Сара Дж. Маас
Кулата на зората (52)

51

Аркас се издигна като свирепа вихрушка и отново се устреми надолу, право към струпаните каранкуи в прохода. Бойният вик на Борте отекна сред скалите. Кръв — червена кръв — обливаше тялото на паяка, който се мъчеше да задържи пълчището.

Още един крясък прониза нощта — крясък, който Несрин вече познаваше като собствения си глас.

Кадара летеше с всички сили към тях, следвана от още два рука.

От гърлото на Сартак се изтръгна нещо като стон, а единият от спътниците на Кадара се отцепи от групичката им и полетя непоколебимо към Борте, която се спускаше от небесата и разбиваше редиците на каранкуи.

Рук с тъмнокафяви пера… и млад мъж върху него.

Йеран.

Несрин не разпозна другия ездач, летящ зад Кадара. Златистите й пера бяха оплискани с кръв, но се носеше стабилно, кръжеше над тях, докато другият рук ги приближаваше.

— Стой мирно и не се бой от височината — пророни Сартак и погали бузата на Несрин.

Лицето му бе напластено с прахоляк и кръв, но под лунната светлина в очите му освен болка, блестеше и…

В следващия миг пред тях се разгърна стена от крила.

Здрави нокти я обгърнаха от кръста до бедрата и я вдигнаха права във въздуха. Величествената птица хвана Сартак с другия си крак и пак излетя в нощта.

Рукът ги заиздига все по-нагоре, брулен от безпощадния вятър. Кадара полетя зад тях, пазейки гърбовете им. Разпуснатата коса на Несрин я шибаше през лицето, но все пак съумя да надникне назад към обгърнатия в пламъци проход.

Към Борте и Йеран, които вече се издигаха в небето. Рукът на Йеран стискаше в ноктите си тъмна фигура. Съвършено неподвижна.

Борте не бе приключила боя.

Искра лумна върху рука й. Запалена стрела.

Борте я изстреля нагоре в небето.

Сигнал, осъзна Несрин, когато безчет криле изпълниха въздуха около тях. Стрелата на Борте уцели някаква паяжина, подпалвайки я мълниеносно, и в същия момент още стотици светлинки проблеснаха в небето.

Рукини. Всеки с огнена стрела в лъка си. Насочена надолу.

Подобно на дъжд от падащи звезди, стрелите обсипаха тъмното лоно на Дагул. Обсипаха паяжини и дървета. Възпламенявайки всичко. Малко по малко.

Докато не озариха нощта с огън, докато не я пропиха с дим и писъци откъм върховете и гората.

Руките се отправиха на север. Несрин трепереше, вкопчила пръсти в ноктите, които я държаха. Сартак срещна погледа й през развяната си коса, стигаща вече едва до раменете.

Морето от пламъци под тях придаваше още по-жесток вид на раните по лицето, ръцете и шията му. Кожата му изглеждаше восъчна, устните му бледнееха, а клепачите му натежаваха от умора и облекчение. Но някак…

Той се усмихна — съвсем лека извивка на устните. Признанието му се понесе във въздуха помежду им.

Несрин не можеше да откъсне очи от него. Да отмести взор.

Ето защо просто му се усмихна.

А под тях и зад тях Дагулските възвишения горяха неудържимо.