Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хелън Грейс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pop Goes the Weasel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Матю Арлидж

Заглавие: Смъртен грях

Преводач: Гриша Александров Атанасов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: Роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 11.02.2016

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-1539-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4364

История

  1. — Добавяне

105.

Хелън беше сигурна, че Айлийн Матюс ще затръшне вратата пред лицето й, но поне веднъж късметът се оказа на нейна страна. Да отвори дойде един от близнаците и при вида на полицейската й карта направо я пусна вътре. Изтича нагоре по стълбите, за да повика майка си, а Хелън започна да оглежда всекидневната. Всичко, което видя, потвърждаваше подозренията й.

Айлийн Матюс нахълта в стаята. Явно си беше подготвила реч, но Хелън не беше в настроение да търпи поучения.

— Къде е Ела? — попита рязко тя, като кимна към снимките в рамки, закачени по стените на всекидневната.

— Моля? — отвърна Айлийн.

— Виждам снимки с теб и Алън. Много снимки на близнаците. И Кери — на първото й причастие, на сватбата, прегърнала първия ти внук. Но не виждам никаква снимка на Ела. А ти и съпругът ти много сте се гордеели със семейството си. Затова питам пак — къде е Ела?

Сякаш удари Айлийн с юмрук в лицето. Тя стоеше, временно загубила дар слово, дишаше плитко и накъсано. На Хелън й се стори за миг, че ще припадне, но после тя отговори:

— Тя умря.

— Кога? — изрече Хелън, невярваща.

Нова дълга пауза. После:

— Мъртва е за нас.

Хелън поклати глава, внезапно ядосана на тази глупава, тесногръда жена.

— Защо?

— Не съм длъжна да отговарям на тези въпро…

— Длъжна си и ако не започнеш да отговаряш веднага, ще те извлека от тази къща с белезници. Пред момчетата ти, пред съседите…

— Защо ни причинявате това? Защо правите…

— Защото мисля, че Ела е убила съпруга ти.

Айлийн примигна два пъти към Хелън, после бавно се свлече на дивана. В този момент Хелън разбра, че каквото и друго да криеше, Айлийн въобще не бе хранила и най-малкото подозрение за връзка на дъщеря й с убийството на Алън.

— Аз дори не… тя в Саутхамптън ли е? — каза накрая Айлийн.

— Смятаме, че живее някъде в Портсууд.

Айлийн кимна, макар че бе трудно да се определи каква част от чутото възприема. Последва дълго, напрегнато мълчание, прекъснато внезапно и ненавременно от звъна на телефона на Хелън. Харууд. Хелън отхвърли обаждането, изключи телефона си и седна на дивана до Айлийн.

— Разкажи ми какво се случи. — Айлийн мълчеше, все още в шок. — Не можем да върнем Алън. Но можем да спасим други хора. Ти можеш да го направиш, Айлийн, ако говориш с мен сега.

— Тя винаги е била лошо семе. — Хелън потръпна при тези думи, но не каза нищо. — Беше сладко момиченце, когато беше малка, но когато стана тийнейджърка, се промени. Не слушаше. Нито мен, нито пък баща си. Беше непокорна, разрушителна, жестока.

— Жестока към кого?

— Към сестра си, към братята си, към по-малки от нея деца.

— А какво направи ти по въпроса? — Мълчание. — Какво ставаше с нея след такива инциденти? — продължи Хелън.

— Беше наказвана.

— От кого?

— От Алън, разбира се — отговори тя, озадачена от въпроса.

— Защо не от теб?

— Защото той е мой съпруг. Глава на семейството. Аз съм негова спътница в живота и му помагам по всички възможни начини, но е негов дълг да ни наказва, когато сме го заслужили.

— Ни? И теб ли наказваше?

— Разбира се.

— Разбира се?

— Да, разбира се — отвърна Айлийн предизвикателно. — Знам, че модерният свят отрича телесните наказания, но ние и другите членове на нашата църква винаги сме вярвали, че боят е необходим, за да се научат хората…

— Това ли получаваше Ела — нашляпване?

— За начало. Но тя не искаше да си вземе поука. Когато стана тийнейджърка, се забъркваше в сбивания, ходеше с момчета, пиеше…

— И какво ставаше с нея тогава?

— Тогава Алън я наказваше по-строго.

— Което значи?

— Което значи, че я удряше. С моята благословия. А ако пак отказваше да се разкае, Алън я сваляше в мазето.

— И тогава?

— Уверяваше се, че си е научила урока.

Хелън поклати глава, смаяна от чутото.

— Може да клатиш глава — изведнъж изригна Айлийн, — но аз имам три разумни, послушни деца, които различават добро от зло заради възпитанието си. Защото ги накарахме да почитат баща си, а чрез него…

— Алън наслаждаваше ли се да наказва децата си?

— Никога не е кръшкал от задължението си.

— Отговори на шибания ми въпрос! — Айлийн замълча, поразена от внезапното избухване на Хелън. — На твоя съпруг харесваше ли му да наказва децата?

— Никога не се е оплаквал, че му се налага да го прави.

— А харесваше ли му да бие теб?

— Не знам. Не беше, защото му харесваше…

— Стигал ли е някога твърде далеч? С теб?

— Аз… не знам…

— Молила ли си го някой път да спре, а той да не е преставал?

Айлийн наведе глава и не каза нищо.

— Покажи ми мазето.

 

 

Айлийн отначало отказваше, но после се примири и минути по-късно тя и Хелън стояха в леденостуденото помещение. Беше пусто и мрачно, четири стени от груби тухли, почти изцяло празно, с изключение на един обикновен стол по средата и заключен пластмасов сандък в ъгъла. Хелън потръпна, но не от студа.

— За какво е този стол?

Айлийн се поколеба, после каза:

— Алън връзваше Ела на стола.

— Как?

— С белезници на китките и глезените. После използваше камшик или верига от сандъка.

— За да й набие малко разум?

— Понякога.

— Понякога?

— Трябва да разберете каква беше тя. Не искаше да му се подчинява. Не слушаше. Затова понякога се налагаше да използва и други методи.

— Какви?

Айлийн се замисли за момент.

— Зависеше какво е направила. Ако беше богохулствала, я караше да яде екскременти. Ако беше откраднала, тъпчеше в устата й монети и я караше да ги глътне. Ако беше ходила с момчета, той… той я биеше между краката, за да не го прави пак…

— Инквизирал я е? — извика Хелън.

— Превъзпитаваше я — настоя Айлийн. — Трябва да разберете, тя беше дива. Неуправляема.

— Била е травмирана. Травмирана от своя баща побойник. Защо не се намеси, за бога?

Айлийн избягваше да гледа Хелън в очите. Въпреки цялата й убеденост, в отсъствието на съпруга й нищо вече не изглеждаше толкова сигурно. Хелън продължи с по-мек тон:

— Защо тя, а не другите?

— Защото те правеха каквото им се каже.

— Кери — на колко години беше, когато се омъжи?

— На шестнайсет. Завърши училище, после се омъжи за добър човек.

— От църквата?

Айлийн кимна отново.

— На каква възраст беше съпругът й, когато се ожениха? — продължи Хелън.

— На четирийсет и две.

Айлийн внезапно вдигна поглед, сякаш предусетила неодобрението на Хелън.

— Младите момичета имат нужда от дисциплина…

— Щом казваш — прекъсна я рязко Хелън.

Последва тежко мълчание. В това помещение имаше толкова нещастие, толкова злоба, омраза и насилие. Колко безпомощно ли се бе чувствало момичето тук долу, само с жестокия си баща, докато той я беше подлагал на физически и словесен тормоз. Това извика картини от собственото детство на Хелън, които тя бе погребала дълбоко, а сега прогони с усилие.

Близнаците ставаха неспокойни и започваха да викат майка си. Айлийн се завъртя, за да си тръгне, но Хелън я хвана за ръката и я спря.

— Защо ви напусна тя?

— Защото изгуби пътя.

— Защото не е искала да прекъсне училище и да се омъжи за човек, достатъчно възрастен да й бъде баща? — Айлийн повдигна рамене, вече засегната от осъдителното отношение на Хелън. — Искаше да следва, нали? Искала е да стане лекарка. Въпреки всичко, случило се с нея, е искала да помага на хората.

— Вината беше на училището. Набиват разни идеи в главите на момичетата. Знаехме, че всичко ще свърши лошо, така и стана.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хелън.

— Тя си тръгна от нас. Не се подчини на баща си. Каза, че сама ще си намери начини да плаща за следването. Всички знаехме какво значи това.

В гласа на Айлийн се долавяше някакво горчиво злорадство.

— Какво стана с нея?

— Захвана се с проституция. Вземаше пари от непознати, които…

— Как разбрахте?

— Тя ни каза. Когато се върна вкъщи с копеленце в корема.

Хелън си пое дълбоко дъх, докато цялата трагедия на Ела постепенно се оформяше пред нея.

— Чие беше?

— Тя не знаеше — отговори Айлийн, но злорадството вече беше изчезнало от гласа й.

— Защо?

— Тя… тя беше претърпяла злополука. Група мъже, които… които я примамили да отиде в техния апартамент.

— И са я изнасилили?

Айлийн изведнъж се разплака, навела ниско глава, с леко потрепващи рамене. Зад целия й фанатизъм може би все още някъде се криеше майката.

— Айлийн?

— Да. Те… те я държали там два дни.

Хелън притвори очи. Искаше й се да избяга от ужаса на Ела, но въображението й рисуваше ужасни картини в съзнанието й.

— После я заплашили, че ще й прережат гърлото, ако каже на някого — продължи със заекване Айлийн.

— И тя се е прибрала вкъщи, когато разбрала, че е бременна? — Айлийн кимна. — Какво стана?

— Алън я отпрати. Какво друго можеше да направи?

Тя я изгледа умолително, сякаш настояваше Хелън да я разбере. Хелън изпитваше желание да крещи, да й се развика, но успя да преглътне яростта си.

— Кога стана това?

— Преди шест месеца.

— И тогава я заличихте от семейството си?

Айлийн кимна.

— Преди това Алън казваше на хората, че работи отвъд океана… за медицинска благотворителна мисия. Но после каза на всички, че е умряла.

— А снимките? — попита Хелън, като се надяваше отчаяно да има скорошна снимка на тяхната убийца.

Айлийн замълча, преди отново да погледне Хелън с насълзени очи.

— Той ги изгори до една.