Луиз Пени
Сенки в снега (24)

Глава двайсет и втора

Мирна връчи на Клара книга:

— Мисля, че ще ти хареса. Една от любимите ми е.

Художничката я обърна и разгледа. „Соломон Гърски беше тук“ от Мордекай Рихлер^[1].

— Хубава ли е?

— Не, пълен боклук. Продавам само боклуци и, разбира се, горещо ги препоръчвам.

— Значи Рут е била права — отбеляза Клара. Посочи с книгата към Мирна. — Благодаря ти.

— Няма защо — отвърна тъмнокожата жена и седна срещу приятелката си. — Е, казвай.

Печката на дърва сгряваше книжарницата и не позволяваше на вездесъщия чайник върху котлона да изстине. Художничката отпи от любимата си чаша и се зачете в анотацията на задната корица на книгата, като се престори, че не е чула подканата.

— Какво става? — настоя книжарката.

Клара я погледна невинно.

— С кое?

Мирна я стрелна с изпепеляващ взор:

— Кроиш нещо. Познавам те. Какво беше това у Доминик вчера след часа по гимнастика?

— Интересен разговор.

— Нищо подобно. — Книжарката наблюдаваше Клара. От няколко дни искаше да я хване и да я разпита, а случката в СПА хотела само затвърди желанието й.

Гостенката й бе намислила нещо.

— Толкова очевидно ли беше? — Клара остави книгата и погледна приятелката си разтревожено.

— Ни най-малко. Съмнявам се някой да е забелязал.

— Ти си забелязала.

— Така е, защото съм много умна. — Усмивката на едрата жена угасна и тя се наведе към Клара: — Не се притеснявай, сигурна съм, че на никой друг не му се е сторило странно. Но въпросите ги бяха някак необичайни. Защо подхвана темите за Жан Ги, Оливие и всичко останало?

Художничката се поколеба. Не очакваше някой да я попита и нямаше подготвена лъжа. Колко глупаво. Какви бяха стандартните й лъжи?

„Утре вечер съм заета“; „Артистичният свят е твърде консервативен и не може да оцени творбите ми“; „Кучето беше“ или в друг вариант — „Рут е виновна“. Това можеше да се отнася за всичко, като се започне от миризми, мине се през липсваща храна и се стигне до кал по пода в къщата. А понякога и за нейните картини.

Но за този случай сякаш не пасваше.

— Мисля, че пристигането на инспектора в селото просто ми напомни за Оливие, това е.

— Глупости.

Клара въздъхна. Беше се изложила. Веднъж да поеме ангажимент към Бовоар и сега беше на път да наруши обещанието си.

— Не казвай на никого.

— Няма.

Вярваше на Мирна, но Бовоар пък се бе доверил на нея. Ами, какво да се прави… негов проблем.

— Инспектор Бовоар не е дошъл да лекува раните си. Изпратен е, за да поднови неофициално разследването по случая на Оливие.

Книжарката се усмихна.

— Надявах се да е това. Единственото друго обяснение беше, че си се побъркала.

— И ти не беше сигурна кое от двете е?

— Трудно е да се разбере. — Погледът на тъмнокожата книжарка блесна. — Новината е чудесна. Значи мислят, че Оливие може да не е убиецът на Отшелника? Но тогава кой би могъл да е?

— Там е въпросът. Изглежда, възможните заподозрени се ограничават до Рор, Хавък, Марк, Венсан и Стария Мъндин. Ако питаш мен, онова, което Съпругата каза за убиването, беше доста странно.

— Вярно — съгласи се Мирна. — Обаче…

— Обаче ако тя или Стария наистина бяха забъркани в случая, никога нямаше да отвори дума за убийства. Щеше да си мълчи.

— Ти го каза.

Сепнаха се и гузно извърнаха очи. На вратата, която свързваше книжарницата и бистрото, стоеше инспектор Бовоар.

— Тъкмо вас търсех — съобщи следователят и ги изгледа намръщено. — За какво си говорите?

За разлика от Гамаш, който бе способен да проведе разпит така, че да звучи като приятна раздумка, Жан Ги имаше таланта да придава обвинителна окраска дори на любезни въпроси.

Но този път имаше основание и двете жени го знаеха.

— Чай? — предложи Мирна и се зае да шета: наля от топлата напитка в нова чаша и допълни чайника върху печката с още гореща вода и пликче с билки.

Клара нямаше какво друго да направи, освен да избягва погледа на Бовоар. Инспекторът седна до нея и я стрелна гневно с очи.

„Кучето беше. Кучето беше.“

— Разказах всичко на Мирна — призна художничката и замълча за няколко секунди. — Рут е виновна.

— Всичко? — понижи глас Бовоар.

— Е, чух, че сред нас все още се разхожда убиец — включи се книжарката, щом подаде чаша на госта и седна на стола си.

— Почти — отвърна Клара.

Инспекторът поклати глава. Всъщност го бе очаквал, а и случилото се не беше непременно лошо. Мирна бе съдействала на началника му и преди. Въпреки че Бовоар никога досега не бе търсил помощ от жителите на селото, подозираше, че може и да са му полезни. А и вече нямаше избор.

— И какво мислите? — обърна се към Мирна.

— Разкажете ми повече. Има ли нови следи?

Жан Ги сподели за скорошния си разговор с Гамаш и за информацията, която бе получил началникът в град Квебек относно семействата на Стария Мъндин и Карол Жилбер.

— Волошини? — повтори Клара. — Во? Woo?

— Възможно е — кимна Бовоар.

— В СПА хотела има много старинни мебели — отбеляза Мирна. — Дали са купени от улица „Нотр Дам“?

— От магазина, където Оливие е продавал вещите на Отшелника? — предположи инспекторът. — Според вас може някой от семейство Жилбер да е влязъл и да е разпознал някои от предметите, които Оливие е занесъл там?

— Именно — потвърди книжарката. — Карол Жилбер е могла просто да попита неангажиращо собственика откъде се е сдобил с тях. Той й е казал за Оливие и за Трите бора и — voila.^[2]

— Не, не се връзва — отсече Бовоар.

— Разбира се, че се връзва. Даже идеално — настоя Клара.

— Замислете се — обърна се детективът към нея. — Оливие е продал тези вещи на антикварния магазин преди години. Ако от семейство Жилбер са попаднали на тях, защо са чакали почти десет години, преди да купят старото имение „Хадли“?

Тримата седяха и размишляваха. Клара и Мирна започнаха да подхвърлят други теории, но Бовоар остана потънал в собствените си мисли.

За имената. За семействата. И за търпението.

 

 

Арман Гамаш запретна ръкава на якето си, за да погледне часовника.

Един и петнайсет. Беше малко рано за сбирката. Отпусна ръка върху чантата си, сякаш за да я предпази.

Вместо да влезе направо в „Шато Фронтенак“, реши да се разходи по терасата „Дуферин“ — дълга алея с дъсчена настилка, от която се откриваше гледка към река Сейнт Лорънс. През лятото тук изобилстваше от колички за сладолед, на всяка крачка свиреха улични музиканти, а хората си почиваха под сянката на беседките. Зимно време леденият и влажен вятър се носеше от река Сейнт Лорънс, сблъскваше се с пешеходците, спираше им дъха и буквално обелваше кожата от лицата им. Но пак се намираха хора, които да се разхождат по откритата тераса — толкова забележителна бе гледката.

Имаше и още една атракция. La glissade — ледената пързалка. Всяка зима се извисяваше над пешеходната алея. Когато Гамаш зави зад ъгъла на шатото, вятърът го удари в лицето. От очите му бликнаха сълзи и веднага замръзнаха. По-нататък, насред терасата, се виждаше пързалката с три ленти за спускане и стъпала, изкопани отстрани в снега.

Дори в този мразовит ден децата мъкнеха шейните под наем нагоре по стълбата. Всъщност колкото по-студен бе денят, толкова по-добре. Ледът щеше да е гладък и шейните щяха да се спускат неудържимо по стръмния наклон и да политат надалече от ръба на пързалката. Някои шейни бяха толкова бързи и прелитаха такива разстояния, че минувачите по терасата трябваше да отскачат от пътя им.

Главният инспектор забеляза, че не само деца се изкачват по пързалката, имаше и възрастни, включително няколко млади влюбени двойки. Спускането вършеше същата чудесна работа като страшен филм и младежите лесно си спечелваха прегръдка. Гамаш си спомни ясно как в началото на връзката си с Рен-Мари бяха дошли на тази пързалка. Качиха се до върха, като теглеха дългата шейна тобоган след себе си, и изчакаха реда си. Въпреки че се страхуваше до смърт от високото, Арман полагаше усилия да не го показва пред това момиче, което така безвъзвратно бе похитило сърцето му.

— Искаш ли аз да седна отпред? — прошепна младата жена, когато хората пред тях се оттласнаха и полетяха надолу по склона.

Той я погледна, готов да възрази, но осъзна, че пред него стои човек, когото няма нужда да лъже, с когото може и да не се преструва. Може да бъде себе си.

Шейната им се носеше към терасата „Дуферин“ под тях, макар че изглеждаше сякаш се спускат стремглаво направо към реката. Арман пищеше и стискаше здраво Рен-Мари. Когато стигнаха до края на пързалката, се смяха толкова дълго и силно, че Гамаш си помисли, че ще се пукне. Никога повече не повтори това преживяване. Когато доведоха Даниел и Ани след години, майка им ги качи на шейната и се спусна с тях, докато татко им ги чакаше долу с фотоапарата.

Сега главен инспектор Гамаш стоеше отстрани и наблюдаваше децата, младите влюбени и една възрастна двойка, които се качваха по тесните, издълбани в снега стъпала и се спускаха надолу.

Някак успокоително му действаше фактът, че и те пищяха. И се заливаха от смях.

Както гледаше хората на пързалката, дочу друг вик, но този път от различна посока. Носеше се някъде отвъд оградата на терасата, от реката.

Не бе единственият забелязал. Няколко човека се приближиха до парапета. Детективът също закрачи нататък. Нямаше нищо изненадващо в гледката — отбори гребци в канута бяха излезли да тренират сред ледените късове. Състезанието бе в неделя, само след два дни.

— Греби, греби! — ехтеше командата.

Лодките бяха три, но ясно и високо се чуваше само един глас.

— Леви, греби, леви, греби. — Английски глас.

Гамаш се напрегна, но не можа да различи от кое кану идват виковете, нито разпозна гласа. Не беше Том Хенкок. Не му се струваше вероятно и да е Кен Хаслъм. Наблизо забеляза зрителна тръба и макар че бе почти замръзнала, както и той самият впрочем, инспекторът пусна в нея няколко монети и я насочи към реката.

Не беше първата лодка.

Нито втората. Виждаше как устните на капитана се движат, но не чуваше думи.

Обърна тръбата към най-далечната лодка. Не беше възможно. Не и чак оттам. Нима пронизителният глас бе способен да преодолее цялото това разстояние?

Кануто беше насред реката, в него седяха шестима мъже и гребяха. В състезанието се разрешаваше да се ползват различни стилове на гребане, а лодките можеха да се придвижват по вода или да бъдат бутани или влачени по леда. Този отбор тъкмо се насочваше от откритите води към полето от ледени късове нагоре по течението.

— Греби, греби! — чу се отново командата. Този път Гамаш успя да види чий е гласът, тъй като гребците се носеха напред, но бяха обърнати с гръб към посоката на движение.

Детективът се взря през увеличителното стъкло, но не смееше да докосне челото си до металната тръба, защото се боеше, че кожата му ще залепне за вледенената повърхност.

Гръмогласният ясен тембър принадлежеше на Кен Хаслъм.

Докато вървеше към шатото, главният инспектор се замисли върху това. Защо този човек цял живот, при всякакви обстоятелства, шепнеше едва чуто, а всъщност явно бе способен да вика?

И то по-силно от всички наоколо. Гласът му бе пронизителен.

Дали самият Хаслъм бе изненадан не по-малко от Гамаш? Възможно ли бе на шейсет и осем годишна възраст да е намерил гласа си сред ледовете на Квебек, когато се е захванал с нещо, което малцина биха посмели да опитат?

Влизането на закрито бе истинско облекчение, особено ако влизаш в „Шато Фронтенак“. Гамаш прекрачи прага на великолепното хотелско фоайе, свали си ръкавиците, палтото, шапката и шала и ги остави на гардероб. След това, все още отпуснал предпазливо ръка върху чантата си, тръгна по дългия и широк коридор към двойната стъклена врата в дъното, през която струеше светлина.

Влезе в „Сен Лоран“ и се спря. Пред него бе кръглият, облицован в дърво бар, около бара бяха подредени масите, а зад тях се издигаха огромните прозорци. В двете камини горяха буйни огньове.

Но не го очакваха тук.

Гамаш погледна надясно и с изненада забеляза врата, която не бе виждал досега. Отвори я и прекрачи в светла и просторна странична зала. И тук бе запалена камина.

Някой говореше, но при влизането му замлъкна. Дузина лица се обърнаха към него. Всички бяха възрастни бели мъже. Бяха се разположили по удобните дивани с дамаска на цветя, по столовете с широки облегалки и по фотьойлите. Гамаш очакваше нещо по-официално — заседателна зала, дълга маса, катедра.

Очакваше и срещата да не е започнала още. Беше 13:25 часа. Емил бе казал, че началото е в 13:30, но заседанието явно вече вървеше с пълна сила.

Хвърли поглед към Комо, който му се усмихна и веднага след това отклони очи.

— Bonjour — поздрави главният инспектор. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил.

— Ни най-малко — посрещна го Рене Далер, все така едър и дружелюбен като последния път, когато се бяха срещнали. Останалите също се изправиха.

Гамаш обиколи стаята, за да стисне ръката на всеки мъж и да отвърне с усмивка на поздравите. Членовете на дружество „Шамплен“ се държаха сърдечно и приятно, но въпреки това детективът остана с впечатление, че атмосферата в залата е напрегната, като че ли с влизането си бе прекъснал някакъв спор.

— Разбрахме, че искате да разговаряте с нас — започна мосю Далер и посочи едно от големите кресла.

— Да. Едва ли ще ви изненадам, че е във връзка със смъртта на Огюстен Рено.

Гамаш седна. Някои от присъстващите закимаха съчувствено, а други само го гледаха предпазливо. Дружеството не бе тайно общество в пълния смисъл, но имаше нещо потайно в него.

— Всъщност бих искал да започна с няколко думи за Шарл Шиники.

Това предизвика реакцията, която главният инспектор очакваше. Няколко мъже поизправиха гръб, а повечето се спогледаха и стрелнаха детектива с раздразнени погледи.

Рене Далер отново взе нещата в свои ръце:

— Простете, мосю Гамаш, но нали разбирате, че не сме историческо дружество от общ характер?

— Oui, merci, зная, че сте дружество „Шамплен“. — Когато изрече думите, нещо сякаш се намести. Societe Champlain. — Но моят разказ не започва нито със Самюел дьо Шамплен, нито с Огюстен Рено, а някъде по средата. По-точно през 1869 година с отец Шиники.

— Този е бил ненормален — обади се възрастен мъж от дъното на залата.

— Значи все пак сте чували за него — рече Гамаш. — Да, според някои е бил луд, а според други герой. Но в нашата история е съвсем различен.

Хвърли поглед към Емил, който се бе загледал през прозореца. Дали се опитваше да се дистанцира от случващото се?

— Отец Шиники бил известен с едно — започна главният инспектор. — Искал да спаси алкохолиците. За да го стори, трябвало да отиде там, където се подвизавали. През шейсетте години на XIX век в град Квебек това била улица „Пти Шамплен“, точно под нас.

И наистина, ако Гамаш можеше да се засили достатъчно и да скочи от прозореца, щеше да прелети над терасата „Дуферин“ и да се приземи на улица „Пти Шамплен“. Днес тя бе очарователна калдъръмена алея с магазинчета за дантели, сергии за сувенири и кафенета, но преди век е била част от всеизвестния с лошата си слава Бас Вил — квартал, населяван от пияници, мошеници и проститутки, потънал във воня и зарази.

Там гъмжало от бедни френски работници и ирландски имигранти, а сред тях бродел отлъчен свещеник, който бил решен да ги спаси, а може би да спаси и себе си.

— Една лятна вечер Шиники влязъл в някакъв бар, за да търси души за спасяване. Тогава дочул разговор между двама ирландци, Патрик и О’Мара. Мъжете били наети да изкопаят мазе под стара сграда в Горния град. На мястото работели повече от двайсет души, но именно Патрик и О’Мара направили откритие. Намерили нещо, което според тях било ценно.

Против собственото си желание членовете на дружество „Шамплен“ бяха заинтригувани. Неколцина все още имаха раздразнени или нетърпеливи изражения, но дори те слушаха. Само Емил продължаваше да зяпа през прозореца.

За какво ли си мислеше? Гамаш се зачуди дали приятелят му с усещал, дали е знаел какво предстои да се случи.

Няма значение. Вече бе твърде късно.

— Шиники се заслушал в разговора на двамата мъже и колкото повече слушал, толкова по-интересно му ставало. Накрая отишъл при тях. Работниците познавали славата на Шиники и отначало не го посрещнали особено радушно, но щом свещеникът предложил да ги почерпи по едно питие, ледът се разтопил. А след още няколко питиета Патрик и О’Мара разказали какво открили.

Инспекторът продължи разказа си:

— Изкопали ковчег. Шиники бил разочарован в първия миг. Старият Квебек бил на практика издигнат върху ковчези и кости. По-скоро било изненадващо при разкопаване да не се открие гроб. Работниците го знаели. Но твърдели, че находката им е различна. Ковчегът бил по-тежък. Смятали, че намереното от тях е не само необичайно, а може би дори ценно. Измъкнали ковчега от изкопа и го избутали надолу по хълма до дома на Патрик. Жена му отказала да ги пусне вътре с него. Мъжът настоял, но знаел, че не може да задържи находката дълго време. В схлупената колиба нямало място за нея, защото там живеели работникът, съпругата му и шестте им деца. А сега си имали и мъртвец.

Детективът огледа аудиторията. Вече всички го слушаха, включително Емил. Представяха си сцената така ясно, както и Гамаш. Изстрадалата и отчаяна ирландка преживяла мъчителното пътуване до своя Нов свят, но разбрала, че той е още по-лош от унижението и мизерията, от които бягала. И не стига, че животът й вече бил достатъчно тежък, изведнъж мъжът й си домъкнал труп от работното място.

— Мъжете се заели да отворят ковчега и внимателно повдигнали капака — продължи Гамаш. — Представяли си защо е толкова тежък. Според тях трябвало да е пълен със злато, сребро и скъпоценности. Ковчегът навярно бил на някой богаташ. Но когато отместили капака, ги очаквало горчиво разочарование. Вътре нямало нищо, освен овехтяла библия и тленни останки. Кости и парцали. Тежестта се дължала на оловния обков.

В залата настъпи леко оживление. Дали се досещаха накъде отива историята?

— Патрик и О’Мара седели в кръчмата и обсъждали как да свалят оловото, да го продадат и да захвърлят в реката костите и библията. Не можели да четат, затова им се струвала непотребна. Тогава към тях се приближил Шиники. Помолил ги да му покажат книгата. В този момент ирландците се дръпнали недоверчиво. Свещеникът опитал по друг начин. Предложил им да занесат ковчега в Литературноисторическото дружество на следващата вечер, а в замяна им обещал скромно възнаграждение. „Защо?“, попитали мъжете. „Защото там събират всякакви исторически ценности, особено книги. Ковчегът сигурно е много стар“, обяснил им Шиники. Патрик и О’Мара вече били подпийнали и всичко това не ги вълнувало особено. Но щом щели да получат пари, били готови да отидат. На другия ден вечерта се появили в Литературноисторическото дружество, където ги посрещнали отец Шиники и още един мъж, Джеймс Дъглас.

— Какъв е смисълът на този разказ? — възропта един от членовете на дружество „Шамплен“.

— Моля те, Беноа — изгледа го Рене Далер огорчено. — Бъди любезен.

— Ще бъда любезен, ако той престане да ми губи времето.

— Съвсем скоро ще разберете какъв е смисълът, мосю — обеща Гамаш. Усети как телефонът вибрира в джоба му, но в момента дори не можеше да го погледне. — Сигурен съм, че сте чували за доктор Дъглас.

Възрастните мъже наоколо закимаха.

— Докторът отворил ковчега и огледал останките, а в това време отец Шиники проверил библията. Тогава Джеймс Дъглас допуснал грешка. Предложил на Патрик и О’Мара по петстотин долара на калпак. Шиники бил бесен, но си замълчал. Работниците веднага се усетили, че има нещо странно. Та това било цяло състояние — твърде много за останките на отдавна изгнил човек и оръфана вехта библия.

— Отказали предложението и настояли да получат по хиляда долара. Дъглас склонил, но чак след като ги накарал да се закълнат, че ще пазят тайна, и научил къде живеят. Ирландците мразели англичаните, но и се страхували от тях. Знаели какво се крие под цивилизованата маска. Били наясно на какво е способен един англичанин, ако го ядосат. Патрик и О’Мара се съгласили, занесли ковчега в мазето и си тръгнали.

Телефонът отново завибрира. Гамаш продължи да не му обръща внимание.

— Откъде знаете всичко това? — попита някой.

— От една книга, която намерих.

Гамаш се наведе и извади от чантата си томче с черна кожена подвързия. Вдигна го и погледна към Емил, който го наблюдаваше с изненада и още нещо. Усмивка? Или гримаса?

— Дневникът на отец Шиники от 1869 година. Огюстен Рено е попаднал на него, разбрал е важността му и го е скрил.

— Къде го намери? — поинтересува се Комо.

— В библиотеката на Литературноисторическото дружество. — Гамаш впери поглед в своя наставник.

— Огюстен Рено е скрил дневника в библиотеката? — учуди се Рене Далер.

— Не — поясни Гамаш, — убиецът му го е сторил.

— Защо ни разказвате всичко това? — попита Жан Амел, слабият и сдържан господин, който както винаги седеше до Далер.

— Според мен се досещате защо. — Детективът се взря право в очите на мъжа, докато Амел сведе поглед.

— Къде, казахте, са копали ирландските работници? — обади се един от членовете на дружеството.

— Не ви казах, но сега ще го направя. Под „Старият чифлик“.

В залата се спусна тишина. Всички бяха вперили поглед в главния инспектор.

— Намерил си и другата книга, нали? — наруши Емил мълчанието.

— Да.

Гамаш бръкна в чантата, която сега лежеше в скута му. Чантата, която бе пазил внимателно през последните няколко часа.

— Миналата година от Литературноисторическото дружество разпродали кашони с книги, които дори не си направили труда да прегледат. Огюстен Рено купил няколко кашона. Когато решил да провери с какво се е сдобил, разбрал, че заглавията са от колекцията на отец Шарл Шиники. Не е много обещаващо, особено за запален по Шамплен учен…

Думата „учен“ предизвика презрителни покашляния.

— Затова и не бързал да ги прочете. В крайна сметка обаче, докато ги разлиствал, попаднал на нещо необикновено. Отбелязал го в собствения си дневник, но както подобава на Рено, бил доста… — Гамаш обмисли как точно да се изрази и накрая довърши: — предпазлив.

— Искате да кажете „изкуфял“? — намеси се Жан Амел. — Не може да се вярва на нищо от това, което Рено е казал или написал.

— Не, имам предвид точно „предпазлив“. И е имал право. Откритието му било поразително.

Детективът извади друга книга, подвързана с черна кожа, по-голяма и по-дебела от първата. С оръфани ръбове и доста вехта, но все пак в добро състояние. Не бе виждала бял свят в продължение на векове, но после била изровена и прекарала следващите трийсетина години анонимно на рафтовете в дома на отец Шиники. До смъртта му.

— Това — вдигна томчето Гамаш — била тайната на отец Шиники, която в крайна сметка го последвала в гроба. Когато починал, неговата икономка опаковала книгите му и ги изпратила на Литературноисторическото дружество. Случило се преди повече от век, но никой от ЛИД не подозирал какви съкровища се крият в тези кутии. Огюстен Рено прочел в дневника на Шиники за съдбовната среща, състояла се една юлска вечер през 1869 година, и в кашона със стари издания, между множеството религиозни книги, сборници с проповеди и семейни библии, открил това.

Инспекторът сложи едрата си длан върху невзрачната кожена подвързия. Трудно бе да се разпознае истинското съдържание между кориците.

Телефонът му вибрираше за пореден път. Търсеха го на личния му номер. Малко хора го знаеха, а сега не спираше да звъни от десет минути.

— Може ли? — протегна ръка Емил.

— Oui. — Главният инспектор се изправи и подаде книгата на своя наставник. Наблюдаваше как Комо прави точно това, което самият той бе сторил час по-рано. Същото, което вероятно и Огюстен Рено бе направил преди около месец. И отец Шиники — преди повече от век.

Емил отвори обикновената кожена корица и отгърна на титулната страница.

Пое си рязко въздух и с въздишка от устата му се отрониха две думи:

— Bon Dieu.

— Да — кимна Гамаш. — Мили боже.

— Какво има? — попита Жан Амел, като излезе от удобната сянка на приятеля си Рене. Вече бе ясно кой е истинският лидер на дружество „Шамплен“.

— Намерили са Шамплен — отрони Комо, вперил поглед в Гамаш. Не беше въпрос, нямаше нужда от повече въпроси. — Ирландските работници са изкопали ковчега на Шамплен изпод „Старият чифлик“.

— Това е нелепо! — възрази един от присъстващите, свадлив старец. — Как е възможно Шамплен да е бил погребан под „Старият чифлик“? Всички знаем, че са го положили или в параклиса, който по-късно е изгорял при пожар, или в гробището, което се е намирало в полето, на стотина метра оттам.

— Шамплен е бил хугенот — обади се Емил едва чуто. — Протестант.

Показа на всички книгата. Библията.

— Но това е невъзможно — отсече Жан. Останалите нададоха одобрителни възгласи. Протягаха ръце, за да се докопат до библията, а врявата започна да утихва, когато книгата обиколи присъстващите и всеки успя да види доказателството.

„Самюел дьо Шамплен“, изписано с мастило. И годината — 1578.

Оригиналният екземпляр на хугенотска библия беше рядка находка. Повечето били унищожени от Инквизицията, изгорени на клади заедно със собствениците си. Това била опасна книга — и за Църквата, и за всеки, който я е притежавал.

Залата потъна в тишина, само огънят кротко пропукваше. Гамаш си прибра библията и я сложи обратно в чантата редом с дневника на Шиники. Сетне се обърна към групата мъже, унесени в мислите си, и с думите Excusez-moi напусна стаята.

Когато излезе отвън, извади телефона си и видя, че има двайсет и седем пропуснати повиквания от различни хора. Рен-Мари, сина му Даниел и дъщеря му Ани. От комисарите Брюнел и Франкьор и от полицай Изабел Лакост. От приятели и колеги, както и от Жан Ги Бовоар, който звънеше в момента.

— Bonjour, Жан Ги. Какво е станало?

— Шефе, къде се изгубихте?

— Бях на една среща. Какво има?

— В интернет е изтекло видео и се разпространява светкавично. Първо разбрах за него от Питър Мороу, после се обадиха Лакост и няколко приятели. Хората продължават да ми звънят. Още не съм го гледал.

— Какво видео? — Още докато задаваше въпроса, главният инспектор се досети. Почувства как стомахът му се свива.

— От записите по време на нападението.

Всички бяха оборудвани с миниатюрни камери, вградени в слушалките им, за да записват случващото се. Следователите отдавна бяха осъзнали, че устните разпити не са достатъчни. Дори добронамерените служители забравяха подробности, особено в напечени ситуации, а ако нещата се развиеха зле, както често се случваше, добрите намерения се изпаряваха и ги заместваха лъжите.

Камерите предотвратяваха това, макар и не в пълна степен.

Записите показваха точно какво е видял всеки служител, какво е направил и какво е казал. Но пък всеки запис подлежеше на монтаж.

— Шефе? — проговори Бовоар.

— Разбирам. — Главният инспектор се чувстваше по същия начин, по който звучеше и неговият заместник. Разстроен, внезапно изтощен, смаян, че някой би постъпил така и че има хора, които биха гледали подобно видео. Беше посегателство, и то най-вече срещу семействата на неговите служители.

— Ще се обадя — промълви Гамаш.

— Мога и аз, ако искате.

— Не, merci, ще се справя.

— Кой би могъл да постъпи така? — попита Жан Ги. — Кой изобщо има достъп до тези записи?

Детективът клюмна. Нима бе възможно?

Казали му бяха, че има трима стрелци. Но бяха повече, много повече. Гамаш бе предположил, че е станала грешка. Ужасна, но неволна.

Умножил бе броя на заподозрените по две и бе предположил, че са шестима.

Мислеше си, че така се застрахова.

Грешеше.

Взел бе със себе си шестима полицаи. Подбра ги лично. Сред тях бе и инспектор Бовоар. Но не и полицай Ивет Никол. Тя се бе приготвила, облякла бе бронежилетка, запасала бе пистолет на колана си. Очите й горяха. Готова бе да тръгне с тях за фабриката. Мястото, което бе открила, докато анализираше звуците. Вслушвала се бе по-внимателно, отколкото през целия си живот дотогава.

Във влаковете. В честотата им. В ритъма. Товарни влакове. Пътнически влак. Самолет в небето. Заводска сирена. Фабрика.

И шепоти. Призраци в далечината.

Трима, така бе казала.

С всеотдайната помощ на инспектор Бовоар бяха стеснили кръга на възможностите. Отхвърляха, отмятаха. Преглеждаха старателно разписанията на влаковете и самолетните трасета, проверяваха кои фабрики са достатъчно стари и все още използват сирени.

Накрая разбраха къде похитителите държат полицай Пол Моран.

Но имаше и друга цел. Язовирната стена на „Ла Гранд“. Ако спасяха младия полицейски служител, щяха да покажат на заподозрените, че планът им да разрушат язовира е разкрит. А ако престъпниците разберяха, можеха да взривят стената веднага, преди Surete да изпрати там антитерористичен екип.

Не. Трябваше да избират. Да вземат решение.

Гамаш виждаше полицай Никол, застанала до вратата. Готова. Видя яростта й, когато й съобщи решението си.

— Ще го гледате ли? — попита Бовоар.

Главният инспектор се замисли:

— Да, а ти?

— Може би. — Жан Ги също замълча. — Да.

Настана тишина, докато и двамата мъже осъзнаваха какво означава това.

— О, боже! — въздъхна Бовоар.

— Не го гледай сам — посъветва Гамаш заместника си.

— Иска ми се…

— И на мен — увери го началникът му. И на двамата им се искаше едно и също. Ако трябваше пак да преживеят случилото се, да можеше поне да са заедно.

Детективът се отпусна тежко в едно от кожените кресла на бар „Сен Лоран“, помоли за чаша вода и се обади на Рен-Мари.

— Опитвах се да се свържа с теб — изрече съпругата му напрегнато, разтревожено.

— Знам, съжалявам. Бях на среща. Жан Ги току-що ми каза. Ти как разбра?

— Даниел се обади от Париж. Казал му някакъв колега. После позвъни и Ани. Явно видеото се е появило по обяд и се е разпространило като пожар. През последния половин час не спират да те търсят журналисти. Арман, толкова съжалявам.

Чуваше напрежението в гласа на жена си и бе готов с удоволствие да убие онзи, който й го е причинил. Този човек бе насилил Рен-Мари, Ани и Даниел, Инид Бовоар отново да изживеят ужаса. И още по-лошо — причинил го бе на семействата на загиналите полицаи.

Идеше му да се протегне през телефонната линия и да притисне Рен-Мари в прегръдките си. Да я залюлее и да я утеши, че всичко ще бъде наред, че това е само призрак от миналото. Най-лошото бе зад гърба им.

Но дали наистина бе така?

— Кога ще се прибереш?

— Утре.

— Кой би постъпил така, Арман?

— Не знам. Трябва да изгледам записа, но ти недей. Можеш ли да ме изчакаш, докато се върна вкъщи? Ако все още не си се отказала да го гледаш, нека поне да сме заедно.

— Ще почакам — съгласи се Рен-Мари. Можеше да почака.

В ума й нахлуха откъслечни спомени от онзи ден. Арман не се бе прибрал у дома. Изабел Лакост се бе свързала с нея и бе обяснила, че главният инспектор работи по някакъв случай и не може да разговаря с нея в рамките на деня.

Дотогава не й се бе случвало да минат двайсет и четири часа, без да чуе гласа на съпруга си. Нито веднъж за повече от трийсет години съвместен живот. На следващата сутрин една от колежките й в Националната библиотека бе пристигнала на работа, пребледняла като мъртвец.

Новинарска емисия по радио „Канада“. Престрелка. Сред жертвите — полицаи от Surete, включително висш офицер от отдел „Убийства“. Рен-Мари се бе втурнала към болницата, без да слуша повече репортажи.

Страхуваше се. Светът се бе свил и в главата й съществуваше само една-едничка цел. Да се добере дотам. Да се добере. В отделението за спешна помощ бе попаднала на Ани, тъкмо пристигнала.

„По радиото казаха, че татко…“

„Не искам да слушам.“

Утешаваха се една друга. Утешаваха в чакалнята Инид Бовоар, съпругата на Жан Ги. Прииждаха и други хора, които не познаваше. В тази гротескна пантомима непознати споделяха успокоителни думи, докато тайно, отчаяно и гузно се молеха лошите новини да не са за тях, а за другите.

На вратата на спешното отделение се бе появил парамедик, погледнал бе към тях, а после настрани. По униформата му имаше кръв. Ани бе сграбчила ръката на майка си.

Сред мъртвите.

Лекар ги бе отвел настрана, далече от останалите в чакалнята. На Рен-Мари й се виеше свят, но се бе опитала да събере сили, за да чуе немислимото. Тогава до ушите й достигнаха думите.

Жив е.

Не бе способна да възприеме останалото. Огнестрелни рани в гърдите и в главата. Пневмоторакс. Кръвоизлив.

Жив бе, само това й бе достатъчно. Но имаше и друг.

„А Жан Ги — попитала бе. — Жан Ги Бовоар?“

Лекарят се бе поколебал.

„Трябва да ни кажете“ — бе настояла Ани доста по-разпалено, отколкото Рен-Мари очакваше.

Прострелян в корема. В момента го оперират.

„Но ще се оправи, нали?“

Не се знаеше.

„Баща ми. Казахте, че имал кръвоизлив. Какво значи това?“

„От изстрела в главата се е получил мозъчен кръвоизлив — обяснил бе лекарят. — Като инсулт.“

Рен-Мари не се интересуваше от подробности. Беше жив. Повтори си го и сега, както си го бе повтаряла всеки час, всеки ден оттогава. Няма значение какво бе заснето в онова проклето видео. Той беше жив.

— Нямам представа какво е видеото — каза Гамаш. Това бе самата истина. Насилил се бе да си припомни заради разпита, но в главата му бе останала само бъркотия от впечатления, хаос, шумове, викове и писъци. И стрелци, навсякъде стрелци. Много повече, отколкото бе очаквал.

Изстрелите валяха. Наоколо хвърчаха отломки от бетон и дърво под дъжда от куршуми. Огън от автоматично оръжие. Непознатото усещане да носи бронежилетка. Оръжието в ръцете му. Хората на прицел. Изстрелът. Насочен, за да убива.

Търсеше престъпниците с поглед, издаваше нареждания. Опитваше се да запази ред дори насред бурята.

Видя как Жан Ги пада. Как други падат.

Събуждаше се нощем с онези картини, с онези звуци в ума си. И с гласа.

„Ще те открия навреме. Вярваш ли ми?“

„Да, сър.“

— Ще се прибера утре — увери съпругата си.

— Пази се.

Не му го бе казвала никога преди. Никога преди онези събития. Гамаш знаеше, че Рен-Мари навярно всеки ден го изпраща с тази мисъл на работа, но никога не бе изричала думите. Сега ги казваше.

— Добре. Обичам те.

Затвори телефона и си даде няколко мига, за да дойде на себе си. Бръкна в джоба си и напипа шишенцето с хапчета. Обви пръсти около него, стисна го в дланта си.

Стисна очи.

След малко извади празна ръка от джоба си и започна да набира служителите, които бяха оцелели при нападението, както и семействата на загиналите.

Разговаряше с майки, бащи, съпруги и един съпруг. Чуваше малко дете, което молеше за мляко. Обаждане след обаждане изслушваше възмущението и болката от това, че някой е бил способен да разпространи видеозапис на събитията във фабриката. Никой не го обвиняваше, макар Арман Гамаш да знаеше, че биха имали право.

— Добре ли си?

Детективът вдигна поглед към Емил Комо, който тъкмо сядаше на отсрещното кресло.

— Какво е станало? — попита възрастният мъж разтревожено, като видя изражението на приятеля си.

Гамаш се поколеба. За пръв път в живота си се изкушаваше да излъже този човек, който го бе подвел.

— Защо ми каза, че дружество „Шамплен“ ще има сбирка в един и половина, след като явно сте започнали в един?

Емил замълча. Дали щеше пак да изрече лъжа? Гамаш се зачуди. Но старецът само поклати глава.

— Съжалявам, Арман. Трябваше да обсъдим някои неща, преди да дойдеш. Реших, че така е по-добре.

— Излъга ме — промълви разочаровано инспекторът.

— Ставаше дума само за половин час.

— Става дума за много повече, знаеш го. Ти направи своя избор. Избра чия страна да заемеш.

— Страна? Да не би да намекваш, че дружество „Шамплен“ не е на твоя страна?

— Искам да кажа, че всеки от нас избира към кого или към какво да е лоялен. Ти показа своите предпочитания.

Възрастният мъж впери поглед в приятеля си.

— Съжалявам, не трябваше да те лъжа. Няма да се случи никога повече.

— Вече се случи. — Гамаш се изправи и остави сто долара за водата и за мястото на тихата масичка край камината. — Какво ви каза Огюстен Рено?

Комо също стана.

— Какво имаш предвид?

— С. Ш. в дневника на Рено. Предположих, че означава предстояща среща с някого, може би със Серж Шевре. Среща, която така и не се е осъществила, защото Рено е бил убит. Но съм сгрешил. С. Ш. е означавало „Сосиете Шамплен“, а срещата бе отбелязана за днес в един. Защо е искал да дойде на сбирката на дружеството?

Емил гледаше изумено и не продумваше.

Гамаш се обърна и тръгна по дългия коридор. Телефонът му завибрира отново, а сърцето му биеше бясно.

— Почакай, Арман! — чу зад себе си, но продължи да крачи, без да обръща внимание на виковете. После си спомни колко важен бе Емил за него някога, а и все още. Нима едно провинение можеше да заличи всичко останало?

В това се криеше опасността. Предателства и жестокости се случваха, но по-страшното бе, че можеха да натежат повече от добрините. Имаше вероятност да забравим хубавите неща и да си спомняме само за лошите.

Но не и днес. Гамаш спря.

— Прав си. Рено искаше да се срещне с нас — призна Емил, щом настигна приятеля си, който тъкмо си вземаше якето от гардероба. — Каза, че е открил нещо. То нямало да ни хареса, но бил готов да го погребе, ако му дадем това, което иска.

— И какво искаше?

— Да се включи в нашето дружество, за да придобие повече авторитет. А когато открие ковчега, да признаем, че през цялото време е бил прав.

— Само това?

— Само това.

— Уважихте ли желанията му?

Емил поклати глава.

— Взехме решение да не се срещаме с него. Никой не вярваше, че Рено наистина е открил Шамплен или нещо компрометиращо за него. Изразиха се мнения, че ако го приемем в дружеството, това ще навреди на репутацията ни. В общи линии единодушно отхвърлихме кандидатурата му.

— Значи сте отпратили един възрастен човек, който е дошъл при вас само с молба да го приемете и нищо повече?

— Не се гордея с постъпката ни. Именно този въпрос искахме да обсъдим, преди да дойдеш. Настоявах пред останалите членове да ти разкажем всичко и ги предупредих, че ако не са съгласни, сам ще го направя. Толкова съжалявам, Арман. Допуснах грешка. Просто си мислех, че това няма отношение към разследването. Никой не вярваше на Рено. Никой.

— Някой му е повярвал. И го е убил.

На сбирката на дружество „Шамплен“ бе пълно с възрастни квебекчани. Какво ги обединяваше в един клуб? Определено на първо място бе интересът им към Шамплен и ранната колония, но дали това бе достатъчно да гарантира доживотна лоялност? Имаше ли нещо повече?

Самюел дьо Шамплен не беше просто поредният изследовател, а Бащата на Квебек. За квебекчани се бе превърнал в символ на величие и свобода. На нови светове и нови държави.

На суверенитет. Отделяне от Канада.

Гамаш си спомняше радикалните действия от края на шейсетте години на XX век. Бомбите, отвличанията, убийствата. Всичко това — дело на млади сепаратисти. Но младите сепаратисти от онова време бяха остарели и сега се събираха в клубове, заседаваха в луксозни зали и пиеха фини аперитиви.

Дали заговорничеха?

Самюел дьо Шамплен бе открит и бе станало ясно, че е протестант. Как щеше да реагира Църквата? А сепаратистите?

— Как стигна до книгите? — попита Емил и сведе поглед към чантата на Гамаш.

— Сетих се за чантата на Рено. Защо му е било да я взема, ако е имал в себе си само една малка карта? Трябва да е носил и още нещо в нея. Когато не успяхме да намерим книгите, осъзнах, че навярно са били у него през цялото време. Огюстен Рено не е посмял да се раздели с тях нито за миг. Сигурно ги е занесъл в Литературноисторическото дружество, когато се е срещнал там с убиеца си. Но не бяха открити край трупа му. Което означава, че убиецът ги е взел. И какво е направил с тях?

Емил присви очи, докато мислите му следваха пътеката, която Арман бе начертал. Усмихна се:

— Убиецът не е могъл да ги прибере у дома си. Биха доказали вината му много лесно, ако ги намерят у него.

Гамаш наблюдаваше наставника си.

— Предполагам, че е могъл да ги унищожи — продължи да размишлява Комо. — Да ги хвърли в камината, да ги изгори. Но не му е давало сърце да постъпи така. Затова какво направил?

Двамата мъже се взираха един в друг насред многолюдното фоайе на хотела. Около тях се стичаше поток от хора като грамадна река — някои бяха навлечени с няколко пласта дрехи заради студа навън, други носеха официални костюми и може би отиваха на коктейл, а трети бяха запасали пъстрите традиционни карнавални пояси, les ceintures flechees.^[3] Всички подминаваха изисканите господа, които стояха неподвижно насред потока.

— Скрил ги в библиотеката — заключи Емил победоносно. — Къде другаде? Разбира се, че ще ги скрие сред хиляди подобни стари, подвързани с кожа, непрочетени и неоценени томове. Толкова е просто.

— Прекарах сутринта в търсене и най-накрая ги намерих — потвърди Гамаш.

Двамата приятели излязоха от шатото и дъхът им секна, когато мразовитият въздух лъхна в лицата им.

— Намерил си книгите, но какво е станало с Шамплен? — попита Комо и примигна в студа. — Какво са направили с него Джеймс Дъглас и Шиники?

— Скоро ще разберем.

— ЛИД? — предположи Емил, когато завиха наляво и минаха покрай старинните каменни сгради, покрай дърветата, в които все още имаше заседнали гюлета, покрай миналото, което и двамата обичаха. — Тогава защо главният археолог не е намерил Шамплен преди няколко дни, докато търсеха останките там?

— Откъде знаеш, че не е?