Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
That Summer in Sicily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2021)

Издание:

Автор: Марлена де Бласи

Заглавие: Лято в Сицилия

Преводач: Славянка Мундрова-Неделчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: Издателство „Слънце“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Гергана Шутева

Рецензент: Ели Трейси; Огняна Иванова

Художник: Дейвид Мадисън; Кремена Петрова

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-183-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11076

История

  1. — Добавяне

Глава XV

Но ние не си връщаме живота. Опитвам се да сваля страха от гърба на Лео, като камък, вързан на врата му. Позволи ми да ти помогна. Мога да се справя с това, мога да ти помогна да се отървеш от това, казвам му аз. Но страхът оставя петно и върху мен. Толкова дяволски е станал, че сега е безименен. Не е кланът. Не е вендетата. Дори не мога да го нарека смърт. Само да можех да му дам име. С Лео се движим като фантоми във все по-стесняващи се арабески, толкова близо един до друг, че никой не знае кой от двама ни води и кой следва.

— Всичко ще се оправи — казвам му аз.

* * *

Късен следобед през август 1954 година, Лео е дошъл в стаите ми. Макар да не е излизал от двореца почти два месеца, той обявява, правейки се на безгрижен, че ще отиде в Ена с Козимо. Някакви последни приготовления за даренията. После, отхвърлил фалшивата неувереност, ме прегръща. Притиска ме силно до гърдите си и аз оставам така, докато той гали косата ми и шепне над главата ми. Шепне толкова тихо, че разбирам само гласа му. Старата му нежност. Сърцето му е уплашена птица. Той говори със завалените нежни думи на диалекта.

— Трябва да вървя — изрича вместо „ще вървя“. На сицилиански няма бъдеще време. — Трябва да вървя — повтаря той.

Камбаната на параклиса бие. Петнадесет минути до вечерня.

— Ще те чакам — казвам, но той вече е на вратата.

Вече е изчезнал. Защо камбаните още бият? Странно. Нещо не е наред с часовниците. Чувствам се свободна. Да, това е. Камбаните са камбаните на свободата. Аз съм свободна. Лео няма да го има няколко часа и аз съм свободна. Отивам и питам готвачката дали мога да си приготвя вечеря и да си я взема в стаята. Не, по-добре да седна на верандата, двете с Агата ще поставим там масата. Ще облека сребристокафявата рокля. Ще вплета магнолии в плитките си, както му харесва. Това е прекрасно. Дори след толкова кратка раздяла Лео ще се върне освежен. И аз, освежена, ще го чакам. Трябва да започнем от време на време да мислим само за нас двамата. Отначало ще се преструваме, но ако упорстваме, преструвката ще стане нещо естествено. Да, само за нас двамата.

Двете с Агата подреждаме масата и толкова отдавна не сме се занимавали с нищо друго, освен с най-необходимите всекидневни дейности, че дори двете с нея трябва да се преструваме. Тя слуша предпазливо бърборенето ми, маха магнолията, която затъквам зад ухото й, поставя я близо до чинията на Лео. Чувайки все още диалекта на Лео в ушите си, аз говоря с нея на сицилиански, повик за интимност.

Ma Io non ricordo più. In dialetto, quale è la parola „piacere“? Вече не помня. Каква е думата за „удоволствие“ на диалект?

Non esiste. Не съществува.

* * *

Донесла съм малка бутилка Moscato и двете чаши, които Лео държи на масата до леглото си. Питие за добре дошъл у дома. Охладено е, но сега ледените капчици по тънката кехлибарена бутилка са изсъхнали. Аз се увивам по-плътно с шала си, за да се предпазя от ветреца. Къде може да са? Мимо вече е подредил приборите, купичките с желиран бульон. Идва от време на време, за да ме подкани да вляза. Този път носи tisana, билков чай от лайка.

— Ще остана още малко, Мимо — казвам, виждайки Козимо да се качва по каменните стъпала.

— Нали виждате? Ето ги, тук са. Всичко е наред, Мимо. Иди си почини.

Тази вечер Мимо ми изглежда стар. Не си спомням някога да съм забелязвала колко е остарял. Козимо сега е при мен и поради някаква причина носи велурения жакет на Лео. Поне така изглежда, увиснал на прегънатата му лява ръка. В какви глупости се е забъркал Лео, питам се аз.

Ставам, поемам жакета от Козимо. Скривам зад вятърничавост облекчението си, че са се върнали.

— Откога сте поели задълженията на камериер на принца, дон Козимо?

Разтърсвам жакета, изглаждам гънките, доколкото мога. Пак го разтърсвам. Забелязвам треперенето в ръцете си. Намирам, че не мога да погледна към Козимо. Намирам, че не мога да говоря.

— Няма го, Тоска.

Тогава го поглеждам. Притискам жакета към себе си. За да се предпазя от онова, което знам, че ще ми каже свещеникът.

— Спряха ни по пътя за Ена. Две коли ни препречиха пътя. Без фарове, не ги виждахме, докато не спряха пред нас. Двама мъже излязоха от колите, моторите още работеха. Не знам дали е имало други мъже, останали вътре в колите. Мисля, че имаше. Двамата измъкнаха Лео от седалката до мен. Завързаха му очите. Свалиха му жакета и го хвърлиха на земята. Вързаха му ръцете с белезници. Бутнаха го в една от колите. Изчезнаха. Никой не каза нито дума. Седях дълго в нашата кола. Той ще се върне. Ще се върне всеки момент. Поредната заплаха. Щяха да вземат и теб. Искам да кажа, ако имаха намерение да го наранят, защо биха го оставили като свидетел? Аз не видях нищо, освен две тъмни коли, две бързо движещи се, облечени в черно фигури. Не видях лице, не чух нито дума. Бях свидетел само на изчезването на принца. Знам, че той няма да се върне, Тоска.

— Откъде знаете?

— Знам го.

— Аз не знам такова нещо. Тази вечер беше просто втората част от мъчението. Не виждате ли? Тези мъже са просто умели. Шепоти и мълчания. Само с тях са свършили работата на ножовете и брадвите. Но Лео не е изчезнал. Уверявам ви, Козимо, Лео не е изчезнал.

Гласът ми е изтънял и готов да се извиси в истерия. И аз знам, че Лео е изчезнал.

Знам, че седя тук на верандата. Знам, че Козимо продължава да ми говори, че ми казва, че вече е отишъл да види Симона. Че когато се е върнал, е влязъл в двореца през задната врата, отишъл е направо при Симона. Така трябваше да направя, повтаря той. Симона е съпругата. Вдовицата. Така е било редно да се постъпи. Казва, че сега тя е с принцесите, че аз трябва да отида при тях. Че ще бдим всички заедно. Свещи. Тамян. Домакинството също ще бди. Той ми казва, че отива в боргетото. Трябва сега да се прибера вътре, казва той. Не бива да бъда сама. Не знае ли, че като вляза вътре, няма да бъда по-малко сама. Бях влязла в някакво нереално царство, в ужасно объркана мъгла, където няма граници. Ще се разпадна, ако се опитам да вървя. Трябва да остана тук. Мисля си за Мафалда, която искаше да остане у дома, за да бъде там и да ни посрещне, когато се върнем. Трябва да остана точно тук, където Лео може да ме види. Изваждам магнолиите от косата си. Сърцето ми тупти в забързан ритъм. Едно, две. Едно, две. Едно, две… Чувам гласа му в биенето на сърцето си. Той ме вика. Отварям уста да му отговоря, но не излиза звук. Опитвам отново и отново, и тогава отдалеч чувам тих женски стон. Моят стон. Един чакал започва да вие от същото това далечно място. Воят също е мой.

* * *

Сутрин е и ивици опалова светлина падат от високите прозорци на параклиса на двореца. Птича песен и нечий дрезгав шепот над броеницата са единствените звуци. Шарлоте държи ръката ми, както я беше държала през цялата нощ. Йоланде стои далеч от нас с мадмоазел Клотилд, а Симона е самичка в средата на най-предната пейка. Макар че бдението свърши с идването на зората, Симона не прави никакво движение, за да си тръгне. Трябва да изчакаме вдовицата да излезе и да излезем от параклиса след нея. Сега влиза Мимо. Той отива към Симона, подава й дебела хартия с цвят на ванилия, запечатана с червен восък. С гръб към мен е, но знам, че тя е отворила писмото. Знам от кого идва. Първото съболезнователно писмо е от мъжа на име Матиа. Лео няма да се върне.

* * *

Всичко в ума ми е празно. Не плача, не говоря и не чувствам болка. Не чувствам изобщо нищо. Слушам. Наблюдавам. Седя в салона с книгата си. Хората започват да прииждат и аз не понасям дори и най-тихото движение в стаите. Не понасям танцуващата светлина, която пробива през дръпнатите завеси. Отивам да се разходя в градината, но намирам, че нямам сили за това. Сядам на един камък и оставям слънцето да сипе огън върху лицето ми. От време на време ветрец раздвижва сухите листа на тополите и аз мисля за шумоленето, което издаваха дрехите ми, когато ние, трите момичета, вървяхме по дългия коридор на път към вечерята. Свраки бъбрят над мен и в техния шум чувам някогашните гласове на принцесите. Може би чувам и собствения си глас. Връщам се в двореца и сядам на същото си място в салона. Виждам дългите кутии с траурни дрехи, доставени от мъже с бели ръкавици. Симона и Агата ги отварят. Тънка черна рокля, широкопола шапка с безкрайни слоеве черен тюл, за да скрие вдовицата. За принцесите черни поли от шантунг и дантелени жакети и пелерини, които падат до глезените им. Симона идва до мястото, където седя аз, поставя една рокля на възглавничката до мен и копринена шапчица с къса плътна воалетка. Навежда се и ме целува по бузата.

* * *

Заупокойната литургия за Лео се отслужва в параклиса на боргетото, ремонтиран след пожара на Възнесение. Симона е уредила всичко. И не съгласно собствената й чувствителност, а съгласно тази на Лео. Тя ще погребе принца, за когото се е омъжила, с голяма щедрост. Камиони с изискани цветя изпълват двора. Кози, пилета и няколко гъски бродят из пръснатите жълти хризантеми и увитите с панделки купчини червени рози. Животните леко кълват цветята, но никой не ги отпъжда. Параклисът е малък, тълпите са безкрайни. Хората стоят по камъните на стария бял път, в ливадата, която води до двореца, по краищата на житните ниви. Стоят неподвижни под зверското слънце.

Олтарът е отрупан с ръкойки жито, свързани с кълчища. На масата, където Козимо приготвя светото причастие, има бели свещи, поставени сред маслинови клонки — плодовете още са малки стегнати пъпки, — и ластари от най-старите лози, тежащи от пречупени от слънцето гроздове. Няма труп. Няма ковчег. Няма пепел. Мъжът на име Матиа стои сред жалеещите при лявата странична стена на параклиса. Може би на три метра от мястото, където седя на крайчеца на пейката си. Разбирам, че е той, от начина, по който Козимо все поглежда към него от олтара. И от начина, по който той се взира в мен. Така и така щях да го разпозная.

Иска ми се да му изкрещя в лицето: Как го направихте, signor Mattia? Застреляхте го или му измъкнахте живота с голи ръце и после продължихте с плановете си за вечерта? Или изобщо не сте си изцапали ръцете? Наредихте да го убият с един жест, с леко притваряне на клепачите? Най-малкото, което можехте да направите, signor Mattia, беше да ни позволите да го погребем.

Вярно ли е, принц Лео, че сте целували ръцете на своите селяни?

А защо това ви интересува?

Просто ако някой ден чуем, че ви е сполетяло нещастие, ще разберем какъв е източникът му. Загубата на уважение, искам да кажа. Да, ще разберем, че сте повикали лошия си късмет с целувка…

* * *

Бащата и синът от Ена, които свирят на гайди всяка година за церемониалната жътва, чакат извън параклиса. Когато Симона става от пейката си, последвана от принцесите, от мен и всички, намиращи се вътре, гайдарите започнат да свирят. Момчетата барабанчици от боргетото също са тук и тъкмо те повеждат процесията по белия път към мавзолея, който стои оттатък лимоновите градини на двореца. Барабанчиците, опечалените, гайдарите. Симона и принцесите подред слагат по нещо на прага на тъмното дълго пространство, където би трябвало да стои ковчегът на Лео. Цветя, писма, книги. Симона ми прави път, за да се приближа към пространството, но като не познавам този ритуал, ако наистина е ритуал, аз нямам какво да оставя. Свалям копринената шапчица с късата воалетка и я оставям вътре. Един зидар и неговият чирак излизат напред и поставят на място запечатващия камък. Чиракът се отдръпва, накланя глава. Знам, че Козимо се моли, но чувам само звънтенето на чукчето на зидаря.