Само хората с деца се боят истински от войната…
Тежка, но същевременно доста четивна книга, която засяга проблеми, някои от които са зловещо актуални и в момента. За вътрешните войни, които бушуват у много от нас и за безмилостната и често безсмислена агресия на шовинистични и безумни същества, незаслужаващи да бъдат определени като хора.
Приликите между гражданските войни при разпада на Югославия се набиват много на очи, сравнени с рашистката агресия спрямо Украйна. Жалко е, че всичко се повтаря, нищо не е научено от предишните грешки и естествено, невинните плащат пълната цена…
Най-страшното за мен е, че убийците и насилниците получиха шанса да отгледат собствената си семка, да ги подготвят за свои заместници и наследници — както те насилваха и убиваха хорста, които не желаеха да живеят повече под сръбски ботуш!
Сега сръбски наемници убиват заедно с рашистите децата на Украйна, както бащите им убиваха тези на Сараео, на Хърватия, на Косово, без капка жал…
Най-привлечен бях от бащата на Джема, него заобичах и ще ми липсва. Както и от тихата лудост на Гойко, поетът когото войната унищожи.
Моята оценка — 4,5*.
Цитати:
„Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучават ни да бъдем зайци?“
„Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите.“
„В Сараево доста хора мислят, че войната не е свършила, просто е прекъсната.“
— Колко е красиво…
— Кое татко?
— Когато нещо се ражда.
„Господ е само далечен съучастник в недъзите на хората.“
„Към сръбските четници са се присъдинили странници, пристигнали от чужбина за да се забавляват. Снайперисти, на които картонените мишени са омръзнали…“
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.