Ема Чейс
Усукани (5)

Глава 4

Събиранията в дома на родителите на Дрю никога не са скучни. Тъй като моето семейство се състои само от… майка ми, в началото тези семейни събирания ми идваха малко в повечко. Но сега свикнах.

С Дрю пристигаме последни.

Франк Фишър — бащата на Матю, и Джон Еванс са до бара и разменят информация за цените на стоковата борса. Делорес е седнала на облегалката на фотьойла, в който седи Матю, и гледат футбол. Сестрата на Дрю, Александра, още известна като „Кучката“ и съпругът й Стивън са на дивана, а Маккензи, племенницата на Дрю, седи на пода. Променила се е от последния път, когато я видях. Сега е на шест. Косата й е по-дълга, лицето й е по-слабо, по-момичешко. Не прилича на бебе вече, но е все така прекрасна. Край нея има пръснати дузина кукли и един детски лекарски кабинет.

Естел, майката на Дрю, вероятно е в кухнята с майката на Матю — Ани. А ако се чудиш къде е бащата на Стивън, вдовец от много години, ще го видим доста по-късно.

Влизаме в стаята и Стивън става да ни посрещне с по едно питие. Сядаме и гледаме мача. Маккензи натиска едно копче на корема на една от куклите и роботизиран женски глас изпълва стаята.

— Не, не, не! Не, не, не!

Маккензи оглежда куклата с дразнещ глас, накланя глава и казва:

— Мисля, че не си прав, тате. Тая Нанси, която може да казва само не-не-не не звучи съвсем като мама.

Александра изглежда истински заинтригувана от коментара.

— Какво искаш да кажеш, Маккензи?

Стивън се е скрил зад главата на жена си и клати ожесточено глава, но за негово голямо нещастие, дъщеря му не разбира какво се опитва да й каже баща й и започва да обяснява:

— Онзи ден, когато беше навън, тати каза, че Нанси звучи точно като теб, но вместо да казваш не-не-не, ти казваш само мрън-мрън-мрън.

Всички глави се обръщат към Александра и всички очи са впити в нея. Така както се гледа бомба, в която таймерът бясно отброява надолу към нулата.

Стивън се опитва да я размекне. Усмихва се и я подкача:

— Скъпа, трябва да признаеш, че има известна прилика.

Александра го удря в ръката, но той стяга мускула си, преди да му е строшила костта. Удря го пак, но този път по-леко.

— Не можеш да пробиеш стомана, бейби. Внимавай да не си нараниш ръката, като удряш по пистолета.

И сега вече, по-бърза от куршум, Александра забива юмрук в меката плът зад трицепса му и го поваля на колене. Дрю го гледа със съчувствие и потърква собствената си ръка.

— Това боли и ще остави трайна следа.

Гласът на Александра е твърд и категоричен:

— Не досаждам и не мрънкам. Аз съм мила, грижовна и разбираща съпруга и ако правеше това, което се очаква от теб, това, което трябва да направиш, никога не бих казала нищо.

— Да, скъпа — мрънка Стивън.

Тя пуска ръката му и става.

— Ще помогна на майка ми в кухнята.

Александра излиза, а Маккензи поглежда замислено към куклата, после към баща си и казва:

— Татко, знаеш ли, че си прав. Мама звучи точно като Нанси.

Стивън слага пръст на устните си.

— Шшшшш.

Малко по-късно Дрю, Матю, Делорес и аз сме в „бърлогата“ за урока по китара на Маккензи. Уча я да свири. Бях на пет, когато татко ме научи. Казваше ми, че музиката е като таен код, като магически език, който винаги ще бъде в мен и на който винаги ще мога да разчитам. Да ме успокои, когато съм тъжна, да ми помага да празнувам, когато съм щастлива.

И се оказа прав.

През целия си живот съм пазила думите му като рядка скъпоценност. Една частичка от него, за която можех да се държа, когато вече го нямаше.

Наистина се радвам, че мога да дам на Маккензи това знание.

В момента свири коледната песничка. Добра е, нали? Фокусирана, решена да успее на всяка цена. Не се учудвам — все пак това е племенницата на Дрю.

Когато песента свършва, всички ръкопляскаме. После се обръщам към Делорес.

— Били ми се обади снощи. Имал няколко седмици почивка и щял да дойде за малко до тук. Иска да се видим за вечеря.

От думите на Дрю тече сарказъм. Като течен шоколад върху ягода:

— Магарешкият задник идва в града? О, колко сладко! Ще е като Коледа!

Делорес го изглежда ядно.

— Хей, само аз имам право да го наричам така. Измисли си друго.

Дрю кима с разбиране.

— Права си. Пръдльо е далеч по-звънко.

Може би се чудиш какво стана с Бурканчето за лоши думи? Тези от вас, които не знаят, това бурканче беше идея на Александра — да налага финансови глоби на всички (обикновено „всички“ се свежда до Дрю), които употребяват лоши думи пред дъщеря й. В началото една лоша дума струваше един долар, но по времето, когато с Дрю бяхме разделени и всеки се опитваше да разреши проблемите си с другия, аз предложих на Маккензи да вдигне цената на десет.

Не че съм отмъстителна…

Както и да е, бурканчето вече излезе от употреба. Сега Маккензи има чекова книжка и понеже вече може да пише, просто е завела счетоводна книга, в която вписва кой какво й дължи. Виждаш ли синьото тефтерче, в което драска сега? Преди да тръгнем, всички ще трябва да платим дълга си, а ако нямаме пари в брой в нас, можем да платим с отложена дата при десет процента лихва.

Предусещам, че един ден това дете ще бъде велик банкер.

Тя оставя тефтера и започва да дрънка на китарата, но изведнъж спира и поглежда Дрю.

— Вуйчо Дрю?

— Да, слънце?

— Откъде се появяват бебетата?

Дрю отговаря без грам колебание.

— От Господ.

Аз лично научих основните постулати за истината за бебета, когато бях на единайсет. Подходът на майка ми беше нещо като „остани си моето малко момиченце за вечни времена и никога не прави секс“. От друга страна, Амелия Уорън беше повече от отзивчива да запълни празнините в това обяснение. Тя искаше дъщеря й Делорес и аз да сме напълно подготвени за бъдещето. Към тринайсетгодишната си възраст можехме да нахлузим презерватив върху банан по-бързо отколкото проститутка нахлузва презерватив върху пенис.

Ако имате деца, каквото и да правите, за бога, не намесвайте божието творение в темата за бебетата. Не използвайте „Видеото“. Да разбереш какво правят през свободното си време пчеличките и птичките, е кажи-речи някой да ти каже, че няма Дядо Коледа. Децата рано или късно ще разберат, но ще им е далеч по-лесно, ако новината дойде от вас.

Маккензи кима и пак започва да дрънка, докато…

— Вуйчо Дрю?

— Да, Маккензи?

— Бебето расте в корема на майката, нали?

— Нещо такова.

— Как става това… по-точно?

Дрю прокарва пръст по устната си и мисли. А аз чакам с огромно нетърпение.

— Нали знаеш, като рисуваш и смесваш синьо и червено и се получава…

— Виолетово!

— Браво, точно така. Получаваш виолетово. Бебетата са нещо такова. Малко синя боя от тати, малко червена боя от мама, бъркаш ги, разклащаш ги и хоп! Цяло ново човече. Но не виолетово. Макар че ако леля ти Делорес има пръст в тая работа, всичко е възможно.

Делорес му показва среден, той й връща жеста. Маккензи кима и пак се захваща с китарата.

Минава цяла минута.

— Вуйчо Дрю?

— Да?

— Как синята боя на таткото се смесва с червената боя на майката?

Веждите на Дрю се качват на темето му.

— Тоест… как влиза в тялото на майката ли?

Маккензи маха с ръка:

— Е да, именно. Инжекция ли й бият, или гълта боята?

Матю се киска.

— Само ако таткото е извадил голям късмет.

Делорес го удря по главата, но облите любопитни очи на Маккензи са заковани в Дрю и чака отговора си.

Той отваря уста.

И после я затваря.

Отваря пак и иска да каже нещо.

И пак спира.

Нали знаеш какво е усещането да се гмурнеш в басейна в първия ден на пролетта. Е, точно такова гмуркане прави Дрю със следващото си изречение.

— Е… майката и таткото правят секс.

Сега вече няма съмнение. Александра ще го убие. Ще остана вдовица, преди да съм станала съпруга.

Маккензи гледа объркано:

— Какво е секс?

— Сексът е това нещо, чрез което се правят бебета.

Тя се замисля, кима и казва:

— О, добре тогава.

Майко мила!

А аз си мислех, че матурите в гимназията са били трудни?

Обаче Дрю се справи страхотно, не мислиш ли? Много се разбира с деца. Което е напълно разбираемо, защото… в много отношения той все още е едно голямо бебе.

Александра влиза в стаята. Изглежда щастлива, след като успя да покаже на Стивън, че стоманата може да се пробие. И е някак сияйна.

— Какво правите всички тук?

Дрю се усмихва невинно.

— Говорим си за водни боички.

Александра се усмихва и гали косата на дъщеря си.

Секунда по-късно:

— И за секс — добавя Маккензи.

Ръцете на Александра застиват в косата на дъщеря й.

— Чакай… Какво?

Дрю се навежда и прошепва в ухото ми.

— Май най-добре да излизаме от стаята.

Вратата се затваря зад гърба ни и чуваме:

— Дрю!

Александра вече не звучи никак щастлива.

Вечерята е сервирана.

По време на самото хранене не се случва нищо особено, но точно сме започнали с десерта, когато Александра почуква с лъжица по чашата си.

— Може ли минутка внимание? — Усмихва се на Стивън и продължава: — Маккензи иска да направи съобщение.

Маккензи става от стола си и заявява:

— Мама и татко правиха секс!

Над цялата маса настава мъртва тишина.

И тогава Матю вдига чаша:

— Поздравления Стивън! Ти си бил като Хелеевата комета — показваш активност на всеки седемдесет и пет години?

Делорес се смее.

Джон се покашля.

— Това е… това е… това е много хубаво, мъничката ми.

После и Франк се намесва.

— Сексът е хубаво нещо. Поддържа тонуса. Секс поне три пъти седмично. Не че Естел си пада кой знае колко по тези нови методи, но от четирийсет години не е имала и ден главоболие.

Естел се усмихва гордо до мъжа си.

Матю покрива лице с ръце.

Останалите гледаме. С широко отворени очи, със зейнали усти. И така няколко минути, докато Дрю мята глава назад и избухва в смях.

— Велико!

Смее се със сълзи и избърсва очите си.

Александра поклаща глава.

— Изчакайте, има още. Продължавай, Маккензи.

Маккензи върти очи и казва с по-малко драматичен тон.

— Е, това означава, че ще имат бебе, разбира се. И аз ще ставам кака.

Всички скокват да поднасят поздравления. Ани отронва сълза.

— Толкова съм щастлива за теб, скъпа.

Дрю става и прегръща с любов сестра си.

— Поздравления, Лекс! — После потупва Стивън по гърба. — Стаята за гости е готова и те чака. По всяко време си добре дошъл.

— Стая за гости? — питам объркано.

— Когато Александра беше бременна с Маккензи, изгони Стивън не веднъж, не два, а цели четири пъти.

Матю решава да допълни статистиката:

— И да не броим колко пъти му е позволявала да спи у дома, след като му е изхвърляла възглавницата и чаршафите през прозореца.

Дрю се смее.

— Сякаш някой от камионите на „Барнис“^[1] редовно се разсипваше на Пето Авеню. Бездомните никога не са били така добре облечени и завити.

Александра върти очи и ме поглежда.

— От хормоните е. По време на бременност могат да предизвикат някои много кофти промени в настроението. А когато съм бременна, ставам… малко… като зло куче.

— За разлика от останалото време, когато не си бременна, но за сметка на това си толкова мил и приятен човек? — смее се Дрю.

Нали знаеш как някои кучета, колкото и да ги дресираш, колкото и да ги удряш с вестник, продължават да ядат обувките ти? Просто не могат да устоят на изкушението.

Дрю е едно от тези кучета.

Александра се обръща към брат си и съска като котка към змия.

— Знаеш ли Дрю, бременната жена има едно предимство. Това е като да те пуснат от затвора за девет месеца и каквото и престъпление да направиш, няма жури, което да ме осъди.

Той отстъпва бавно назад.

Поклащам глава и питам Александра:

— Как се чувстваш?

Тя свива рамене.

— Уморена. И повръщането не прави положението по-розово. Повечето жени повръщат сутрин, но при мен гаденето започва вечер, което е доста неприятно.

А?

Повръщане.

Умора.

Смяна на настроенията.

Защо ли това ми се струва познато?

— Какво? Защо ме гледаш така?

Не, не. Всеки нормален човек знае, че най-сигурният признак на бременността е, когато цикълът ти се забави и после изобщо не дойде. А моят цикъл е след… след… един… два… три… четири…

Пет…

ПРЕДИ пет дни!

О!

Мили.

Боже.