваше покрай спирката на метрото, където павилиони за храна продаваха пуканки и гофрети, спретнати подноси със суши и бургери с огромно количество пържен лук. По улиците имаше задръстване и тя чуваше звъна на трамваите над гласовете и ръмженето на двигателите.

За тълпата Ева можеше да е просто поредната туристка в града или офис служителка, тръгнала на среща с приятели. Никой не я познаваше — и анонимността беше успокояваща.

Тя долови ниските вибриращи тонове на едно диджериду^[1] напред и беше привлечена от звука. Успя да пробие пресата от хора, стълпени на широкия тротоар, и да види двама млади мъже с ниско смъкнати дънки в центъра, които се приготвяха. Единият духна в диджеридуто, ръцете му държаха мундщука, а другият рапираше стихове, допрял устни в един микрофон.

Това бяха местата в града, които Ева преди беше харесала — където на всеки ъгъл можеше да се открие нещо забавно. Но днес не можеше да го почувства — нито суетенето и енергията на изпълнителите, нито ритъма на музиката, отекващ в гърдите й. Беше безчувствена.

Ева беше от две седмици в Мелбърн и прекарваше дните си в разходки. Разучаваше маршрутите и плана на града: къде са най-хубавите паркове; кои стени са покрити с графити; как да стигне до алеите, пълни с чудати магазини. Не мислеше, че някога е ходила пеша толкова много, докато живееше в Лондон. Стъпалата я боляха и бяха покрити с пришки, но тя имаше нужда да продължи да върви, да прави нещо.

Беше звъннала вкъщи по-рано и бе провела объркан разговор с майка си. Още не й беше казала какво се е случило. Тя нямаше да го понесе. Ева имаше нужда майка й да продължава да вярва, че бракът й с Джексън е бил реален и че те са били влюбени — така че тя също да може да продължава да вярва в това.

Докато майка й говореше, Ева се почувства изключена от разговора.

— Вчера получих картичка от една от твоите приятелки. От… — Тя спря, за да прочете името. — Сара, да. Толкова е мило, че всички мислят за теб.

Ева дори не си спомняше името. Сякаш мозъкът й е бил разтърсен и всичко се е разместило. Докато майка й четеше съболезнователните думи по повод Евината загуба, Ева мислеше единствено: Само ако знаеше!

Тълпата я притисна от всички страни и тя почувства топлината на други тела, сгъстяването на въздуха. Прочувствената мелодия на диджериду се вплете в нейните разсъждения и тя се улови, че мисли: Джексън би харесал тази музика.

Но после тръсна глава. Дали? Смяташе, че познава вкуса му: че обича реге, рок и блус, но не би слушал нищо с електронен ритъм; че би ял маслини и аншоа от буркана, но не би докоснал каперси; че е особено придирчив в носенето на хубави обувки, въпреки че би носил едни и същи панталони, докато коленете му се протрият. Но сега, като се замислеше, как би могла да е сигурна къде е свършвала истината и къде е започвала лъжата?

Тълпата около нея стана още по-голяма. Тъкмо когато се обръщаше и си мислеше, че иска да си тръгне, зърна от другата страна на улицата един толкова познат силует, че мозъкът й блокира.

Каза си, че това не може да бъде. Знаеше, че не е възможно той да е тук… и все пак…

Тя си проби път между хората, завъртайки се, за да го види по-ясно.

Ето го! Вървеше по отсрещния тротоар! Пулсът й се ускори, докато гледаше дългите му плавни крачки и гъстата му тъмна коса, подстригана ниско.

— Джексън! — извика тя, но викът й бе погълнат от музиката и трафика.

Тълпата продължи да се движи около нея и тя го изпусна от поглед. Вдигна се на пръсти, протягайки шия.

Но не го забеляза.

— Направете ми път! — извика тя, опитвайки се да пробие обръча от хора. Беше тук! Той беше тук! Трябваше да го настигне. Да говори с него.

Ева размаха юмруци и разбута една плътна група тийнейджъри, които я гледаха навъсено изпод сплъстените си коси и пиърсинги.

Тя не можеше да го изгуби! Подскочи, като се подпря на раменете и ръцете на другите — и отново го видя. Продължаваше да върви от другата страна на пътя, водещ на север.

Дишането й стана неравно, движеше се като обезумяла, блъскаше, настъпваше, без да я е грижа. След това внезапно се освободи от тълпата и хукна напред, пресичайки пътя към Джексън.

Чу се оглушително изскърцване на гуми и свирене на клаксон. Едно такси се закова само на няколко стъпки от нея. Тя замръзна, сърцето й блъскаше в гърдите. Шофьорът на таксито натисна клаксона отново и Джексън се обърна при звука.

Само че това не беше Джексън. Беше просто мъж на подобна възраст с подобно телосложение. Сега, когато можеше да го види ясно, разбра, че е сгрешила.

Тя се върна, олюлявайки се, на тротоара, където хората се взираха в нея. Таксито се отдалечи, шофьорът поклати глава и промърмори:

— Откачена!

* * *

Сол държеше последния пирон здраво, докато стоварваше чука с бързи и силни удари. Дървото се разцепи леко там, където беше остаряло, но накрая пиронът влезе. Скоро щеше да се мръкне и комарите дебнеха, така че той реши да приключва за тази вечер.

Отдръпна се назад, за да инспектира работата си, като кимаше доволен. Беше работил по този проект през по-голямата част от лятото, използвайки по час-два, когато е свободен. Още няколко дни и щеше да е готов. Можеше дори да се заеме с него през уикенда, сега, когато знаеше, че приятелите му няма да дойдат. Чувстваше се неприятно за отлагането, но не беше в настроение за компания.

Сол знаеше, че това, което трябва да направи този уикенд, е да посети баща си. Не беше ходил цяла вечност. Но още му беше ядосан. Ако Дирк не го беше помолил да излъже Ева, може би тя още щеше да е тук.

Той остави инструментите настрана, после дръпна брезента върху дървото, като го затисна с няколко камъка. Добави още няколко в ъглите, тъй като започваше да духа.

След това влезе вътре да си вземе бира и я понесе към залива. От Антарктика духаше южняк и носеше със себе си силен студ. Водата вече се пенеше, така че този уикенд нямаше шанс за гмуркане. Беше слязъл до Брокън Пойнт по-рано и там също беше излязло силно вълнение. Мразеше проклетия вятър. Не беше добър за нищо.

Той тръгна по брега, ритайки пяната, която трептеше в издълбаните от вълната бразди върху пясъка. Тази вечер тук нямаше никакви стъпки, освен неговите. Това го караше да се чувства потиснат. Отпи дълга глътка бира, макар и да не усети никакъв вкус, и тръгна към бараката на Ева. Идваше тук всяка вечер, в случай че е решила да се върне.

Точно както очакваше, багажът й беше още вътре. Той седна на дивана и допи бирата си. В началото си казваше, че тя ще се върне да си вземе нещата, но вече бяха минали две седмици и от нея нямаше никаква вест. Не беше отговорила на никое от обажданията му и в дъното на съзнанието си той си мислеше: Дрехи и тоалетни принадлежности… заменими са. Не й е нужно да се връща за тях.

Той остави бутилката долу и взе книгата за гмуркане, която лежеше отворена на масата. Беше й я дал, когато за първи път щяха да се гмуркат заедно. Харесваха му нейният ентусиазъм и дългите дискусии, които имаха. Тя се справяше толкова бързо, сякаш беше родена да е във водата. Спомни си как са се гмуркали, решителния поглед на лицето й, когато изпълваше дробовете си с въздух, преди да се спусне към дъното.

Ева му липсваше повече, отколкото бе предполагал, но не искаше да мисли какво означава това. Тя бе събудила залива за живот и сега той беше празен без нея.

Сол се изправи с въздишка и напусна бараката.

Щеше да дойде утре отново.

* * *

Някога аз и Сол бяхме близки. Сега ми се струва, че е било преди векове, но бяхме. Харесваше ми да съм по-големият брат и да имам възможността да правя нещата пръв — като например да показвам на Сол как да чисти сепия или да изважда трън, или да издяла клон за харпун.

Едно от любимите ни неща беше да скачаме от скала. Това започна, когато бяхме деца и се гмуркахме от ниските скали и камъни край Уотълбуун. Тогава мама беше още жива и татко ни снимаше със старата камера и ни хвалеше колко сме смели. Тези ранни гмуркания рядко бяха по-високо от десет метра, така че всичко беше по-скоро за ловкост, да видим кой може да направи двойно завъртане или лебедово гмуркане при свободно падане в последния момент.

След горския пожар вече не се върнахме в Уотълбуун, така че намерихме нови места, където да скачаме от скали. Татко вече не ни гледаше — опитваше се да си задържи бизнеса, успокоявайки се, че пиенето е само фаза. Но аз и Сол искахме да се махнем от тази къща колкото е възможно по-скоро.

Скоковете от скали станаха по-големи и по-рисковани. Сол ги проучваше от водата, плуваше с маска и плавници, за да провери дълбочината, търсейки подводни скали, и намираше правилното място, където да се изкачи след това. Колкото до мен, аз обичах да стоя на скалата и да гледам надолу, разчитайки на инстинкта да преценя дали мога да го направя. Мисля, че Сол ме смяташе за смел… но аз не бях. Тръгвах да правя тези опасни скокове, защото не ме интересуваше къде ще се стоваря и дали ще изплувам. Единственото, което исках, беше да скачам.