Джоди Елън Малпас
Този мъж (25)

Двадесет и пета глава

Събуждам се гола и замръзнала и на мига разбирам защо. Сядам, издухвам косата от лицето си и виждам Джеси, който седи на шезлонга и се навежда надолу.

— Какво правиш? — гласът ми е дрезгав, все още не съм се разсънила.

Той поглежда нагоре и ме заслепява с усмивката си, запазена само за жени. Как става така, че винаги изглежда добре и е енергичен, щом се събуди?

— Отивам да тичам. — Той се навежда още веднъж и аз виждам, че връзва връзките на маратонките си.

Когато е готов, се изправя — цели сто осемдесет и осем сантиметра жилава прелест, която сега е дори още по-впечатляваща, благодарение на свободните черни спортни шорти и сивия потник. Облизвам устни и се усмихвам с възхищение. Поникнала му е брада. Бих могла да го изям.

— Аз също се наслаждавам на гледката — казва той бодро, загледан в гърдите ми с повдигната вежда и лека усмивка на красивото му лице. Проследявам погледа му и откривам, че чашките на сутиена ми все още са под гърдите ми. Оставям ги така, както са и извъртам очи.

— Колко е часът? — стомахът ми внезапно се обръща в паника.

— Пет.

Зяпвам го, след което драматично се сривам обратно в леглото. Пет? Мога да спя поне още час. Придърпвам чаршафите над главата си и затварям очи, но след около три секунди Джеси ги издърпва и се надвесва над мен с порочно закачлива усмивка върху лицето си. Обвивам ръце около врата му в опит да го придърпам към себе си, но той се надига и ме изправя, преди да осъзная какво става.

— И ти идваш — уведомява ме, докато надига чашките на сутиена ми обратно върху гърдите ми. — Хайде! — обръща се и се насочва към банята.

Подсмихвам се възмутено.

— Не, няма начин. — Сигурно е луд. Не възразявам да тичам, но не и в пет сутринта. — Аз тичам вечер — съобщавам на гърба му и отново падам в леглото. Сгушвам се във възглавниците в горния му край и откривам тази, която мирише най-силно на свежа вода и мента, но той грубо нарушава спокойствието ми, като ме издърпва за крака към края на леглото.

Навежда се, взима ми възглавницата и присвива очи към мен.

— Не. Идваш с мен. Сутрин е по-добре. Подготви се! — Той ме обръща по корем и ме плясва по задника.

— Не си нося спортния екип — казвам самодоволно, но в този момент една спортна чанта се приземява на леглото. — Купил си това за мен? — питам невярващо и сядам. Това е доста самонадеяно. Може пък да не обичам да тичам.

— Видях маратонките ти у вас. На нищо не приличат. Ще си съсипеш коленете, ако тичаш с тях. — Той стои със скръстени ръце и чака да се облека.

Едва е съмнало. Аз дори не съм се събудила, а той иска да набивам паважа и да пухтя по улиците на Лондон?

„Неразумно!“

Той въздиша, отива до спортната чанта и започва да вади всякакви принадлежности за тичане. Подава ми спортен сутиен и се хили самодоволно. О, той наистина е помислил за всичко. Издърпвам го от ръцете му и махам дантеления си сутиен, като го заменям с гарантиращия защита срещу допълнително потене спортен. Следващото, което ми подава, са чифт шорти за тичане — същите като неговите, само че дамски модел — и подходящ розов потник. Обличам всичко под внимателния му поглед.

— Седни. — Сочи леглото, а аз въздишам драматично и се настанявам на края. — Не ти обръщам внимание — мърмори той, докато коленичи пред мен, повдига краката ми един по един и ми обува дишащи чорапи и доста елегантен чифт черни маратонки „Найк“. Може да не ми обръща внимание, колкото си иска, но аз не съм доволна и искам той да го знае.

Когато е готов, ме придърпва да стана, изправя се, прокарва поглед нагоре-надолу по облеченото ми в екип тяло и кимва с одобрение. Да, определено изглеждам чудесно, но досега винаги съм надявала размъкнат клин и някоя огромна тениска. Не искам да изглеждам по-добре, отколкото съм в действителност.

— Хайде тогава, жено! Да започнем деня така, както искаме да го завършим. — Той взима ръката ми и ме повежда надолу по стълбите.

— Няма да тичам втори път днес! — запъвам се. Този мъж наистина е луд.

Смее се.

— Не това имах предвид.

— О, а какво имаше предвид?

Поглежда ме с мрачна мръсна усмивка.

— Имах предвид останали без дъх и потни.

Задъхвам се леко. Знам точно по кой начин бих искала да се изпотя и да остана без дъх сутрин, обед и вечер, и този начин не включва бягане.

— Тази вечер няма да се виждаме — напомням му. Ръката му се стяга върху моята и той сумти известно време. — Трябва ми ластик за коса — казвам, когато забелязвам чантата си край вратата.

Джеси ме пуска и отива в кухнята, като ме оставя да търся ластик в чантата си. Връзвам косата си на опашка, той идва и тръгваме към фоайето. Виждаме как Клайв е покрил лицето си с ръце.

— Добро утро, Клайв! — кимва учтиво Джеси, докато минаваме, твърде бодро като за тази част от деня.

Клайв си мърмори нещо под носа и без да гледа към нас, вдига ръка за поздрав. Не мисля, че е хванал цаката на цялото това оборудване.

Джеси спира на паркинга.

— Загрявка — инструктира той, пуска ръката ми и издърпва крак назад, за да разтегне бедрото си. Гледам как то се стяга под шортите и накланям глава повече от щастлива да остана точно където съм и да го гледам как загрява. — Ава, направи загрявка! — нарежда ми той.

Хвърлям му недоволен поглед. Никога не съм загрявала в живота си — освен в леглото, и това никога не ми е причинявало някаква вреда.

Въздишам недоволно, обръщам се с гръб към него и демонстративно и много, много бавно се разкрачвам и се навеждам надолу, за да докосна върха на пръстите си, като буквално навирам задника си в лицето му.

— О! — Чувствам как зъбите му се забиват в мен, след което той ме плясва силно. Извръщам се и виждам изписаното на лицето му раздразнение и повдигнатата му вежда. Този мъж наистина приема тичането сериозно, докато аз правя по няколко мили от време на време просто за да не позволя на виното и сладкишите да се залепят по задника ми.

— Къде ще тичаме? — питам, като повтарям движенията на Джеси.

— В Кралските паркове^[1] — отговаря.

Няма проблем. Обиколката им е дълга около десет километра, а аз обикновено тичам точно там. Не е трудно.

— Готова ли си? — пита той.

Кимвам и тръгвам към колата му, но той се отправя към изхода.

— Къде отиваш? — викам след него.

— Да тичам — отговаря хладно.

Изведнъж несъбуденият ми мозък осъзнава ситуацията. Той смята да тича по целия път до парка, през него и на връщане? Не мога да се справя с това. Опитва се да ме убие ли?

— Ъъъ… Колко далеч е паркът? — опитвам се да звуча напълно равнодушна, но не съм сигурна, че успявам.

— Шест километра — очите му блестят със задоволство.

Това са двайсет и два километра. Не е възможно да тича толкова много всеки ден. Това е повече от половин маратон. Преглъщам нервно, но го прикривам с кашлица, решена да не му доставям удоволствието да знае, че съм обезпокоена. Придърпвам потника надолу и тръгвам към самомнителния и самодоволен Адонис, който превърна сърцето ми в заплетен възел.

Той набира кода.

— Единайсет, двайсет и седем, петнайсет. — Поглежда ме с лека усмивка. — За бъдеща употреба. — Задържа вратата.

— Никога няма да го запомня — казвам през рамо, минавам покрай него и започвам да тичам към Темза. Мога да се справя. Мога да се справя. Повтарям тази мантра — и кода — отново и отново наум. Не съм тичала три седмици, но отказвам да му позволя да злорадства.

Джеси ме настига и тича до мен няколко метра. Поглеждам прелестната му издължена фигура и се чудя дали този мъж прави нещо не както трябва. Той тича все едно горната част на тялото му няма връзка с долната, краката му носят това високо слабо тяло с лекота. Постигам собственото си темпо и известно време тичаме край реката в удобно мълчание, като от време на време хвърляме погледи един на друг. Джеси е прав — тичането сутрин е наистина отпускащо. Градът не е такава въртележка, по улиците се движат предимно коли за доставки, а типичните шумове от клаксони и сирени не мъчат ушите ми. Въздухът е изненадващо свеж и прохладен.

Половин час по-късно стигаме парка Сейнт Джеймс и следваме тучните му алеи в стабилно темпо. Чувствам се изненадващо добре, като се има предвид, че вече съм минала някъде около 6 километра. Поглеждам към Джеси, който вдига ръка за поздрав на всички, които тичат срещу нас — само жени. Те му се усмихват широко, а на мен хвърлят подозрителни погледи. Извъртам очи и се вглеждам в него, като се опитвам да предвидя реакцията му, но той изглежда абсолютно незасегнат както от жените, така и от тичането. Това може би е неговата загрявка.

— Добре ли си? — пита с лека усмивка, докато гледа към мен.

Не говоря. Това е сигурен начин да се запъхтя, а в момента се справям доста добре. Кимвам в отговор и се съсредоточавам в пътя напред, обзета от надежда мускулите ми да не ме предадат. Трябва да докажа нещо.

Поддържаме равномерно темпо, докато обикаляме парка Сейнт Джеймс и накрая достигаме до Грийн парк. Когато отново поглеждам нагоре, все още виждам едно напълно незасегнато и на практика свежо лице. Чувствам, че натежавам и не знам дали е, защото вече се уморявам, или защото той е ускорил темпото, но се боря да не изоставам. Имаме още 15 километра. Никога не съм тичала 15 километра през живота си. Ако айподът ми беше с мен, щях да си пусна любимите песни в този момент.

Стигаме „Пикадили“ и усещам как белите ми дробове започват да горят, все по-трудно ми е да дишам спокойно и равномерно. Мисля, че вероятно съм достигнала прословутата стена на бегача, която е невъзможно да преминеш. Никога преди не съм тичала толкова, че да я достигна, но сега мога да оценя смисъла на израза. Чувствам се все едно съм се сблъскала в един тон тухли, забити в пясък.

Не трябва да се предавам.

О, това не е хубаво. Напълно съм разбита. Отклонявам се от алеята в Грийн парк и се стоварвам безцеремонно върху тревата в прегряла потна купчина. Лежа разтворила ръце и крака и поемам безценния въздух в претоварените си дробове. Не ми пука, че съм се предала. Това е личният ми рекорд. Боже, той може да тича.

Затварям очи и се съсредоточавам в дълбоко дишане. Повръща ми се. Хладният сутрешен въздух, който обгръща проснатото ми тяло, е повече от добре дошъл, но в един момент достъпът ми е затворен от здраво стройно тяло, което се надвесва над мен. Отварям очи и срещам зеления му поглед, който може да съперничи на дърветата, които ни заобикалят.

— Бебче, изтощих ли те? — подсмихва се той.

Исусе, дори не се е изпотил. Аз, от друга страна, не мога да говоря. Повдигам се изпод него като някакъв скапан бегач, какъвто съм, и му позволявам да обсипе лицето ми с целувки. Сигурно имам ужасен вкус.

— Хммм, пот и секс. — Той ближе бузата ми и ни превърта така, че се отпускам върху него, като продължавам да дишам тежко и да хриптя, докато той прокарва длани по потния ми гръб. Усещам стягане в гърдите. Може ли да получиш сърдечен удар на двайсет и шест?

Когато най-накрая успявам да успокоя дишането си, се подпирам с ръце на гърдите му и сядам върху бедрата му.

— Моля те, не ме карай да тичам до вкъщи — умолявам. Мисля, че бих могла да умра. Той поставя ръце под главата си небрежно, развеселен от тежкото дишане и от изпотеното ми лице. Здравите му ръце изглеждат възхитително, докато се мърдат. Бих могла да събера сили да се наведа и да го гризна.

— Справи се по-добре, отколкото очаквах — казва той и повдига вежда.

— Предпочитам сънлив секс — мърморя и отново се отпускам върху гърдите му.

Той ме обгръща с ръце и ме притиска здраво към себе си.

— Аз също предпочитам сънлив секс — казва и започва да описва кръгове по гърба ми.

Добре, днес наистина, наистина го обичам. А е само шест и половина сутринта. Но би трябвало да имам предвид, че много неща могат да се променят изключително бързо с господин Джеси Уорд. В рамките на един час бих могла да откажа да му се подчиня за нещо и тогава внезапно би ми се наложило да се справя с обезумелия до лудост господин Неразумен Властен Маниак и да получа обратно броене или вразумяващ секс — ще понеса вразумяващия секс, ще преживея и броенето.

— Хайде, жено! Не можем да лудуваме в тревата цял ден. Имаш работа за вършене.

Да, имам. А и сме на километри от „Луссо“. Повдигам се от гърдите му и се изправям. Аз съм леко нестабилна, но Джеси, разбира се, се изправя на крака като делфин, който се плъзга през спокоен океан. Прилошава ми от него.

Той ме прегръща през рамо и се отправяме към „Пикадили“. Там спира такси и ме настанява в него.

— Взел си пари за такси? — Знаел ли е, че няма да се справя?

Той не отговаря. Само повдига рамене и ме притегля в прегръдката си.

Чувствам се малко виновна, че му прекъснах тичането, но съм толкова скапана, че не мога да мисля дълго за това.

Повлечена съм, почти буквално, през фоайето на „Луссо“ и до асансьора. Имам чувството, че съм будна от месец, а всъщност са минали само два часа. Нямам идея как ще издържа деня.

Когато стигаме до апартамента, се сривам на един стол в кухнята и отпускам глава върху ръцете си. Дишането ми едва се е възстановило.

— Ето!

Повдигам поглед и виждам Джеси да размахва бутилка вода пред носа ми, взимам я с благодарност започвам да пия жадно прекрасната ледена течност и накрая обърсвам уста с опакото на ръката си.

— Ще напълня ваната. — Той ме гледа със симпатия, но долавям в очите му и малко удоволствие също така. „Самодоволното копеле!“ Той ме вдига от стола и ме понася нагоре по стълбите в обичайната ми маймуноподобна поза.

— Нямам време за вана. Ще взема душ — казвам, когато ме поставя на леглото. Какво ли не бих направила, за да се сгуша под завивките и да изляза някога през следващата седмица.

— Имаш предостатъчно време. Ще вземем нещо за закуска и ще отидем до имението малко по-късно. А сега си полегни! — Лепва целувка на потното ми чело и се отправя към банята.

Ще ходим в имението ли? По дяволите! Бил е напълно сериозен, когато зачеркна с маркера всички дни до края на годината, така ли? Стоте хиляди са предвидени да осигурят съгласието на Патрик Джеси да установява властта си над мен сутрин, обед и вечер. А какво ще стане с другите ми клиенти — с Ван дер Хаус, който е най-важният сред тях? Само той ще увеличи оборотите на Патрик десетократно. О, Боже, чувствам, че ще бъда пометена.

— Джеси, трябва да отида в офиса — опитвам с кротък и разумен тон.

— Не, не трябва. Полегни си! — равният му отговор е последван от ясната заповед, която долита от банята.

Какво да правя? Твърде изтощена съм, за да му избягам, когато започне обратното броене — не че бих успяла да стигна много далеч, дори ако съм в състояние да запаля всичките си цилиндри. А вразумяващото чукане вероятно ще довърши моето вече покорено сърце.

— Всичките ми неща са в офиса. Компютърните програми, справочниците, всичко — гласът ми е съвсем тих.

Той се показва на вратата на банята и хапе долната си устна.

— И всичко това ти трябва?

— Да, за да работя.

— Добре, ще се отбием в офиса ти. — Той повдига рамене и се връща в банята.

Хвърлям се обратно в леглото отчаяна. Какво ще кажа на Патрик? Въздишам тежко. Той ми внушава фалшиво чувство за сигурност, като ме прибира у дома с такси и носи умореното ми тяло по стълбите, когато ми се струва, че краката ми не биха издържали нито миг повече, а после… Аз съм също толкова заблудена, колкото и той. Никога няма да успея да поема контрола.

— Ваната е готова — шепти в ухото ми и ме вади от моето неспокойствие.

— Бил си сериозен, нали? — питам, щом ме повдига от леглото и ме понася към банята. Огромната вана, която заема по-голямата част от помещението, е пълна само до средата.

— Сериозен за какво? — Той ме поставя да стъпя на крака и започва да сваля екипа ми.

— За това, че няма да ме делиш с никого.

— Да

— А другите ми клиенти?

— Казах, че не искам да те деля. — Той сваля шортите ми и ме потупва по глезена. Послушно вдигам крак.

— Няма нужда да съм в имението, за да скицирам идеите си, Джеси.

Той ме вдига до нивото на ваната, полага ме в нея и започва да се съблича.

— Напротив, има.

Водата е добре дошла за моите претоварени мускули. Жалко, че не е в състояние да отпусне и претоварения ми мозък.

— Не, няма — казвам и се опитвам да защитя позицията си отново.

Поглеждам нагоре към силно недоволното му лице, докато той влиза зад мен и ме притегля към гърдите си. За известно време мълчи, след което поема дълбоко въздух.

— Ако те оставя да отидеш в офиса, трябва да направиш нещо за мен.

Ако ме остави? Този мъж е прекалено самоуверен и арогантен. Но все пак преговаря, което е по-добре от това да ми нарежда или да ме принуждава да направя нещо.

— Добре. Какво?

— Да дойдеш в имението на юбилейното парти.

— Какво? Като гост на социално събитие ли?

— Да. Точно като гост на социално събитие.

Доволна съм, че не може да види лицето ми, защото ако можеше, щеше да види разкривената ми от неудоволствие физиономия. Сега съм между чука и наковалнята. Ще се отърва от ходенето в имението днес, но всъщност преговарям просто да отложа задачата, а не да я избегна напълно. И при това става дума за социално събитие. Бих предпочела да си отрежа главата.

— Кога? — звуча дори по-малко ентусиазирана, отколкото се чувствам, а това е доста красноречиво.

— След две седмици. — Той обгръща раменете ми и пъха лице във врата ми.

Би трябвало да танцувам в банята от щастие. Той ме кани на среща. Няма значение, че е в неговия луксозен хотел, той иска да съм там. Но не съм сигурна, че съм подготвена да прекарам вечерта под неприятелския бдителен поглед на Сара. А е повече от сигурно, че тя ще бъде там.

— Ще дойдеш. — Той завира език в ухото ми, завърта го няколко пъти, после започва да целува вдлъбнатината зад него и отново пъха езика си вътре.

Гърча се под топлите му ласки, тялото ми се изплъзва от неговото.

— Спри! — изтръпвам.

— Не. — Той ме притиска към себе си, а аз продължавам да се извивам и да пръскам вода навсякъде. — Кажи, че ще дойдеш!

— Не! — Смея се, когато ръката му се отправя към хълбока ми — Спри!

— Моля те! — мърка той в ухото ми.

Спирам да се боря. Моля те? Правилно ли чух? Аз съм напълно смаяна. Джеси Уорд да казва моля? Добре, значи предлага сделка и казва моля.

— Добре, ще дойда. — Въздъхвам и получавам една много здрава прегръдка и той отново се сгушва във врата ми. Аз вадя ръце от водата и обхващам ръцете му с моите. Доставила съм му голяма радост и в резултат аз също съм много радостна.

Значи ще бъда неговата дама? Това без съмнение безкрайно много ще се понрави на Сара. Всъщност ще отида и дори ще очаквам събитието с нетърпение. Той иска да бъда там, а това трябва да означава нещо. Не мога да потисна леката усмивка на задоволство, която заиграва на устните ми. Аз не съм състезателен тип, но наистина никак не харесвам Сара и много харесвам Джеси, така че решението е взето.

— Никога преди не съм бил във вана — казва той тихо.

— Никога?

— Да, никога. Обикновено взимам душ. Но мисля, че мога да се пристрастя към ваната.

— Обичам да се кисна във вана.

— Аз също, но само ако и ти си в нея с мен. — Притиска ме. — Добре е, че дизайнерката е предвидила нуждата от голяма вана.

Смея се.

— Мисля, че се е справила добре.

— Чудя се дали някога е допускала, че ще се къпе в нея? — замисля се той.

— Не, не е.

— Радвам се, че е поставила вана. — Той подръпва меката част на ухото ми със зъби и усещам как стъпалата му се плъзгат по пищяла ми и се потъркват в моите стъпала над пяната.

Затварям очи и отпускам глава на гърдите му. Може би бих могла да зарежа работата и да остана с него цял ден, въпреки всичко.

Докато дремя отпуснато във водата, мисля, че разговорите във ваната с Джеси са едно от новите ми най-любими неща. И решавам, че дори може би ще започна да тичам сутрин. Не на огромни разстояния, може би по една-две обиколки на Кралските паркове през ден. И трябва да запомня да загрявам.

— Ще закъснееш за работа — казва той нежно в ухото ми. Нацупвам се на себе си. Тук ми е толкова удобно. — Само си помисли, че ако не трябваше да ходиш в офиса, можеше да останеш във ваната по-дълго. — Той целува слепоочието ми и се надига да излиза, като ме оставя да съжалявам, че не се поддадох на увещанията му да прекарам с него целия ден.