Джон Гришам
Бар „Петлите“ (7)

7

Докато се доберат до там, трите платна в западна посока бяха блокирани и движението беше спряно. Тод паркира на тревист склон близо до някаква рампа и тримата бързо поеха към мястото на суматохата. Пет-шест полицейски автомобила бяха спрели на моста хаотично, с отворени врати и мигащи сини лампи. Пращяха радиостанции, ченгетата се суетяха наоколо. Двама униформени стояха на тротоара до парапета и се взираха в тъмната река долу. Линейка с виеща сирена си проправяше път през спряното движение, за да стигне до мястото на трагедията. Тримата не бяха изминали и стотина метра по моста, когато ги спря полицай.

— Назад! — строго нареди той. — Къде сте тръгнали?

Младежите спряха и огледаха хаоса отпред. Над рамото на полицая и зад полицейските коли видяха синята мазда на Горди, спряла с включени фарове в средното платно. Шофьорската врата беше отворена.

— Какво се е случило? — попита Марк ченгето.

— Не е ваша работа. А сега се махайте.

— Господине, ние го познаваме — намеси се Тод. — Той ни е приятел. Какво се е случило с него?

Полицаят пое дълбоко въздух и се отпусна.

— Скочил е, ясно? Просто спрял колата и скочил.

Зола изпищя и зарови лице в дланите си. Тод я прихвана, преди да се свлече на земята. Коленете на Марк омекнаха, той едва не повърна, но успя да прошепне:

— Не, не може да бъде.

Полицаят обхвана раменете на Марк и кимна наляво, където двама от колегите му успокояваха жена на средна възраст.

— Тази жена карала зад него, когато спрял. Видяла го как изтичва до парапета и скача. Съжалявам.

— Не може да бъде — повтори Марк.

Тод поведе Зола към широкия тротоар на метър от тях. Тя се отпусна тежко, облегна се на циментовия парапет на моста и се разплака безутешно.

— Съжалявам — повтори полицаят. — Пуснали сме номера на колата му в системата. От Западна Вирджиния е, нали?

— Да. Казва се Гордън Танър. Студенти сме.

— Елате с мен.

Марк го последва покрай спрелите автомобили и полицаите. Двамата спряха зад колата на Горди. Марк се вторачи ужасен в нея и поклати глава.

— Ето там — каза полицаят и отведе Марк до края на моста.

Двама полицаи с ръчни прожектори оглеждаха тъмните води на Потомак. Към тях се носеше моторница също с пуснати сини светлини.

— Ето тук е скочил. Долу има лед. Никой не може да оцелее повече от две минути.

Марк видя как моторницата минава под моста. После той закри очи и се разплака.

Приближи се някакъв мъж с шлифер и попита:

— Кой е този?

— Приятел. Познава човека — отговори полицаят.

Марк погледна мъжа с шлифера и опита да се овладее.

— Съжалявам, синко. Какво можеш да ни кажеш?

Марк избърса очи и стисна зъби. С треперещ глас успя да отговори:

— Той е наш приятел и напоследък имаше проблеми. Снощи го арестуваха за шофиране в нетрезво състояние, затова цял ден го държим под око. Притеснявахме се да не направи някоя глупост.

— Има ли психически проблеми?

— Просто престана да си пие лекарствата. — Гласът на Марк пресекна и той отново изтри очи. — Не мога да повярвам.

— Съжалявам, синко. Аз съм разследващ полицай Суейз от вашингтонското управление. Ето визитната ми картичка с номера на мобилния.

Марк взе визитката и успя да благодари.

— В момента го търсим. Ще отнеме известно време, но ще го намерим. Познаваш ли близките му?

— Да.

— Откъде е?

— От Мартинсбърг. Западна Вирджиния.

— Имаш ли нещо против да им се обадиш? Сигурно ще искат да дойдат.

Това беше последният разговор, който Марк искаше да проведе, но той все пак кимна.

— Разбира се. Можем ли да помогнем в издирването или в нещо друго?

— Съжалявам, синко, можете само да чакате. Изпрати ми номера си с есемес и аз ще ти звънна, когато го намерим.

— Колко време ще отнеме?

Полицаят сви рамене.

— В такива случаи никога не се знае. Предлагам да отидете на топло и да чакате. Ще ти се обадя, когато има новини. Предай на близките му, че и те могат да ми се обадят. И още нещо — претърсихме колата, но не намерихме писмо. Знаеш ли къде живее?

— Знам.

— Добре. Нещо против да огледаш жилището и да провериш дали не е оставил предсмъртно писмо? Обикновено го правят. Ако намериш нещо, веднага ми се обади.

— Добре.

Суейз сложи длан върху рамото на Марк и каза:

— Съжалявам, синко.

— Благодаря.

Марк закрачи по тротоара. От запад приближаваше още една линейка и в тази посока се трупаха коли. Сякаш мигаха хиляди светлини. Две по-големи лодки с прожектори се бяха присъединили към първата и описваха кръгове под арките на моста.

Марк и Тод помогнаха на Зола да се изправи. Бяха измръзнали до кости, вкочанени, но толкова шокирани, че нищо не усещаха. Почти я отнесоха до колата, която се оказа блокирана сред останалите автомобили. Тод включи двигателя и парното и тримата просто седяха ужасени и наблюдаваха разиграващия се кошмар. Зола плачеше на предната седалка. Тод се беше облегнал тежко на прозореца и изглеждаше като призрак. Марк тихо хълцаше и се опитваше да се успокои. Минутите се нижеха, а телефонът му не спираше да вибрира. Накрая той го извади от джоба си и каза:

— Бренда е звъняла четири пъти. Някой трябва да й каже.

— Ти си този някой, Марк. Нямаш избор — отговори Тод.

— Защо ти не й се обадиш?

— Защото ти я познаваш по-добре. Звъни на теб, не на мен.

Марк стисна телефона си и изчака. Влекач с жълти светлини пъплеше между спрелите автомобили. Някой беше решил, че няма да имат нужда от линейките, затова те си тръгнаха заедно с няколко полицейски автомобила.

— Ще й се обадиш ли? — попита Тод.

— Събирам смелост — отговори Марк.

— Аз съм виновна — разхлипа се Зола.

— Никой не е виновен, прекрасно го знаеш — увери я Тод, но не прозвуча много убедително.

— Стана заради мен — настоя тя, — заради мен.

Жълтите светлини се завъртяха и тримата видяха как влекачът се движи към тях в източна посока. Мина покрай тях, теглейки колата на Горди на задните гуми. Пристигнаха още лодки и флотилията се пръсна да търси южно от моста.

— Какво да й кажа? — попита Марк. — Не мога да й кажа, че е мъртъв, защото не знаем със сигурност, нали така?

— Мъртъв е, Марк. Кажи й, че е скочил от моста в Потомак и че в момента търсят тялото му.

— Не мога.

— Нямаш избор.

Марк пое дълбоко дъх, но не набра номера.

— Бях с него, когато го е решил — каза. — Днес бяхме на брега и Горди гледаше този мост. Когато се обърна, беше спокоен и усмихнат. Беше взел решение и се беше успокоил. А аз, глупакът, не проумях.

— Няма да се обвиняваме, ясно? — остро каза Тод.

— Главата си залагам, че Бренда ще размахва обвинително пръст и че мишената ще бъда аз. Аз я излъгах днес следобед. Трябваше да й кажа истината и да я оставя да се оправя с него.

— Направихме каквото можахме. Не е наша вината, че той превъртя.

— Аз съм виновна! — изпищя Зола. — За всичко.

— Престани, Зола! — сряза я Тод.

Полицай с фенерче им даде знак да тръгват и Тод се спусна от тревата на платното в западна посока. Бавно минаха по моста. Патрулките бяха паркирали плътно една зад друга в най-външната лента. Група полицаи се бяха скупчили на тротоара, близо до мястото, откъдето беше скочил Горди.

— Къде отиваме? — попита Марк.

— Не знам.

Прекосиха реката, завиха на юг по Джордж Уошингтън Паркуей и се отклониха към остров Кълъмбия. Тод паркира на празен паркинг в Линдън Джоунс Мемориал Гроув, до пристан със стотици лодки, които леко се поклащаха във водата. Взираха се в мрака, а парното на колата работеше с мъка. Телефонът на Марк завибрира в джоба му.

— Няма ли да й се обадиш?

Марк погледна дисплея и отговори:

— Не се налага, сама ми звъни.

Той отвори задната врата, излезе от колата и тръгна към пристана. Вдигна телефона към ухото си и каза:

— Бренда, случи се нещо ужасно.