Ерик Форд
Зад кулисите на ФСБ (КГБ) (1)

Увод

През 1982 г. Андропов става наш цар. Цели 65 години преди това властта е в ръцете на партийната номенклатура. През това време нито на военните, нито на чекистите се позволява дори да се приближат до нея. Даже в Политбюро ги приемат с нежелание. И не щеш ли, Андропов става първо секретар на ЦК, а след смъртта на Брежнев — и генерален.

Разбира се, държавният апарат винаги е бил сплотен, но „силовите“ ръководители се занимавали само с подчинените си ведомства, а „стопанските“ — със своите. А общото ръководство било в ръцете на партийците.

Единствено чекистите имали силата да отнемат монопола им над властта.

Партията добре разбирала какъв страшен звяр държи вързан като куче пазач. Хрушчов се опитал драстично да съкрати и отслаби „органите“, но веднага започнали въстания и бунтове. Първо „в братските страни“, после и в Новочеркаск. Наложило се спешно укрепване на КГБ.

По времето на Брежнев чекистите постепенно възстановили предишната си мощ. Леонид Илич никога и на никого не пречел, точно като английската кралица.

От всичките ни управници само другарят Сталин успял да сложи намордник на чекисткото чудовище.

За тази цел:

Трябвало самият той да стане реален шеф на НКВД, всекидневно да следи всичко и да контролира работата на всички подразделения.

Налагало се периодично да прави „ротация на кадрите“, да отстрелва цялата чекистка върхушка.

В противен случай по-добре да плюеш на всичко, да издадеш мемоарите си и да получаваш ордени. Още докато Брежнев бил жив, започнал „пълзящ преврат“, който никой не забелязал. На народа му било все едно, на партийците в крайна сметка — също, тъй като „неоправданите репресии“ сред номенклатурата били останали в далечното минало. Имало слаба вълна от арести по дела за корупция (в Министерството на рибната промишленост, в Грузия и т.н.). Но чекистите изобщо не възнамерявали да „изкореняват злото“, да затварят и да разстрелват хиляди хора. Трябвало само да посплашат номенклатурата, за да разберат партийците кой командва.

В какво се състои силата на „органите“? Естествено, тя не е в подземията и в изтезанията. Дори при Сталин не това е главното, а събирането на информация — по всякакъв начин и за всички! Събиране, обработка и използване.

Още по времето на Хрушчов следенето на партийната номенклатура било забранено. Забранено било и вербуването на ръководни кадри. Ако доносникът станел началник, задължително го изключвали от групата на агентите. Има ли смисъл да поясняваме, че чекистите никога не се съобразявали с това разпореждане! Първо на първо, тях ги интересувало не това за какво разговаря интелигенцията. Партийната номенклатура била наясно, че я гледат като на рентген, но не можела да направи нищо. А като имаме предвид тоталната корумпираност на управляващия елит по времето на Брежнев, става ясно защо следващият генерален секретар е Юрий Андропов. В негово лице на власт идва изключително мощна организация — и след смъртта му вече нищо не би могло да се промени.

Историята за завземането на държавната власт от Андропов е известна отдавна, но само в общи линии. От детайлите не се знае почти нищо!

Андропов започва дейността си, както много други чекисти, в комсомола. Постъпва на работа там през 1936 година, а още през 1938 става първи секретар на Ярославския областен комитет на ВЛКСМ (Всесъюзен ленински комунистически съюз на младежта). През 1940 година го изпращат на същия пост в Карелия (напълно е възможно днешната „питерско-карелска мафия“ във Федералната служба за сигурност (ФСБ) да се е зародила точно тогава!). Не стига че тази република се намира на границата с Финландия, а и тъкмо е завършила едната война с „белофините“ и вече се подготвя за нова. Тъй че Андропов има подсигурени контакти с външното разузнаване. Съществуват свидетелства, че той е вербуван от НКВД (Народен комисариат по вътрешните работи) още в средата на 30-те години, затова и се издига толкова бързо. Наистина, през 1938 Берия нарежда да не се вербуват партийни и комсомолски кадри, но тази забрана никога не е била абсолютна, особено когато става дума за външното разузнаване. После започва войната и Андропов се заема с „организирането на партизанско движение в Карелия“. И тъй като с това се занимават чекистите, отношенията му с разузнаването стават съвсем официални.

След войната Андропов преминава на партийна работа и става втори секретар на местния ЦК. Скоро след това започва „ленинградското дело“, което обхваща почти целия Северозапад. Навсякъде арестуват, пращат в затвора и разстрелват секретари на областни комитети. Или най-малкото ги изхвърлят от партията и от работа. Но и през тези години Андропов не е сред пострадалите, дори се прехвърля в Москва, в апарата на ЦК (през 1951 година). Изглежда разполага с добър „чадър“.

През 1953 година е назначен за посланик в Унгария. Тогава посланиците официално са „чисти като сълза“, но реално и те работят за външното разузнаване, както всички останали служители в посолствата, включително шофьорът и чистачките. По време на унгарското въстание през 1956 година Андропов проявява всичките си забележителни таланти и след потушаването на бунта получава голямо повишение: оглавява отдела в ЦК, който отговаря за социалистическите страни. Основната му работа вече е насочена към Източна Европа, тъй като малко преди това са се скарали с Китай. Тоест той отново се оказва в сферата на външното разузнаване от европейското направление. И тъй като до него винаги е помощникът му Крючков (още от Унгария), всичките контакти и връзки на Андропов минават през него.

 

 

Съществува свидетелство, че водещият офицер на Андропов, на когото той е докладвал в Карелия, някой си полковник Гусев, не печели нищо, когато Юрий Владимирович става председател на КГБ, дори скорострелно го пенсионират. Все пак Андропов се разпорежда да му бъде дадена по-голяма пенсия.

През май 1967 година, когато Брежнев го назначава за председател на КГБ, партократите не смятат този пост за престижен, а за Андропов е едва ли не понижение — та той е бил секретар на ЦК, отговарящ за социалистическите страни. По онова време партията се отнася сурово с чекистите, държи ги изкъсо.

Така че и към Андропов Брежнев прикрепя две кучета пазачи от най-верните си съратници, Цвигун и Цинев, и двамата като първи заместници. Които не могат да се понасят и се следят взаимно.

Тези първи заместници си поделят почти всички управления и служби в КГБ. Цвигун наблюдава Трето, Пето и Седмо управление в КГБ, на Цинев се падат управленията с четни номера. Така че всички заповеди и разпореждания на Андропов за тези управления минават през задължителната цензура на единия от неговите надзиратели. Все пак му разрешават да си остави две управления, които да са на прякото му подчинение — Първо главно, т.е. външното разузнаване, и Девето, което отговаря за охраната на Кремъл и личната охрана на партокрацията.

Точно това са двата лоста, помогнали на Андропов да завземе властта! Донякъде можем да разберем защо му разрешават да се разпорежда безконтролно с външното разузнаване: партийните бюрократи не очакват никакви изненади в страната от това подразделение — Първо управление няма право да провежда операции на собствена територия. А излишните контрольори само биха изнасяли секретна информация. По-трудно за разбиране е защо Брежнев изцяло поверява на Андропов най-важното — личната си охрана и охраната на членовете на Политбюро! Под шапката на Андропов се оказват всички партийни вили и санаториуми, както и най-святото за партийните старци — кремълската болница.

По онова време началник на Четвърто управление на Министерството на народното здраве е другарят Чазов, който отговаря лично за лечението на партийните вождове. И пак той подписва медицинските заключения за причините за тяхната смърт! Чазов пише мемоари, в които не се свени да признае „приятелството“ си с Андропов. Периодично те се срещат тайно в конспиративни квартири и Чазов го информира за здравословното състояние на всичките си високопоставени пациенти, включително и на Леонид Илич. Ясно е, че с такива „приятели“ сред лекуващия персонал Андропов може да се разпорежда с живота и на членовете на Политбюро. Да не говорим, че чрез прислугата и охраната научава всяка подробност от личния живот на партократите.

За всичко това в интернет има предостатъчно информация (от Зданович, Легостаев и други), така че можем да не се задълбочаваме в тази тема. Значително по-малко се знае за това как Андропов е използвал външното разузнаване в борбата си за властта. Само веднъж в интернет ми попадна информация, че е разполагал с лично тайно разузнаване — ръководи го шефът на едно от управленията в ПГУ (Първо главно управление). След „победата на демокрацията“ и краха на СССР той дава кратко интервю. И дори тогава пожелава да остане анонимен, а цялата му информация се свежда до едно: докато е председател на КГБ, Андропов тайно се среща с него в конспиративна квартира. За всичко останало и без това можем лесно да се досетим. Първо, изключителната конспирация е била задължителна, за да останат тези срещи скрити от „кучетата пазачи“ Цинев и Цвигун. Второ, тази лична спецслужба се занимава точно с онова, което е най-строго забранено на чекистите: с оперативната разработка на партийния апарат, като подготвя почвата за завземането на властта в страната от КГБ. И трето, спецслужбата се състои от разузнавачи и действа чрез методите, използвани от тях на вражеска територия. Събиране на компромати — шантаж — вербуване! А когато се налага — и автомобилна катастрофа.

Оставят Андропов на този пост 15 години — това е абсолютен рекорд за всички тоталитарни режими по света! И не става дума за епохата на Сталин, такъв дълголетник няма дори по времето на Хрушчов. Семичастни, предшественикът на Андропов, е председател на КГБ шест години, преди него Шелепин — три, и за малко не успява да завземе властта.

Само след десет години вече не е възможно Андропов да бъде свален, за нещастие на партийния апарат. Като го слага на този пост, Брежнев не предвижда едно: че той няма да позволи на партийната номенклатура да го смени — вече болен — с друг вожд от нейната среда. За Брежнев вече е имало такава опасност в средата на 70-те години. Един нов вожд обаче преди всичко останало би назначил свой председател на КГБ.

Всички изследователи са единодушни по въпроса, че именно в средата на 70-те години Андропов започва да се бори за властта. Точно тогава е и началото на поредицата от полезни за него и загадъчни смъртни случаи сред управляващата върхушка. Никой няма късмета да умре посред бял ден в ръцете на лекарите — или поне пред свидетели! Сценарият винаги е един и същ: вечерта е здрав, през нощта го оставят без наблюдение, на сутринта намират поредния труп. И заключението на Чазов е: „Сърдечна недостатъчност“.

Но просто да отстраниш съперниците за властта не стига — нужно е да печелиш и съюзници сред висшите ешелони. През 1967 година Андропов се държи настрана от задкулисните схватки и няма никакви съюзници. Всъщност точно затова Брежнев му поверява този толкова отговорен пост.

Първият политически съюзник на Андропов става министърът на външните работи Громико. Както е известно, през годините на съветската власт Министерството на външните работи е само техническият апарат, а на практика външната политика се ръководи от съответния отдел на ЦК. Но за такъв сталински динозавър като Громико се прави изключение — през 1973 той става член на Политбюро, след като е бил министър шестнайсет години! Впрочем Андропов също става член на Политбюро през 1973, но след шест години служба.

Всички съветски граждани, които работят в чужбина постоянно, са задължени да сътрудничат на КГБ. С едно изключение: посланиците спадат към номенклатурата на ЦК и официално са освободени от това задължение. Но в реалния живот и посланиците няма къде да мърдат, тъй че външното разузнаване държи цялата дипломатическа служба. Министърът на външните работи е обречен да си другарува с КГБ.

През април 1976 година умира министърът на отбраната Гречко. Той се отличава с добро здраве, но не обича Андропов и една сутрин е намерен мъртъв. Новият военен министър, Устинов, е приятел на Юрий Владимирович. И въпреки че той става член на Политбюро чак след пет години, в политическо отношение приятелството с армията е по-важно от формалното гласуване, та ако ще то да е в най-висшата партийна инстанция.

Така се сформира тройката на неразделните приятели: Андропов, Громико, Устинов.

Няма да се спираме на всички подробности от възхода на Андропов. Ще разгледаме само най-важните моменти. Например през юли 1978 година умира секретарят на ЦК Кулаков.

Кулаков се радва на добро здраве и гледа да си няма вземане-даване с медицината, но нищо не му помага — една сутрин го намират едва ли не с прерязано гърло! Във всеки случай никой от историците не се съмнява в насилствената му смърт. Спорят само кой го е убил и защо. Мнозинството от тях се обединява около мнението, че е трябвало да се освободи място в ЦК за Горбачов.

И това място е най-незавидното: секретар на ЦК за селското стопанство. Но партийният апарат усеща, че става нещо лошо, и се заинатява. Андропов е принуден да задейства всичките си ресурси, но успява да пробута на този пост Горбачов чак след четири месеца, в края на ноември 1978 година.

Защо му е притрябвал Горбачов? В политически план той е пигмей, един от двестата провинциални секретари на областни комитети без никакви ценни за Андропов връзки във висшето общество на Кремъл. Горбачов му е нужен именно като празно място!

Тъй като няма възможност да поставя на партийни постове щатни сътрудници на КГБ, Андропов е принуден да внедрява свои агенти от средите на партийните кадри. Горбачов продължава стремителния си полет и по-нататък: след година вече е кандидат-член на Политбюро, а след още една, през октомври 1980, става пълноправен член.

Изпреварва Устинов, който влиза в Политбюро чак през 1981 година. Та нали Устинов е министър на отбраната, човек второ качество в сравнение с чистокръвната партийна номенклатура Горбачов!

1982 година е решаваща. Може би Андропов щеше да продължи да души партийните апаратчици, без да бърза, но собственото му здраве, което и преди не е било блестящо, внезапно се влошава (вече е на 68 години). Той разбира, че не разполага с много време, а все още не е генерален секретар!

Първата му работа е да вземе изцяло властта в своето КГБ. Вярно е, че „кучетата пазачи“ не му пречат особено. Негови верни хора оглавяват всички най-важни управления и служби — когато става генерален секретар, на Андропов не му се налага да сменя почти никого. Но кучетата на Брежнев все пак могат да го изпортят, тъй че се налага да се презастрахова.

На 19 януари 1982 година С. Цвигун „слага край на живота си“. В мемоарите си Крючков уверява, че той е бил болен от рак, което уж били констатирали при аутопсията. Като се има предвид, че медицинското заключение е подготвено в Четвърто управление, а трупът на Цвигун е изгорен моментално, тази версия не струва пукната пара.

Почти веднага след него, на 25 януари, умира и Суслов, вторият човек в партията след Брежнев („намерен на сутринта“ и т.н.). Освобождава се мястото на секретаря на ЦК по идеологията — това е добро стъпало към поста генерален секретар. Невъзможно е да скочиш от КГБ направо на върха, партийните традиции не го позволяват. Партийната върхушка би могла да се утеши поне с това, че сега мястото на председателя на Комитета й пада в ръцете. Затова и Андропов не бърза да напуска поста си в КГБ, остава на него до май месец 1982 година.

Новият председател на КГБ е Федорчук, преди това шеф на КГБ на Украйна. Федорчук е човек на партийния вожд на Украйна Шчербицки. През онези години ръководната роля на партията се изразява и в това, че шефовете на териториалните подразделения на КГБ се подчиняват повече на местните партийни ръководители, отколкото на председателя на КГБ.

Съществуват свидетелства, че по това време Андропов е крайно неспокоен — какви ли ще ги надроби новият председател на КГБ? Но и неговите тревоги са напразни, и радостта на партийния апарат е преждевременна — създадената от Андропов система се справя с изпитанието. През отредените му седем месеца Федорчук не успява да свърши нищо съществено. Само се опитва да стегне редиците и да подобри дисциплината, като за целта нарежда на всички чекисти да се преоблекат от цивилни дрехи в мундири. Налага му се обаче да се откаже и от тази реформа. Чекистите никак не го обичат.

Забравихме втория надзирател на Брежнев — Цинев. За него няма смисъл да се тревожим — след смъртта на Цвигун той си прави правилните изводи и не пречи на никого с нищо. Не пречи до такава степен, че го оставят на поста му до септември 1985 година!

Партийната номенклатура не се предава, а и Брежнев се опитва да спаси семейството си. Партията издига свой кандидат за трона — другаря Черненко. Стига се до това, че Черненко започва да ръководи заседанията на Политбюро, заема, тоест второто място в партията и държавата. Но Андропов успява да овладее тези последни гърчове на апаратчиците. Още през октомври Леонид Илич отново му възлага да води заседанията на Политбюро.

Брежнев вече не е нужен на чекистите, затова умира на 10 ноември. Нищо ново: вечерта е добре — през нощта е без наблюдение, а на сутринта вече е готов. Следва всеобщ траур и музиката на Чайковски по телевизията…

На 12 ноември 1982 година Андропов става генерален секретар. Отпуснати са му само 15 месеца, при това през половината от тях той управлява от кремълската болница. Но дори това време му стига, за да могат чекистите окончателно да вземат властта от партията и да стартират перестройката. Историците спорят можело ли е да бъдат спасени съветската империя и социализмът. Повечето от тях смятат, че още в средата на 60-те години е трябвало да се проведат реформи, през 1985 вече е било късно. Ще споделя и своето мнение: ако Андропов беше живял по-дълго, събитията биха се развили по съвсем различен начин, щеше да има друга „перестройка“. Андропов би могъл, ако не да спаси, то поне да удължи съществуването на съветската империя — само той би могъл! Първо, поради личните си качества на ръководител, редки на фона на всеобщото израждане на управляващия елит. И второ, в ръцете му са съсредоточени всички лостове на властта. Той не очаква бързия си край и не успява да подготви достоен наследник.

Андропов като че не е възнамерявал да преустройва политическата система, искал е да проведе само икономическа реформа. В това единодушно ни уверяват всички от обкръжението му: „Той никога не е споменавал и дума за никаква демокрация!“.

Напълно вярвам, че Андропов не им е казвал нищо за плановете си. Тогава сред управляващата върхушка не е прието да се говори прекалено откровено. В още по-голяма степен това се отнася за КГБ, дори между приятели — а фигури от ранга на Андропов нямат и по принцип не могат да имат приятели. Веднъж обаче той се изпуска пред най-близкия си съратник. Това не е верният му адютант Крючков, още по-малко пък Горбачов, а „дясната му ръка“ Чебриков. Чебриков не е писал книги, но малко преди да почине, дава две-три интервюта, има ги в интернет. Веднъж Андропов му казва: „А защо да не проведем истински избори за Върховен съвет, да може да се избира от няколко кандидати?“. Едно безобидно изречение, но в него е цялата перестройка на Горбачов.

Само месец след избирането си за генерален секретар Андропов назначава за председател на КГБ Чебриков, който преди това е първи заместник (той идва на мястото на покойния Цвигун). А Федорчук е назначен за министър на вътрешните работи. За него Андропов има конкретна задача, подходяща за характера му и напълно по силите му: да устрои погром сред ръководството на Министерството на вътрешните работи, за да отвори място за чекистите. Когато приключва работата и уволнява хиляди „ченгета“, самият Федорчук е изпратен на заслужен отдих.

Обвиняват го в опит за отравяне на другаря Черненко през лятото на 1983 година (с риба). Самият Черненко и цялото му обкръжение са абсолютно сигурни в това, както пише в книгата си помощникът на Черненко В. Прибитков. При по-обстойно разглеждане обаче тази версия изглежда твърде съмнителна.

Федорчук дълго запазва мълчание, не пише книги и не се изявява по медиите, но веднъж не се стърпява и дава интервю по повод прословутата риба. Първо, тя е занесена като подарък не от самия него, а от зет му. А и по това време Федорчук е в Москва, а разговорът за рибата със зет му е по телефона. Зет му не знае какво да прави с рибата, и получава съвет: „Занеси я на Константин Устинович!“. Защо изобщо е бил направен този подарък, след като другарят Черненко със сигурност е имал нещо за хапване в правителствената вила? Изглежда това е сигнал от страна на Федорчук, че макар да провежда чистка в Министерството на вътрешните работи по нареждане на Андропов, дълбоко в душата си той си остава все така верен на партийния апарат!

Естествено, чекистите подслушват разговора и биха могли да разиграят тази ситуация за собствените си интереси. В крайна сметка Черненко едва не умира и окончателно подкопава здравето си. И най-важното, партийците се скарват с единствения си възможен съюзник в силовите структури.

Интересно е, че в единственото си интервю Федорчук не намира за необходимо да опровергае обвиненията за тайните убийства на украински дисиденти. Затова пък, когато става дума за президента Кравчук, той с видимо удоволствие си спомня, че по време на случайните им срещи бъдещият президент, кой знае защо, много се притеснявал и му се подмазвал.

Андропов умира на 9 февруари 1984 година. След смъртта на вожда политическата картина е крайно благоприятна за чекистите. През цялата 1983 година тече разчистване на партократите и подмяната им със „свои хора“. Смята се, че по този начин е подменена поне една трета от секретарите на областни комитети и от министрите. Но пред клана на Андропов изниква сериозен проблем: липсва наследник за поста генерален секретар. По-точно, те са в повече: Горбачов и Романов. Кланът за малко не се разпада. Затова се налага да се прибегне до пауза и за „вожд“ да бъде назначен Черненко. Налага се да се спре и разчистването на партийния апарат. Не заради Черненко, този умиращ старец почти не пречи — цялата енергия на андроповския клан отива в жестоката вътрешна борба. Губи се скъпоценното време, с което съветската империя все още разполага, за да се спаси.

Няма да твърдя, че Черненко и Горбачов се били агенти на КГБ, най-вероятно не всичко е било толкова грубо и примитивно. Макар че и по този въпрос има свидетелства. Особено за Черненко, чиято кариера започва на гранична застава. А когато Леонид Илич по време на терора в края на 30-те години става секретар на областния комитет в Днепропетровск, там имало човек, отговорен за изпълнението на присъдите, с фамилия Черненко, но не се знае дали е същият. Палачите винаги се стараят да остават в сянка. Някои историци (В. Соловьов и Е. Клепиков) смятат, че е бил именно Константин Устинович, във всеки случай в официалната му биография има подозрително прекъсване след 1933 година. Но това всъщност няма значение, тъй като изследователите са единодушни, че избирането на умиращия Черненко за генерален секретар по никакъв начин не пречи на Андроповия клан да държи цялата власт в ръцете си. Същите историци публикуват данни, че Михаил Сергеевич е бил доносник по време на обучението си в Юридическия факултет на Московския държавен университет (МГУ), съществуват свидетелства на негови състуденти. Посочва се и с какво биха могли да го вербуват — в биографията си е скрил, че известно време е бил на окупираната територия. Това не е престъпление, но в онези времена не биха го приели във важен факултет с такова петно.

Несъмнено е едно — Горбачов принадлежи на Андроповия клан, което той никога не е и крил, дори се гордее с това! Всички знаят как попада в този клан — двамата с Андропов са земляци, Юрий Владимирович всяка година ходел да се лекува в санаториум в родния си край, в Ставропол.

Как е попаднал в Андроповия клан Романов, никой не знае! Както е известно, първоначално той е в комбина с Косигин и Суслов. Това е скромният „ленинградски“ анклав в Политбюро, където преобладава „днепропетровската мафия“. Тогава Горбачов още го няма и Романов е най-младият в Политбюро — съответно има голям шанс да наследи престола. Всички историци са сигурни (и самият Романов смята така), че скандално известната сватба на дъщеря му, на която е използван царски сервиз от Ермитажа, е провокация на чекистите, за да отпадне Романов от кръга на претендентите за престола. И те успяват. Човек може да си помисли, че след тази история Романов няма за какво да обича чекистите. Но Андропов все пак успява да намери верния ключ. А може би нещата са още по-прости — след смъртта на Косигин и Суслов Романов остава изолиран и се ориентира в нужната посока. И не бърка — през май 1983 година Андропов го назначава за секретар на ЦК, отговарящ за цялата военна промишленост. Това е сериозно повишение.

Най-голямата тайна в цялата тази история е как Горбачов успява да надделее над Романов. Ако беше победил Романов, не само нямаше да има перестройка, а дори и дребни реформи. Щеше да има единствено планини от най-нови оръжия и безкрайни локални войни с империалистите. Въпреки това сред историците преобладава възгледът, че Горбачов е имал само един сигурен привърженик — министъра на отбраната Устинов, а и той скоро след това умира. Устинов като че ли не успява да подели с Романов военната промишленост, затова избира страната на съперника му. Въпреки че, кой знае защо, никой не привежда доказателства в подкрепа на това твърдение. Затова ми позволете да споделя друга версия, за която също няма доказателства, но поне изглежда логична: армията в лицето на Устинов залага на твърдоглавия Романов, а КГБ се кани с помощта на марионетката си Горбачов да разгърне перестройката и да поведе страната в съвсем различна посока! А Громико просто изчаква да види коя от двете сили ще надделее. Що се отнася до партийната номенклатура, нея никой не я пита за нищо, времето й е минало!

Колкото до позицията на армията, има информация за началника на генералния щаб Огарков. Тя е още по-ценна, защото не престарелият Устинов, а именно маршал Огарков реално оглавява въоръжените сили. И така, Огарков е привърженик на Романов, заради което го свалят от поста през септември 1984 година. И Романов тутакси изчезва от телевизионния екран и от страниците на вестниците, а на преден план навсякъде се оказва Горбачов. Но още през октомври Романов успява да наложи назначението на Огарков за главнокомандващ войските в европейския ТВД (театър на военните действия). Новият пост е измислен специално за него, като в кремълските междуособици са замесени и генерали от страните от Варшавския договор. И Горбачов тутакси изчезва, а съперникът му отново започва да се появява навсякъде.

Ако зад Романов стоеше цялата армия, чекистите нямаше как да й попречат. Но основният му поддръжник, маршал Огарков, може да разчита не на целите въоръжени сили, а само на онези войски от Варшавския договор, които се намират в Източна Европа, т.е. под контрола на европейското направление от външното разузнаване.

Романов постепенно изчезва и на чекистите им остава само да уредят някои дребни формалности: да се договорят с Громико и да погребат Черненко.

Още през януари Громико чрез посредници съобщава на Горбачов, че е готов да го подкрепи срещу добър пост. В тези задкулисни контакти участва и синът му, който пише за това в мемоарите си. И щом преговорите завършват успешно (на Громико му е обещан постът председател на Върховния съвет), едва ли не на следващия ден Черненко умира — на 10 март 1985 година.

Следва известното заседание на Политбюро от 11 март. Първото предложение да бъде избран Горбачов идва от Громико. След него се изказва Чебриков: „Кандидатурата на другаря Горбачов се поддържа от всички чекисти — тоест от целия народ!“.

И още през юли Романов изхвърча от Политбюро и от Секретариата на ЦК. Не бива да се противопоставяш на целия народ!

Въпреки че Чебриков, като председател на КГБ, говори от името на всички чекисти, в действителност по онова време няма истинско единство дори в КГБ, а какво остава за целия съветски народ. Тук е мястото да кажем, че двамата особено близки съратници на Андропов в КГБ са Чебриков и Крючков — така да се каже, „дясната ръка“ и „лявата ръка“. Чебриков попада в органите по партиен призив и е втори секретар на Днепропетровския областен комитет, когато Брежнев го вика в Москва през юли 1967 година и му предлага да оглави Управлението за кадрите на КГБ. Тоест все едно му предлагат да стане третото куче пазач на днепропетровската мафия на Брежнев. Ако Чебриков се бе съгласил с тази роля, Андропов трудно би могъл да реализира глобалните си планове. Но вместо това Чебриков избира друго — става най-горещият привърженик на Андропов, така че затъмнява другия му отдавнашен фаворит. Крючков никога не прощава това на Чебриков и се превръща в негов враг. Докато Андропов е жив, подобно съперничество е само от полза за работата, тъй като осигурява взаимен контрол. Но когато Юрий Владимирович умира, КГБ започва да се разкъсва от вътрешни междуособици. Външно това не се забелязва, през онези години в органите няма особени кадрови трусове.

През 1984 година Чебриков назначава нов първи заместник — това е Н. Емохонов, бивш заместник на техническото разузнаване. През септември 1985 Цинев най-сетне е пенсиониран, на негово място Чебриков назначава за първи заместник стария борец с дисидентите, началника на Пето управление Бобков. Изглежда, че работите, макар и мъчително, вървят — първите заместници са избрани, сега трябва да се сложат свои хора и на постовете на редовите заместници (в КГБ по онова време те са осем), те пък да сложат свои хора — и всичко ще е наред. Но от тук нататък Чебриков не успява да постигне почти нищо, натъква се на стена…

Наистина, през 1985 година той успява да назначи Маркелов за началник на контраразузнаването, т.е. на Второ главно управление на КГБ. Но най-главното управление на КГБ, тоест Първо, външното разузнаване, си остава неприкосновена зона за Чебриков.

По-нататък на ниво заместник-председател на КГБ няма никакви промени (или по-точно, не са установени в достъпните източници). И внезапно през октомври 1988 година Чебриков отстъпва поста си на председател на Крючков! Това все още не е краят му, той получава поста секретар на ЦК, отговарящ за контрола над КГБ. Но през октомври 1989 година губи и тази длъжност. И моментално започва чистка на привържениците му в ръководството на КГБ. Тази работа се удава на Крючков много повече, отколкото на съперника му. През 1990 година си отива Емохонов, умира Маркелов. През януари 1991 от КГБ изхвърча голяма група привърженици на Чебриков, начело с Бобков. На всички освободени постове Крючков слага свои хора, с които посреща и август 1991 година.

По същото време стават големи кадрови промени и в правителството. Някъде в началото на 1991 година Горбачов сменя почти цялото ръководство и събира целия бъдещ ГКЧП (Държавен комитет по извънредните ситуации).

Мнозина са се чудили как Горбачов успява да си подбере такъв екип, че всички до един да му изневерят през август 1991 година. Но това не са негови хора. В Кремъл той има само един свой човек — Раиса Максимовна. Може би е назначил сам и Лукянов, но и това е било съгласувано с органите. Всички останали членове на ръководството са подбрани от чекистите. Властта в КГБ се сменя, сменя се и правителството. По-трудно е да се смени самият Горбачов, затова се прибягва до пуча.

Няма да се спираме на всички кадрови назначения на Горбачов, ще вземем за пример само Янаев. На конгреса Горбачов действа енергично за назначаването му за вицепрезидент. Може би не е знаел, че щом един човек отговаря за международните връзки в профсъюзите, значи е стопроцентов агент, ако не и кадрови разузнавач? Михаил Сергеевич прекалено дълго е бил по върховете на властта, за да не знае такива елементарни неща.

Щом вземе властта и пристъпи към делба на завзетото имущество, всеки, дори и най-сплотеният колектив, неизбежно се разпада на нови, враждуващи помежду си кланове! Обикновено това става под някакъв идеен предлог, но невинаги, понякога не успяват да измислят нищо. Такова разцепление може да бъде спряно само от непрестанните атаки на други силни групи. И то невинаги! Опитайте се да откриете поне едно изключение от това правило в световната история!

Не правят изключение и нашите чекисти след смъртта на Андропов. Докато тече борбата за власт с армията и партийния апарат, не може да става и дума за никакви междуособици в КГБ, всички се държат един за друг. Още повече че в самото външно разузнаване не е възможна никаква сериозна борба.

Но през март 1985 година на власт идва контраразузнаването, начело с Чебриков — те формират от свои хора и правителството на страната. Вместо благодарност външното разузнаване получава само ритници! Дори при назначаването на министъра на външните работи мнението на разузнаването в лицето на Крючков е пренебрегнато най-безцеремонно. Макар че изобщо не е ясно на кого е притрябвал министър, който да е във враждебни отношения с външното разузнаване! В нашата съветска реалност това означава пълна парализа на дипломатическата служба.

Ако просто не позволяваха на разузнавачите да слагат свои хора на ръководни постове извън собствената си организация, щеше да е добре. Но сваляха дори техни хора, назначавани от самия Андропов!

Най-яркият пример е историята с Гейдар Алиев. Алиев е сред най-изтъкнатите хора от клана на Андропов. Само мюсюлманският му произход не му позволява да се издигне още повече.

През 1982 година Андропов го прави първи заместник-председател на Министерския съвет. Тогава точно Алиев фактически оглавява правителството, а не престарелият Тихонов, когото държат само проформа. Но през есента на 1985 вместо фиктивния Тихонов назначават за председател на Министерския съвет енергичния Рижков. А през октомври 1987 кланът на Чебриков прогонва Алиев от правителството и от Политбюро. При желание винаги може да бъде намерен предлог за това, при всеки началник. Раздува се например историята с прочутото посещение на Брежнев в Баку, когато целият град се превръща в лудница и побеснява от радост. Представят го така, сякаш Алиев е закоравял партократ и страшно е обичал Брежнев! Трябвало е поне да отчетат, че по онова време Брежнев вече е стигнал до такова състояние, че е реагирал само на най-грубо ласкателство. И освен това е трябвало да отчетат източните нрави.

Всъщност Алиев не допада на тандема Чебриков-Бобков с това, че е човек на външното разузнаване. При това не агент, а почти кадрови служител! По-точно, преди да стане партиен вожд на Азербайджан с подкрепата на Андропов, от 1967 до 1969 година Алиев оглавява местния КГБ.

Добре е да се спрем по-подробно на този въпрос.

Главната пречка пред работата на разузнавача в чужбина е, че не познава всички тънкости на чуждия език, обичаи и местни особености. За да се постигне това, са нужни дълги години. Практически е невъзможно да се отървеш от акцента и да се представиш за местен. Но дори и легалното разузнаване под прикритието на посолството изисква добро познаване на езика и всичко останало. Не можеш да вербуваш хора с помощта на преводач!

Това впрочем създава почва за формирането на различни „мафии“ в разузнаването. В началото те са неформални групи от разузнавачи, усвоили работата в дадена страна или регион с цената на големи усилия. Никой няма да ги преквалифицира за работа в друг регион, затова се държат един за друг и избутват своите нагоре.

Шебаршин пише в спомените си, че когато назначили Крючков за шеф на разузнаването, той сложил край на „мафиите“ — просто забранил на разузнавачите всякакви общи заливания и събирания, дори след работа.

Защо да обучаваш няколко години руснаци на турски език, при положение че на територията на СССР има цяла република, където пет милиона души знаят турски (азербайджанският език е диалект на турския)? След като разполагаш с такава република на хвърлей място от Турция, лесно можеш да уредиш изчитането на всички турски вестници и прослушването на всички радиостанции. А ако се наложи, и подслушването на всички телефонни разговори!

Да не говорим, че десет милиона азербайджанци живеят извън СССР — в същата тази Турция и други страни от Близкия изток — тук пред разузнаването се откриват наистина безгранични възможности.

Следва простият извод: по съветско време територията на Азербайджан е подчинена на външното разузнаване. Само по тази причина Андропов още през 1969 година съумява да наложи като партиен вожд там кадровия чекист Алиев. В други региони той не успява да направи това дори през 1983, когато е генерален секретар.

Примерно, такава зона на влияние е Армения и изобщо целият Кавказ, в това число и Северен. По цялата огромна държавна граница на СССР са разположени национални общности, които тази граница разрязва на части, а това е много удобно за разузнаването. Но само Азербайджан има добър излаз към страна, член на НАТО, където дори са разположени американски военни бази и ядрени ракети.

Друг важен регион за външното разузнаване е Прибалтика. Наистина, населението на прибалтийските републики не знае езиците на страните от НАТО и по онова време няма обща граница с този агресивен блок. Но за тамошното рибарско население не е никакъв проблем да прекоси Балтийско море. Което мнозина и правят. На чекистите дори не им се налага да пращат свои хора, уж като бегълци, достатъчно е да оказват натиск върху емигрантите чрез останалите в страната им роднини. Естествено, външното разузнаване върши това с помощта на КГБ на прибалтийските републики.

Разузнаването от европейското направление поддържа тесни връзки и с Управлението на КГБ (УКГБ) на Ленинград. А чрез ленинградските чекисти то може да влияе на целия Северозапад.

Особено близки са отношенията на външното разузнаване с КГБ на Карелия. Сега наричат ръководството на ФСБ дори не „питерско“, а „питерско-карелска мафия“.

Третата по значение база на външното разузнаване на територията на СССР е Далечният изток.

В Русия Петербург е смятан за „прозорец“, докато Владивосток е нещо като „черен вход“ към външния свят. „Тихоокеанската мафия“ във ФСБ е отражение на съответното направление във външното разузнаване. Това са яки мъже от средния ешелон без особени амбиции. Постепенно тази „мафия“ губи силата си и сега е почти изчезнала. Последният титан от този клан, адмирал Г. Угрюмов (същият, който затвори „шпионина“ Паско), ръководи „борбата с тероризма“ в Чечения и умира при загадъчни обстоятелства в щаба си в Ханкала през май 2001 година.

Трябва ли да се учудваме, че „тихоокеанската мафия“ във външното разузнаване увяхва, преди да е разцъфтяла? Погледнете картата — какво заобикаляне е нужно, за да се внася хероин от Тайланд в Европа през Владивосток. Та железничарите сто пъти ще го разграбят! В пресата писаха за опити да се пренася хероин по този маршрут в чували със захар. В резултат имало случаи на масови натравяния в района на Хабаровск.

Границата на бившия СССР е огромна и изброяването на зоните на влияние на разузнаването може да продължи дълго. Но основните региони са Кавказ, Прибалтика, Далечният изток.

За илюстрация може да се приведе интересен пример от книгата на Шебаршин, назначен от Крючков за началник на външното разузнаване през 1989 година. Преди това Шебаршин е заместник-началник на Първо главно управление за южноазиатското направление (на мястото на генерал Медяник от април 1987 година). Та Шебаршин пише, че по нареждане на Крючков през 1990 година на три пъти пътува служебно в страната. И по-точно до Прибалтика („наблюдава обстановката“), до Владивосток („отчита се пред избирателите“) и в Краснодарския край („опитва се да попречи на избирането на Калугин за депутат“). На пръв поглед изглежда, че по това време един шеф на разузнаването би имал предостатъчно работа и в чужбина — цяла Източна Европа ври и кипи, Варшавският договор светкавично се разпада! Защо тогава Крючков, който има двама първи и осем обикновени заместници, изпраща на тези места точно Шебаршин?! И защо Шебаршин е избран за депутат във Владивосток, след като е московчанин и никога не е служил в Далечния изток?

Сега, след всички тези пояснения, можем да преминем към същността на въпроса. През октомври 1988 година външното разузнаване в лицето на Крючков завзема властта в КГБ, следователно и в страната.

В двутомните си мемоари Крючков отделя много място на Шеварднадзе, как съветската империя била загинала заради този агент на ЦРУ. А за Виктор Чебриков, прекия си началник, не обелва и дума! Споменава го кажи-речи един-единствен път във връзка с Шеварднадзе. Всъщност нещата стоят така: през 1985 година Чебриков се обръща към Крючков и го пита какво мисли за евентуалното назначаване на Шеварднадзе за министър на външните работи. Крючков ръководи външното разузнаване, затова кандидатурата трябва да се съгласува с него. Той категорично не е съгласен („Няма опит в дипломатическата работа“), след което Шеварднадзе е утвърден от Политбюро. Всички знаят, че Шеварднадзе е човек на Андропов, но че в самия андроповски клан има враждуващи помежду си групировки, се знае от малцина.

Защо Чебриков, който през 1985 почти завзема властта над КГБ, следователно и над страната, в края на 80-те години претърпява такава загуба? С други думи, вътрешното контраразузнаване губи пред външното разузнаване?

Отговорът е очевиден: достъпът до валута решава всичко! Вътре в страната Чебриков може да прави каквото си науми, да провежда всякакви операции. Валутата обаче е в чужбина, а там той е безсилен… А към края на 80-те години целият управляващ съветски елит внезапно осъзнава, че не може да живее без валута! И тогава всички отиват при Крючков: „Ела и ни управлявай!“. Крючков идва и тутакси започват да се случват такива неща — след 1989 година „съвместните предприятия“ никнат като гъби, към чужбина потеглят ешелони с цветни метали и всичко, което може да бъде продадено за валута. По това време само изчезналото злато е повече от хиляда тона и никой не знае къде се е дянало.

Крючков има само един проблем: докато в управляващия андроповски клан тече борба за власт, съветската империя съвсем се разпада — трябва й само леко побутване, за да се превърне в прах.

Вярно е, че никой не успява да открие „клана на Крючков“, той просто не съществува. В мемоарите му се усеща враждебното му отношение към Чебриков — тихомълком се прокарва мисълта, че Чебриков е дал възможност на „американските шпиони“ да съсипят съветската империя и да доведат демокрацията. А самият Крючков застава начело на КГБ, когато вече е късно да се направи нещо…

Враждата между тези хора би имала някакво значение, ако те наистина са били босове на чекистката мафия, а не просто формални фигури. Но разбира се, генералите от външното разузнаване, създали тази тайна мафиотска организация, не са можели да допуснат цялата власт да попадне в ръцете на дилетантите от партийния апарат. Крючков става чекист на 43 години, а Чебриков — на 44, прекалено късно, за да те приемат като свой човек в органите. При това в тази епоха, когато между КГБ и партийния апарат се разгаря битка за властта над цялата съветска империя.

В края на 80-те години вътре в чекистката мафия има борба, но тогава тя все още не е борба за власт между клановете, а идеен сблъсък по въпроса какъв политически курс да бъде избран: да се сложи край на перестройката и да се въведе диктатура, за да се спаси социализмът, или да се продължава напред докрай, понеже вече е късно за връщане назад.

Сега няма да се задълбочаваме в причините за провала на плана на КГБ за спасяването на социалистическия строй с помощта на икономическа реформа по унгарски или китайски образец. Според политолозите Владимир Соловьов и Елена Клепикова чекистите не са отчели, че онази степен на свобода, която може да си позволи една национална държава, не върши работа при империя, запазваща се само в условията на силна централизация и най-вече с помощта на насилие.

Към това можем да добавим още едно обяснение: чекистите така и не отчитат, че в хода на икономическата реформа самите те в определен момент няма да могат да се въздържат да не чопнат някое парче лично за себе си — и се получава неуправляем тотален грабеж на народното имущество. А когато тези два стихийни процеса (тоест „народноосвободителното движение“ и борбата за твърда валута) се наслагват един върху друг, идва краят на съветската империя. Тук интересите на ръководството и на редовите членове на чекистката мафия рязко се разминават: на никого не му се ще да замени личните си банкови сметки и вилите в чужбина за имперско величие и други подобни абстракции.

Получава се приблизително следната картина: някъде към края на 1990 година управляващата чекистка мафия осъзнава, че продължаването на перестройката означава крах на Съветския съюз в най-близко бъдеще. Трескавите опити на председателя на КГБ Крючков в онзи момент отразяват намерението на върхушката в тази мафия да направи обратен завой — при пасивния саботаж на тези усилия от страна на основната маса чекисти. А окончателният провал на „пуча на ГКЧП“ (Държавния комитет за извънредното положение) през август 1991 година настъпва поради решителното противодействие на онази чекистка групировка, която спада към обкръжението на руския президент Елцин.

Сега можем да си обясним откъде се взема сутринта на 19 август 1991 година необяснимата увереност на Крючков на заседанието на президиума на КГБ, че държи всичко под контрол и че президентът на Русия Елцин скоро ще признае властта на ГКЧП — ръководството на мафията е взело решение и няма да има никакви проблеми! Но скоро след това той разбира, че не всичко е толкова просто, и излита за Форос при президента Горбачов, за да се предаде.

Точно тогава съветските войски и „военните съветници“ се прибират вкъщи отвсякъде: от Европа, Азия, Африка и Латинска Америка. Освен това е спряно и безплатното снабдяване на разните „националноосвободителни движения“. Само за няколко години комунистическите режими на практика са безкръвно свалени и във всички страни от Източна Европа е установена демокрация. Западните германци смятат, че процесът на връщането на Източна Германия ще се проточи едва ли не с десетилетия, а всичко свършва буквално за една нощ.

В края на 80-те години в тези страни почти едновременно протичат „кадифени революции“ и военни преврати. И не стига, че съветското ръководство не си мърда и пръста, за да спаси загиващия комунистически режим в тези страни! Има и недвусмислени доказателства, че местните специални служби са взели активно участие в тогавашните „оранжеви революции“, затова всичко минава толкова гладко и без да се пролива кръв. Няма никакво съмнение, че спецслужбите на страните от Варшавския договор до самия си край си остават филиали на външното разузнаване на КГБ, а това означава, че нашите чекисти са осъществявали общото ръководство при ликвидацията на марионетните комунистически правителства и замяната им с демократични и като че ли независими.

Само в Румъния няма „кадифена революция“ — там местната тайна полиция се опитва да спаси режима на Чаушеску и се сражава докрай (така или иначе тогава румънските чекисти не са пленявани, а са разстрелвани веднага, на място). Но в Румъния цялата армия и военното разузнаване минава на страната на въстаналия народ, затова и всяка съпротива е смазвана на момента. Съпрузите Чаушеску се опитват да избягат, но военните ги залавят и веднага ги разстрелват в някакъв пущинак.

В Румъния местните спецслужби не са под пълния контрол на КГБ. Въпреки че формално страната е член на Варшавския договор, всъщност тогава тя е напълно независима (през 1968 година Чаушеску дори осъжда окупацията на Чехословакия от съветските войски!). Но тъй като той се скарва с Москва едва през 60-те години, междувременно всички румънски генерали успяват да изкарат обучение в Съветския съюз — и точно това го погубва. Има свидетелства, че за свалянето на Чаушеску в Румъния са пристигнали руски военни разузнавачи от ГРУ (Главно разузнавателно управление) — тъкмо те установяват контакта с колегите си от генералния щаб на румънската армия.

Освен патриотизъм нашите чекисти притежават и способността да мислят с няколко хода напред. А в средата на 80-те години управляващата чекистка мафия има на разположение само два варианта за глобална политика:

1. „Югославския вариант“: да се бие за всяка страна и да се вкопчва с последни сили във всяко парче територия по всички континенти.

2. Варианта „Нежният Миша“: „Взимайте си всичко безплатно! Територията на самия Съветски съюз ни устройва напълно, все едно, ще ни остане една шеста от сушата“. Известно е, че по-късно този вариант плавно прераства във варианта „Нежният Боря“ — „Стига ни територията на Русия“.

Не знаем кой точно от генералите от външното разузнаване на КГБ тогава е влизал в ръководното ядро на управляващата мафия, на кого от тях се е наложило да избира между тези два варианта от стратегията на съветското ръководство. Но след като донякъде сме наясно с тази пасмина (а всички чекисти си приличат като че са ги клонирали от един образец!), можем с пълна увереност да заявим, че ако е било възможно съветското господство над Източна Европа да се задържи с цената на каквито и да било усилия и жертви, те със сигурност щяха да рискуват. Биха покрили Европа с трупове, но щяха да постигнат своето.