Джеймс Хадли Чейс
Смърт край Лаго Маджоре (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Следващата сутрин, след като свърших обичайната си работа, отидох в гаража, за да изчистя голямата шестместна Алфа Ромео. Мисълта ми тече по-добре, когато ръцете ми са заети, а имах върху какво да мисля.

През нощта Лаура ме разстрои, но когато през деня си спомних какво се беше случило, ми се струваше невъзможно тя да е говорила сериозно.

Щом си тръгна, бях готов да повярвам, че всичко е било на сериозно. Дори реших, че тя нарочно ме е избрала, за да убия съпруга й и за това се е насочила към мене в катедралата.

Но сега, под ярката слънчева светлина, установих, че тъмнината обърква съзнанието и се убеждавах, че не е възможно да е искала да каже тъкмо това.

Възстанових разговора ни в съзнанието си. Тя беше толкова отпусната и спокойна. Не е възможно да е осъзнавала какво говори. Никой, който съзнателно замисля хладнокръвно убийство, не би могъл да не се вълнува.

Не, не е възможно да е говорила сериозно. Сигурно е бъбрила отпуснато и безсмислено, както се случва по тъмно за неща, за които не би споменала през деня.

Но това ме тревожеше. Червеят на съмнението се загнезди в съзнанието ми. Тя говореше за триста милиона лири. Половината за теб, беше казала тя и половината за мен. Замислих се какво бих направил с такава сума. Можех да си купя паспорт. Да бъда отново свободен… Нямаше защо да прекосявам улицата, когато зърна полицай.

„Би могъл да го оставиш да се изхлузи, нали?“ беше казала тя.

Да, можех да го изпусна. Беше лесно. Щеше да падне върху мозаечния под. Помислих си за крехкото му изтъняло тяло. Нямаше да страда. При подобно падане щеше да умре по-бързо, отколкото ако куршум пробиеше черепа му.

Почувствувах как лицето ми се изпотява.

Сега, всеки път щом го вдигна, щеше да ми минава мисълта, че ако го изпусна, ще получа сто и петдесет милиона лири. Тя наистина ми пусна муха в главата. Но щеше да е убийство и аз нямаше да го извърша. Нямаше и да си помислям за това.

Спрях да лъскам, за да избърша потта от лицето си.

— О, Дейвид…

Така ме стресна, че като се обръщах, изпуснах кутията с боя.

Беше с белия си бански костюм, с плувната шапка в ръка. Лицето й беше малко бледо, а под очите имаше кръгове. Тя ми се усмихна колебливо и с неудобство.

— Съжалявам. Не исках да те стресна.

— Струва ми се, че тази сутрин нервите ми са изопнати — казах и се наведох да вдигна кутията с боя. — Ти наистина се появи като привидение.

— Трябва да пазарувам в Лавено. Лодката готова ли е?

— Да.

— Искам да дойдеш с мен. Ще има нещо за носене.

— Ще свършиш ли до един час?

— Да.

Тя се обърна и закрачи с грациозната си походка надолу по стълбите към басейна. Останах загледан в нея и тръпки ме полазиха от петите до косата.

Тя се спусна по стъпалата към пристана, изглеждаше самоуверена и прекрасна в ябълковозелена рокля и голяма сламена шапка. Белите й мрежести ръкавички и бели обувки подчертаваха роклята и я правеха да изглежда като скъп манекен, представяща модел във „Вог“.

— Аз ще карам — заяви тя, след като запалих моторницата. Седна на предното място зад кормилото, а аз зад нея.

Караше бързо и опитно и се придържаше към брега. Минахме покрай Рено, Черо, после изведнъж тя намали и насочи носа на лодката към едно заливче, скрито от плачещи върби. Вкара лодката под тях и я остави леко да се люлее. Обърна се с лице към мен.

— Исках да поговорим тази сутрин, Дейвид.

— И аз си мислех, че ще поискаш — рекох и зачаках.

— Снощи бяхме като непознати, беше ужасно.

— Разисквахме много ужасна тема.

— Ти нали не вярваш наистина, че искам да се отърва от Бруно?

— Зная това, което ти ми каза, Лаура.

— Това, което съм казала, и онова, което имам предвид, са две различни неща.

— Надявам се.

Тя ме изгледа тревожно.

— Всичко ли разруших между нас, Дейвид?

— Ти наистина ме стъписа.

— Но аз не исках! Моля те, повярвай ми, скъпи. Нищо няма да се случи на Бруно. Дори в този момент да ми кажеш, че ще направиш нещо, няма да ти позволя, а ако ти го извършиш, никога няма да ти го простя.

— Не се тревожи за мен. Няма да направя нищо подобно. Не е моя идеята да убия беззащитен човек.

— Точно така. И аз не се забавлявам с подобна идея.

— Хайде да го забравим, Лаура.

— За всичко е виновен сънят ми, скъпи. Беше толкова ясен сън. Ти го повдигаше. В стаята се намирахме доктор Перели, сестра Флеминг и аз. Когато го повдигаше от стола, нещо се случи — ти се подхлъзна. Доктор Перели извика, Бруно падна с главата надолу към пода. Краката му останаха в ръцете ти, а главата удари…

— Млъкни! — извиках, хващайки я за ръката. — Не искам да слушам!

Тя се втренчи в мен, очите й имаха странен израз — въпросителен, напрегнат поглед, като че ли искаше да проникне в създанието ми и да види какво има там.

— Но, Дейвид, не зная какво те прихваща. Защо ми крещиш така?

— Крещях ли? — Пуснах ръката й. — Съжалявам.

— Ти ме събуди, нали? Разбрал си, че сънувам и всъщност, когато започнах да говоря, аз бях напълно будна. Сънят ми се превръщаше в думи.

— Нека да оставим това, Лаура. Няма смисъл непрекъснато да се връщаме към него.

— Но аз искам между нас всичко да е наред, Дейвид.

— Наред е.

— Снощи ме уплаши, когато каза, че ще ме напуснеш. Нали няма да си тръгнеш?

— Нямам намерение да си тръгвам.

— Толкова се разтревожих. Моля те, Дейвид, кажи ми, нали сега ми вярваш, че не съм искала да убия Бруно?

— Да, вярвам ти.

— Ако можеше да го кажеш по-уверено — заговори тя неловко. — Бих искала да ти го докажа. Слушай, Дейвид, ако имах измерение да убивам Бруно, първо трябваше да се отърва от теб, не е ли така? Щях да ти предложа да си отидеш, тъй като ще търся някой друг и тогава щеше да си тръгнеш, нали? Но аз нямам намерение да се отървавам от Бруно, а повече от всичко на света искам ти да останеш тук при мен. Сега, кажи ми, моля те, че си убеден.

— Непрекъснато ти казвам да го забравиш.

Седеше и ме гледаше.

— Всичко наред ли е, Дейвид?

— Да, наред е.

Облегна се на мен, вдигна лицето си и аз я целунах. Устните й бяха меки и тя отговори на целувката. С ръце обви врата ми.

— Скъпи Дейвид, не зная какво бих правила без теб.

Аз се отдръпнах.

— Няма повече да живея в къщата с лодките, Лаура.

В очите й се прокрадна тревога.

— Но защо, скъпи?

— Това като че ли ни слага етикет. Бяхме луди, че го направихме. Ще си намеря стая в селото като Белини.

— Но тогава няма да бъдем заедно нощем.

— Може да се срещаме в някоя стая, но повече там няма да живея. Реших.

Отново ме погледна изпитателно.

— Значи помниш какво ми каза снощи? — запита. — Ти каза, че полицията има ужда само от добър мотив. Трябвало само да видят къщата с лодките, за да разберат, че сме любовници.

Зная какво казах.

— Ти не се страхуваш от полицията, нали, Дейвид?

С усилие обърнах очи към нея, но все пак го направих.

— Не се страхувам. Просто не ми е удобно да живея на това място. Твърде луксозно е.

— Добре, скъпи, но няма ли да ти е неприятно да си вземеш стая в селото? Ще бъде нищо и никаква.

— Свикнал съм с прости неща.

— Добре, щом си решил, не мога да те спра. Но това не означава, че няма да спим заедно, нали?

— Не.

— По-добре да не стоим тук повече. Имам много да пазарувам в Лавено.

— Добре, да тръгваме.

— И всичко е наред между нас, скъпи, нали?

— Всичко е наред.

Когато се върнахме от Лавено, Лаура я очакваше телеграма. Аз носех кашона с продуктите и щом я прочете, чух възклицанието й от изненада.

— От Валерия — прошепна тя. — Пристига следващия вторник.

В този момент откъм кухнята дойде Мария, за да попита дали Лаура е намерила телеграмата.

— Да, благодаря. От Валерия е. Пристига във вторник.

Лицето на Мария грейна и тя плясна от удоволствие с ръце.

— Синьор Бруно ще бъде толкова доволен.

— Надявам ое — каза Лаура с безразличие. — Страхувам се, че ще трябва да си намериш стая в града. Къщата с лодките ще ми е необходима щом синьорина Валерия пристига.

— Да, синьора.

Лаура погледна Мария.

— Знаеш ли къде може да потърси стая, Мария?

— Може би в гаража — отговори Мария. — Джам Бичи ми каза, че искал да даде стая под наем.

— Опитай там, Дейвид — каза Лаура, прекоси хола и влезе в стаята а Бруно.

Чух я да казва:

— Валерия се прибира, Бруно. Трябваше да ме предупреди по-отрано. Мислех, че до септември няма да се върне.

Вратата се затвори, а аз отидох в кухнята и оставих продуктите.

— Къде да намеря Бичи? — запитах Мария, когато тя започна да изпразва кашона.

— Точно преди да влезеш в селото. Най-прекият път е през градината след това по пътеката по хълма.

— Благодаря. — Запалих цигара. — Ще отида след обяд. Ти изглеждаше доволна, когато чу, че синьорина Валерия се връща в къщи.

— Доволна ли? — Мария ми се усмихна. — Доволна, и то много. Трябваше да се прибере по-рано. Достатъчно се е учила. Синьор Бруно копнее за нея. Когато тя се прибере, ще забележиш голяма промяна у него.

— Надявам се.

Докато очаквах обяда, реших какво ще направя.

Макар че Лаура ме убеди, че не е говорила сериозно, бях сигурен, че положението е опасно. Ситуацията беше стара като света: двама любовници и богат съпруг, който им пречи. Сумата беше огромна и следователно — огромно изкушение. Нямах доверие на Лаура, както нямах доверие и на себе си. Тя вече ми бе пуснала мухата. Ако останех дълго с нея не се знае кога щеше да ми повлияе. Можехме да извършим убийство, други хора също са го правили, току-виж и ние сме стигнали дотам.

От тази ситуация имаше само един изход. Трябваше да се измъкна. Нямаше да е лесно да скъсам с Лаура. Когато беше с мен, тя така непреодолимо ме привличаше, но знаех, че трябва да се разделям. Мисълта да се върна в мрачната си стая в Милано не ми харесваше, но в края на краищата всичко беше за предпочитане пред отвратителното чувство на безпокойство, което ме глождеше.

След шест дни Валерия се връщаше. Когато пристигне, ще си тръгна, си казах. Още шест дни и ще си стегна багажа и ще се върна в Милано.

Дълбоко съзнавах, че трябва да тръгна веднага, но изкушението да прекарам още няколко дни край езерото и няколко нощи с Лаура, беше твърде голямо за мен. Освен това, ако си тръгнех сега, вероятно Лаура нямаше да ми даде седемте хиляди лири, което представляваше седмичната ми заплата, а аз имах нужда от тези пари.

Дали Торчи нямаше новини относно паспорта ми? Беше обещал да се опита да уреди нещо за мен, макар и да ме предупреди, че цената ще е висока.

Реших след чая да отида в Милано и да си поприказваме. Не трябваше да го оставям с впечатлението, че вече не ме интересува дали ще напусна страната. Той може би знаеше нещо за Белини, а аз бях много любопитен да разбера що за човек е.

След обяда слязох в селото, за да потърся стая.

По пътя селото отстоеше на около миля от вилата, но ако минех през градинската порта, както Мария ме опъти, щях да се спусна по пътека по хълма, който гледаше към Лаго и да скъся разстоянието до три-четвърти миля.

Пътеката беше тясна: от едната страна се издигаше стръмно хълмът, а от другата — пропастта към Лаго. През деня беше безопасно да се използува, но не и нощем.

Джам Бичи беше нисък пълен човек с рунтави сиви мустаци и съвършено гола глава. Покани ме на горния етаж и ми показа стаята, която не представляваше нищо особено, но поне беше чиста. Разбрахме се за цената и му казах, че ще се пренеса по някое време на следващия ден.

— От вилата ли идвате? — запита той, гледайки ме с любопитство.

— Да. На мястото на Белини съм.

Той се намръщи.

— Този Белини! Радвам се, че си тръгна.

— Защо? Какво му беше?

— Какво ли? Всичко! Грубиян, непрекъснато се караше, гонеше момичетата, често се напиваше.

— Той в селото ли живееше?

— Отначало, но когато ни писна, се отървахме от него. Чух, че живеел в къщата с лодките. И добре направи.

— Сигурен ли сте за къщата с лодките? — запитах, целият нащрек.

— Остана там почти една седмица, преди да си тръгне.

— А защо си тръгна?

Бичи прокара мазна ръка по голото си теме и се намръщи.

— Забърка се с еда жена.

Разбрах, че няма да каже нищо повече, затова смених темата и го запитах дали би ми услужил с лодка.

— В свободното си време бих ловил риба.

— Може да използувате зелената лодка с мотора отвън. Ще я намерите на брега.

— Благодаря, ще ви кажа, ако ми потрябва.

По пътя към вилата премислих това, което току-що научих. Белини все пак беше живял в къщата с лодките. Значи е бил любовник на Лаура. Съмненията ми към нея отново се върнаха. Дали тя наистина планираше да убие Бруно или беше това, което предполагах: жена, която трябваше да има мъж — който и да е, дори пияница като Белини.

Следващата ми стъпка беше да разговарям с Торчи и да видя дали не би могъл да ми даде повече информация за Белини. Всяко сведение ще ми помогне да разбера какво се крие зад студената и непроницаема маска на Лаура.

Разхождах се безцелно из градината и спрях да погледам вилата. Кепенците бяха спуснати. В следобедната горещина всички, включително сестра Флеминг, се бяха оттеглили в стаите си за почивка. Бяха оставили Бруно да си почива на верандата.

Сега го виждах добре — сам и неподвижен, налегнат на сянка — и ми се стори, че ме наблюдава.

Изпитвах угризения спрямо него и като погледнах нагоре и го видях там, си помислих, че вероятно се чувствува ужасно самотен. Твърде лесно е на сестра Флеминг да каже, че той трябва да си почива, но му предстоеше цяла нощ, през която си почиваше и сигурно никак не му е приятно да го оставят денем сам, а в това време те да си отдъхват от него.

Импулсивно реших да се кача и да видя дали не иска компания, дори бих могъл да му почета. Отидох до къщата с лодките, взех от полицата „Животът на художниците“ от Васари и се върнах във вилата.

Почувствувах неудобство, когато погледът ми срещна неговия, и ми се прииска да не бях идвал. Но разбрах, че му е приятно да ме види и след известно колебание се приближих до него.

— Чета Васари — рекох, вдигайки книгата към него. — На някои места е забавна. Може би искате да ви почета малко?

Очите му светнаха от изненада и интерес.

— Има един хубав откъс за Бандинели и за враждата му с Челини — продължих. — Това би ли ви интересувало?

Той ми благодари с поглед. Изумително лесно беше да го разбере човек, стига да наблюдава очите му. Придърпах стол и седнах.

Прочетох му главата за Бандинели за по-малко от един час и когато свърших, вдигнах поглед, за да разбера дали му е харесало.

— Това е прекрасно произведение, като се има предвид, че е писано преди повече от четиристотин години, нали? — казах и оставих книгата настрани. — Десетина пъти съм прочел четирите тома. — След това му разказах за моята книга и докъде съм стигнал.

Забелязах, че проявява жив интерес към онова, което му разказвах. За мене беше нещо ново да открия заинтересуван слушател, когато говоря за собствената си книга. Толкова се отнесох по темата, че забравих за времето. Сестра Флеминг ме хвана точно по средата а ентусиазираното ми описание на подовата настилка на катедралата в Сиена.

— И какво си въобразявате, че правите тук? — кисело запита тя, а аз скочих на крака.

— Четях на синьора — отговорих. — По-лесно да минава времето.

Тя се готвеше да каже нещо, но случайно хвана погледа на Бруно, който толкова ясно й заповяда да млъкне, че раздразнено вдигна рамене и се обърна.

Той вдигна очи с надежда като че ли ме молеше пак да дойда. Кимнах и се спуснах по стъпалата към градината.

Лаура се появи от малката лятна къщичка с книга в ръка. Изчаках я да доближи до пътеката.

— Ще имате ли нещо против, ако отида в Милано тази вечер? — запитах, усещайки, че сестра Флеминг ни наблюдава от верандата. — Искам да взема някои книги.

Тя кимна.

— Нямам нищо против. Искаш ли да вземеш колата?

— Ако е удобно.

— Да, вземи я. Аз ияма да излизам.

Поклоних й се и тръгнах към къщата с лодките, за да се преоблека.

Десет минути по-късно летях по пътя към Сесто Календо, а след един час бях в Милано.

Оставих колата на паркинга на катедралата и влязох да потърся Торчи. Открих го да се припича на слънце край главния вход с поглед нащрек за удобна чанта.

— Синьор Дейвид! — възкликна той и лицето му светна. — Какво удоволствие! Къде бяхте? Отдавна ви търся.

— Хванах се на работа край Лаго Маджоре.

Той вдигна рунтавите си вежди.

— Отказахте ли се от катедралата?

— Засега. Надявам се да се върна следващата седмица. Как върви работата, Торчи? Като че ли не си много зает? Искаш ли да пийнем по нещо?

— Разбира се. Имах успешен ден, а след половин час ми предстои среща със Симона. Но да пийнем. Тя икога не е точна.

Докато вървяхме по булевард Виктор Емануил, го разпитах за Симона.

— Много е добре — каза Торчи. — В момента пак работи като модел. Нае я една американка. Симона се държи винаги добре, когато има с какво да се занимава. — Хвърли ми любопитен поглед. — Още ли не сте си променили решението за диамантената брошка?

— Това е минала история, Торчи — казах и отворих вратата на кръчмата на Пиеро. — Вече не е примен. Забрави я.

Пиеро ни донесе бутилка кианти. Изглеждаше много доволен, че ме вижда.

— Надявах се, синьор, че пак ще доведете красивата синьора — обърна се той към мен.

— Вероятно някой ден пак ще дойде — отговорих.

Когато той си тръгна, Торчи запита:

— Значи все още виждате синьората?

— Остави я на мира — казах и напълних две чаши с вино. Бутнах едната към него. — Наздраве!

Отпихме.

— Синьор Дейвид — обади се Торчи, след като избърса устата с опакото на ръката си. — Имам новини за вас.

— Какви новини?

— За паспорта.

— Добре, продължавай — казах. — Какво за паспорта?

— Джакопо дойде да ме види снощи. Бил е болен, но отново е на работа. Казва, че ще уреди нещата.

— Може ли да се разчита на него, Торчи?

— Да се разчита ли? — Торчи плясна по масата с ръка. — Няма друг като него. Той е най-добрият в страната. Почувствувах лек сърбеж от възбуда по гърба си.

— Искаш да кажеш, че наистина ще направи нещо?

Торчи изкриви лицето си в гримаса.

— На известна цена.

— Да, разбира се, на известна цена. — Макар че очаквах тази пречка, почувствувах как надеждите ми се разбиват. — Каза ли колко?

— Шестотин и петдесет хиляди.

— Той луд ли е? — Гласът ми се извиси. — Шестстотин и петдесет хиляди! Та това е грабеж!

Торчи бързо надзърна зад рамото си, но в помещението нямаше друг, освен Пиеро, който си работеше на тезгяха.

— Зная, обясних му, че не може да прави бизнес при такива цени, но той изобщо не ме слуша. Твърди, че страхотно рискува. Самото получаване на бланките за паспорта струва маса пари. Казва, че има много хора, на които трябва да се заплати. За самия него не остават повече от десет хиляди.

— Лъжец!

Торчи вдигна рамене.

— Работата се изпипва много тънко, синьор Дейвид. Виждал съм някои проби. Няма да имате никакви неприятности.

— Аз нямам парите.

Торчи ме погледна хитро.

— А може би красивата синьора ще ви даде на заем?

— Нея не я намесвай, Торчи!

— Извинете, беше само едно предположение.

Пресуших чашата си и отново я напълних, после плъзнах бутилката към Торчи.

— Винаги съм смятал, че градя въздушна кула с тази моя идея — казах. — Изглежда, че ще трябва да остана тук докато изгния.

— Толкова много ли искате да се върнете в Америка?

— В Америка мога да си изкарвам препитанието, Торчи. Аз съм архитект.

— Да, разбирам. Е, може би пък ще ви се усмихне щастието. Пак ще говоря с Джакопо. — Дали няма да свали малко. Остави това. Как е Джузепе?

— Съвсем същия. Всяка вечер се напива, но денем работи много.

— Той е силен като вол. Сетих се какво исках да те питам, Торчи. Срещал ли си някога мъж на име Белини? Първото му име не го зная. Едър, грозен и пуши пури.

Торчи изглеждаше като стреснат.

— Марио Белини? Да, познавам го. Имаше стая на Виа дел Понте. Защо питате?

— Що за човек е?

— Не е добър човек. Буен.

— Той в Милано ли е?

— Сега не е. Изчезна преди около четири месеца. Чух, че бил в Рим.

— Разкажи ми за него, Торчи. Важно е.

— Той разполагаше с две проститутки — каза Торчи с гримаса. — Бандит е. Работи много грубо. Разчита на силата си: тъмна алея, изчаква дълго, удар по главата. Разбирате ли какво искам да кажа? Милано е пълен с такива бандити.

— Да, но той е най-лошият от всички. Бил е три пъти в затвора. Излага професията. Ако беше останал по-дълго в Милано, полицията трябваше да удвои патрулите си.

— Защо смяташ, че е отишъл в Рим?

— Някой ми каза. Може да е отишъл и другаде. Няма значение, стига да не е в Милано.

— Опиши ми го, Торчи.

— Много едър, над метър и осемдесет и извънредно силен. Има дебели черни вежди, тъмна синкава челюст и малки сърдити очички. Винаги е намусен. Започнал е да оплешивява и пуши много пури.

— Нещо друго да знаеш за него?

Торчи потърка носа с опъкото на ръката си.

— Помниш ли джебчията Андре Галио?

Кимнах.

— Белини уби брат му Луиджи. Затова напусна Милано.

— Сигурен ли си?

Торчи кимна.

— Полицията не го откри, но аз зная. Андре също зае.

— Тогава защо не отидеш в полицията?

Торчи се усмихна.

— Няма нужда да отивам в полицията. Андре е член на мафията. Много скоро Белини ще бъде мъртъв: сега го търсят.

— Как се случи?

— Луиджи работеше в катедралата. Той сви много красива перлена огърлица. Белини го видял, като я взима и поискал половината от стойността й. Галио му казал да върви по дяволите. Белини го причакал, но Галио бил много бърз. Започнал да бяга. Белини го застрелял и взел огърлицата. Андре пристигнал тъкмо когато Белини избягал. Видял го.

Запалих цигара. Докато драсках кибритената клечка, се чудех дали Лаура има някаква представа за това. Отново искрицата на подозрението се разгоря в съзнанието ми.

— Сега трябва да се връщам в катедралата, синьор Дейвид — каза Торчи. — Симона ще ме чака. Ще дойдете ли?

Поклатих глава.

— И аз трябва да тръгвам. Поздрави я от мен. Радвам се, че отново те видях, Торчи.

— А работата, която сте си намерили, свястна ли е?

— Добра е.

— Хубаво. Не искате да правя нищо повече за паспорта, нали?

— Твърде скъпо е. Но все пак ще си помисля.

Тази вечер, когато отидох да пренеса Бруно в леглото, с изненада видях един висок слаб човек. Лаура седеше на оградата на верандата, а сестра Флеминг се суетеше отзад, за да изглежда, че върши мого работа.

Предположих, че високият слаб мъж е доктор Перели. Беше с брадичка и на орловия си нос имаше очила без рамки. Докато се изкачвах по стъпалата на верандата, той ми хвърли дълъг, изпитателен поглед.

— Това е Чизхолм, докторе — каза Лаура. — Да почака ли?

— Не, не, аз си тръгвам — обади се Перели с дълбокия си дрезгав глас. — Ще дойда пак във вторник. Валерия извести ли кога пристига?

— Не, но очаквам, че ще дойде с обедния влак. Елате на обяд, докторе. Зная, че и вие сте толкова нетърпелив да я видите, колкото и Бруно.

— Ще се опитам. Но е възможно и да съм зает. Ще ви телефонирам.

— Сега пренесете синьор Фанчино в леглото — каза Лаура, обръщайки се към мен.

Знаех, че Перели ме наблюдава и придвижих стола в спалнята.

Сестра Флеминг беше отдръпнала завивките на леглото.

Когато приближих стола до леглото, си спомних съня на Лаура: „В стаята бяхме сестра Флеминг и аз. Когато го повдигна от стола, нещо се случи — ти се подхлъзна. Доктор Перели извика. Бруно падна с главата надолу …“

Изведнъж ми стана студено и ми призля под лъжичката. С крайчеца на окото видях как Лаура влиза в стаята, следвана от доктор Перели.

Лаура каза:

— Той вече вдига много добре Бруно. Най-добрият е, когото сме имали.

Хвърлих поглед към нея.

Дали се дължеше на светлината или тя беше пребледняла? Очите й като че ли блестяха, когато ме погледна крадешком и веднага след това отмести поглед.

Отместих завивката му.

Бруно ме наблюдаваше. Гледаше ме озадачено и въпросително, като че ли внезапно усети напрежението ми.

Вдигнах го. Сестра Флеминг дръпна стола от пътя ми. Блъсна го малко по-силно, отколкото беше необходимо. Той се удари в нощната масичка и се насочи срещу мен. Острият ъгъл на крака му се заби в свивката на коляното ми. Загубих равновесие в момента, когато полагах Бруно върху леглото. Спънах се.

Лаура издаде сподавен вик.

Перели каза рязко:

— Внимавай!

Аз се свлякох на едно коляно, здраво хванал Бруно, поемайки удара върху крака си но коляното ми удари каменния под и звук като от счупено дърво се разнесе в стаята. Изправих се и внимателно положих Бруно върху леглото. Всичко това вероятно продължи три секунди. Онова, което би могло да се сметне за фатална случайност, сега не беше нищо повече от известна несръчност. Дори не го разтърсих.

— Съжалявам, синьор — обадих се с пресъхнала уста. Мускулите на краката ми трепереха.

— Грешката е моя — каза сестра Флеминг. — Никога не сьм правила нещо подобно.

Очите на Бруно ми се усмихваха.

— Сестра, трябва да бъдете по-внимателна — сърдито се обърна към нея Перели. — Ако този човек не беше толкова ловък…

— Казах ви, че е много добър — каза тихо Лаура.

Лицето й беше бяло, като сняг.

— Добре ли си, Бруно? — запита Перели, навеждайки се над скованото мършаво тяло.

Излязох на верандата със схванати крака. Щом вече не ме виждаха, избърсах потта от лицето си.

Тръгвах си, когато Перели ме извика.

— Това можеше да се превърне в много опасен инцидедт — каза той. — Вие се справихте добре и го избягнахте.

— Не отговорих нищо. Страхувах се, че гласът ми ще издаде обхваналото ме вълнение.

— Елате с мен до колата — рече той внезапно и тръгна през верандата надолу по пътеката, която водеше, към предната част на къщата. Последвах го. Чувствувах как коленете ми трепереха. Когато стигнахме до колата му, той се обърна с думите:

— Вие сте американец, нали?

— Веднага усетих опасността. Ако поискаше да види разрешителното ми за престой и откриеше, че нямам, вероятно щеше да уведоми полицията.

— Не точно, синьор. През Първата световна война баща ми е бил офицер от американската армия. Майка ми — глупаво италианско момиче би трябвало да внимава. По нейна молба нося неговото име.

Това изглежда задоволи интереса му, тъй като попита:

— Сестра Флеминг ли ви нае?

— Не, синьора Фанчино.

Лицето му се изопна.

— Разбирам. Сестра Флеминг ми каза, че четете на синьор Фанчино.

— Да, тя се възпротиви, но за него смятам, че беше разнообразие.

— В бъдеще няма да се противопоставя — заяви той рязко. — Имате моето разрешение да го забавлявате следобед и в случай, че не пречи на останалата ви работа. Днес го намирам доста по-оживен.

— Ще се радвам да направя всичко, което мога.

Той подръпна брадичката си, взирайки се в мен. Забелязах, че все още се отнасяше с леко подозрение.

— Синьор Фанчино имаше репутацията на един от най-ярките умове в Италия — каза той рязко. — Затова сегашното положение му е особено тежко — откъснат от интелектуалните си занимания. Основната причина за това, че състоянието му не се подобрява, е че той няма възможност да упражнява ума си и този факт го потиска. Сестра Флеминг ми каза, че му четете Васари.

— Сметнах, че това ще го разнообрази; вместо глупостите, които тя настоява да му се четат.

— А откъде вие се интересувате от Васари?

— Пиша книга за италианските катедрали. Затова съм тук. Работата ми осигурява пари, с които да живея и достатъчно свободно време, за да завърша книгата си. Разказах за нея на синьор Фанчино. Това като че ли го заинтересува.

— Естествено, че ще го заинтересува. Когато започна десанта в Италия, негова е заслугата, за да се съхранят всички, ценности от катедралите. Той е познавач на изкуството и под негово ръководство реставрираха фрески, повредени през войната. За него няма нищо по-добро, от това да му разказвате за книгата си, ако наистина сте наясно с нещата.

Засмях се.

— Наясно съм — казах. — Има ли някаква надежда да се подобри?

Перели поклати глава.

— Той икога няма да е способен да използува отново крайниците си, но говорът му може да се възвърне. Причината е предимно психологическа — дължи се на шока. Ако интересът му се събуди достатъчно, ако преживее силно вълнение или у него се създаде желание отново да се иаразява, много лесно би възвърнал речта си.

— Значи медицинско лечение няма да помогне?

— Не, но ако реши, би могъл сам да го стори.

— Той знае ли това?

Все още не съм казвал на никого и не бих желал и вие да го споделяте с когото и да е. Твърде рано е. Първо трябва да се освободи от потиснатостта си да има подобрение в общото му състояние, преди да предприеме подобен опит. Смятам, че вие бихте могли да направите много за него, затова ви разказвам всичко това. Той е забележимо по-жив и бодър, след като вне сте разговаряли с него. Разбира се, новината, че дъщеря му се завръща, също помогна.

Перели остави чантата си в колата и попита: — Имате ли стая тук?

— Спя в селото, в местния гараж.

Това съобщение го задоволи.

— Във вторник отново ще бъда тук. Надявам се да видя още по-голямо подобрение.

Изчаках го, докато си тръгна.

 

Тъкмо свърших с опаковането на нещата си, когато чух, че се отключва. Влезе Лаура. Беше бледа, а очите й — хлътнали.

— Видях, че свети, Дейвид, затова реших да дойда.

Сложих куфара на пода до другия и се изправих.

— Твоят сън за малко да се сбъдне — казах, гледайки я. — В бъдеще ще вярвам на сънищата.

— Не се сбъдна напълно.

— Не.

Тя отиде до прозореца с отпусната походка.

— Уплаших се, Дейвид. Стори ми се, че ще го изпуснеш.

— Нямах намерение да го изпускам.

Седнах на леглото на разстояние от нея. Извадих пакет „Лъки страйк“. Запалих цигара и оставих пакета настрани.

— За какво си говорехте с Перели?

— Той ми каза, че идеята да му чета е добра.

Тя се обърна.

— Само за това ли?

— Искаше да знае кой съм, кой ме е назначил и къде спя. Казах му, че съм наел стая в селото.

— Каза ли как намира Бруно?

— Намира го потиснат, но ако интересите му бъдат стимулирани, може да се подобри.

— Но не спомена, че ще се движи отново?

— Каза, че никога вече няма да използува крайниците си.

Тя пое дълбоко дъх с облекчение.

— Наистина ли каза така?

— Да.

— А каза ли дали ще се възвърне говорът?

Спомних си какво ми каза Перели.

— Не спомена нищо за това.

— За мен ще е лошо, ако той направи ново завещание.

— Дори и да можеше, не виждам защо да го направи. Ти си негова съпруга и имаш право на част от парите му.

Тя се заразхожда нервно из стаята.

— Сега той ме мрази, Дейвид. Предполагам, че грешката е моя. Откакто е болен, не съм много мила с него. Страхувам се, че не ме бива много да се оправям с болни хора.

Не отговорих нищо, но слушах.

— В деня, преди да стане катастрофата, се скарахме ужасно — продължи тя, без да ме поглежда. — Съобщи ми, че има намерение да промени завещанието си. Мария го чула. Каза, че ще ми остави една трета, а на Валерия — две трети. После стана катастрофата и той не успя да го промени.

— Не бих се тревожил за това — казах рязко.

— Сигурно, Дейвид, но аз не мога да не се тревожа. Ако тази вечер беше умрял …

— Престани! — отидох до нея. — Ако ще ми говориш подобни неща, Лаура, по-добре си иди.

— Не ме отпращай, скъпи. — Тя обви с ръце врата ми и се облегна на мен. — Сега, след като Валерия се връща, ще трябва да бъдем много внимателни. Тези няколко нощи може би ще останат последните, които ще прекараме в безопасност. — Придърпа лицето ми към себе си и ме целуна. — Кажи, че ме обичаш, Дейвид.

Нещо в нея сломи решителността и волята ми. Започнах да я целувам и притискам, като че се страхувах да не избяга.

— Почакай, скъпи. Чакай да сваля това. Мачкаш я.

Тя свали роклята си. Взех я на ръце и я отнесох върху леглото.

Когато коленичих над нея, тя вдигна поглед и леко ме отблъсна с ръце.

— Дейвид, тревожа се за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо изведнъж реши да бъдеш добър към Бруно?

Седнах и я загледах.

— Да бъда добър към него ли? Искаш да кажеш защо му четох този следобед ли?

— Да. Защо го направи?

— Стана ми мъчно за него.

— И нищо повече?

— Не. Той седеше там самичък и аз си помислих, че няма да е зле да го позабавлявам.

— Разбирам. — Очите и продължаваха да ме наблюдават. — Чете ли завещанието му, Дейвид?

— Как бих могъл? Какво искаш да кажеш?

— Дали случайно не си го виждал. Направих копие и го държа в бюрото си. Просто се чудех дали случайно не си попаднал на него.

— Искаш да кажеш дали случайно не съм претърсвал бюрото ти?

— Моля те, Дейвид, не се сърди. Може и да съм го оставила някъде отвън.

— Не си и аз не съм го виждал. Защо питаш?

— Ами, разбираш ли, Дейвид, и ти фигурираш в него.

Внезапно се почувствувах като че съм сам в празна къща и изведнъж чувам скърцане на врата зад гърба си.

— Не говори глупости. Откъде накъде?

— Ти си негов служител, а Бруно е оставил известни суми на всеки служител, който работи във вилата по време на смъртта му.

— И ги изрежда поименно? — Гласът ми не звучеше възторжено.

— Не, той споменава Мария, естествено, но осигурява останалите служители, които работят при него, с известна сума. Така че и ти ще получиш нещо както Джуилио и сестра Флеминг.

— Колко прави това?

— Шестотин и петдесет хиляди лири, скъпи.

— Толкова много? — запитах, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно, но сърцето ми биеше лудо. Точно такава сума Джакопо искаше за паспорт.

— Е, скъпи, не ти ли се иска да го беше изпуснал? Пропусна възможността. Втора няма да ти се отвори.

— Защо говориш така? — казах и почувствувах, че лицето ми е потно.

Шестотин и петдесет хиляди! И то без никакви задължения — нито да се женя за Лаура, нито да има нужда да приемам нещо от нея — точната сума, която би ме извела от Италия!

— Защо да не си кажа това, което мисля? — рече тя, като протегна ръце и ги сложи върху раменете ми. — Няма да е същото, ако той означава нещо за мен или пък за теб. Да беше го изпуснал, Дейвид. Ти щеше да си вземеш своите пари, а аз — моите.

— Млъкни! — казах и се отдръпнах. — Не искам да слушам такива приказки.

— Знаеш ли, Дейвид, като че ли се изкушаваш, не е ли така?

— Не! И не ми говори вече за това.

— Ела и ме прегърни, скъпи. Не се отдалечавай от мен.

Колебаех се, гледах я легнала, после се приближих отново до нея и я прегърнах.

— Дейвид, какво ще направиш с парите си, когато ги получиш?

— Не можеш ли да ме оставиш на мира? Не искам да говоря за това.

Тя вдигна лице към моето.

— Добре, тогава въобще да не си говорим.

Когато се наведох да я целуна, почувствувах как изведнъж настръхна и притисна с пръсти ръката ми.

— Там има някой! — прошепна тя.

— Нищо не чувам.

— Но аз чух. Сигурна съм. Иди и виж. Внимавай да не те видят.

Станах от леглото и бавно приближих прозореца. Луната беше скрита зад върбите, аз се вглеждах в черната сянка. Не видях нищо.

Лаура дойде и застана зад мен.

Чух слаб шум на гребла.

— Има някой долу с лодка — прошепна тя. — Усещах я как трепери.

— Сигурно някой рибар — казах тихо. — Няма защо да се плашим.

— Иди долу и виж, Дейвид. Рибарите, никога не идват до вилата. Погледни откъм плувния басейн.

— Не смятам …

— Моля те, Дейвид!

Слязох по стълбата и прекосих бетонната пътека до басейна. Сега съвсем отчетливо чух пляскането на весла. Лодката се плъзгаше навътре и то бързо, но все пак се придържаше близо до брега.

Не успях да я видя, вдигнах рамене и се обърнах, за да се върна в къщата. Изведнъж спрях и започнах да душа.

Съвсем неотдавна тук е бил някой, който пуши пури.