Мелтем Йълмаз
Сорая (1)

I
В преддверието на смъртта…

— Сорая… Сорая… Сорая!

Настойчиво повтарящият името й женски глас беше спасителната нишка в тъмния тунел, където Сорая очакваше смъртта.

Сега, докато с последни усилия се изкачваше нагоре, инстинктивно вкопчена в тази нишка, тя си припомни оглушителната експлозия, взривила в сърцето й безвремието; а после — внезапното пропадане в непрогледния мрак. Оттук нататък нямаше ни образ, ни звук, ни мирис или вкус. Примирение след мъчителни родилни болки. Безпаметен сън на границата на безсъзнанието. Безкраен вакуум в океана на безбрежието.

Сетне вълна след вълна… Борба за пробуждане, затънала в блатото птица, пляскаща с криле; насилствено завръщане към живота. Стремеж към възобновяване на едва осезаемите движения, наречен жажда за живот. Когато Сорая се добра до началото на тунела, клепачите й затрепкаха. И накрая първият слънчев лъч докосна тялото й: Пробуждане!

Когато отвори очи, видя през булото на влажна, мътна мъгла черна муха, бореща се за живот на белия мръсен таван. Докато треперещата от студ Сорая се приближаваше към живота, силно жужащата муха отиваше към смъртта. Щом накрая се озова лице в лице с притежателя на гласа, призовал я от пресъхналия кладенец — медицинска сестра на средна възраст, с черно фередже и очила като лупи — избликналата от дън душа благодарност премина в трепета на устните й. Сновящите като сенки зад гърба на сестрата хора, несекващите стонове на ранените и мирисът на мръсно, разнасящ се из въздуха от общите дихания, бяха доказателство за връщането на Сорая към живота.

— Слава богу!

Сорая искаше да отговори на сестрата, но се боеше да разкрие силните чувства, закърнели от дългогодишно потискане, натежали от лутането между живота и смъртта. Сякаш ако ги излееше, и душата й щеше да излезе с тях. Сестрата обаче я гледаше, очаквайки отговор.

— Аз… Къде съм?

— В Хумус. В лазарета. Вече болница.

— А семейството ми?

— И те са хоспитализирани. В дома ви падна бомба. Бяхте ранена. Ще се оправите. Опитайте се да поспите.

Буря от въпроси връхлетя Сорая, докато лежеше на твърдия матрак и гледаше как сестрата се отдалечава като гигантска мравка. Един водеше до друг при всяка крачка на сестрата: „Откога съм тук? Къде съм ранена? Къде е семейството ми? Как са те? Кога ще изляза оттук? Какви са тия хора?“.

Лежеше на най-затънтеното легло в лазарета, който първоначално служеше като лечебница в Хумус, а от началото на войната бе превърнат в болница за десетки ранени, които пристигаха ежедневно.

Първо леко обърна глава наляво и забеляза огромните тъмнокафяви кръгове от кръв по чаршафа на спящия в съседното легло млад мъж. Понеже мургавият младеж с рядка брада изглеждаше по-скоро ранен в сражение, напомни на Сорая за брат й. Упоеното му тяло беше неподвижно, като труп в ковчег. Страхуваше се да срещне погледа му, като се събуди, затова се надигна въпреки болката в гърба си и видя, че се намира в дълго тясно помещение с разположени едно срещу друго около 20 легла с ранени мъже и жени. Болнавата жълтеникава зимна светлина, процеждаща се в стаята от малки прозорчета точно под тавана, проблясваше в серумната течност, окачена на стойки почти до всяко легло.

В пространството между двете редици легла, използвано и за разходки от болните, бяха разхвърляни безредно неизвестно чии скъсани калцуни и кални обуща. Железните табли на леглата, скърцащи при всяко движение, бяха ръждясали на места. До някои болни имаше чанти, до други — разтревожени близки. Когато Сорая се вгледа внимателно, хората, които никога не беше виждала, постепенно започнаха да й изглеждат познати: това бяха нещастните спътници в злочестата й съдба.

Възрастната жена с набраздено лице, подаващи се от забрадката посивели коси и слабо безформено тяло на отсрещното легло беше забола поглед в някаква точка на пода и явно се мъчеше да мисли за друго, освен за състоянието си, в безмълвно очакване болките да престанат. Ако се съдеше по възрастта, вероятно седящата на стола до леглото беше дъщеря й, която не вдигаше глава от корана в ръцете си.

Стенещият в леглото до входната врата мъж бе с ампутирана до лакътя ръка. Обърнал бе глава, сякаш правеше всичко възможно да не вижда отрязаната си ръка, да не осъзнава, че вече я няма. Кой знае, може би стенанията му не бяха толкова от физическата болка, колкото от отказа да възприеме новото си тяло. Сорая се замисли за по-нататъшния живот на младежа: ами ако и надеждите му, също като отрязаната ръка, са се изпарили от взрива на бомбата?

Едно около седемгодишно дете на леглото срещу него плачеше от събуждането на Сорая насам; никой не чуваше ту бликващия в стаята, ту стихващ плач или не му обръщаше внимание, съсредоточен в собствените си страдания. Липсата на майка или баща до детето навеждаше Сорая на мисълта за най-лошото. Нима една бомба, една най-обикновена бомба можеше да предизвика толкова много самотни сълзи у малко дете?

Внезапно всички погледи се отправиха в една посока: през вратата влезе санитар в зелена престилка, понесъл инжекция. Всички внимателно наблюдаваха към кого се насочва тътрещият белите си калцуни по пода мъж с каменно изражение; да, към болния с отрязаната ръка до вратата! И изведнъж едновременно, като изстреляни от лък стрели, всички закрещяха към него:

— Санитарю, виж мен! Санитарю, много ме боли! Умирам, санитарю!

Санитарят забоде иглата в крака на мъжа с отрязаната ръка и излезе от стаята, без да чуе молбите. Надеждите, както и мръсните коси, натежали от лежането бог знае откога, отново потънаха във възглавниците. Сорая все още не се чувстваше като една от тях, мислеше си, че те са тук от векове, и дори не искаше да се запита колко още ще остане на това място.

Още не беше минал и половин час от събуждането й, когато изгаряща болка в долната част на тялото й напомни, че въздействието на болкоуспокояващите започна да преминава. Но нямаше куража да повдигне чаршафа и да погледне; ами ако цялата беше в кръв като младежа на съседното легло? Или още по-страшно, ако й липсваше крайник като на онзи мъж! Тъй или инак в дома й беше избухнала бомба и беше настъпил мрак. Откакто отвори очи за живот, единствено успяваше да осъзнае пробуждането, но тялото й? Имаше само един начин да разбере това…

Първо провери с поглед откритите части. Ръцете и раменете си бяха на мястото. После опита и усети, че гърбът й се движи. Ами под чаршафа? Бавно размърда палеца на крака и видя ноктите си, лакирани преди експлозията с матовобял лак. След това раздвижи заедно всичките си пръсти. Усещаше всичко и можеше да ги движи. Сега беше ред на краката, първо леко повдигна десния, но как тежеше! После и левия, той май беше по-тежък от другия. Сега се опита да свие двата към тялото и успя. Коремът също — пое дълбоко въздух няколко пъти без проблем. Доколкото можеше да прецени, всички органи и крайници си бяха на място. И все пак се страхуваше да се отвие и да погледне. Защото беше чела някъде, че когато се раздвижат, липсващите крайници създават усещането, че ги има. „Мътните ме взели“, измърмори, съмнението я гризеше, но сега ли му беше времето?!

Накрая хвана чаршафа от двете страни и леко го повдигна: още и още… Първо видя голия си бял корем под бинтованите гърди; засъхнала кръв изпълваше пъпа. Разрези и тук-там синини отляво и отдясно вървяха надолу и се превръщаха в изглеждащи сериозно рани. Накрая повдигна чаршафа изцяло и видя зачервена, потъмняла, обелена, прогорена на места и зацапана с кал кожа, но поне бедрата и краката й си бяха на място!

Влизането в стаята на висок, около петдесетгодишен доктор прекъсна като с нож проучването на тялото й. Сега гласовете в нестроен хор, едновременно, но по-силно отпреди се отправиха към него. Всеки искаше доктора да го види, не само искаше, но и молеше. За да прекрати крясъците той вдигна дясна ръка нагоре. И след като постоя така няколко секунди като униформен полицай в задръстване, каза уверено:

— Ще ви прегледам всички подред. Само се успокойте. — И без да губи повече време започна от най-близкото легло, точно срещу Сорая.

Най-сетне тя щеше да разговаря с някого, знаещ отговора на въпросите, и то добре. Стегнатото й в обръча на неизвестността от връщането към живота досега тяло леко се отпусна, пълзящите като вирус тръпки престанаха, а болката от изгаряне в бедрата намаля. Затвори очи спокойно, изчаквайки реда си. Не усети натежаването на фините мигли върху уморените клепачи, отпускането на лицевите мускули като току-що докосната мимоза, сладкия сърбеж в корените на косата и заспа. Часове след това се събуди в същата стая сред стонове и писъци, раздиращи нощта.

* * *

„Ама че съм глупава! Заспала съм!“ В тъмнината, в изолираното си все по-неудобно легло, събудила се сред ранените, Сорая не усещаше нито глад, нито нещо друго; само страшен гняв… Беше като дишащ през ноздрите бик; насочил рога и ритащ себе си. Беше пропуснала доктора, който можеше да отговори на въпросите й и сега отново я мъчеше неизвестността. Едничкото й желание беше да си спомни какво е било преди голямото нещастие, какво е преживяла преди това и после… Пое дълбоко дъх и събра сили, насили наранената си памет и се помъчи да намери пътя, сякаш излизаше от лабиринт, оплетен в паяжини. И започна да си припомня нощта в спящия град под съпровода на куршумите, насочени към него.

Беше обикновен неделен ден, през който всеки от семейството потъваше в собствения си свят. Сорая седеше в един забутан ъгъл на дневната, пред шевната машина, подарена от баща й Хейсем преди две години по случай завършване на гимназията, и четеше съсредоточено упътването. Майка й Хая току изникваше отнякъде с парцал за прах. Както всички знаеха, Хая дълго престояваше в стаите, убивайки времето под предлог, че чисти. Всъщност изобщо не обичаше неделите, в които Хейсем по цял ден се мотаеше наоколо и все искаше нещо, а сетне захъркваше насред дневната. Иначе защо трябваше да чисти отново след два дни и да го натяква на всички, сякаш те са виновни?

И тази неделя, когато Сорая влезе в спалнята на родителите си, за да вземе игла и конец за шевната машина, забеляза, че прозорците в зимния ден са отворени докрай и покривчиците от тоалетката и скрина са вдигнати. От голямото два персона и половина легло, изпънала по гръб стройното си тяло, майка й вдигна глава да види кой е, а Сорая съзря във влажните й от ненавременния сън очи ужасяващо и непреодолимо дълбоко нещастие, което я удари като мълния. В този момент за първи път се сблъска с истината, че майка й не е само майка, а и нещастна жена. Втрещена застина пред леглото и се вгледа в нея. В действителност майката, която в детството й правеше баници със сирене, играеше с русата кукла, обличаше я с гиздави дрешки, милваше и я целуваше, беше жена, заровила щастието си в парцала за прах на неделното чистене. А на Хая дотолкова не й пукаше, че дори не се поинтересува какъв е проблемът на изправилата се насреща й дъщеря; отново отпусна глава на възглавницата, заслони с морна, изящна длан очи и се помъчи да заспи.

Когато Сорая грабна от второто чекмедже на червено-бялото нощно шкафче игла и конец и тичешком се върна до шевната машина, едва успяваше да помръдне ръце. Сякаш състоянието на майка й беше изцедило цялата й енергия. Смръщи вежди и се замисли, а съзнанието й бавно се проясни: как беше възможно да не го проумее досега — майка й беше само частичка от системата, поробваща човека и най-вече жената. В този миг Сорая за първи път се зачуди какви ли са били моминските копнежи на майка й. Кой, как и защо беше провалил мечтите й? Как така не беше проумяла, че причината за нещастието на майка й са не неделите, а погребаните преди много години мечти. И изведнъж мисълта й заснова между двете като топка за пинг-понг: дали по тези земи отреденият на жената живот сред четири стени не беше нищо повече от добър съпруг и грижа за децата и какъв смисъл имаше да крои планове за добра шивачка?

Сорая притеснено пристъпваше към стаята си, сякаш тялото й бе товар, от който искаше да се избави. Усети как през отварящия се в съзнанието й прозорец напира да влезе бял гълъб, пляскайки с криле. Тогава рухна пред леглото до прозореца от ужасяващото подозрение, че това ще я терзае цял живот. Тя вече проумяваше, че плисъкът на вода от банята в неделя, светещите денем в стаите лампи или миризмата на готвен праз не са само у тях, а са проекция на нещастието на всички затворени между четири стени жени. Застанала пред прашния прозорец, тя осъзна, че никога няма да стане добра шивачка, докато ритащите топка отсреща мургави деца се ругаеха и блъскаха с все сили.

Тогава, няколко часа преди голямата беда, Сорая преживяваше собственото си злощастие. Едно бяха мечтите на 20-годишно момиче, завършило гимназия, съвсем друго — реалният живот. За Сорая онова, което наричаха „живот“, вече се вместваше в няколко изречения: от три години дружаха с Емир. Успееше ли той да скъта малко пари от работата в бащиния си магазин за платове, щяха да се оженят и след години да имат няколко деца. Ако останеше време от домакинската работа, съпруга и децата, щеше да използва шевната машина като хоби и толкоз. И докато мечтите й се отдалечаваха от нея като птица от пречупената нежна вейка на дървото, тя настръхна от дружния вик „гоооол!“ отвън.

През това време баща й Хейсем се беше върнал от сервиза, където миеше зелената си кола на все още неизплатен кредит и се къпеше. От години неделната му програма беше неизменна: ставаше сутрин около девет, навличаше анцуга, излизаше за сутрешния вестник, сядаше в някое централно кафене в Хумус, закусваше яйца със суджук, после поръчваше кафе и така до обяд. След това или отиваше да мие колата и бистреше политиката с работниците, или се отбиваше в близкия супермаркет за дребни покупки, като останалото време от деня прекарваше пред телевизора в дневната, подремвайки с хъркане, наподобяващо грохота на шевната машина. Ето и сега, преди дрямката, се плискаше на воля в банята, свирукайки си фалшиво, като доказваше предимно на себе си колко е доволен.

И тогава, точно тогава… Когато Сорая настръхна от виковете „гол“ и отстъпи от прозореца, когато Хая заспиваше, покрила очи с дясната си ръка, а Хейсем поднасяше към главата си шампоана с аромат на грейпфрут… Гигантски, мрачен, внезапен взрив. А после Н-И-Щ-О.

* * *

Сорая пак подскочи, припомнила си този гигантски, мрачен, внезапен взрив. Бе среднощ, в центъра, сред десетки ранени като нея. Наистина ли се беше случило? Наистина ли беше оживяла след това? Обърна глава наляво и срещна погледа на младежа в съседното легло. Той промърмори спокойно:

— Здрасти!

— Здрасти!

— Добре ли сте?

— Не зная.

— А аз зная, тук съм от седмица. Вас Ви докараха вчера.

— Вчера! Нищо не помня.

— Така е в безсъзнание. Благодарете се все пак.

— Защо?

— Защото ви измъкнаха изпод развалините.

Сорая не искаше да прояви неуважение към младежа, чието състояние смяташе за по-лошо от своето, но за какво да благодари, след като не знаеше какво се е случило? И все пак не желаеше да преустанови разговора, защото й се отразяваше добре.

— Дай боже и вие да сте добре, какво ви се случи?

— Раниха ме във войната. Ще ми мине, нищо особено. Загубихме много другари, има тежко ранени. В сравнение с тях нищо ми няма.

Сорая не успя да отговори, не знаеше дали е прав, или не е. След продължително мълчание добави:

— Като ви видях се разтревожих за брат си. Той също участваше напоследък в сраженията. Дали го познавате, казва се Мохамед. Мохамед Номари.

Процеждащият се между липсващите предни зъби в устата на младежа въздух се превърна в подсвирващо хъркане и се разнесе из стаята, а разочарованието на Сорая завърши с беззвучна, дълбока въздишка.

* * *

Жената, която сутрин раздаваше на болните хляб, сирене и маслини, беше същата, събудила Сорая предишния ден. Сорая тъкмо беше отворила очи в очакване на сестрата, чиято поява я зареждаше с енергия, когато мъжки крясък в коридора накара всички да подскочат; и бездруго тъжните лица съвсем се смръщиха. Някой беше научил за смъртта на свой близък. За да попречи на най-сетне стигналата до нея сестра да побегне бързо както от всички останали, Сорая хвана ръката й и я погледна мило:

— Сестро, не си тръгвайте, моля. Трябва да зная колко още ще остана тук.

Сестрата се стресна. Изненада я внезапно нарасналата сила на момичето, което до вчера спеше като кротко агънце. И малко се подразни от неочакваната й постъпка:

— Докторът ще ви прегледа. Аз нищо не мога да кажа.

— А къде е семейството ми, знаете ли?

— В държавната болница. Вие сте тук, защото там нямаше място. Не се безпокойте, добре са; тоест, майка ви и баща ви са добре.

— А брат ми? И той ли е при тях?

Сестрата сведе големите си черни очи под очилата като лупи. Първоначално Сорая не разбра какво означава мълчанието на жената с каменното лице и дали изобщо значи нещо. Защо не отговаряше; дали не беше разбрала въпроса, или не знаеше отговора? Полека отпусна ръката й. Погледът на сестрата не й се понрави и тя попита отново:

— Сестро, батко ми Мохамед Номари не беше вкъщи по време на експлозията. Имате ли представа къде е?

— Брат ви зае мястото си сред жертвите, дарени с покой от бога.

— ?

Правилно ли беше чула? Заекна и клепките й затрепкаха, не можеше да възприеме чутото. Не. Попита отново:

— Какво говорите? Питам за брат си, Мохамед Номари, на 23 години, мургав, висок, синът на обущаря Хейсем Номари, живеем близо до кафето в Хумус. Как ви хрумна?

Сорая се опитваше да заличи казаното от сестрата, натиквайки го в тъмните ъгли на ума си, който се блъскаше шумно наляво-надясно и напред-назад като при земетресение. Само че сестрата не беше склонна да продължи разговора, тъй като от многото лоши новини през последните дни беше научила какво означава да оставиш човек сам с истината. Издърпа китката си от обляната в студена пот, отпусната длан на Сорая и се отдалечи.

Останала сама, Сорая дойде на себе си с полуотворена уста, излизайки от няколкото секунди безпаметност, усети избухващата от гърба към гърдите й лава и се оригна. При първия й вик цялата стая се обърна към нея. И докато шепнеше на пресекулки през пресъхналите си устни, а в ума й смъртта се забиваше като нож, тялото й започна да изтръпва. Ранените наоколо обърнаха глава при вида на давещата се в мъка, издаваща звуци като ранено животно Сорая. Всички изглеждаха някак засрамени, сякаш нещастието й беше по тяхна вина. Макар и плътно стиснала очи, от които навсякъде по леглото се лееха горещи капки, пред вътрешния взор на Сорая стоеше съвсем живо лицето на брат й. И се сблъска със спомена за бомбардировката, без да може да й се противопостави…

* * *

Брат й беше вече на три години, когато Сорая дойде на този свят в къщата, която стоеше непоклатимо като стълб на мястото си вече половин век, преди докаралото я в това легло нещастие… Станеше ли дума за този ден, майка й все повтаряше: „Сорая се роди толкова грозна, че никой от нас не я погледна. Акушерката я взе от прегръдките ми, занесе я в леглото и единствен батко й намери смелост да отиде да я разгледа“. Какво ли си беше мислил тогава брат й — че е станал батко, или че вече има съперница? Мохамед, който през бебешките й години си играеше с нея като с кукла, по-нататък в зависимост от настроението си я гонеше, плашеше или гъделичкаше. Извън тези моменти рядко напускаше стаята си, залепен за компютъра. Една от най-изявените му черти беше привързаността към приятелите му. Майка им се чудеше на това и казваше: „Сякаш е сираче и семейството му не сме ние, а приятелите!“.

И наистина Мохамед беше готов на всичко за приятелите си. И дали „опозиционерството“ му не се дължеше именно на това? Та кой друг, освен приятелите му, можеше да бъде причината за хулите вкъщи срещу Асад през последните две години? Даже една вечер, когато Сорая и родителите й гледаха телевизия в дневната, Мохамед влезе в стаята, застана на вратата и привлече вниманието им, изсипвайки куп ругатни срещу Асад, после се врътна и излезе, сякаш нищо не се беше случило, а те тримата изумени замръзнаха по местата си.

Истина беше също така, че до този момент никой от семейство Номари не беше изказвал на висок глас като Мохамед антипатията си към режима на Баас. Несъгласието на Хейсем с Асад не прекрачваше няколкото псувни срещу „диктатора“ при телевизионните новини по време на семейната вечеря. Може като млад да е бил една идея по-агресивен, но толкова. Всъщност цялото семейство, както много други в Сирия, беше приело, че са хора втора ръка. Макар да се сблъскваха с това разделение във всяка сфера на живота — от търговията до чиновничеството — повечето се примиряваха с водената политика и бяха избрали относителното благоразумие. Хейсем Номари, изхранващ семейството с наследения от баща си магазин и водещ със зъби и нокти борба за преживяване в Сирия, също нямаше намерение да се лиши от това. Но Мохамед не беше и нямаше да бъде като баща си.

Първите гласове против нарушаването на правата и беззаконията на Асад в Хумус се надигнаха като шепот. Докато мъжете премятаха броениците и пиеха чай пред дюкяните, а жените в златните си години ядяха торти и баници, след години политиката внезапно и отведнъж се вряза в нормалния ход на живота. А започналата през декември 2010 Арабска пролет предизвика както навсякъде, така и в Хумус, обръч от вълнение, разпространяващо се на вълни. Младежите, деца на някои, ученици на други и съседи на трети, обикаляха от къща на къща и обясняваха, че Арабската пролет ще дойде и в Сирия, тогава Асад ще си отиде и най-накрая животът им ще се оправи с власт, която ще ги представлява. Някои, вдигнали въпросително вежди, не се въздържаха да задават въпроси на неканените посетители: А вие откъде знаете? Подготвените за това младежи вадеха от джоба телефони с огромни дисплеи, влизаха във форумите за споделяне на опозицията и показваха на домочадието последните събития. След което дори у най-невярващите в оттеглянето на Асад се зараждаше някаква надежда. Атмосферата се затопляше и успокояваше; домакинята предлагаше вечеря на гостите. И докато всички по време на храненето не откъсваха поглед от гостите, към полилеите се издигаха възгласи „дай боже, дай боже“. Увереността в революцията обхващаше дом след дом, всеки ден още някой младеж се присъединяваше към редиците на опозицията със съзнанието, че трябва да участва в промяната на страната.

И когато накрая силите на Асад отговориха с масови арести, изтезания и полицейско насилие на мащабния протест от 15 март 2011 на цивилни в Дера срещу нарушаването на човешките права и беззаконието, опозиционната младеж както в цяла Сирия, така и в Хумус застана срещу огледалото и за последен път провери как изглежда въоръжена. Одобриха отраженията си, бяха готови, дошъл беше краят на плановете зад затворени врати; време беше за открит бой с враговете. Стичащите се по улиците въоръжени младежи по всички краища на Сирия бяха по-организирани от очакванията на властите. В отговор на събуждането на задрямалите клетки в новите и свежи тела Асад започна мащабни военни операции срещу въставащите градове и села. Не след дълго и по улиците на Хумус плъзнаха необезпокоявани танкове, пехота и тежки оръжия.

При тази необичайна гледка безпокойство обзе както отиващите сутрин на работа мъже, така и учениците и жените по прозорците. Вълнението от показаната по телевизията Арабска пролет отстъпи място на страха по улиците. Създалата се в домовете празнична атмосфера заприлича на догаряща свещ. И ако отпърво долитащите отвън изстрели се възприемаха като предвестник на началото на края, след известно време се превърнаха в олицетворение на разочарованието. Вече станаха обичайни новините за загинал в сраженията син на съседите, за включване в битката на бакалина или за нанесен от силите на режима побой на жена по улицата. И не само това. Мизерията в градовете от ден на ден ставаше все по-очебийна. Първо започна недостиг на основни хранителни стоки по магазините, после на лекарства… Заедно с тягостната атмосфера, надвиснала като черен облак над Хумус, се обтягаха и нервите, а шумът от сраженията ставаше все по-силен.

Точно тогава дойде една добра вест. Неофициални интернет страници разпространиха новината, че много войници от частите на Баас дезертират, за да се присъединят към опозицията. Подскачащата от радост сянка на Мохамед танцуваше върху покритото до половина с лед стъкло на вратата. Дори Хая, която до този ден не се интересуваше особено от политика, беше превъзбудена като започнала да се отваря прецъфтяваща роза. Тя пригласяше на Мохамед в най-крайните изказвания: „Асад ще си отиде, както навсякъде диктаторите си отиват един след друг!“. Ето точно в това изречение се спотайваше пристанището, където тя се прислоняваше с увереност и което я спасяваше от нещастието, чиято причина Сорая разбра твърде късно.

Беше време в Хумус да се избира между два варианта — или подчинение пред нарастващата сила на режима по улиците, или присъединяване към опозицията, целяща победа в цяла Сирия. Избра се второто. Опозиционерите напълно се отърсиха от страха от смъртта и започнаха все повече да удържат позициите с тежки оръжия, да поразяват все повече силите на режима. Сраженията се ожесточаваха все повече и повече, храбростта на опозицията в цялата страна отблъскваше и силите на режима в Хумус. С една новина от интернет на 4 юни 2011 домовете в Хумус един по един започнаха отново тайно да празнуват зад затворените врати, сякаш заразени от силен вирус. Според информацията след откриването на огън от страна на сирийската армия по погребално шествие в град Джиср аш Шугур гневните протестиращи подпалили сградата, откъдето идвали изстрелите и убили осем служители на реда; иззели оръжията в превзетия полицейски участък и поели контрола над околността. С тази новина лицата на тримата заедно с Мохамед пред монитора се озариха от синьо-бялата му светлина. Мохамед прочете известието два пъти подред, наблягайки на всяка дума, скочи и прегърна майка си, а Сорая и баща й се спогледаха уплашено. Тогава Сорая не можа да прецени дали тя и баща й са много страхливи, или батко и майка й бяха полудели.

Вече цяла Сирия следеше неотстъпно сраженията в Джиср аш Шугур като кървяща рана. Но раната гангреняса, сраженията продължаваха и вече не само районът и околността, но и цялата страна настръхна. През следващите дни както във всички градове, поддържащи опозицията, така и в Хумус бяха спрени електричеството и водата. Нощем в бедстващия от доста време град вече нищо не се виждаше; Асад наказваше Хумус.

Тътенът от страха на цивилните граждани не напускаше обсадения град. Наложеното от Асад наказание обаче не само не обезкуражи Мохамед и другарите му, а ги разгневи още повече. Сраженията вече не стихваха, навсякъде се валяха трупове. Хората престанаха да излизат от домовете си; децата плачеха неспирно, бедата с непредвидим край се приближаваше все повече и повече.

Сорая знаеше всичко дотук. Но не знаеше за случилото се на 3 февруари. Това беше най-кървавият ден в личната история както на Мохамед, така и на Сорая, Хая, Хейсем и всички жители на Хумус. Правителствената армия атакува града с миномети, танкове и автоматично оръжие, загинаха над 200 души и имаше хиляди ранени. Голяма част от жертвите бяха настигнати от нещастието също като семейството на Номари — у дома, пред шевната машина, в банята или в леглото. Тогава Мохамед все още беше жив. Той научи за случилото се от скривалището в дома на приятеля си, чистейки оръжието си; хукна към семейството си и като видя разрушената до основи къща, побесня и без дори да направи опит да влезе, извади оръжието и го насочи към първия попаднал пред очите му войник. Отговориха му с десетки куршуми; безжизненото му тяло се свлече на мокрия тротоар на градския площад сред изпражненията на гълъбите. В този момент раненото семейство Номари се бореше за глътка въздух под разрушенията на дома си, цялото покрито с пръст и кръв…

* * *

Научила за смъртта на брат си, Сорая се гърчеше от болка като ранено животно. Дори безчувствената като паметник сестра я съжали. Влезе в манипулационната, напълни първата спринцовка с болкоуспокояващо, тогава истински лукс за Хумус, и го инжектира на Сорая, чието сгърчено в смъртен ужас лице бавно се отпусна.

Докато траеше въздействието на медикамента, Сорая изживя още един от моментите, превърнали се вече в кошмар, между съня и бодърстването, като този път видя майка си. Лицето й беше набраздено, косите разрошени и на пръчки и толкова мръсна, колкото никога досега не я беше виждала. И въпреки това, когато я видя да изгрява като слънце в наранения й свят, самото присъствие предизвика вълна от радост по лицето й. Но когато потопената под въздействието на лекарствата в дълбините на съзнанието й истина, че брат й вече го няма, изпълзя нагоре като отровна змия, радостта й бавно се стопи като леко отплаваща от брега по фосфоресциращите вълни малка лодка. Сорая попита уплашено:

— Добре ли си, мамо?

— Нали знаеш за брат си, Сорая?

Сорая не отговори. Знаеше майчината си привързаност към брат й и особено как в последните години бяха като един дух в две тела. Не знаеше обаче как ще продължат живота си оттук нататък; и най-вече майка й! Дожаля й за отчаянието в очите на майка й и за да не ревне, обърна глава на другата страна и захапа долната си устна. Никоя не успя да проговори и тягостната тишина стисна Сорая за гърлото като невидима ръка. Накрая не издържа:

— Мамо, брат ми се пожертва.

— Пожертва се. Вчера беше погребението. Баща ти не може да мигне, много е зле, гръбнакът го боли, ще остане парализиран. Сама погребах момчето си.

— Какво ще правим, мамо?

— Приятелите на брат ти ни посетиха тази сутрин. Тук повече не може да се живее, казаха. Сраженията щели да се ожесточат. Препоръчаха да идем в Турция. Там в лагера за известно време щели да посрещат нуждите ни.

— А после?

— Не зная какво ще стане после, Сорая. Но знам какво става сега. Болниците искат да отпратят смъртниците и са прави. Единственият изход е Турция.

— А другите как са?

— Чичовците и лелите ти вчера са преминали в Хатай^[1] и са оставили писмо в болницата да ги последваме. Дано баща ти малко се пооправи, та да тръгнем час по-скоро.

— Какво точно е състоянието му?

— Докторът каза да сме благодарни, че е жив, но няма да проходи.

Сорая усети нещо необичайно в майка си. Като че ли беше пияна или сънена, някакво странно състояние. Явно и на нея бяха дали успокоителни.

Хая се изправи, олюлявайки се.

— Аз ще вървя, дъще. Трябва да бъда до баща ти. Бездруго ранените са много, дадоха леглото ми другиму. Теб ще те изпишат утре и вече ще помислим за себе си. Трябва сами да се оправяме. Като излезеш оттук, ела при нас в болницата.

Хая изрече последните думи с празен поглед, наведе се и лепна безжизнена като увехнало цвете целувка на бузата на Сорая. Приличаше на кукла и докато се отдалечаваше с привични движения, Сорая си мислеше какво ще прави и как ще живее майка й, след като премине действието на лекарствата.

* * *

Точно както предвиди Хая, докторът на следващия ден даде информация за състоянието на Сорая и каза, че привечер може да си тръгне. Предупреди я, че трябва много стриктно да превързва раните си и особено онези с опасност от възпаление. Когато й връчи рецептата с нужните лекарства, Сорая се почувства като риба на сухо. Като че досега никога не беше виждала рецепта, никога не беше влизала в аптека, нито беше вземала лекарства; всичко й беше чуждо. Нямаше никаква представа къде отиват и какво правят хората, като излязат оттук. Сякаш сънуваше или беше наркоман, който не знае какво да прави в непознат град и се озърта наляво-надясно.

Излезе на улицата, водеща към държавната болница, където лежаха родителите й, но не й хрумна нищо друго, освен да махне с ръка на първата кола, която видя. Без друго Хумус отдавна вече беше извън нормалния живот; по покритите с дупки улици не се виждаха нито автобуси, нито сергии. В града, напуснат на групи от жителите си, малкото останали се опитваха дружно да изпълняват задълженията си. Пред Сорая спря сива кола:

— Здравейте!

— Здравейте!

— Ще ме закарате ли до държавната болница?

— Естествено, момиче, качвай се!

Въпреки наболялата тема за преживяното нещастие, в продължение на десет минути никой не отвори уста заради ужасяващото състояние на местата, покрай които минаваха. Хумус беше буквално сринат със земята. На красивата преди улица с две триетажни къщи на нея сега се виждаха някакви силуети, опитващи се да си проправят път през облаците прах от натрошени керемиди. Магазините, изхранвали навремето собствениците си и семействата им, след експлозията приличаха на изтърбушени вътрешности. Но когато излязоха на булеварда Сорая съвсем се смая: стърчащите нагоре останки от големи и малки къщи напомняха сюрреалистично творение на изкуството. Джамии със срутени минарета, оцелели на места слънчеви панели и високи, тънки железни прътове напомняха, че някога тук е имало живот. На всеки завой шофьорът изказваше смайването си:

— Боже Господи! Виждате ли? Свършено е с Хумус! Няма го!

Жената до него не можа повече да се сдържи и заплака, а Сорая отвори прозореца, усещайки, че се задушава. Отвън нахлуваше мирис на изгоряло и някакъв неопределен тътен. Сорая не устоя и попита шофьора:

— Вие къде живеете?

— Не сме от Хумус. Идваме от Дамаск. Тук живее брат ми, щом научихме, че е ранен, тръгнахме веднага. Но гледката е направо потресаваща…

Сорая толкова се вълнуваше как изглежда сега домът й, че сякаш отвътре я гризеше мишка. По едно време си помисли дали да не помоли мъжа да я закара до дома. Реши, че няма нищо за губене, и изпробва късмета си:

— Може ли да ви помоля нещо?

— Заповядай.

— В неделя бомба уцели къщата ни. Всички бяхме ранени, аз бях в болница в безсъзнание. Сега, преди да отида при родителите си, бих искала да видя в какво състояние е къщата и ако не ви отклонявам много, може ли да минем оттам?

Мъжът попита съпругата си, чиито сълзи вече течаха безмълвно, тя се съгласи и след като Сорая описа пътя, зави натам. По целия маршрут гледката беше еднаква с разлика в детайлите и още щом колата спря, Сорая изхвърча навън.

Шестетажният блок по средата на булеварда, който навремето приличаше на вкусна торта, сега беше така помръкнал, сякаш още малко и щеше да изчезне в сивото небе, предвещаващо скорошен дъжд. Дясната му страна се беше свлякла надолу и станала на пух и прах. Успяла да се удържи, лявата страна, в която за късмет беше и апартаментът на семейство Номари, беше изнесена изцяло навън заедно със строшените прозорци. Интересно, от чий дом ли беше изскочил синият капак на тоалетна чиния, който попадна пред очите на Сорая? Застанала с вдигната глава, зяпнала с отворена уста към апартаментите на третия етаж, отдалеч Сорая приличаше на малко момиче, което сякаш молеше майка си да поиграе още малко. Но тя вече нямаше дом, нямаше брат и новият й живот щеше да започне, но не оттук, а от ново място, което едва ли щеше да се хареса на нея и родителите й. Подслоняването в лагера в Турция изглеждаше на Сорая като начало на мрачен тунел. Дойде на себе си от клаксона, беше време да тръгват.

* * *

Когато пристигна в държавната болница на Хумус, Сорая видя в насълзените очи на разпръснатите навсякъде болни брат си; сякаш всеки плачеше за своя Мохамед. Не беше никак лесно да научи стаята на родителите си от служителя на входа на болницата, в която господстваше шумен, мръсен хаос; защото много хора, загубили вече човешкото в себе си, задаваха всевъзможни въпроси, крещяха, гневяха се, атакуваха, молеха се, плачеха. Може би защото не личеше, че бърза и изглеждаше сравнително нормално сред близките на болните, на Сорая все не й идваше редът.

Когато най-накрая след изпита по търпение влезе в търсената стая, първото, което се наби на очи сред петимата болни, беше баща й: Хейсем се беше проснал в цял ръст като празен чувал, без помен от жизнена енергия. Приближавайки към него, Сорая изпита чувството, че шестетажният блок в нея, също като онзи, в който живееха, се срутва с грохот етаж по етаж. Баща й, стълбът на семейството досега, приличаше на осиротяло момченце с очевидно непотребното си тяло. Не издържа и набързо целуна ръцете му, а той впи в нея безнадежден поглед.

— Какво ще правим сега? — попита Сорая майка си, седнала до него, но напразно: Хая беше забола очи далеч в някаква точка и не ги отмести нито за миг.

Сорая почака с надеждата да получи отговор. Чакаше. И продължаваше да чака.

— Мамо — повтори няколко пъти. Но нито дума. Когато се вгледа отблизо в очите на майка си, Сорая си спомни отнесеното изражение на майка си по време на лятната почивка преди много години, когато майка й се събуждаше стресирана в отвратителната хотелска стая, сядаше в леглото и се заглеждаше някъде надалеч. Тогава в очите й имаше надежда и смисъл и разбира се — живот. А сега — единствено смърт. Очакваният отговор дойде от баща й:

— Днес ни изписват. Аз съм неподвижен от кръста надолу, парализиран. Стоварилите се отгоре ми парчета са прекъснали гръбначния стълб. Нищо не може да се направи, така е пожелал Аллах. Приятелите на брат ти ми намериха ръчна количка и днес ще ни откарат до границата. Сорая, това е пълна трагедия. Я погледни тръбичката за урината!

Хейсем леко повдигна пред нея пижамата с жълти петна, за да й покаже слизащата от слабините му уретра, но Сорая отмести поглед и се направи, че не забелязва кафявите лекета по дъното на пижамата. Пълна трагедия… Това беше истинското име на началото, за което Сорая не се сети веднага.