Глен Купър
Покана за задгробен живот (43)

42.

16 дни

Годишната среща на върха на Г-8 беше грижливо организирана смесица от работни сесии, възможности за свободни разговори и контакти с журналисти. Този следобед махалото се беше люшнало в посока на стила, а не на съдържанието, когато водачите на Съединените щати, Великобритания, Франция, Италия, Япония, Канада, Русия и Германия се събраха в голямата зала на императорския дворец в Киото на традиционна чайна церемония, водена от най-умелите гейши в страната.

Императорската чайна зала беше пагода от четиринайсети век, която сега се използваше главно за церемонии. След като малката сграда беше проверена от агентите на различните служби и беше обявена за безопасна, представителите на националната полиция и императорската гвардия се присъединиха към агентите на американските тайни служби и другите ченгета, за да образуват няколко концентрични кръга на безопасност около императорския парцел.

Президентите и премиер-министрите бяха в делови костюми. Гейшата, която ги посрещаше на вратата, помоли да си свалят обувките и започна приятен разказ за произхода на чайната церемония и изкуството, свързано с нея.

Чайната церемония, разказа им тя, е смятана за много духовна и отпускаща, защото чаят се приема за връзка с природата. При тези й думи италианският премиер се пошегува:

— Дайте на нашия руски партньор двойна доза, за да се успокои.

Тя продължи с обяснението, че японската дума за чайна церемония е чадо и означава „пътят на чая“. Чаеното помещение беше покрито с ароматни татами и тя игриво ги предупреди, че участниците в церемонията и гостите нямат право да стъпват в празнините между рогозките.

Президентът на Съединените щати — Джон Редланд, беше уморен от разликата във времето и раздразнителен, и почти на път да стъпи там, за да провери дали няма да стане дипломатически скандал, но успя да се сдържи. Вместо него канадският премиер, който носеше обувки четиридесет и шести номер, случайно стъпи между татамите, но не последва нищо.

Помещението беше украсено с чудесно аранжирани букети, а по стените висяха разкошни произведения на дзен-калиграфията. През големия прозорец държавниците имаха чудесен изглед като на пощенска картичка към традиционна градина с езерце. Гостите бяха настанени да седнат на украсени възглавници, поставени върху татамите, със сгънати крака, все едно са седнали върху петите си. Гейшата показа как се сяда правилно, но разбира се, единственият човек, който се справи без трудности, беше японският премиер. Той се зае да помага на колегите си, особено на високия американски президент, и им показа как могат да сменят краката си, без да попречат на церемонията и да нарушат етикета.

Пред тях жена в червено кимоно стоеше пред черна лакирана масичка. Тя започна да показва приборите, нужни за церемонията, и да обяснява на английски тяхното предназначение. Този вид чай, каза тя, се нарича мача — яркозелен сорт с леко горчив вкус, но с приятен аромат.

Разказа им защо чадо се нуждае от специални прибори — бамбукова четка, напомняща тел за разбиване на яйца, наречена часен, ленена чаена покривка, известна като чакин, малка бамбукова лъжичка или черпаче, която се казваше чагиаку, и съдината за чай, наричана чаки. След това с гордост вдигна във въздуха, за да го видят всички — черния керамичен чайник, чаватан, в който щеше да бъде поднесен чаят. Керамиката беше от шестнайсети век, изработена в стила Раку — истински музеен експонат, увери ги жената, който се използва само за най-изтъкнати гости.

В малка стая до основното помещение един иконом се грижеше за огъня от дървени въглища. Водата в тежкото желязно гърне вече пускаше мехурчета. Той внимаваше да не кипне, защото температурата на кипене не беше подходяща за правене на чай. Изпълняваше задачата си сам и слушаше през паравана лекцията на гейшата.

Огледа се наоколо, за да се увери, че от охраната не го наблюдават, и извади малък азбучник от джоба, който му бяха позволили да задържи. Между страниците лежеше сгънато парче хартия, в която имаше малка купчинка бели кристали. Той бързо ги разбърка във врящата вода.

Когато гейшата тихо го повика, икономът внесе врящия железен чайник и го сложи върху желязната подложка на масата. Жената и мъжът се поклониха един на друг. Неговата работа тук беше свършила. Той успя да стрелне поглед към висшите сановници, насядали недалеч, но лицето му си остана каменно и безизразно.

После закрачи бързо към основната кухня на двореца, където влезе в един от килерите, намери танто — ножа, който беше скрил там, и се зае да се изкорми, изпълнявайки един съвършен ритуал сепуко.

Докато умираше от кръвоизлива, гейшата добавяше гореща вода в чавана и започна да бърка чая с бамбуковата бъркалка, за да осигури равномерна плътност на течността.

Когато чаят беше готов, тя започна да го разлива в керамични чаши за чай и се покланяше на всеки от гостите, комуто поднасяше. От своя страна те й се покланяха в отговор така, както ги беше научил японският министър-председател.

Президент Редланд отпи глътка от чая и си наложи да потисне гримасата. Не обичаше чай. Би дал много, ако сега можеше да получи някое от тъмните кафета на „Старбъкс“.

След чая на гостите поднесоха малък десерт уагаши в керамична чинийка. Трябваше да го ядат с помощта на дървена клечка. Редланд не хареса и десерта и сдържа подтика си да погледне часовника. Знаеше, че ще трябва да изтърпи още двайсетина минути салонни разговори, преди да го закарат обратно в хотела, за да си вземе душ и да дремне малко. Като се изключат японският премиер и френският президент, който, изглежда, доста си падна по гейшата, никой не се забавляваше по време на церемонията.

Началникът на охраната на президента Редланд, Анди Бостик, беше само на няколко крачки от вратата на пагодата, когато чу първия вик. Когато той и групичка охранители се втурнаха вътре, видяха японския и френския държавник паднали по лице в безсъзнание. Германският канцлер изглеждаше замаян и сякаш също на път да изгуби съзнание. Бостик извади миниавтомата си и се огледа за нападатели, но такива нямаше. Той прибра оръжието и заедно с един от колегите си грабна президента Редланд и се втурнаха към вратата, докато той крещеше в микрофона на ръкава: „Код девет! Водим Ръшмор към дилижанса. Кажи на Центъра, че ще бъдем при Нощния сокол след две минути. Искам да поемем за летище «Канзай» в мига, когато пристигнем. Кажи на Ейнджъл, че ще поемем обратно за ранчото веднага щом хеликоптерът се приземи!“.

Когато президентът беше качен в неговата лимузина, вече се чувстваше замаян. На територията на двореца започнаха да пристигат линейки. Всеки държавен глава се обслужваше и евакуираше от неговата собствена охрана и медицински екип. Лимузината полетя към портата Кеншунмом в единия край на дворцовия комплекс. Когато лимузината най-сетне спря до база 1 на морската пехота, Редланд вече беше в безсъзнание. Агентите го пренесоха по стълбите, където го посрещнаха неговият личен лекар, Мартин Мериуетър, един флотски хирург и сестра. Те бързо го сложиха да легне в медицинския пункт. Веднага провериха жизнените му показатели и го включиха към монитор на сърдечносъдова дейност.

— Какво стана? — попита хирургът.

— Всички започнаха да падат като мухи — отговори Бостик.

— Отрова? — измърмори хирургът. — Може би не е лошо да го интубираме? — предложи, докато вземаше кръвна проба от вена на ръката му.

— Не бързай толкова — възрази Мериуетър. — Жизнените му показатели са наред, цветът му е нормален. Има лека тахикардия, но електрокардиограмата му е в норма. Да изчакаме. След колко време ще сме при президентския самолет?

— Седем минути — отговори Бостик.

— Аз предлагам да го наблюдаваме. Щом стигнем там, можем да се справим с всички възможни предизвикателства. Не става дума за цианид или нещо толкова смъртоносно. Да не се паникьосваме.

„Еърфорс уан“ беше зареден догоре и чакаше на пистата на международното летище „Канзай“. Редланд беше пренесен на носилка в големия самолет и след две минути машината вече беше във въздуха.

В болничното отделение лекарите нервно стояха надвесени над него, готови да се намесят, ако стане нужда. След трийсет минути полет клепките му започнаха да потрепват и той се събуди от само себе си. Погледна надолу и видя ремъците, които го държаха към масата. В очите му се прокрадна объркване.

— Господин президент, добре ли сте? — попита Мериуетър.

— Божичко, Мартин! — изстреля Редланд и се опита да седне. — Не знам какво да кажа. Току-що видях баща си. Той ме чакаше на най-удивителното място.

— Очите на Редланд бяха неспокойни и се стрелкаха насам-натам. — Не знам как да ти го кажа, затова ще карам направо. Там ме чакаше и Господ. Не знам как стана, но това е най-великото нещо, което някога ми се е случвало.

Мериуетър погледна към лекарите и агентите, струпани наоколо, и произнесе само една дума: „блаженство“.