Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (1)

I

Ние, циганите чоро^[1], не умеем да разказваме приказки. Какво можем да ви разкажем за себе си? Книги не четем, а хубавите истории са описани в тях. Сега кой ще седне да ти измисля? По-старите — всички отидоха в земята: и бай Феро, и Бубровци, и Хашевци, всички, всички — а ние работим до скъсване. Мъчим се, защото грош им е парата на клинците. Трябва хубавичко да повъртиш чука, за да начукаш петдесет кила на ден. А и на старите не им остава време за приказки — чукат си и си мълчат като пукали. Зорлем се вади ковашкият хляб! А пък ни знаят по цял свят: равни нямат на себе си унгарските роми-ковачи^[2]. По-лани при нас се паднаха гърци, чоровци, ама избягаха — трае ли се нашето! През лятото в голямата жега не е работа за деца да таманиш, па̀ и да млатиш горещото желязо. А и фабриката, дето е фабрика, не може да направи това, което майсториме ние. Например вземи крампоните — това, с което се прикрепва релсата към траверсите. Ако ги излееш първо на пръчки и после ги разрежеш — главичките им ще се потрошат. А ние ги подхващаме хубавичко, нажежаваме ги — виж как! — слагаме ги на наковалнята, изостряме ги, леко извиваме другия им край, удряме три-четири пъти здравата по тях, после лекичко ги доизчукваме, за да си вземат формата, хвърляме им по един поглед и — готово! Не се чупи такъв крампон, а се огъва и прилепва към релсата.

Така стават тия работи! А приказките, — кажи, кому да ги разказваме? Чаветата^[3] ходят по училища, по детски домове, как им викаха там, сега кой ще ти слуша нашите приказки? Бай Чунко, музикантът — вече трябва да е подкарал седемдесетте, още на времето, като малко момче, а и по-късно идваше при мен. „Разкажи, чичо Напо, една приказка!“ — ще каже и ще сложи до мен пакетче тютюн от два гроша. И ратайчетата — също. По онова време кой ти ходеше на училище — децата играеха зад хълма „Четиридесет и осма“^[4] и ако ни потрябваха за нещо, викахме ги:

— Елате бе, я елате тук! Пеко! Суска! Како! Искате ли да чуете приказката? Бързайте, че ще свърши — ей сега кьоравият стражар ще хване месарчето. Елате бе, защо не идвате? Който дойде да чука кюмюра, ще чуе и приказката.

И по онова време ние бяхме позастарели и вече можехме да разказваме приказки. Разказвахме ги така, както ни идваха на ума и както ги бяхме слушали от по-старите. Въртяхме — сукахме, гледахме приказката да свърши с кюмюра. А който иска да слуша още — нека дърпа духалото и ще слуша, ще слуша, докато му се завие главата от пушека. Разбира се, по онова време приказките се разказваха по цигански. Така по̀ знаеш как да го кажеш, а и песните бяха ромски.

Сега и да разказваш — кой ще те слуша? Моите деца могат да се закълнат и на бога, че не са циганчета, стига да си намерят отнякъде по-здрави дрешки.

Но тогава, по онова време, съвсем не беше така.

А бе, карай да върви, ако се закълнете, че няма да ме вземете на майтап, мен — стария човек, — ще ви разкажа една-две приказки от ония, отколешните.

НИКОГА НЕ ТЕ Е ИМАЛО, ЦИГАНСКА ЗЕМЯ

Кай ся, кай нана — как го казвате вие: Имало едно време в Циганското царство, дето никога не го е имало, един могъщ цар. Царят бил велик, а на всичко отгоре и жена му била най-голямата хубавица в оная далечна страна. Какво ти в оная — не се среща такава красавица нито на тоя, нито на оня свят.

И така, веднъж красивата царица родила момиче, но треската я затресла още на втория ден след раждането и я довършила на третия. Преди да умре, от смъртния си одър, тя завещала на царя да се ожени повторно чак тогава, когато намери красива като нея невеста.

Изтекли шестте траурни години и царят вече си затърсил такава невеста, обходил цялата страна, но дори в съседните царства не можал да си намери подходяща съпруга, защото — какво да прави — не срещнал никъде хубост, равна на починалата му съпруга.

През това време малката принцеса расла, порасла и станала шестнадесетгодишна. Бащата все по-често се заглеждал в нея и си говорел: „Да ми отрежат главата, ако не стане хубава като майка си!“ Така и станало.

И така, когато момичето навършило шестнадесет години, бащата взел сватбения портрет, на който бил заснет с бедната красива царица. Погледнал той портрета и казал на дъщеря си:

— Чуй, дъще! От смъртното си ложе майка ти ми завеща да се оженя за равна на нея хубавица. Виж тоя портрет, дъще! Такава хубост няма нито на тоя, нито на оня свят, само ти можеш да се сравниш с нея. Трябва, значи, да се оженя за теб.

Заплакала принцесата, много плакала, как да счупи бащиния си хатър? Изтичала на гробището при гроба на своята майка и се завайкала:

Стани, моя майчице!

Стани, моя майчице!

А майка й отговорила от гроба:

Не мога да стана.

Кракът ми изтръпна,

ръка ми се схвана.

Майката не казала нищо друго, не можела да я научи нито на ум, нито на разум. Тогава се притекъл на помощ всемогъщият Дейлоро^[5]. Когато момичето се завърнало в къщи, баща й бил отишъл на лов. Помислило момичето, помислило, па̀ си събрало дрешките и побягнало, накъдето й виждали очите.

Вървяла тя така, вървяла, докато стигнала двореца на съседния цар. Там се наела за прислужница. И понеже била хубава, определили я да слугува на принца. Тя се харесала на принца, той я заразпитвал внимателно, нежно — откъде е дошла, чия дъщеря е, — момичето му разказало всичко. На принца не му трябвало повече и той веднага решил да се ожени за хубавата циганска принцеса, дори обявил деня на сватбата.

О баро^[6] Дейлва! Какво се случило след това! Циганският цар се върнал от лов и видял, че дъщеря му я няма никаква. Но не се разгневил, не, той бил от хитрите царе! Извадил сабята си, заповядал й да намери момичето и да го направи бременно, където и да го срещне, а после да му отреже ръцете и да му ги донесе.

Речено-сторено. Сабята литнала, намерила принцесата, отсякла до лактите двете й ръце и ги върнала в къщи. Царят извикал поп и му заповядал да го венчае с ръцете на момичето. Но съдбата на принцесата била близко до сърцето на Дейлоро и когато царят престъпил прага на църквата и вдигнал очи към неговия свят образ — веднага се повалил мъртъв на земята. Такъв бил печалният край на царя на Циганската земя, която никога не е съществувала.

А през това време неговата дъщеря се приготовлявала за сватбата. Тя си поръчала венчални дрехи, в които да не личи, че ръцете й са отсечени до лактите. Но коремът й, разбира се, растял и все растял, защото бедната принцеса забременяла. На сватбената трапеза тя седнала така, че да скрие и това, което нямала, и онова, което имала в повече…

Да яде, сиромашката, не яла, а и с какво да яде? Канили я с най-скъпите блюда, но тя не вкусила даже от подлютеното пиле, макар че щяло да се пръсне от мъка малкото й сърчице. Другите царе-гости вече започнали да си шушукат колко хубава била принцесата, а не искала нито да яде, нито да говори.

Добре, но танците започнали, царете-гости я поканили да потанцува с тях. Всички я харесвали, защото друга такава хубост нямало никъде по света. Младият й мъж също я поканил да потанцуват, но тя отказала и на него. Тогава той я грабнал и я завел в кръга.

Така всичко станало ясно. Напразно се опитвала младата царица да обясни, че е невинна. Мъжът заповядал на слугите да я изхвърлят в кочината.

Ашунес^[7] какво излязло от цялата тая работа! Дейлоро случайно погледнал от небето към кочината на царя и повикал при себе си свети Петър.

— Ела тука, момчето ми! — казал му той. — Виждаш ли хей там оня малък рома чаво, който се готви да види белия свят? Иди и му стани кръстник!

А на младата царица вече й било зле, защото почнала да ражда. И родила тя син. Чак тогава свети Петър се приближил до вратите на кочината. Той поздравил младата майка и казал:

— Вземи, дъще, младенеца и го накърми!

— Ох, как да го взема, добри човече, когато са отрязани до лактите и двете ми ръце.

— Вземи го, дъще, вземи, след като ти казвам!

Момичето го чуло и — о, Дейлоро баро! — пораснали и двете й ръце. Свети Петър й подал дрехи за малчуганина и го обсипал с диаманти.

На разсъмване в кочината пристигнали царските слуги, за да изнесат костите на девицата. Те мислили, че свинете вече са я изяли. А намерили кочината цяла в пламъци — подпалила се от искрите на диамантите. От огъня излезнал свети Петър, а с него и младата майка с младенеца на ръце. Те излезнали цели-целенички; защото огънят не ги ловял.

Побягнали слугите, за да разкажат всичко на принца. И той се втурнал пръв назад, за да я помоли да му прости. Не бил знаел, па̀ така, па̀ иначе…

Но принцесата не му отвърнала нищо. Свети Петър й дал каляска с шест впрегатни коня, тя се качила с детето си и потеглила, без да се обръща назад. Ако се скитате по света и се намерите някога в циганската земя, разкажете им там, че сте чули всичко това от мен.

Но — само ако ви попитат.