Даниел Кала
Терапия на гнева (3)

2

На следващата сутрин след смъртта на Стенли Колбърг бях на крака още преди зазоряване. Топлите лъчи на слънцето, показало се над планините Каскейд ме настигнаха, когато бях изминал десетте си мили и вече се прибирах у дома. Болката в дясното коляно ми напомни, че не трябваше да прекалявам с джогинга. Ранният артрит, появил се в коляното ми след двайсет маратона, все по-често напомняше за чука и триона на хирурга ортопед, но нямах сили да спра кросовете. Тичането бе моят предпочитан наркотик. Колкото повече напрежение се натрупваше върху ми, толкова повече имах нужда да тичам. През годината след смъртта на Лорън износих три чифта маратонки.

Бръснех се пред кухненската мивка, когато чух радио КОМО да съобщава в заглавията на новините за убийството на Стенли Колбърг. Почти веднага след края на емисията телефонът ми зазвъня. Звъня, звъня, звъня… Престанах да броя след петнадесетия колега. Бях известен като протеже на Стенли и след като той нямаше семейство, на което да се обадят, бяха избрали мен, за да задоволят любопитството си, претендирайки, че изказват съболезнования. Повечето търсеха пикантни подробности и бяха само любопитни, но имаше и такива, които бяха разстроени. Мисля, че бившият ми съдружник в практиката, д-р Калвин Никъл, бе един от тях.

— Джоел — рече той с притеснен глас, — чу ли за Стенли?

— Видях го да лежи на килима, Кал — отвърнах.

— О, да. — Гласът му зазвуча дистанцирано. — Нали работиш за полицейското управление на Сиатъл.

— Има нещо такова. — На практика съм консултант към ПУС, комуто плащат (или понякога не плащат) за всяко отделно повикване. Предпочетох да не изяснявам тази подробност на Никъл и сръбнах глътка от кафето си.

— Стенли е бил застрелян, нали? — попита той.

— Като начало.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — смекчих удара аз. — Просто там имаше ужасно много кръв. Страшно оплескано.

— Арестуваха ли някого?

— Умрял е преди по-малко от дванадесет часа, Кал. — Изкушавах се да добавя, че убиецът не бе оставил портфейла с документите си на местопрестъплението, но се усетих навреме и се възпрях.

— Мислех си, че може би някой е видял нещо — отвърна глухо Никъл.

— Ти не си бил в сградата, нали така?

— Разбира се, че не съм бил — рязко отвърна той, но бързо се взе в ръце. — Предполагам, че е бил някой от пациентите му.

— Май е рано да се правят предположения.

— Хайде сега, Джоел, онези престъпници от Западната щатска болница или пък другите, които имаха проблеми с контрола на гнева? Направо си търсеше белята. Предупреждавах го, но той не искаше и да чуе.

— Отказвал ли се е някога Стенли от нещо, което си е наумил?

— Може би съвсем напоследък, а може би никога — въздъхна толкова силно, че слушалката ми засвири. — Горкият Стенли. Помни ми думата, когато намерят извършителя, ще се окаже някой от пациентите му.

— Ако го намерят — казах вече на себе си, след като окачих слушалката.

Тръгнах към гаража. Старата хонда се закашля няколко пъти, преди колебливо да изръмжи. Излязох на улицата.

Докато шофирах към болницата „Харбървю“^[1], в която се помещава медицинският център на окръг Кинг, мястото, където се извършват всички аутопсии, си припомних един разговор със Стенли на тема пациентите с проблеми по отношение контрола на гнева, за които бе споменал Никъл. Бяхме седнали в кабинета на Стенли. Всъщност седнал бе само той, защото столът, на който би трябвало да седя аз, се търкаляше по пода разбит на парчета. Един пациент се бе отдал по време на сеанса прекалено много на първичните си чувства и бе използвал стола като средство да демонстрира неудовлетворението си от своя началник, съпругата си, целия свят и, по-специално, пода. Не за пръв път кабинетът на Стенли понасяше последиците от гнева на разярен пациент. Навярно, не и за последен.

— Не се ли притесняваш? — попитах.

— Джоел, трябва да играеш голф — отвърна той ни в клин, ни в ръкав.

— Голф?

— Голфът е много подобен на психотерапията. И на самия живот. В голфа напредъкът никога не е линеен. Преди да се подобри, играта ти се влошава, независимо от тренировките и обучението. Същото е и с терапията, не мислиш ли? Неуспехите и регресиите се редуват с напредъка.

— Добре, но дали някоя от „регресиите“ на твоите пациенти няма да те запрати навън през прозореца?

Стенли се разсмя.

— Няма да се случи. — Усмивката му се стопи. — Ако ли пък се случи, ще означава, че не съм толкова добър, колкото си мисля.

Вървях покрай бежовите стени на студения коридор и мислено отхвърлях забележката на Стенли. Той беше толкова добър, колкото си мислеше, че е. Дори по-добър. Беше гений, но понякога вземаше много неправилни решения.

Сержант Девъншир и детектив Шепърд ме посрещнаха в приемната на моргата, мрачно сиво пространство, което бе първа спирка на мъртвите по пътя им към масите за дисекция. Тази сутрин Дев бе облякъл риза с яка, но джинсите му бяха почти съвсем протрити на коленете. Клер носеше блейзър и пола в строг бизнес стил, като ги бе разнообразила с небрежна бледоморава блуза и чифт черни лачени пантофки, които неумолимо привличаха погледите върху добре оформените й прасци. Докато се здрависвахме, скупчени в средата на помещението, по лицето й пробяга намек за усмивка.

— Някакво развитие? — попитах аз.

— Следователят на местопрестъплението определи времето на смъртта — между десет и единадесет — каза Дев. — Чистачката, която го е намерила — една португалка, която дълго време няма да се оправи от шока — е дошла минути след единадесет. Не е видяла никого. — Дев разклати глава наляво и надясно, докато шийните му прешлени изпукаха. — Зайчетата са намерили и двата изстреляни куршума — 38-ми калибър. Друго нищо.

— Но пък намерихме свидетел — намеси се Клер. — Един възрастен човек на автобусната спирка, която е на половин пряка оттам, твърди, че е видял взлома малко след единадесет. Входът не е бил осветен, а зрението на нашия човек не е като на младини, така че получихме само най-общо описание. Среден ръст и габарити, облечен в черно, може би — анцуг и бейзболна шапка.

— Много ще ни помогне — изсумтя Дев. — Вече проверихме. Еминем има алиби.

— Но има една закачка. — Клер вдигна пръст и ми отправи първата продължителна усмивка, откакто се бяхме срещнали. — Типът, на практика, не е влязъл в сградата.

— Само е счупил прозореца, отворил вратата и след това се чупил?

— Така твърди нашият свидетел.

— Док, какво може да означава това според теб? — попита Дев.

— Има две възможности — отвърнах. Имах усещането, че вече зная отговора. — Първата, че преди да влезе, е искал да изчака и да види дали някой ще реагира на счупеното стъкло.

— Не — поклати глава Клер, — свидетелят е чакал на спирката почти половин час и не е видял да се връща никой.

— Или втората възможност — продължих. — Инсценирал е взлома на тръгване, след като си е свършил работата.

— Виждаш ли? — обърна се към нея Дев. В интонацията му звучеше нещо от рода на: „Нали ти казах, че не е толкова глупав, колкото изглежда?“. После се обърна към мен: — Няма съмнение. Нашият човек вече е успял да влезе в сградата.

— Там може да влезе всеки, който има яко парче дърво — казах и Дев извъртя очи към Клер, като че ли й се извиняваше за прибързаните приказки.

— Док — каза той, — защо ще влизаш по един начин, а после ще искаш да нагласиш нещата така, че да изглежда, че си влязъл по друг?

— Уместен въпрос — казах, докато мислено изтривах жълтъка, оплескал физиономията ми. — Мисля, че и от сцената на убийството става съвсем ясно, че Стенли е познавал нападателя.

— Не е ясно обаче — не се предаваше Дев — дали Стенли е познавал нападателя достатъчно добре, за да го вкара в сградата или онзи е имал собствен ключ.

— Във всеки случай нашият нападател не е искал да узнаем, че е имал нещо общо с жертвата — заключи Клер с лъчезарна усмивка.

Малкият ураган на име д-р Мич Грийн, нахлул в помещението, ме спаси от по-нататъшните атаки на двамата детективи. Това бе обичайният начин на патологоанатома да влезе в коя да е стая. Познавах го от десет години, през които напук на всичко той бе станал по-разхвърлян, по-дебел и по-тромав. И като такъв го харесвах повече.

— Пепеляшко! — Този прякор^[2] бе негово изобретение и само той се обръщаше така към мен.

— Изглеждаш чудесно, Мич — отвърнах аз, сочейки издутото горнище на хирургическия му костюм, под което се показваше увиснала плът. — Сигурно тренираш яко?

— Ти какво, нямаш ли си стабилно гадже? — попита той, след като усмири смеха си.

— О, не — вдигнах ръце, отговаряйки на измъчената му шега. — Не ми предлагай твоята. Горката Труди си има достатъчно ядове с нея.

— Нали знаеш, да ме обича човек, отнема всичкото му време. — Грийн изсумтя и потупа огромния си корем. — Дааа. Колко време мина, откакто Лорън…

— Три години — отвърнах.

— Три години? Прекрасна жена бе Лорън. Жалко. Ужасно жалко. — Грийн поклати глава и въздъхна. — Но ти е крайно време да се върнеш обратно, Пепеляшко. Не ставаш по-хубав с годините, повярвай ми. — Той пусна още един смях от дъното на необятния си корем, а после се обърна към Дев: — Нито пък ти! Как си, арканзаски кучи сине?

Дев не беше от Арканзас, а от Алабама, нещо, което патологът знаеше много добре. Детективът игнорира закачката и направи жест от него към Клер.

— Да ти представя новия си партньор Клер Шепърд.

— Мич Грийн. — Той подаде напред месестата си лапа и енергично раздруса ръката й. Клер изглежда не беше сигурна как трябва да реагира на поведението на дебелия патолог и само учтиво промълви:

— Радвам се, д-р Грийн.

— По дяволите, Мич! Аз съм д-р Грийн само за пациентите си. — Той се ухили отново: — А ако някой от тях случайно ми проговори, значи имам проблеми.

Без повече приказки той се завъртя и тръгна обратно към вратата, през която се бе появил. Ние се шмугнахме след него. Асистентът му в моргата подаде на всеки от нас жълта престилка, ръкавици, шапка за косите и калцуни, в които трябваше да се вмъкнем, преди да влезем в ярко осветената, облицована с бели плочки дисекционна зала, където Мич извършваше всички съдебни аутопсии на града.

— И така, Пепеляшко, продължаваме да си играем на стражари и апаши, а? — попита Грийн, докато си слагаше престилката и ръкавиците.

— Ами, прекалено интелигентен съм, за да се занимавам с патология.

Грийн се изкиска.

— Нито пък стомахът ти даяни на патология. Помниш последния път, нали?

Трудно можех да забравя последната аутопсия, на която бях присъствал. Чудя се защо ли въобще отидох. Чувство за вина? Сбогуване? Или може би отказ да повярвам? Каквито и да бяха причините, не съветвам никого да присъства на аутопсията на човек, измъкнат от водата след двадесет и четири часа престой. Особено ако преди да достигне водната повърхност, тялото е падало от височината на 150-футов мост. По средата на процедурата се наложи Грийн и асистентът му да ме прихванат и да ме сложат на стол. И какво научих? Че е умряла от удара. И че след 100 фута няма значение дали се удряш във вода, или в бетон. Знаех добре и двете неща, така че бих могъл да си спестя неприятните преживявания. Но предполагам, че всъщност исках просто да кажа сбогом на Анджела.

— Стенли Колбърг — изръмжа Грийн, измъквайки ме от реминисценциите. — Можеш ли да повярваш? Някой е отишъл и е убил една легенда — замълча и въздъхна дълбоко. — От друга страна, не е ли психиатърът най-вероятната жертва?

— Според статистиката, пациентите убиват по-често пластичните си хирурзи, отколкото психиатрите си — отбелязах аз.

— Числа! Хора! — презрително изсумтя патологът, като че ли самият той принадлежеше на друг биологичен вид. — Разбира се, че ще са по-склонни да убият някой, който се ебава с физиономиите им, отколкото друг, който се ебава с мозъка им.

— Слушай, Сократ. — Дев посочи носилката, която се виждаше през отворената врата към голямата зала. — Има ли някакъв шанс да извършиш аутопсията днес?

— Ако продължаваш в същия дух, може да извърша твоята аутопсия. — Грийн завърши думите си със силен кикот. После се обърна към асистентката си: — Хайде, Хелън, да започваме поредното представление.

Наобиколихме поставеното в средата на помещението подвижно стоманено легло, на което, заметнато с покривало, лежеше тялото. Докато Грийн наместваше с крак някаква кофа под леглото, асистентката дотъркаля до главата продълговат сребристобял поднос. Преди да свали покривалото от трупа, той се обърна към Клер:

— Тук има кофа, а в ъгъла на залата има столове. Клер, няма да бъде срамно, ако се възползвате и от едното, и от другото — усмихна се и насочи пръст към мен. — Това се случва дори и на някои наши уважавани колеги, доктори по медицина.

— Всичко ще бъде наред, Мич — поклати глава тя.

Патоанатомът отметна покривалото и откри окървавеното тяло на Стенли. Почти нищо не се бе променило от последния път, когато го видях — само ръцете лежаха прибрани близо до тялото. След като го бяха съблекли, можех по-ясно да видя пораженията от ударите, нанесени по гръдния му кош, коремната област и най-много по слабините. Нападателят бе обърнал особено внимание на гениталиите му и ги бе размазал до неузнаваемост. Хвърлих бърз поглед към останалите. Клер бе запазила невъзмутимото си изражение. Дев беше може би малко по-блед, но и той съхраняваше покерджийска физиономия.

Освен от осакатяванията бях поразен и от това, колко стар изглеждаше. Винаги бях мислил Стенли за младеещ, заради кокалестата му конструкция и скокливата походка. Сега, когато гледах отпуснатата кожа, висяща по слабото му тяло и изтънелите му бедра, видях, че напълно отговаря на своите шестдесет и три години.

Грийн се отдръпна назад и застана със скръстени ръце, загледан в тялото с леко наклонена глава и с изражението на скулптор, изправен пред девствен мраморен блок.

— Съвсем мъртъв е, няма съмнение. — Този път нямаше смях. После се раздвижи, обиколи масата поне три пъти, преди да избере от коя страна на Стенли да застане. Протегна облечената си в ръкавица ръка и посочи следите по предлакътниците. — Хелън, би ли ми подала ролетката, ако обичаш?

— Три сантиметра — заключи той, след като измери контузеното място. — Тежък, гладък метал. — Прекара пръст по краищата на раната. — Може би тръба или метален лост. Вижте обаче колко малка е следата от контузията — само колкото е било оръдието.

— Което означава? — попита Дев.

— Че ударът е бил нанесен, след като той вече е бил мъртъв — делово отвърна Грийн. — Сърцето не е изпомпвало кръв, която да направи обичайните синини от натъртването — посегна към дясната китка на Стенли и я сгъна няколко пъти. Вместо да се прегъва в основата на китката, крайникът се движеше около мястото на счупването — близо пет сантиметра по-нагоре. В резултат на действията на патолога острите краища на лакътната и лъчевата кости се очертаха ясно, пробили тъканта под кожата на предлакътника.

Отново погледнах ченгетата. Дев бе побледнял още повече. Клер, с непроменено изражение, се бе доближила, за да вижда по-добре.

— Китката е съвсем разтрошена — отбеляза Дев. — Предполагам, че е преди смъртта?

— Не — изсумтя докторът. — Кръвта е от вътрешността на счупената лакътна кост. Тя изтича и след спирането на сърцето.

— И тя ли е била счупена с тръбата? — намеси се Клер.

Той поклати глава. Пресегна се, взе една навита на руло кърпа и я постави на пода.

— Представете си, че това е ръката. — Стъпи върху единия край на кърпата, наведе се и хвана другия край с две ръце и каза „прааас“, имитирайки звука на пречупваща се кост, подскачайки върху кърпата.

— Трябва да е бил доста як тип, щом го е направил по този начин — щракна с пръсти Дев.

— Не разчитай на това, Коломбо. — Грийн се изправи с учудваща лекота. — Предполагам, че костите му са в доста напреднал стадий на остеопороза. Чупят се като сухи клонки. — После се обърна към тялото. След като измери някои други контузии, повдигна размазания пенис с края на ролетката и разкри скротума с размер на топка за софтбол^[3]. — Не е нужно да го разрязвам, за да се убедим, че тестикулите са смазани. Това също се случва след смъртта. И понеже говорим за удари под пояса…

Грийн посегна към подноса, взе оттам сонда и форцепс и се премести към горната част на масата. Вмъкна форцепса отляво на шията на Стенли и внимателно разчовърка разкъсаната плът. След малко се обърна към асистентката си и рече:

— Куршум от сравнително малък калибър — вероятно 38-ми — е проникнал през вратните мускули, пронизал е лявата обща каротидна^[4] артерия, след което е преминал през трапецовидния мускул.

Патологът насочи инструментите си към главата на Стенли и отстрани с форцепса по-голямата част от съсирената кръв. Повдигна главата с облечената си в ръкавица ръка и разгледа задната част на черепа.

— Няма удари по главата — заключи той, обръщайки се към асистентката си и отпусна мъртвата глава обратно на масата. Направи още една бавна обиколка около тялото. Отново скръсти ръце, с видимо удовлетворение поклати глава и се обърна към нас. — Време е да надникнем вътре.

Застанал до гърдите на Стенли, Грийн взе в ръка най-големия скалпел от подноса. След това с изненадваща нежност започна да изтърбушва бившия ми съдружник.

Едва ли са много хората, които са забравили първата аутопсия, на която са били свидетели. Аз лично помня всичките. И не се изненадах, когато усетих познатото прималяване, докато наблюдавах как Грийн разрязва гръдния кош и корема във форма на буква „Y“ и отвътре се изсипва обичайната разбъркана маса вътрешности, как после систематично изважда един по един органите от коремната кухина, белите дробове и накрая — сърцето. Едва ли има по-добро напомняне за тленността на човек — от пепел до пепел, с кратка междинна спирка при касапина.

Патоанатомът и асистентката му претеглиха и опаковаха поотделно всеки орган на Стенли, след което той се обърна към нас, изправен до матовата метална мивка.

— Ще трябва, разбира се, да погледна и разрез на мозъка му, но мисля, че мога да си сложа главата в торбата и да заявя, че Стенли Колбърг не е умрял от естествена смърт.

— Аз пък толкова се надявах — проточи Дев.

Грийн се изсмя и продължи, надвиквайки шума на водната струя, под която изплакваше ръкавиците си:

— Още няколко дребни детайла. Първо, не мисля, че вашият човек е добър стрелец.

— Защо? — попита Клер.

— Стрелял е от разстояние, по-малко от пет метра — това се определя от размерите на офиса. Хващам се на бас, че пичът се е целил в гърдите или главата. Вместо това, куршумът удря жертвата във врата, прекъсва артерията и по някаква глупава случайност се оказва фатален.

— И какво още? — подкани го Дев, облегнат на стената до мивката.

— За добро или зло — обърна се към мен Грийн, докато спираше водата от крана, разположен на нивото на коленете му, — но мисля, че добрият стар Стенли не е усетил нищо от усилията, употребени да осакатят тялото му. — Той забеляза изписаното по лицето ми съмнение. Освен факта, че няма следи от каквито и да било охранителни наранявания, прекъсването на каротидната артерия води до смърт в рамките на секунди, не на минути. — Посегна към книжните салфетки от кутията до мивката. — Така че, ако бях детектив, бих се запитал — освен очевидния въпрос защо съм се набутал в тази загубена професия — той се разсмя от сърце, — защо е било сторено всичко това? Защо, след като съм екзекутирал някого с изстрел във врата от близко разстояние, ще се захващам да му изкарвам червата от бой?

Уместен въпрос. Въпрос, на който се очаква аз да дам отговор, като психолог, консултиращ полицейското управление на Сиатъл. Но все още не бях решил как да разкажа на Дев и Клер за един изключително важен и тясно свързан със случилото се аспект от живота на Стенли, без да нарушавам доверието на свой пациент и да се подлагам на рискове от нарушаване на закона.

Не отговорих на въпроса и се загледах в сапунената вода, изпълнила мивката, връщайки се отново към аутопсията на Анджела Конър. Кръговете, образувани от оттичащата се вода ми напомниха за нейния живот, който се въртеше по подобен начин през месеците на нашето познанство.

 

 

Преди година, след първата седмица от престоя й в болницата, Анджела бе докарала персонала до границите на търпението. Две от най-опитните медицински сестри ми бяха заявили, че едвам се удържат да не я задушат с голи ръце. Факт, още по-забележителен, ако се отчете с какви пациенти си имаха работа ежедневно.

Мисля, че причината бе в потенциала, който Анджела показваше — периодите на очарователно поведение, които правеха другата й страна още по-малко поносима. Но аз не бях принуден да понасям всичко онова, на което сестрите бяха подложени по дванадесет часа на смяна — гневните изблици на темперамента й, състезанията по надкрещяване и злобните обидни коментари.

Опитах се да обясня поведението й по време на първото обсъждане, което имахме с нейния наблюдаващ социален работник. Казах му, че много хора, които страдат от силна депресия, се затварят в себе си.

— Чували сте, навярно, за т.нар. „плосък афект“, или загуба на чувство за отговорност? Има обаче и други случаи, в които болните реагират нестандартно. Депресията им се изявява чрез гняв, войнственост и нестабилни настроения. Това се нарича „неспокойна депресия“. Мисля, че Анджела страда от тази форма.

— А не е ли възможно тя да е просто една завършена кучка? — попита, поклащайки глава, социалната работничка, след като обмисли известно време поставената от мен диагноза.

Подобна мисъл бе минала и през моята глава, но тогава все още не бях установил степента на депресията на момичето. Нито причините й.

Квалификациите настрана, отношенията ни през първата седмица бяха, меко казано, доста трудни. Когато я посетих на втория ден в болницата, получих от Анджела само „да“ и „не“. На следващия ден постигнах едносрични сумтения. Което ме притесняваше по-малко, отколкото пълният й отказ да поддържа личната си хигиена. Смърдеше на пот, косите й бяха мърляви и заплетени, по лицето й имаше следи от засъхнала слюнка и сълзи. На четвъртия ден не постигнах напредък. На петия Анджела отказа да разговаря.

Разговарях с майката на Анджела, Сали Конър, на шестия ден от задържането на дъщеря й. Макар и със сравнително дребно телосложение, в нея личаха същите остри черти и сини очи. Беше по-млада, отколкото предполагах. Нямаше нито ден повече от четиридесет и пет години.

Седеше с наведен към пода поглед и прибрани в скута ръце в стаята за срещи на болницата. Имах чувството, че иска да се разтвори в заобикалящите мебели, само и само да избегне разговора за психическите проблеми на дъщеря си. След близо петнадесет минути я попитах най-после:

— Госпожо Конър, защо според вас Анджела се намира тук?

— Заради хапчетата — отвърна тя с въздишка.

— Тя почти успя да извърши самоубийство.

— Човек върши много глупости на млади години — меко каза тя.

— Не, г-жо Конър — поклатих глава аз, — това не е било импулсивно действие или вик за помощ.

— Още от тринадесетгодишна Анджела е склонна прекалено да драматизира нещата.

— Чуйте ме, г-жо Конър — рекох, като преднамерено втвърдих тона, — дъщеря ви е имала сериозното намерение да се самоубие.

Тя се намести неудобно на стола, преди да вдигне колебливо поглед към мен.

— Анджела ще бъде наред, ако се върне у дома и поживее известно време с мен — тя преглътна, — сигурна съм в това.

Накрая се предадох. Сали бе убедена, че е достатъчно само да спрем да обсъждаме проблемите на дъщеря й и те ще изчезнат по същия начин, по който изчезва неприятната миризма отвън, щом вдигнеш стъклото в прозореца на колата. Не успях да преодолея множеството нива на нейното отрицание. Склонността на Сали да отрича реалността ми напомни за собствената ми майка.

Трудно ми е да опиша мама — особено като цялостна личност, преди ранната форма на Алцхаймер да опустоши мозъка й — но всеки път, когато прелиствам семейните албуми си припомням колко хубава е била. Красотата й изпъква въпреки всекидневните дрехи и неудобството, с което гледа към обектива. Висока и слаба, с безупречни черти на матовото лице и замислени кафяви очи, Тоби Ашман изглежда имаше всички данни да бъде фотомодел, макар че по всяка вероятност професията на модел е стояла няколко нива по-долу от тази на наркотрафикант в нейната скала на идеалните професии.

Мама просто не се чувстваше удобно в собствената си кожа. Може би затова се бе отдала така изцяло на академичните си амбиции в Катедрата по политически науки на колежа. В емоционален план тя не бе в състояние да се справи с майчинството. Всички обичайни проблеми на детството — тупаник с водещия побойник в класа, ненужен скандал или друга проява на младежка агресия — бяха незабавно докладвани на татко. Когато навърших девет години, вече бях разбрал, че въобще не бива да ги коментирам с нея. И въпреки това я чувствах близка. Макар че не бях в състояние да го формулирам тогава, прозирах през самоуверения й интелектуален облик — нещо, което други определяха като надменност — нейната вътрешна деликатност. Още от малък имах нужда да закрилям мама.

За сметка на това не видях никаква склонност за закрила у по-голямата сестра на Анджела Конър, Елън, когато след разговора с майка им открих следите й в Бангор, щата Мейн. От краткия ни разговор по телефона останах с впечатление, че отдалечеността я удовлетворява напълно.

— Сестра ми винаги е създавала проблеми, още от десетгодишна. За разлика от брат ни Томи, не съм склонна да прекарам живота си в непрестанни усилия да оправя нейните бъркотии — каза тя и рязко прекрати разговора.

Окачих слушалката и се запътих към стаята на Анджела, готов за нова схватка. Още от вратата, щом я видях седнала до преградения с решетка прозорец с молив в ръка да пише нещо в джобен бележник, усетих промяната. Погледна ме и дори леко ми кимна, в знак че ме разпознава. Още по-окуражителни бяха видимите грижи, които бе положила за себе си. Разбира се, бе облечена в стандартната болнична сива пижама, но късите й коси бяха сресани назад и откриваха едно чисто лице. Макар и не красива по общоприетия начин, с донякъде мъжките си черти и ярките сини очи, тя приковаваше вниманието върху себе си. Осъзнах, че вероятно не е преувеличавала притегателната сила, която има над мъжете.

— Прекъсвам ли нещо? — попитах.

— Просто си водя записки, които ще обсъдя по-късно със своя адвокат.

— Адвокат?

— По делото ми срещу болницата и вас, докторе. Незаконно задържане. Психическо насилие и други подобни.

Беше казано с такъв равномерен тон, че ми трябваха няколко секунди, докато разбера, че се шегува.

— Сериозни обвинения — подсмихнах се. — Но чувам, че сестрите имат намерение да издигнат насрещни обвинения. Според тях една нощна смяна, прекарана с теб, води до сериозни случаи на посттравматичен стрес.

— Трябва да ме видят, когато не съм в най-добро настроение.

Изсмях се.

— Днес май ти е добър ден? — попитах.

Сви рамене и затвори бележника.

— Какво пишеш, все пак? — посочих релефната обложка на бележника й, изписана с пастелни графики.

— Нещо като дневник. — После замислено добави: — Един друг психиатър каза, че може да ми бъде от полза.

— И помага ли?

— Не.

— Идеята е добра. Отличен начин да се разсееш и успокоиш.

Тя кимна и ме попита с надежда:

— Още колко, д-р Ашман?

— Не по-малко от две седмици. Или повече.

Прие присъдата с едно от нейните знакови свивания на рамене.

— Не бързам. Мостът „Аврора“ ще си бъде на мястото и след две и след четири седмици.

— Не си играй с огъня — рекох, след като я погледах втренчено няколко секунди.

— Да ти го начукам — отряза ме тя и се обърна с лице към стената. Докато се упреквах наум, че съм се изпуснал и съм предизвикал реакцията й, Анджела неочаквано се обърна и ме изненада с откровение, което не очаквах. — Все още го обичам.

— Кого?

— Татко. Нали е много нелепо? Перверзникът ме чукаше още от шести клас, но аз го обичах до края.

Не отговорих.

— Но и на него не му беше лесно — продължи момичето. — Не мисля, че той и мама са го правили често, след като се роди малкото ми братче. Мама пие много. Удавя в бутилката всичко, с което не успява да се справи по друг начин. Пък и аз не бях най-лесният тийнейджър — въздъхна тя.

Прехапах език. Ако това, което разправяше за баща си, че я е бил насилвал, беше вярно, нямаше как юношеските й години да са били лесни.

— Татко би направил всичко, за да бъдем заедно… — Главата й все още бе обърната настрана, но можех да видя, че бърше очи в дрехата на рамото си, опитваща се да скрие сълзите.

Леко почукване по вратата наруши тишината.

— Трябва да е Томи — рече тя, без да обръща глава. — Бихте ли го помолили да ме изчака малко?

Разбрах, че пред мен е по-малкият брат на Анджела, още в мига, когато зърнах Томи. Приликата бе свръхестествена — биха могли да минат за близнаци. Момчето се държеше с тежест, несъответстваща на годините му. Ако не знаех точно, можех да допусна, че той е по-големият.

— Д-р Ашман? — попита той, протегнал ръка.

— Томи, предполагам? — кимнах и стиснах ръката му. — Анджела има нужда от минутка-две, което е много добре. Може ли да поговорим малко в кабинета ми?

— Много съм притеснен този път — започна Томи веднага след като седнахме в моя кабинет.

— „Този път“? Имало ли е и други опити за самоубийство?

— Не й е първи опит — кимна утвърдително той. — Но никога толкова сериозно.

— Какво е различното?

— Само я погледнете! Та тя дори не се мие. — На лицето му бе изписано като с големи ярки неонови букви: Що за шибан психотерапевт сте, докторе? Отворете си очите!

— Депресията може много да промени човека, Томи.

— Но тези промени са постоянни, ден и нощ. Не мога да видя и следа от някогашната Анджела от седмици насам. Изглежда като че ли съвсем се е предала.

— Разкажете ми за предишната Анджела — казах.

— Нищо общо с това, което виждате днес. Интелигентна. Забавна. Стегната. Вярвате или не, но тя има истинска жива искра в себе си. — Той въздъхна и видях между веждите му да се образуват бръчки, каквото бих очаквал при някого, поне десет години по-възрастен. — Има добро сърце, но винаги е докарвала у дома непрокопсаници.

— Имате предвид мъже? — уточних аз.

— Именно — промърмори Томи.

— Иска да ги закриля, нали?

— Точно така. Дори и когато й носят само неприятности. Най-вече тогава. Би могла да има всеки, когото пожелае, но винаги избира загубеняци. Ще ме побърка.

— Сигурно много пъти са я оскърбявали?

— Много.

Томи демонстрираше съпричастие с Анджела, което не бях открил у майка й или сестра й. Така че се реших да засегна темата, която бях избягвал с тях.

— Тя говори много за баща ви.

— Нима? — Той леко се изправи на стола.

— Вие знаете в какво го обвинява, нали? — попитах, навеждайки се напред.

Той сведе поглед към масата, после кимна.

— Вярно ли е, Томи?

— Татко винаги казваше, че това са нейни измишльотини.

— На кого вярвате?

— По-скоро на нея. — Той сви рамене. Все едно че гледах сестра му. — Но никога не съм бил напълно сигурен — вдигна поглед към мен. Не можех да сбъркам изражението му. — Ако бях сигурен, щях да го пречукам.