Емил Зола
Терез Ракен (27)

26

Кризата, която заплашваше госпожа Ракен, най-сетне се разрази. Парализата, заплашваща я от няколко месеца и готова да я скове, внезапно започна от гърлото и се разнесе по цялото й тяло. Една вечер, както разговаряше спокойно с Терез и Лоран, тя остана посред една фраза с отворена уста — стори й се, че някой я души. Когато се опита да извика, да призове за помощ, успя да изпусне само няколко дрезгави звуци. Езикът й беше натежал като камък. Ръцете и краката й се бяха вдървили. Беше онемяла и станала съвсем неподвижна.

Терез и Лоран скочиха, изплашени от този удар, който срази старата търговка за по-малко от пет секунди. Когато тя се вцепени и спря върху тях умолителния си поглед, те я обсипаха с въпроси, за да узнаят какво й е. Тя не можа да им отговори и продължи да ги гледа с дълбоко отчаяние. Тогава те разбраха, че пред тях стои труп, който ги виждаше и чуваше, но не можеше да им говори. Тази криза ги отчая — всъщност тях малко ги беше грижа за страданията на парализираната, те оплакваха себе си, защото отсега нататък щяха да живеят вечно насаме.

От този ден животът на съпрузите стана непоносим. Те прекарваха ужасни вечери срещу старата безсилна жена, която не можеше да приспива вече ужаса им с кроткото си бъбрене. Тя лежеше в своето кресло като пакет, като вещ и те стояха сами в двата края на масата, смутени и неспокойни. Този труп не ги разделяше вече; от време на време дори го забравяха и не го отличаваха от останалите мебели. Тогава ги обхващаха нощните ужаси, трапезарията ставаше като спалнята им страшно място, в което се появяваше призракът на Камий. Те се измъчваха така четири-пет часа повече на ден. Щом се смрачеше, започваха да треперят, навеждаха абажура на лампата, за да не се гледат, мъчеха се да повярват, че госпожа Ракен ще заговори и така ще им напомни присъствието си. Все още я пазеха и не се отделяха от нея, защото очите й бяха живи и от време на време изпитваха успокоение, като ги гледаха да се движат и да блестят.

Те поставяха безпомощната старица винаги под лампата, за да бъде ярко осветено лицето й и да я гледат непрекъснато. Това отпуснато и бледо лице би било непоносимо зрелище за други, но те изпитваха такава нужда от чуждо присъствие, че я гледаха с истинска радост. Човек би казал, че е маска на покойница, на която са поставили две живи очи; тези очи единствени се движеха, въртяха се бързо в орбитите; бузите и устните й бяха като вкаменени, ужасяващо неподвижни. Когато госпожа Ракен се отпускаше да заспи и сведеше клепачи, бледото й неподвижно лице ставаше наистина като лице на труп; Терез и Лоран, останали сами, без трето лице помежду им, започваха да вдигат шум, докато парализираната вдигнеше клепачи и се вгледаше в тях. Те я държаха будна.

Отнасяха се към нея като към средство за отвличане на лошите мисли. Откакто се беше парализирала, трябваше да я гледат като дете. Грижите, които полагаха за нея, им помагаха да забравят мислите си. Сутрин Лоран я вдигаше, занасяше я в креслото й, а вечер я връщаше в леглото й; тя беше още доста тежка, затова му беше необходима сила да я вдигне внимателно и да я пренесе. Той също така тикаше креслото от една стая в друга. Останалите грижи тежаха на Терез; тя обличаше болната, хранеше я, мъчеше се да отгатне и най-малките й желания. Още няколко дни госпожа Ракен запази способността да си служи с ръцете — пишеше върху една плоча какво иска; но после и ръцете й се вкочаниха; не можеше вече да ги вдига, нито да държи молив; от този миг само погледът й остана жив и племенницата й трябваше да отгатва по него желанията й. Младата жена се отдаде на тежкото занятие болногледачка; това беше физическо и духовно занимание, което запълваше времето й.

За да не остават сами двамата, съпрузите изтикваха още от сутринта в трапезарията креслото на клетата старица. Те го поставяха помежду си, сякаш беше необходимо за съществуването им; караха я да присъства на ядене и при всичките им разговори. Преструваха се, че не разбират, когато проявяваше желание да отиде в стаята си. Според тях по-нататъшното й съществуване беше предопределено само да им помага да не остават насаме, така че тя нямаше право на самостоятелен живот. В осем часа Лоран отиваше в ателието си, Терез слизаше в магазина и парализираната седеше сама в трапезарията до обяд; следобед оставаше отново сама до шест часа. Често през деня племенницата й се качваше горе и се навърташе около нея, за да се убеди, че не й липсва нищо. Приятелите на семейството не можеха да нахвалят грижовността на Терез и Лоран.

Събиранията в четвъртък продължаваха и парализираната присъстваше на тях както и преди. Приближаваха креслото до масата; и от осем до единадесет часа тя седеше с отворени очи, като местеше последователно проницателния си поглед върху гостите. През първите дни след парализирането старият Мишо и Гриве чувстваха известна неловкост пред своята полумъртва стара приятелка; те не знаеха как да се държат, не че изпитваха особено огорчение, но се чудеха доколко натъжени да се показват. Дали трябваше да говорят, като се обръщат към това безжизнено лице, или да не му обръщат внимание? Малко по малко започнаха да се държат така, сякаш нищо не се бе случило на госпожа Ракен. Стигнаха дори дотам да се правят, че не знаят нищо за състоянието й. Разговаряха с нея, задаваха й въпроси и си отговаряха, смееха се за нея и за себе си, без да се съобразяват с каменното изражение на лицето й. Странна беше тази гледка — тези хора сякаш се опитваха да водят разумен разговор със статуя, както малките момиченца приказват с куклите си. Парализираната стоеше вцепенена и безмълвна пред тях, а те бъбреха, ръкомахаха, разговаряха оживено с нея. Мишо и Гриве не можеха да се нахвалят с остроумното си държане. Като постъпваха така, те смятаха, че проявяват учтивост. В същото време избягваха да се отегчават с общоприетите двулични съболезнования. Според тях госпожа Ракен би трябвало да се чувства поласкана от това, че се държат с нея като със здрава и отсега нататък им беше вече позволено да се веселят в нейно присъствие без ни най-малко стеснение.

Гриве имаше една слабост. Той твърдеше, че се разбира отлично с госпожа Ракен, която само с един поглед му показвала начаса какво желае. Това беше едно деликатно внимание. Само че всеки път се оказваше, че Гриве се е излъгал. Често той прекъсваше играта на домино, вглеждаше се в болната, чиито очи следяха кротко играта, и заявяваше, че тя иска това или онова. След като направеха проверка, оказваше се, че госпожа Ракен не иска нищо подобно или пък иска съвсем друго нещо. Това не отчайваше Гриве, който с тържествуващ вик възкликваше: „Нали ви казах!“ и няколко минути по-късно започваше отново да отгатва. Когато пък болната открито проявеше някакво желание, Терез, Лоран и гостите един след друг се надпреварваха да изреждат предметите, които би могла да пожелае. Гриве се отличаваше с особено неудачни предположения. Той назоваваше всичко, което му минаваше през главата съвсем случайно, като предлагаше винаги нещо обратно на това, което госпожа Ракен желаеше. Това обаче не му пречеше да повтаря:

— Чета в очите й като в отворена книга. Погледнете, тя казва, че имам право… Нали, мила госпожо… Да, да.

Впрочем не беше лесно да разберат желанията на клетата старица. Само Терез притежаваше такава способност. Тя много лесно отгатваше скритата мисъл, все още жива, но погребана в глъбините на мъртвата плът. Какво ставаше в това жалко създание, което сякаш изцяло живееше само като свидетелка на живота, без да участва в него? Тя виждаше, чуваше, размишляваше без съмнение точно и ясно, но не можеше да направи нито едно движение, нямаше вече глас, за да излее мислите си. Може би те я задушаваха! Не би могла да вдигне ръка, да отвори уста, дори от нейните движения и от нейните думи да зависеше съдбата на целия свят. Умът й беше като тези, погребани по невнимание живи, които се събуждат в мрак, на два-три метра под земята; те зоват, блъскат се, а хората минават над тях, без да чуват сърцераздирателните им вопли. Лоран често поглеждаше госпожа Ракен, която седеше с плътно прилепнали устни, с ръце на коленете и с живот, съсредоточен само в пламтящите, движещи се очи и си казваше: „Кой знае какво мисли съвсем сама… Сигурно ужасна драма се таи в душата на тази покойница.“

Лоран се лъжеше, госпожа Ракен беше щастлива, щастлива от грижите и вниманието на своите мили деца. Тя винаги беше мечтала да угасне бавно, сред преданост и ласки. Разбира се, би желала да запази възможността си да говори, за да благодари на приятелите си, че й помагат да умре в мир. Но приемаше състоянието си, без да се бунтува. Уединеният и тих живот, който винаги бе водила, природната й кротост, й пречеха да чувства остро страданията на безмълвието и неподвижността. Тя беше станала пак дете, прекарваше дните си, без да се отегчава, загледана пред себе си, като мислеше за миналото. Стигна дотам дори, че започна да изпитва удоволствие да седи там мирно в креслото като малко момиче.

С всеки изминат ден очите й придобиваха все по-ясно изражение на нежност и прозорливост. Тя стигна дотам да си служи с очите като с ръка, като с уста, за да иска и да благодари. Допълваше така по необикновен и мил начин органите, които й бяха изневерили. Погледите й се отличаваха с небесна красота сред безжизненото лице, кожата на което беше омекнала и сбръчкана. Откакто свитите й безчувствени устни не можеха да се усмихват, тя се усмихваше с поглед, с прекрасна нежност; влажен блясък преминаваше в очите й и от зениците й струяха утринни лъчи. Нищо по-странно от тези очи, усмихващи се като устни върху безжизненото лице. Долната част на лицето оставаше мрачна, бледа, а горната засияваше в божествен блясък. Особено за милите си деца тя влагаше в един-единствен поглед цялата си признателност, любовта на цялата си душа. Когато вечер и сутрин Лоран я вземаше на ръце, за да я пренесе, тя му благодареше с поглед, изпълнен с любов и нежно чувство.

Така тя преживя няколко седмици в очакване на смъртта, като смяташе, че е защитена от каквото и да било ново нещастие. Мислеше, че е платила своя дял от страдания. Но се лъжеше. Една вечер над нея се разрази ужасна буря.

Терез и Лоран напразно се мъчеха да я поставят помежду си на ярката светлина, тя вече не беше достатъчно живо същество, за да ги разделя и да ги защитава от тревогите им. Когато забравяха, че е там, че ги вижда и слуша, отново ги обхващаше лудост, пак им се явяваше Камий, и те се мъчеха да го изгонят. Тогава започнаха да приказват и неволно от устните им се изтръгнаха признания, фрази, които най-сетне разкриха всичко пред госпожа Ракен. Лоран изпадна веднъж в криза, започна да бълнува като в халюцинация. Внезапно парализираната старица разбра всичко.

Неизказан ужас присви сърцето й и тя бе разтърсена така, че на Терез й се стори, че ще скочи и ще извика. После падна, вкочанена като лед. Този удар беше страшен, сякаш ток премина през труп. Но внезапно предизвиканата възприемчивост изчезна; болната остана още по-смазана, по-бледа. Очите й, така нежни обикновено, бяха станали черни и твърди като парчета метал.

Никога никое същество не е било така жестоко смазвано от безнадеждност. Зловещата истина като светкавица блесна пред очите на парализираната старица и се разрази над нея като гръмотевичен удар. Ако можеше да стане, да нададе ужасения вик, който се надигаше в гърлото й, да прокълне убийците на сина си, би страдала по-малко. Но след като чу всичко, след като разбра всичко, трябваше да стои неподвижна и безмълвна, да запази в себе си мъката от сполетялото я нещастие. Струваше й се, че Терез и Лоран умишлено са я вързали, приковали са я към креслото, за да й попречат да скочи, че изпитваха жестоко удоволствие да й повтарят: „Ние убихме Камий“, след като бяха запушили устата й, за да заглушат воплите й. Ужасът, тревогата разтърсваха бясно тялото й, без да намерят изход. Тя правеше нечовешки усилия, за да повдигне товара, който я смазваше, да освободи гърлото си и така да даде път на отчаянието си. Но напразно хабеше последните си сили; чувстваше само как ледения й език се допира до небцето, тя не можеше да се изтръгне от смъртта. Мъртвешко безсилие я вцепеняваше. Чувствата й приличаха на усещания на човек, изпаднал в летаргия, когото заравят, който не може да помръдне, а чува над главата си глухия шум от лопатите с пръст.

Опустошението в сърцето й беше още по-страшно. Тя почувства как в нея нещо се сгромолясва и я смазва. Целия й живот беше безнадежден, всичките затаени в нея нежности, цялата й добрина, предаността й бяха грубо захвърлени и стъпкани с крака. Тя беше водила живот, изпълнен със сърдечност и кротост, а в последните й часове, когато искаше да отнесе в гроба си вярата в спокойното и щастливо съществуване, един глас й викаше, че всичко е лъжа, всичко е престъпление. Разкъсаната завеса й показваше отвъд любовта и приятелството, в които беше вярвала, страшно, кърваво и срамно зрелище. Тя би проклела бог, ако можеше да вика. Бог я беше лъгал цели шестдесет години, отнасяйки се с нея като с малко, кротко и добро момиченце, забавлявайки я с гледката на измамни картини, изобразяващи спокойна радост. И беше останала простодушно дете, вярваше в хиляди наивни неща и не виждаше как животът се валя в кървавата кал на страстите. Бог беше немилостив; той би трябвало да й разкрие истината по-рано или да й даде възможност да си иде от този свят в своето детско неведение и заслепление. Сега й оставаше само едно — да умре, отричайки любовта, отричайки приятелството и предаността! Нищо нямаше вече, нищо освен убийство и похотливост!

Та какво! Камий беше умрял под ударите на Терез и Лоран, а те бяха замислили престъплението сред сладострастието на изневярата! Тази мисъл представляваше за госпожа Ракен такава бездна, че тя не можеше нито да я обхване, нито да я прецени ясно и точно. Оставаше й само едно усещане — усещане за страшно падане; струваше й се, че полита в черна и студена дупка и си казваше: „Ще се разбия на дъното.“

След първото сътресение чудовищността на престъплението й се стори дори неправдоподобна. После се уплаши да не полудее, когато се убеди в изневярата и убийството, като си спомни някои подробности, някои малки обстоятелства, които по-рано не си бе обяснявала. Терез и Лоран бяха убийците на Камий, Терез, която тя бе отгледала, Лоран, когото бе обичала като предана и нежна майка. Тези мисли се въртяха в главата й с оглушителен грохот като грамадно колело. Тя отгатваше такива гнусни подробности, прозираше такава страшна двуличност, присъстваше мислено да двойно зрелище, изпълнено с такава жестока ирония, че би искала да умре, за да не мисли вече. Една-единствена машинална и неумолима мисъл стриваше тежко и упорито като воденичен камък ума й. Тя непрестанно си повтаряше: „Моите деца са убили моето дете.“ И това изразяваше цялото й отчаяние.

В рязката промяна, извършена в сърцето й, тя се търсеше като луда и вече не се намираше; беше смазана под грубия пристъп на мисли за отмъщение, които прогониха цялата доброта от живота й. След преобразяването й всичко в нея беше мрак; тя почувства как в умиращата й плът се заражда ново неумолимо и жестоко същество, което би желало да разкъса убийците на сина й.

Когато изпадна окончателно под тежкия удар на парализата, когато разбра, че няма да може да сграбчи за врата Терез и Лоран, които мечтаеше да удуши, потъна в мълчание и неподвижност и едри сълзи бавно закапаха от очите й. Нищо по-мъчително от това безмълвно, неподвижно отчаяние. Сълзите, стичащи се една по една по мъртвото лице, на което не се раздвижваше нито една бръчица, неподвижното и бледо лице, където само очите ридаеха, представляваше сърцераздирателна гледка.

Терез бе обзета от жалост и уплаха.

— Трябва да я сложим да си легне — каза тя на Лоран, посочвайки леля си.

Лоран побърза да избута креслото на парализираната в стаята й. После се наведе да я вземе на ръце. В този миг у госпожа Ракен се зароди надеждата, че някаква тайнствена пружина ще й помогне да се изправи на крака; тя направи върховно усилие. Господ нямаше да позволи на Лоран да я притисне до гърдите си; надяваше се, че гръм ще порази това чудовищно безсрамие. Но никаква пружина не я тласна и от небето не се разрази буря. Тя остана притисната, безпомощна като пакет бельо. Престъпникът я улови, повдигна я и я пренесе; обзе я негодувание, че убиецът на Камий я държи в прегръдките си слаба и изоставена. Главата й се плъзна по рамото на Лоран и тя го изгледа с очи, разширени от ужас.

— Хайде, хайде, гледай ме колкото си щеш — измърмори той, — няма да ме изядеш с очи…

И грубо я стовари в леглото. Старицата загуби съзнание. Последната й мисъл беше усещане на страх и отвращение. Отсега нататък сутрин и вечер тя трябваше да понася гнусната прегръдка на Лоран.